Върховният административен съд на Р. Б. - Четвърто отделение, в съдебно заседание на девети май две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. П. ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР К. Д. при секретар Р. Х. и с участието на прокурора Д. К. изслуша докладваното от съдията Т. Д. по административно дело № 2893 / 2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба от Д. П., гражданин на Черна гора, подадена чрез адвокат В. И., срещу решение №569 от 03.02.2022г., постановено по адм. дело №572/2022г. от Административен съд – София град. С него е отхвърлена жалбата на касатора срещу писмо с рег. №536400-34620/31.12.2021г. от директора на дирекция „Миграция“ на МВР, с което е отхвърлена молбата му за замяна на принудителното настаняване с по-лека мярка – ежеседмично явяване в структурите на МВР по местопребиваване. С касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и произнасяне по същество, при което оспореният административен акт да бъде отменен и да се върне преписката на административния орган със задължителни указания. Претендира и присъждането на разноски съобразно представен списък.

Ответникът – директорът на дирекция "Миграция“ към Министерство на вътрешните работи" оспорва касационната жалба като неоснователна и недоказана чрез процесуалните си представители - юрисконсулт Пенева и юрисконсулт Чорбаджийска. Моли съда да потвърди обжалваното решение и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на Д. П., гражданин на Черна гора, срещу отказ за замяна на принудителното му настаняване в СДВНЧ с по-лека мярка – ежеседмично явяване в структурите на МВР, обективиран в писмо №536400-34620/31.12.2021г. на директор на дирекция „Миграция“.

С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. За да постанови този резултат, е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, при спазена писмената форма по чл. 59, ал. 2 от АПК. Съдът е приел, че целта на ЗЧРБ е спазена, както и че не са оборени констатациите на административния орган за наличието на материалноправните предпоставки за издаване на административния акт. След анализ на относимите правни разпоредби и съпоставяйки ги с доказателствата по делото, първоинстанционният съд е споделил извода на административния орган, че по отношение на чуждия гражданин е налице опасност от укриване. Административния съд е приел, че представените писмени доказателства, целящи да докажат осигуряване на жилище и издръжка на чужденеца, са съставени с цел да се ползват в административното и съдебното производство. Въз основа на горното е направен и извод, че по отношение на чуждия гражданин не е възможно прилагането по-лека мярка.

Обжалваното решение е правилно. То е постановено след изясняване на релевантните за спора факти, установени въз основа на допустими доказателства, обсъдени подробно от съда поотделно и в тяхната съвкупност. Направените от съда изводи съответстват изцяло на относимите материалноправни норми.

Неоснователно е оплакването, че съдът не е преценил всички факти и обстоятелства от значение по делото. Съдът законосъобразно и обосновано е преценил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и релевираните пред него оплаквания на жалбоподателя. Обжалваното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон.

В съответствие с фактическите обстоятелства и релевантната нормативна уредба съдът е направил обоснован извод за законосъобразност на процесния отказ.

Безспорно е, че касаторът е гражданин на трета страна и спрямо него са наложени принудителни административни мерки връщане до страна на произход – Черна гора и принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци при дирекция "Миграция". Заповедта за налагане на последната мярка е била обжалвана, но с влязло в сила решение по адм. дело №9851/2021г. на АССГ жалбата е отхвърлена, поради което заповедта, с която се прилага мярка за принудително настаняване в СДВНЧ, е влязла в сила.

По правната си природа принудителното настаняване в СДВНЧ следва да се квалифицира като мярка по обезпечаване на изпълнението на приложената мярка за връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна. С оглед характера и предназначението, същата следва да се прилага само тогава, когато не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки и са налице конкретни данни за реална опасност лицето да осуети изпълнението на ПАМ. Задържането следва да се основава на обективна причина, която се дължи изключително на поведението на адресата. Целта, която преследва обезпечителната мярка, е да се организира и осигури изпълнението, когато съществува непосредствена опасност чужденецът да се укрие или да възпрепятства по друг начин изпълнението на наложената му ПАМ.

Релевантното в конкретния случай е, че и административният орган, и съдът са обсъдили възможността за изменението на наложената мярка "временно настаняване в СДВНЧ" и прилагането на по-лека административна мярка спрямо касатора. Съдът е извършил преценка на доказателствата по делото и е констатирал, че е налице категорично нежелание на чуждия гражданин да се завърне доброволно в страната на произход, което води до затруднение на изпълнието на ПАМ – връщане в страната на произход, а при това с писмо от 25.08.2021 г. до ГДГП-МВР, чужденецът е заявен за реадмисия. Действително към молбата за изменение са представени доказателства – декларация по чл.72, ал. 5 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в република България /ППЗЧРБ/, документ за собственост, извлечение от банкова сметка, служебна бележка за доходи от трудово правоотношение, както и молба от М. П. от 20.08.2021г. съдържаща волеизявление, че живее на съпружески начала с Д. П. и възнамерява да сключи с него граждански брак на 15.09.2021год. Тези доказателства обаче не дават основание да се приеме за доказана възможността Попович да има постоянно местопребиваване в страната и спрямо него да може да се приложи със същата ефективност по-лека мярка. По делото няма никакви доказателства, които да установяват от една страна реалната възможност за изпълнение на декларираното, а от друга - характера на отношенията между Попович и българската гражданка, за да може да се прецени сериозността, отговорността и реалната възможност за сключване на брак. Правилен е изводът на административния съд, че тези доказателства са съставени с цел използването им в административното производство и съдебното такова - те са съставени след като решение №6110 от 27.10.2021г., постановено по адм дело №9851/2021 на АССГ е влязло в сила и преди подаване на молбата за промяна на мярката. Поради това настоящата инстанция приема за правилна преценката на първоинстанционния съд в тази насока. При липсата на други доказателства правилен и обоснован е и изводът на съда, че други, по-леки принудителни мерки като редовно явяване пред властите, в действителност биха били неефективни. Това би поставило под съмнение възможността за изпълнение на постановеното извеждане, т. е. на ефективното завръщане на пребиваващия незаконно гражданин на трета страна. С оглед на доказателствата по делото в конкретния случай е безспорно, че спрямо касатора е налице визираното в чл. 15, 1 Директива 2008/115/ЕО изискване спрямо него да не може да се приложи ефективно друга достатъчна, но по-лека принудителна мярка.

Неоснователно е и оплакването на касатора, че констатациите на първоинстанционния съд във връзка с представената от М. П. молба относно осигуряването на издръжка и жилище на Попович, са неправилни и неотговарящи на фактическата действителност. Цитираната молба представлява частен документ, чиято обвързваща съда формална доказателствена сила е определена в чл. 180 ГПК. Съобразно цитираната норма, по отношение на съдържанието и датата на съставянето им, частните документи нямат обвързваща съда доказателствена сила и те трябва да се преценяват съвкупно с всички други събрани по делото доказателства. Първоинстанционният съд е направил такава обоснована преценка, без да е допуснал процесуални нарушения.

С оглед събраните доказателства, настоящият съдебен състав намира и че не е налице нарушение на правото на чужденеца на личен и семеен живот, произтичащо от разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). По преписката не са представени доказателства от които да се заключи, че е налице семейство или създадена семейна връзка между Д. П. и М. П., не е представено удостоверение за граждански брак, доказателство за родени деца или друго доказателство, обуславящо по несъмнен начин наличието на семейни отношения между двамата.

На последно място неоснователно е и оплакването, че заповедта, с която на чуждия гражданин е наложена мярка – връщане до страната на произход не е влязла в сила, поради което не може да служи за основание на налагане на обезпечителна мярка по чл.44 от ЗЧРБ. В закона не е предвидено изискването административният акт по налагане на принудителната административна мярка по реда на чл. 39, ал. 1 от ЗЧРБ да е влязъл в сила и едва след това да бъде наложена обезпечителна мярка. Влизането в сила на заповедта за налагане на мярката връщане до страна на произход е от значение за нейното изпълнение.

С оглед на изложеното съдът счита, че първоинстанционният съд правилно е установил приложимия закон и е преценил, че отказът на административния орган е законосъобразен, поради което решението му, с което жалбата на Попович срещу този отказ е отхвърлена, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателно. Затова на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Министерството на вътрешните работи разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 569 от 03.02.2022 г., постановено по адм. дело № 572/2022 г. от Административен съд – София град.

ОСЪЖДА Д. П., гражданин на Черна гора, да заплати на Министерството на вътрешните работи сумата от 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ ТОДОР ПЕТКОВ

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ К. К. п/ ТАНЯ ДАМЯНОВА