Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и двадесет и втора година в състав: Председател: С. А. Членове: МАДЛЕН П. П. при секретар Б. П. и с участието на прокурора С. П. изслуша докладваното от съдията М. П. по административно дело № 3186 / 2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК.

Образувано е по две касационни жалби – на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“, град Пловдив и на С. С., чрез адвокат М. С. против решение № 403/12.11.2021 г. на Административен съд – С. З. постановено по адм. дело № 301/2021 г.

Административният орган обжалва решението в частта, в която е отменен ревизионен акт № Р-16001619005024-091-001/26.08.2020 г. на органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив относно установените на С. С. задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за 2015 г. в размер на 5 460 лева и съответните лихви от 2 395.11 лева и за 2016 г. в размер на 7 320 лева и съответните лихви от 2 468.66 лева.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението, като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Конкретните оплаквания се отнасят до неправилно приложение на чл. 4, ал. 1 ЗДДФЛ. Касаторът счита, че центърът на жизнени интереси на ревизираното физическо лице се намира в Р. Б. поради което е местно лице и подлежи на облагане с данък върху доходите на физическите лица.

Искането е за отмяна на решението в отменителната част. Претендира разноски.

С. С., чрез адв. М. С. обжалва решението в частта, в която е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт № Р-16001619005024-091-001/26.08.2020 г. на органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив относно установените задължения за задължителни осигурителни вноски за ДОО, ЗО, ДЗПО – УПФ и съответните лихви в общ размер на 3 672.56 лева.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението. Този касационен жалбоподател твърди, че са налице вътрешни противоречия в решението, тъй като от една страна съдът приема, че ревизираното лице заплаща осигуровки във Великобритания, където са и жизнените му интереси и единственият приход, но следва да заплаща осигуровки и в България за същия период, без да е извършвал трудова дейност, само и единствено поради това, че българското му дружество е закупило имоти чрез търговски пълномощник.

Излага подробни съображения за незаконосъобразност на оспорения ревизионния акт. Въз основа на приложимите регламенти за координация на системите за социална сигурност на държавите – членки в ЕС, ДОПК и конкретни разяснения на НАП, счита, че удостоверение А1 не може да бъде издадено за предходен период от време. Счита, че не е местно лице на България по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 2 и 4 във връзка с ал. 5 от ЗДДФЛ. Единственото основание, въз основа на което Стоянов е определен като самоосигуряващо се лице за периода 2015 – 2016 г. е обстоятелството, че има регистрирано дружество – „А. М. ЕООД, на което е едноличен собственик на капитала и е предоставял заеми и в което дружество са внасяни суми от негово име и за негова сметка. Поддържа, че дейността на дружеството се е осъществяла чрез пълномощник, по силата на пълномощно заверено в консулството на Р. Б. в Лондон и че по делото са ангажирани доказателства за постоянното му пребиване във Великобритания.

Искането е за отмяна на решението в отхвърлителната част.

Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна – С. С., чрез адв. М. С. в представени по делото писмен отговор и писмени бележки, а директорът на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“, град Пловдив - в писмено становище на процесуалния му представител юрк. С. К..

Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност и на двете касационни жалби.

Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, като подадени от страните по делото, срещу тази част от съдебния акт, която е неблагоприятна за всяка от тях и в срока по чл. 211, ал.1 АПК. При разглеждането им по същество, настоящият касационен състав съобрази следното:

Предмет на оспорване пред Административен съд – С. З. е бил ревизионен акт, с който на С. С. за 2015 г. и 2016 г. са установени задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ в общ размер на 12 780 лева и съответните лихви в общ размер на 4 863.77 лева и задължителни осигурителни вноски за ДОО, ЗО, ДЗПО-УПФ като самоосигуряващо се лице по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО – едноличен собственик на капитала в „А. М. ЕООД за периода м.02.2015 г. – м.12.2016 г. в общ размер 2 454.35 лева и лихви от 1 118.21 лева.

Данъкът е определен върху доход по чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, за установени постъпления /вноски/ на парични суми по банкова сметка на ревизираното лице в общ размер на 54 600 лева за 2015 г. и 67 700 за 2016 г. направени от П. И., както и в размер на 5 500 лева внесени от С. Р. през 2016 г. Органите по приходите са приели, че С. С. е местно лице по смисъла на чл. 4 от ЗДДФЛ и като такова дължи данък върху доходите на физическите лица в Р. Б. за доходите си в страната и чужбина.

Задължителните осигурителни вноски по КСО и ЗЗО са определени авансови осигурителни вноски върху минималния месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица, определен със ЗБДОО за периода м.12.2015 г. – м.12.2016 г. Органите по приходите са приели, че за ревизираните периоди на 2015 г. – 2016 г. не е представено удостоверение А1, за приложимо законодателството на Великобритания.

С обжалваното съдебно решение първоинстанционният съд е отменил ревизионния акт в частта на установените задължения по ЗДДФЛ и е отхвърлил жалбата в частта на определените задължителни осигурителни вноски.

За да постанови този резултат по отношение на данъка по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ съдът е приел, че от органите по приходите не е установено С. С. да е местно лице на Р. Б. в хипотезата на чл. 4, ал. 1, т. 4 ЗДДФЛ и задължено лице за данъци върху доходите, придобити в страна и в чужбина съгласно чл. 6 ЗДДФЛ. В мотивите си съдът е посочил критериите на чл. 4 ЗДДФЛ за определяне на едно физическо лице като местно за целите на облагане с данък върху доходите и тези по чл. 4, ал.1 от СИДДО сключена между Р. Б. и Обединеното кралство Великобритания и С. И. ратифицирана със закон обн. ДВ бр. 81/2015 г. в сила от 15 декември 2015 г. Изложил е съображения, че очевидно органите по приходите считат С. С. за местно лице по смисъла на чл. 4, ал.1 от СИДДО и на двете договарящи държави, тъй като има постоянен адрес в Р. Б. но пребивава във Великобритания. Затова е изследван критерият по ал. 3, б. „а“ на СИДДО и чл. 4, ал. 5 ЗДДФЛ относно центъра на жизнените му интереси. Съдът е приел, че не се установява центърът на жизнените интереси на ревизираното лице да е в България. От представените по делото писмени доказателства съдът е установил, че през ревизираните периоди на 2015 г. и 2016 г. лицето преимуществено е пребивавало във Великобритания, където са съпругата и децата му, родени там през 2011 г. и 2017 г. и граждани на Обединеното кралство. През тези периоди лицето заплаща данъци и режийни разноски за жилище в Лондон, регистриран е като самонаето лице на територията на Великобритания, притежава осигурителен номер, има 19 години осигурителен стаж и заплаща данъци за декларирани доходи във Великобритания. Документите, удостоверяващи тези обстоятелства за представени в превод на български език, в заверен препис и не са оспорени по надлежния ред. Според съда по делото не е установено по безспорен начин, че личните и икономическите интереси на ревизираното лице са предимно в България. От обстоятелството, че Стоянов е едноличен собственик и управител на „А. М. ЕООД не може да се направи такъв извод, тъй като дейността на дружеството през ревизираните периоди се изразява в трикратно придобиване на недвижими имоти чрез търг (от ЧСИ), а това само по себе си не е достатъчно да се приеме за регулярно осъществявана търговска дейност, която да прави икономическите му връзки с България по-тесни от тези с Великобритания, където също реализира доходи като самонаето лице. Участието в търговете за придобиване на имотите не е лично, а вписването му като наредител в платежните нареждания за плащане на депозити и окончателна цена не означава, че е извършвал действията лично. Налице са доказателства за упълномощаване на други лица, които да действат от негово име и за негова сметка, включително с упълномощаване от Великобритания (на П. И.). Внасянето на парични средства по личната (банкова) сметка и по сметка на дружеството е направено в България, но предвид факта, че Стоянов осъществява дейност като самонаето лице във Великобритания, според съда не може да се приеме с категоричност, че мястото, от което управлява стопанската си дейност е преимуществено в България. За жилището в Казанлък, на което е собственик и на което е постоянният му адрес, не са събрани доказателства, че плаща данъци, такси и режийни разходи. По отношение на личните с връзки с България, според съда показателен е фактът, че не са налице доказателства членовете на семейството му да живеят, работят, учат, да се осигуряват, да упражняват някакви свои права или да правят разходи в България.

С оглед на тези факти, съдът е обосновал краен извод, че органите по приходите, чиято е тежестта на доказване, не са установили при условията на пълно и главно доказване наличието на по-тесни икономически и лични връзки на Стоянов с Р. Б. през ревизираните периоди. В нарушение на служебното начало по чл. 5 ДОПК не са предприети действия по чл. 136, ал. 1 ДОПК и по чл. 4, ал. 3, б. „г“ от СИДДО за изясняване на спорния по делото въпрос местно лице на коя държава е лицето. Представянето на удостоверение А1 е относимо към установяване на приложимото осигурително законодателство, не и за данъчни цели. С тези мотиви съдът е приел, че за 2015 г. и 2016 г. Стоянов е чуждестранно лице по смисъла на чл. 7 ЗДДФЛ и като такова подлежи на облагане за доходите, придобити от източник в България, които са изчерпателно изброени в чл. 8 ЗДДФЛ. Доходът с неустановен произход по чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, не е от доходите, посочени в тази разпоредба, поради което не подлежи на облагане с данък по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ.

По приложението на КСО и ЗЗО, съдът е приел, че ревизираното лице е осигурено лице по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО в качеството си на едноличен собственик на капитала в „А. М. ЕООД, който е и управител на дружеството. От събраните доказателства е установил, че през 2015 г. и 2016 г. Стоянов е осъществявал дейност като управител, организиращ реално осъществявана търговска дейност на дружеството, която по своето естество е трудова дейност. Управлението на дружеството не е възлагано на друго лице –чрез вписани промени в търговския регистър, чрез прокура по чл. 21 от ТЗ или упълномощаване на търговски пълномощник по чл. 26 ТЗ. Ирелевантен, според съда, е въпросът дали дейността е осъществявана от България или от Великобритания, както и че определени действия са извършвани чрез пълномощници.

Възражението на жалбоподателя, че е осигуряван (като самонаето лице) във Великобритания, поради което не дължи заплащане на осигурителни вноски в България, е отхвърлено като неоснователно. В тази връзка съдът е изложил съображения, че по отношение на лицата, които са граждани на държавни членки на ЕС се прилагат регламенти за координация на системите за социална сигурност на държавите – членки на ЕС - Регламент № 883/2004 на ЕП и на Съвета и регламент за неговото прилагане – Регламент (ЕО) № 987/2009 на ЕП и на Съвета. От уредбата в тези актове е приел, че лицата са подчинени на законодателството само на една държава членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски съгласно законодателството на тази държава членка, включително за дейностите и доходите от други държави членки. При определяне на приложимото право основно правило е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата – членка, в която полагат труда си като заети или самостоятелно заети лица на територията на съответните държави членки. За България лице, упражняващо дейност като собственик на ЕООД, за която подлежи на задължително осигуряване по реда на КСО за целите на определяне на приложимото законодателство се счита за самостоятелно заето лице. Приложимото законодателство се удостоверява с удостоверение А1 (Удостоверение относно законодателството в областта на социалната сигурност), издавано от институцията, която е определена от компетентния орган на съответната държава – членка. В регламент № 987/2009 не е определен срок за издаване на Удостоверение А1. С издаването на формуляра компетентната институция на съответната държава – членка удостоверява че лицето е подчинено на законодателството на определена държава – членка и същото е освободено от прилагане законодателствата на съответните други държави членки. Поради това според съда не съществува пречка това обстоятелство да бъде удостоверено със задна дата – по време или дори след приключване на периода, подлежат на удостоверяване. Позовал се е на тълкуването в този смисъл, дадено в т. 70 от решение от 6 септември 2018 година на Съда на ЕС по дело С-527/16, според което „макар и да е за предпочитане такова изявление да бъде издадено преди началото на съответния период, то може да бъде издадено и по време на този период, и дори след като той изтече“.

Съдът е посочил, че като самостоятелно заето лице, Стоянов има задължение по чл. 16 от Регламент № 987/2009 да уведоми институцията по приложимото право на Великобритания за упражняването на дейности в две или повече държави членки и затова липсата на удостоверение А1 за 2015 г. и 2016 г. прави жалбоподателя подчинен на осигурителното законодателство на България. Възраженията за процесуални нарушения при провеждането на ревизията, тъй като не му е указан периода, за който е искано удостоверението А1, съдът е отхвърлил като неоснователни, тъй като периодът е посочен в ИПДПОЗЛ от 29.10.2019 г.

С тези мотиви съдът е обосновал краен извод, че ревизираното лице е задължително осигурено по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО за инвалидност поради общо заболяване, за старост и смърт. Осигурителните вноски са за негова сметка и се дължат авансово върху минималния осигурителен доход за самоосигуряващи се лица, определен съгласно ЗБДОО за съответната година. По делото няма спор, че вноските не са внесени, както и за периодите, за които са дължими, поради което съдът е приел за законосъобразно определени размерите на задълженията по видове осигурителни вноски и съответните лихви.

Касационната жалба на директора на дирекция „Обжалване и данъчно –осигурителна практика“ – Пловдив е неоснователна. Решението в частта, в която е отменен ревизионния акт относно задълженията за данък по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ е правилно постановено. Не са налице сочените в касационната жалба нарушения на материалния закон при преценката на задължено лице.

Съгласно чл. 3, т. 1 ЗДДФЛ данъчно задължени лица по този закон са местните и чуждестранните физически лица, които са носители на задължението за данъци по този закон. Нормата на чл. 4, ал. 1 ЗДДФЛ определя като местно физическо лице, без оглед на гражданството, лицето, което има постоянен адрес в България /т.1/, или което пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период /т.2/, или което е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство /т.3/, или чийто център на жизнени интереси се намира в България /т. 4/.

По делото не е спорно, че ревизираното физическо лице има постоянен адрес в България. Съгласно чл. 4, ал. 5 от ЗДДФЛ не е местно физическо лице лицето, което има постоянен адрес в България, но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната. Спорно по делото е именно дали центърът на жизнените интереси на ревизираното лице се намира в България. В чл. 4, ал. 4 ЗДДФЛ е предвидено, че центърът на жизнените интереси се намира в България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При тяхното определяне могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си.

Обстоятелствата, въз основа на които органите по приходите определят, че центърът на жизнените интереси на ревизираното лице е в България са следните: по банковата му сметка са внасяни парични средства от други физически лица, за които не са представи доказателства за източника на дохода; лицето е едноличен собственик на капитала в[Фирма 2], дружество регистрирано в страната; лицето е предоставяло на дружеството парични вноски по договор за заем, сключен в гр. София; всички документи по учредяването на[Фирма 2] са подписани лично от Стоянов, в България; през ревизираните периоди дружеството е осъществявало дейност като е закупувало недвижими имоти в страната; от личната си сметка в А. Б. Б. ЕООД лицето е превеждало суми по банковата сметка на дружеството, с които са извършвани инвестициите в недвижими имоти.

Правилно първоинстанционният съд е преценил, че от посочените обстоятелства не се установяват по-тесни лични и икономически връзки на ревизираното лице с Р. Б. през 2015 г. и 2016 г. по смисъла на чл. 4, ал. 4 ЗДДФЛ. В съответствие с цитираната разпоредба съдът е съобразил, че семейството на лицето не е в България. Установено е, че Стоянов е собственик на недвижим имот на територията на страната, в гр. Казанлък, но няма данни да заплаща разноски за ползването на този имот. От представеният нотариален акт за покупко - продажба на недвижимия имот от 19.12.2006 г. е видно, че продавачът е запазил ограничено вещно право на ползване върху имота. През 2015 г. и 2016 г. Стоянов пребивава и заплаща разходи за жилище във Великобритания съгласно представените писмени доказателства - справка за влизане и излизане от Великобритания, сметки за общински данък и сметки от British Gas. Установено е осъществяването на трудова дейност във Великобритания като самонаето лице, осигурителен номер и заплащането на данъци за процесните периоди в тази страна.

При тези факти законосъобразно съдът е определил ревизираното лице като чуждестранно лице по смисъла на чл. 7 ЗДДФЛ, което дължи данъци за доходите по чл. 8 от ЗДДФЛ, сред които не е доходът от други източници по чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, за който е определен с данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ.

Решението в тази част е правилно постановено и следва да се остави в сила.

По касационната жалба на С. С.:

По делото е установено, че за ревизираните периоди на 2015 г. и 2016 г. ревизираното лице се е осигурявало като самостоятелно заето лице (self-employment) във Великобритания. Това се потвърждава от представените справка за осигурителен статус за периода 2001 г. – 2019 г. за 19 години пълни плащания (https://gov.uk/check-your-state-pension) и справки за данъчни изчисления клас 4 национални осигурителни вноски за данъчни години 2014 – 2015 г. и 2015 – 2016 г.

По делото е установено също, че С. С. е едноличен собственик на капитала в „А. М. ЕООД, регистрирано в България. През ревизираните периоди на 2015 – 2016 г. дружеството е осъществявало търговска дейност по придобиване право на собственост върху недвижими имоти на територията на страната по силата на постановления за възлагане от частен съдебен изпълнител след проведени търгове за публична продан. В качеството си на едноличен собственик на капитала, Стоянов е осигурено лице по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО и самоосигуряващ се на основание чл. 5, ал. 2 КСО. Съгласно чл. 6, ал. 8 (предишна ал. 7, бр. 61 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г.) осигурителните вноски на лицата по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово: върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година.

С оспорения ревизионен акт на Стоянов са определени задължения за авансови осигурителни вноски за ДОО, ЗО, ДЗПО–УПФ върху минималния месечен осигурителен доход в качеството му на едноличен собственик на капитала в търговското дружество. Поради това изложените от първоинстанционния съд мотиви за осъществявана трудова дейност като управител на дружеството, който е осигурено лице по чл. 4, ал.1, т. 7 КСО, са неотносими към предмета на оспорване. Самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО са от категорията „самостоятелно заети лица“ по смисъла на чл. 1, буква „б“ от Регламент (ЕО) № 883/2004.

От тези факти и доказателства следва да се приеме, че през 2015 г. и 2016 г. С. С., гражданин на държава – членка е осъществявал дейност като самостоятелно заето лице в две държави – членки – Великобритания и България и попада в обхвата на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност („Регламент (ЕО) № 883/2004“) и регламента за неговото прилагане – Регламент (ЕО) № 987/2009 на ЕП и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност („Регламент (ЕО) № 987/2009“).

По силата на чл. 11 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 лицата, за които се прилага регламентът, са подчинени на законодателството само на една държава членка, както правилно е посочил и първоинстанционният съд. Законодателството се определя в съответствие с дял ІІ от този регламент. Основното правило за определяне на приложимото законодателство е установено в чл. 11, 1, б. „а“ от Регламент ЕО) № 883/2004. Според тази норма съгласно членове 12 – 16, спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка т. е. в този случай лицата са подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат труда си („lex loci laboris“). В случаите, когато лицето осъществява дейност в две или повече държави членки, нормата на чл. 13, 2 от регламента предвижда изключение от това основно правило. Съгласно чл. 13, 2, б. „а“ – лицето, което обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави-членки е подчинено на законодателството на държавата-членка по пребиваване, ако то осъществява значителна част от дейността си в тази държава-членка. Основната последица от определяне на приложимото законодателство съгласно дял ІІ от Регламент (ЕО) № 883/2004 е, че се определя държавата – членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски съгласно законодателството на тази държава, включително за дейности и доходи от други държави – членки.

По силата на чл. 16, 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 във всички случаи, когато едно и също лице упражнява дейности в две или повече държави – членки, то уведомява за това компетентната институция на държавата – членка по пребиваване. В конкретния случай Стоянов не е изпълнил това си задължение и не е уведомил компетентната институция на Великобритания, за която няма спор по делото, че е държавата – членка по пребиваването на лицето по критериите установени в чл. 11 от Регламент № 987/2009 за осъществяваната дейност през 2015 г. и 2016 г. като самостоятелно заето лице в две държави членки. За тези периоди не му е издадено удостоверение А1 относно приложимото законодателство в областта на социалната сигурност. Представеното по делото удостоверение А1 за приложимост на социалното законодателство на Обединеното кралство се отнася за периода 01.02.2020 г. – 08.02.2020 г. Според писмо от 11.02.2020 г. на данъчен и митнически служител от HM Revenue Customs, така издаденото удостоверение се прилага за О. К. и други страни – членки на ЕС за 2019/2020 данъчна година. Законосъобразно съдът е отхвърлил като неоснователни възраженията на ревизираното лице, че удостоверение А1 не може да бъде издадено за минал период, като се е позовал на т.70 от решението на Съда на ЕС по дело С- 527/16 г. В т.77 от същото решение, е посочено, че удостоверението има обвързващо действие, както за социалноосигурителните институции на държавата членка, в която се упражнява дейността, така и за юрисдикциите на тази държава членка, при необходимост с обратно действие, макар че това удостоверение е издадено едва след като посочената държава членка е установила подчиняването на съответния работник на задължителното осигуряване съгласно своето законодателство.

С оглед липсата на удостоверение А1 за ревизираното лице за процесните периоди, приложимото законодателство относно задължителните осигурителни вноски следва да се определи съгласно чл. 13, 2, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Регламентът има пряко действие и се прилага с предимство пред вътрешното законодателство. Прилагането на посочената норма от регламента изисква преценка дали през спорните периоди на 2015 г. и 2016 г. ревизираното лице е лице, което обичайно осъществява дейността си в две държави – членки (Великобритания и България) и осъществява ли значителна част от дейността си на самостоятелно заето лице в държавата по местопребиваване – Великобритания. Преценката се извършва съгласно чл. 14 6 и 8 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В чл. 14, 6 е дадена легална дефиниция на понятието „обичайно осъществява дейност като самостоятелно заето лице в две или повече държави-членки" за целите на прилагането на член 13, параграф 2 от основния регламент – отнася се, по-специално, до лице, което едновременно извършва или редува една или повече отделни дейности като самостоятелно заето лице, независимо от естеството на тези дейности, в две или повече държави-членки. В чл. 14, 8 е предвидено, че за целите на прилагането на член 13, параграфи 1 и 2 от основния регламент, „значителна част от дейността като заето или самостоятелно заето лице", упражнявана в държава-членка означава, че значителна като количество част от всички дейности на заето или самостоятелно заето лице се извършва там, без непременно да представлява основната част от тези дейности. За да се определи дали значителна част от дейностите се упражняват в държава-членка, се вземат предвид следните примерни критерии в случай на извършване на дейност като самостоятелно заето лице оборотът, работното време, броят на предоставените услуги и/или доходът – чл. 14, 8, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 987/2009. В рамките на цялостната оценка, по-малък от 25 % дял по отношение на посочените по-горе критерии представлява показател за това, че в съответната държава-членка не се извършва значителна част от дейностите.

При издаването на оспорения ревизионен акт не са взети предвид основанията за определяне на приложимото законодателство съгласно чл. 13, 2, б. „а“ от основния регламент с оглед установените по делото факти за осъществявана дейност от ревизираното лице като самостоятелно заето лице (self-employment) във Великобритания, като държава – членка на ЕС през 2015 г. и 2016 г. По делото са представени доказателства за осигуряване на това основание през посочените периоди като „пълни години“, както и за размера на дохода от така извършваната дейност, върху който са платени данъци в тази държава – членка. В България авансовите задължителни осигурителни вноски за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО са дължими върху минималния месечен осигурителен доход, определен в закона за всеки от ревизираните периоди. При осъществяването на дейност в две държави – членки неправилно първоинстанционният съд е приел, че осигурителните вноски са дължими в държавата – членка, в която се полага трудът. Основното правило по чл. 11, 1 б. „а“ от Регламент № 883/2004 е приложимо, като дейността се осъществява в една държава – членка и е изключено в хипотезата на осъществявана дейност в две или повече държави членки, какъвто е процесният случай.

В т.65 от решение на Съда на ЕС от 19 май 2022 година по дело С- 33/21 е посочено, че критериите дали през съответните периоди лицето е упражнявало значителна част от дейността си в държавата – членка, в която пребивава, подлежат на проверка от националната юрисдикция. Цитираното решение, макар и да се отнася до летателния персонал на авиокомпания, установена в държава членка, е приложимо и в настоящия случай, тъй като поставеният въпрос се отнася до установяване приложимото социалноосигурително законодателство в съответствие с релевантните разпоредби на Регламент № 1408/71 (отм.) и на Регламент (ЕО) № 883/2004, в случаи, в които за осигурените лица не са представени удостоверения Е 101 по отменения регламент (т. 50, т. 44 и 45). Спорът по настоящото дело е относно приложимото осигурително законодателство в съответствие с Регламент (ЕО) № 883/2004 на самостоятелно заето лице, осъществяващо дейност в две държави - членки, за което не е представено удостоверение А1 за приложимост на социалното законодателство на Великобритания за ревизираните периоди на 2015 г. и 2016 г.

С оглед на изложеното неправилно първоинстанционният съд е приел, че поради непредставянето на удостоверение А1 относно приложимото законодателство на Великобритания, Стоянов е подчинен на осигурителното законодателство на България, без да провери въз основа на посочените по-горе критерии по чл. 14 6 и 8 от регламента за прилагане, дали през ревизираните периоди лицето обичайно осъществява дейността си в две държави – членки (Великобритания и България) и осъществява ли значителна част от дейността си на самостоятелно заето лице в държавата по пребиваване – Великобритания.

Това налага отмяна на решението в частта, в която е отхвърлена жалбата против ревизионния акт относно установените задължителни осигурителни вноски за периода м.02.2015 г. – м.12.2016 г. В решението липсват фактически установявания и мотиви по посочените по-горе критерии за определяне на приложимото законодателство, както и обсъждане на относимите за прилагането им доказателства по делото за декларирани доходи от осъществяваната дейност във Великобритания и периодът, в който е осъществявана. Поради това и предвид забраната по чл. 220 АПК за нови фактически установявания в касационното производство, делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, който да извърши дължимата проверка за определяне на приложимото законодателство в съответствие с чл. 13, 2, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, като обсъди събраните по делото доказателства и изложи мотиви по критериите на чл. 14 6 и 8 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

При този изход на спора следва да се отмени решението в частта на присъдените в полза на Национална агенция за приходите разноски в размер на 493.38 лева.

За касационното производство на Стоянов се дължат разноски съобразно материалния интерес, за който се отхвърля касационната жалба на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“, град Пловдив и спорът приключва съгласно чл. 81 ГПК, но предвид липсата на искане, такива не следва да се присъждат.

По останалите разноски, следва да се произнесе първоинстанционният съд съгласно чл. 226, ал. 3 АПК.

Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 403/12.11.2021 г. на Административен съд – С. З. постановено по адм. дело № 301/2021 г. в частта, в която е отхвърлена жалбата на С. С. против ревизионен акт № Р-16001619005024-091-001/26.08.2020 г. на органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив относно установените задължения за задължителни осигурителни вноски за ДОО, ЗО, ДЗПО – УПФ и съответните лихви в общ размер на 3 672.56 лева, както и в частта на присъдените в полза на Национална агенция за приходите съдебни разноски в размер на 493.38 лева.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд в тази част, по жалбата на С. С. против ревизионен акт № Р-16001619005024-091-001/26.08.2020 г. на органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив относно установените задължения за задължителни осигурителни вноски за ДОО, ЗО, ДЗПО–УПФ за периода м.02.2015 г. – м.12.2016 г. в общ размер 2 454.35 лева и лихви от 1 118.21 лева.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ СВЕТЛОЗАРА АНЧЕВА

секретар:

Членове:

/п/ М. П. п/ ВЕСЕЛА ПАВЛОВА