Производството е по реда на чл. 248 ГПК и по чл. 250, ал. 1 ГПК.

С молба с вх. № 7908 от 07.09.2018 г., подадена от адв. А. М., в качеството му на процесуален представител на Г. Б., е поискано да бъде изменено определение № 622 от 07.08.2018 г. по гр. д. №613/2018 г. по описа на Върховен касационен съд, III г. о. в частта за разноските, като бъде отменено в частта, с която молителят е осъден да заплати на Център за временно настаняване „С. Д“, [населено място] сумата от 300 лв., представляваща разноски по делото, както и е поискано същото определение № 622 от 07.08.2018 г. по гр. д. №613/2018 г. по описа на Върховен касационен съд, III г. о. да бъде допълнено. Искането по чл. 248 ГПК е обосновано с твърденията, че адвокатското възнаграждение, присъдено на ответната страна по жалбата е прекомерно, както и че липсват доказателства, че същото действително е заплатено. Във връзка с искането по чл. 250 ГПК молителят е навел твърдения, че Върховният касационен съд не се произнесъл по всички повдигнати от него въпроси, представляващи основание за допускане до касационно обжалване. Поддържа, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол.

Постъпил е отговор от насрещната страна Център за временно настаняване, подаден чрез адв. Г. К., в който е изложено становище за неоснователност на исканията на молителя.

Производството по настоящото гражданско дело е образувано е по касационна жалба на Г. Г. Б., подадена чрез адв. Г. Л., подадена е и такава приподписана от адв. М. против въззивно решение № 5688/01.07.2016 г. по възз. гр. д. № 1960/2016 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № II - 79- 67/09.11.2015 г. по гр. д. № 50718/2014 г. по описа на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Г. Г. Б. против Центъра за временно настаняване „Св. Димитър“ искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225 КТ за признаване за незаконно и отмяна на извършеното със заповед № ЧР – 655/08.09.2014 г. уволнение от длъжността „общ работник“, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконно уволнение през периода от 09.09.2014 г. до 09.03.2015 г. в размер на 2040 лв., ведно със законната лихва, считано от 17.09.2014 г. до окончателното изплащане на вземането.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор на касационната жалба, подаден от насрещната страна Център за временно настаняване „С. Д“, подаден чрез адв. Г. К.. Изложени са съображения по същество на спора, както и становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Заявена е претенция за присъждане на сторените разноски. Приложен е договор за правна защита и съдействие с предмет представителство и защита пред СГС и състава на ВКС, пред който е образувано гражданско дело във връзка с обжалването на решение от 01.07.2016 г. по възз. гр. д. № 1960/2016 г. по описа на Софийски градски съд. Уговорено е възнаграждение в размер на 300 лв., за което е указано, че е плащането е дължимо по посочена от адвоката банкова сметка.

С постановеното в настоящото производство определение № 622 от 07.08.2018 г. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение и са присъдени разноски в полза на ответната страна по касация.

Молбата за изменение на постановеното определение по чл. 288 ГПК в частта за разноските е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, с правен интерес да иска отмяна на определението и е основателна.

Съгласно чл. 78 ГПК и дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС разноски се присъждат, само когато има представени доказателства, че действително са сторени такива. Сключеният договор за правна зашита и съдействие е с предмет предоставяне на правна защита и съдействие пред ВКС, но в него е уговорено, че дължимият хонорар от 300 лв. ще бъде преведен по банкова сметка, посочена от адвоката. Не са представени доказателства, че уговореното адвокатско възнаграждение действително е заплатено нито с отговора на касационната жалба, нито с отговора на молба за изменение на решението в частта за разноските. Съгласно цитираното тълкувателно решение само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането.

Молбата за допълване на постановеното определение по чл. 288 ГПК е подадена в срока по чл. 250, ал. 1 ГПК, но е неоснователна.

Неоснователно е искането за допълване на определението по чл. 288 ГПК. Касационното производство се състои от две фази - по допускане на касационно обжалване и по същество. Предмет на първата фаза е преценката дали подадената касационна жалба отговаря на предвидените в закона критерии, за да може да бъде разгледана по същество от ВКС. Когато ВКС не допуска касационно обжалване, той се произнася с окончателно определение, което влиза в сила и препятства възможността за достигане на делото до втората фаза на касационното производство. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до производството по чл. 288 ГПК, поради което произнасянето на ВКС се определя от изложеното искане в касационната жалба, очертаващо обхвата на обжалването, което може да засяга цялото въззивно решение или част от него, съобразно засегнатия правен интерес, породен от неблагоприятния за страната правен резултат. С този предмет на производството по чл. 288 ГПК следва да се съобрази касатора при мотивиране на общите и допълнителни основания за допускане на касационен контрол, които ВКС разглежда, за да прецени, дали да допусне касационно обжалване на въззивното решение. От изложеното следва, че непълно определение по чл. 288 ГПК би се формирало при произнасяне на ВКС по допускането или недопускането на касационно обжалване на част от въззивното решение, въпреки че страната го е обжалвала и в други негови части или изцяло, както и в хипотезата при която въззивното решение е било обжалвано от двете страни по спора, но касационният съд се е произнесъл по приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на една от страните. В случая определението, с което не се допуска касационно обжалване, изчерпва цялото искане на жалбоподателя за първата фаза на касационното производство и затова не подлежи на допълване по реда на чл. 250 ГПК.

За пълнота на мотивите следва да се посочи, че в определението по чл. 288 ГПК съдът се е произнесъл във връзка с поставените в настоящата молба по чл. 250 ГПК въпроси. Правните изводи на съда са съобразени с предмета на настоящото дело, както и заявените в касационната жалба оплаквания. По въпроса „Процесуално задължен ли е въззивният съд в мотивите на своето решение да обсъди възраженията на страните, релевирани в основанието на въззивната жалба?“ настоящият състав е приел, че не се реализира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е отговорил на всички оплаквания и възражения, съдържащи се във въззивната жалба, съобразявайки указанията за тълкуване на закона в задължителната практика на ВКС, както и трайната казуална практика. А по въпроса „Следва ли да се прилага институтът на срока за изпитване в хипотезата на чл. 119 КТ, когато функциите на старата длъжност и на новата не се различават съществено?“ е прието, че не се осъществява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с цитираното решение по гр. д.№ 2907/2013г. на ВКС, ІV г. о., тъй като в него е разрешен различен въпрос. Още повече, че въззивният съд е приел, че наличието на сходство в някои от неосновните трудови функции не може да обоснове извод, че въвеждането на клауза за срок на изпитване в допълнителното споразумение от 29.11.2013 чл. 70, ал. 1 КТ е в противоречие със забраната по чл. 70, ал. 5 от КТ, тъй като в случая е налице съществена промяна в основните трудови функции на изпълняваната от ищеца длъжност „общ работник“. Трудовият договор за изпитване може да се сключва и при изменение на трудовата функция по чл. 119 КТ – за новата длъжност, стига тя да е наистина различна и нова спрямо длъжността, която работникът или служителят е изпълнявал преди това. „Нова трудова функция“ е друга и различна по характер в сравнение с изпълняваната трудова функция, която съществено се различава от досега изпълняваната от работника или служителя. Това е въпрос на конкретна преценка във всеки отделен случай, която се извършва чрез сравняване на длъжностните характеристики на двете трудови функции – тази, по която е бил първоначално сключен трудовия договор и изменената трудова функция въз основа на споразумение между страните по чл. 119 КТ. Само при две различни трудови функции при преместването от едната на другата длъжност е оправдано сключването на трудов договор за изпитване за изпълнението на новата длъжност. В случая Г. Г. Б. е поддържал по делото, вкл. във въззивната жалба, доводи, че трудовите функции за длъжностите са идентични, но във въззивното решение е прието въз основа на сравняване на длъжностните характеристики на двете, че функциите им са различни. Съдържанието на поставения въпрос предпоставя в себе си неправилност на извода на въззивния съд, поради което е прието, че не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Несъгласието с даденото разрешение от касационната инстанция във връзка със селекцията на касационните жалби и наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да оправдае допълване на определение по чл. 288 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение ОПРЕДЕЛИ:

ИЗМЕНЯ определение № 622 от 07.08.2018 г. по гр. д. № 613/2018 г. на ВКС, III г. о. в частта за разноските, като:

ОТМЕНЯ определение № 622 от 07.08.2018 г. по гр. д. № 613/2018 г. на ВКС, III г. о. в частта за разноските, с която Г. Г. Б. е осъден да заплати на Центъра за временно настаняване „С. Д“ сумата от 300 лв., представляваща разноски по делото.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Г. Г. Б. за присъждане на сумата от 300 лв., представляваща разноски по делото.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 7908 от 07.09.2018 г., подадена от адв. А. М., в качеството му на пълномощник на Г. Г. Б., за допълване на определение № 622 от 07.08.2018 г. по гр. д. № 613/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, III г. о.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: