ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 991
гр. София, 08.11.2023 г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ : ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ
А. Н.
разгледа докладваното от съдия Младенов т. д. № 2365 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, съдът взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. В. Х., подадена от неговия особен представител адв. В. Я. от САК, против решение № 795 от 21.12.2021 г., пост. по т. д.№ 889/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд т. о., 11 състав, с което е потвърдено решение № 264154/23.06.2021 г., постановено по гр. д.№ 2699/ 2016 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение по иск с квалификация по чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 535, във връзка с чл. 537 и чл. 485, ал. 1 от ТЗ, е установено, че „Х. А. Р. А. Б. ООД, с настоящо наименование „Х. А. Б. ЕООД, има вземане към Н. В. Х. за сумата от 13 865,88 евро по запис на заповед, издаден на 20.08.2007 г. от „Шого“ООД и авалиран от ответника Н. В. Х., ведно със законната лихва от 2.09.2010 г. до окончателното щ изплащане. С решението са отхвърлени предявените като насрещни от ответника Н. В. Х. искове срещу ищеца „Х. А. Б. ЕООД искове, съответно по чл. 124, ал. 1, предл. трето от ГПК за прогласяване нищожността на записа на заповед от 20.08.2007 г. и по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване на нищожността на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист, издадени по гр. д. № 37550/2013 г. на Софийския районен съд, 55 с-в.
В касационната жалба са изложени оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт.
Твърди се, че въззивното решение е нищожно като постановено от незаконен състав, формиран при нарушаване на принципа за случайно разпределение на делата, тъй като на случаен принцип е определен само съдията-докладчик по делото, но не и останалите членове на съдебния състав, който се е произнесъл по иска. Поддържа се, че Законът за съдебната власт не допуска формирането на постоянно действащи съдебни състави, поради което касационният жалбоподател счита, че всяко дело следва да се разпределя на трима случайно избрани съдии, измежду всичките такива от съответното отделение. Изложени са съображения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в заповедното производство, по които не са се произнесли нито първоинстанционният, нито въззивният съд.
Допускането на касационно обжалване е бланкетно обосновано с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, и ал. 2, от ГПК, във връзка с чл. 281, т. 3 от ГПК, с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуални въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Твърди се, че решението е постановено в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. и практиката на СЕС (т. 2), както и че с решението е разрешен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание по т. 3. Касационният жалбоподател не е представил изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В раздел V.3.1. от касационната жалба са посочени въпроси, свързани с каузалното правоотношение, които се твърди, че особеният представител на ответника е поставил в о. с.з. от 16.12.2021 г. и на които съдът е дал незаконосъобразен отговор или не е отговорил.
В касационната жалба е заявен петитум за установяване нищожността на заповедта за изпълнение, издадена по ч. гр. д.№ 37550/13 г. от Софийския районен съд, г. о., 55 състав, на първоинстанционното решение № 264154/23.06.2021 г. на Софийския градски съд, І г. о., 2 състав и на обжалваното въззивно решение № 795/21.12.2021 г. на Софийския апелативен съд, т. о., 11 състав по т. д. № 889/2021 г., като издадени, респ. постановени от незаконно назначени съдии и незаконно формирани съдебни състави, евентуално, на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение да бъде отменено като неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост и вместо него да бъде постановено друго, с което да предявеният от „Х. А. Б. ЕООД иск по чл. 422 от ГПК да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен, или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, съобразно дадени от касационната инстанция задължителни указания.
Ответникът по касация „Х. А. Б. ЕООД оспорва касационната жалба и наличието на основанията за достъп до касация. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му юрисконсулт Ц. К., се твърди неоснователност на касационната жалба по същество, в частност е оспорено твърдението за нищожност на процесния запис на заповед, на издадената въз основа на него заповед за изпълнение и на съдебните решения, постановени в първоинстанционното и въззивното производство. Поддържа се, че двете инстанции правилно са приели, че поради самостоятелния характер на задължението на менителничния поръчител авалистът по запис на заповед може да противопостави на приносителя на ефекта възражения, свързани с каузалното правоотношение само по изключение, когато последният е недобросъвестен или при осъществена от него злоупотреба с право. С позоваване на чл. 343 от ТЗ се възразява, че при договора за финансов лизинг рискът от случайното погиване или повреждане на вещта се носи от лизингополучателя, поради което той остава задължен за плащане на лизинговите вноски. Поддържа се също, че издателят на процесния запис на заповед – търговското дружество „Шого“ООД не е легитимиран ответник по иска, тъй като не е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение в срока по чл. 414 от ГПК. Оспорено е и наличието на основанията за достъп до касационно обжалване с възражението, че жалбоподателят не е дефинирал общото основание за селектиране на касационната жалба, като не е посочил материалноправния или процесуален въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е бил разрешен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С позоваване на т. 1 на TPОСГТК № 1/2009 г. се поддържа, че бланкетното позоваване на нормата на чл. 280, ал. 1 от ГПК не може да обоснове наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, вкл. с оглед законодателно уредения факултативен характер на касационния контрол, чийто предмет е проверката за правилното прилагане на закона, а не [установяването] на фактите по конкретния правен спор. Твърди се, че касаторът не е поставил правен въпрос, а е интерпретирал единствено фактите по делото и цели преразглеждане на спора по същество, което е недопустимо в производството по чл. 288 от ГПК. Поддържа се, че не е налице соченото от касационния жалбоподател основание за нищожност на обжалваното въззивно решение, като постановено от ненадлежен съдебен състав, с довода, че наличието на постоянно действащи съдебни състави не нарушава принципа за случайно разпределение, след като съдията-докладчик е определен в съответствие с него, а останалите членове на състава са предварително известни и по делото липсват конкретни доказателства, установяващи липса на безпристрастност на магистратите от съдебния състав, при което не се нарушават изискванията на чл. 6 от ЕКПЧОС. Оспорено е и наличието на основанието за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК, с довода, че позоваването на нормата е бланкетно, като касаторът не е разграничил основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК от тези за неговото допускане, уредени в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, и не е изложил конкретни доводи, обосноваващи твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Твърди се, че касационната жалба не съдържа конкретни оплаквания за произнасяне на съда в противоположен на уредения в закона смисъл, нито за решаване на делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Направено е искане да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение.
„Шого“ООД, конституирано в производството по делото като трето лице помагач на страната на Н. В. Х., не е изразило становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.
Видно от приложената в цялост преписка по ч. гр. д.№ 37550/2013 г., на 3.11.2013 г. по същото дело Софийският районен съд е издал заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК в полза на кредитора „Х. А. Б. ЕООД (с предишно наименование „Хипо-Алпе-Адрия-Аутолизинг“ООД) срещу длъжниците „Шого“ООД и Н. В. Х. за солидарно заплащане на сумата от 13 865.88 евро – главница, дължима по запис на заповед от 20.08.2007 г., издаден от дружеството и авалиран от физическото лице, ведно със законната лихва от 9.09.2013 г. до окончателното щ изплащане, както и за направените от заявителя в заповедното производство разноски в общ размер от 1263.58 лв., включващи държавна такса от 542.39 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 721.19 лв. С писмено възражение, направено в срока по чл. 414 от ГПК авалистът Н. В. Х. е оспорил заповедта с възражението, че не дължи заплащане на сумата по нея, поради което с разпореждане от 26.11.2015 г. по делото заповедният съд е дал на заявителя указания, че в едноседмичен срок от съобщаването може да предяви иск за установяване на вземането си по заповедта, като представи и доказателства за това, с предупреждение, че в противен случай издадената заповед ще бъде обезсилена. Това обуславя наличието на правен интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на предявения в законоустановения срок специален установителен иск, за чието наличие съдът следи служебно. Като писмено доказателство по делото е приет процесният запис на заповед, издаден от „Шого“ООД- [населено място] на 20.08.2007 г., представлявано от Н. В. Х. в качеството на негов управител в полза на поемателя „Хипо-Алпе-Адрия-Аутолизинг“ООД за сумата от 13 865.88 евро, с падеж на менителничното задължение на 1.09.2010 г. и авалиран от същия като физическо лице, при условията, при които е приет. Записът на заповед е предявен за плащане на управителя на дружеството-издател на датата на падежа, което той е удостоверил със саморъчния си подпис върху лицевата му страна. С оглед заявеното от особения представител на ответника оспорване автентичността (истинността по авторство) на записа на заповед, в първоинстанционно производство е допусната съдебно-графологическа експертиза, която е дала заключение, че подписите в местата за „авалирам това задължение …“, „за „издател: „Шого“ООД“ и „Записът на заповед е предявен ...“, са положени от Н. В. Х., от чието име изхождат.
Безспорно е между страните по делото, че процесният запис на заповед е издаден с обезпечителна функция по отношение на договор за финансов лизинг №[ЕИК] от 20.08.2007 г., с който лизингодателят „Хипо-Алпе-Адрия-Аутолизинг“ООД се е задължил да закупи от посочено в него трето лице (доставчик) индивидуално определена вещ - лек автомобил „БМВ Х5“ и да го предостави за ползване на лизингополучателя за срок от 60 месеца, след чието изтичане и ако е изправна по договора страна, лизингополучателят има право да придобие правото на собственост върху него общо за сумата от 79 452.89 евро.
Не се спори също така, че на 25.11.2011 г. автомобилът, предмет на лизинговия договор е бил откраднат, както и че съответно на 12.02.2013 г., 11.03.2013 г. и 18.10.2013 г. застрахователят „ЗД Булинс“АД е заплатил на лизингодателя обезщетение в общ размер на 27 570.77 лв. От заключението на назначената в първоинстанционно производство съдебно-счетоводната експертиза е установено, че след приспадане на заплатените от застрахователя и от лизингополучателя суми, непогасените задължения на последния по лизинговия договор възлизат на 52 008.07 лв., а левовият еквивалент на исковата сума, претендирана по менителничния ефект – на 27 119.30 лв.
При тези данни, за да уважи иска, квалифициран като такъв по чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 535 чл. 537 и чл. 485, ал. 1 от ТЗ, първоинстанционният Софийски градски съд е изложил съображения, че процесният запис на заповед, издаден от „Шого“ООД и авалиран от Н. В. Х. като физическо лице, е съставен в предписаната от закона форма и съдържа всички изискуеми от закона реквизити. Посочил е, че поради самостоятелния характер на задължението на менителничния поръчител той не може да противопостави на приносителя на ефекта възражение за недействителност на записа на заповед, освен ако не е основано на неспазване на формата за издаването му, както и субективните възражения на хонората (издател), свързани с каузалното правоотношение, по което е бил издаден, освен ако приносителят е недобросъвестен или злоупотребява с право, като дефинитивно е разграничил двете хипотези, в съответствие със съдебната практика, формирана по реда чл. 290 от ГПК. По тези съображения е изложил мотиви за неоснователност на предявения като несрещен иск за установяване нищожността на записа на заповед поради липса на задължителни реквизити - място на плащане, липса на конкретно дължима сума, липса на подписи на издателя и авалиста; подписване на записа на заповед от авалиста без да е подписан от неговия издател, както и поради предявяването му за плащане на авалиста, вместо на издателя. В. С. апелативен съд е споделил становището на първоинстанционния съд относно наличието на редовен от външна страна запис на заповед, който съдържа предвидените в чл. 535 от ТЗ реквизити, подписан е от управителя на дружеството-издател и авалиран от него в качеството на физическо лице, различно от юридическото такова. С позоваване на чл. 343 от ТЗ е изложил съображения, че доколкото рискът от случайно погиване или повреждане на вещта при финансов лизинг се понася от лизингополучателя, той остава задължен за заплащането на лизинговите вноски, като за непогасената част от задължението е възприел заключението на допуснатата в първоинстанционно производство съдебно-счетоводна експертиза. Приел е за неоснователно възражението на процесуалния представител на ответника за погасяване на иска по давност, по съображения, че той е предявен в рамките на тригодишния давностен срок по чл. 531, ал. 1 от ТЗ. По отношение на релевантните за предмета на спора въпроси, въззивният съд изрично е препратил към изложените в първоинстанционното решение мотиви по реда на чл. 272 от ГПК.
При горните данни, по допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав намира следното.
На първо място, не е налице вероятност от наличието на твърдяната от жалбоподателя нищожност на решението на Софийския апелативен съд, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. първо от ГПК, като постановено от ненадлежен съдебен състав, поради нарушаване принципа за случайно разпределение на делата, с довода, че по този ред е бил определен само съдията-докладчик, но не и останалите членове на съдебния състав. Налице е трайна и последователна практика на Върховния касационен съд, в смисъл, че нищожно е съдебното решение, което е постановено извън правораздавателната власт на съда, от съдебен състав или съдия, който не е участвал при разглеждане на делото, или такова, което не е подписано от съдиите от състава, който го е постановил, или когато е абсолютно неразбираемо, поради което от него не може да бъде изведена решаващата воля на съда. Спазването на установения ред за разпределение на делото на съдия-докладчик кореспондира на принципа за справедлив процес, в частност на изискването, установено в чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС, делото на всяко лице при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения, да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона, което включва не само законовата регламентация, от която произтича неговата правораздавателна компетентност, като орган на съдебната власт, но и спазването на конкретните норми, които уреждат разпределението на делото на съответния съдия. Ето защо, нарушаването на правилата за случайно разпределение на делата е от естество да обоснове извод за постановяване на съдебен акт от незаконен състав (решение № 202 от 7.04.2020 г. по гр. д. № 2832/2018 г. на IV г. о., Г.К., определение № 60462 от 15.07.2021 г. по т. д. № 1940/2020 г. на I т. о., Т. К., определение № 533 от 12.07. 2021 г. по ч. гр. д. № 2072/2021 г. на III г. о., Г. К. и мн. други). Казуалната практика на ВКС обаче разграничава пороците на съдебния акт, постановен в нарушение на споменатия принцип, в зависимост от характера на производството, по което е постановен и естеството на съдебния акт, както и с оглед възможността за обжалването му пред друг съд и неговите правомощия при осъществяване на инстанционния контрол. Приема се, че нарушаването на правилата за случайното разпределение, допуснато при постановяване на първоинстанционен акт, не обуславя неговата нищожност, а само незаконосъобразност, защото спорът подлежи на разглеждане и от въззивната инстанция, чиито правомощия не са контролно - отменителни, а такива за разрешаване на материалноправния спор по същество, макар и в рамките, очертани от нормата на чл. 269 от ГПК (решение № 202/07.04.2020 г. по гр. дело № 2832/2018 г. на IV-то г. о. на ВКС; определение № 474 от 30.05.2019 г. по гр. д. № 1545/2019 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Ето защо ирелевантни за действителността на въззивното решение са доводите на жалбоподателя за нищожност на заповедта за изпълнение и на първоинстанционното решение, като постановено в исковото производство от ненадлежен състав. В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 60209 от 08.10.2021 г. по гр. д. № 1043/2020 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС е прието, че това изключение не намира приложение по отношение на въззивните решения, тъй като при обжалването им касационната инстанция действа като контролно - отменителна такава, а не като такава по съществото на спора и при констатация, че въззивното решение е постановено от ненадлежен съдебен състав, който е определен в нарушение на правилата за случайно разпределение на делата, ВКС следва да приложи общото правило като прогласи нищожността на решението и съгласно чл. 270, ал. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4, предл. 1 от ГПК да върне делото на въззивния съд за ново разглеждане и постановяване на валидно решение от друг съдебен състав, определен съобразно правилата за разпределението на делата на принципа на случайния подбор. В случая обаче, единственият довод, на който се основава тезата на касационния жалбоподател за нарушаване принципа на случайно разпределение при формиране на съдебния състав, постановил обжалваното въззивно решение, а оттам - за неговата нищожност, е че той не е спазен по отношение на всички негови членове, а само на съдията-докладчик, с твърдението, че самото формиране на постоянно действащи съдебни състави нарушава този принцип. Настоящият състав не споделя това становище. Нормата на чл. 9 от ЗСВ не изключва образуването на постоянно действащи съдебни състави в рамките на съответното отделение, нито изисква атомизиране на съдебните състави чрез инцидентното им определяне ad hoc по всяко конкретно дело. Противното разбиране, би довело до формирането на съдебни състави без персонален състав, което противоречи на целта и разума на закона, според който специализираните отделения се състоят от отделни съдебни състави, чиито брой се определя от общото събрание на съответния апелативен съд (чл. 104, ал. 2 , във връзка с чл. 85, ал. 3, т. 1 от ЗСВ), защото обезсмисля изобщо тяхното съществуване като структурни звена от устройството на специализираното по материя отделение, а оттам и на съответния орган на съдебната власт. Ако по отношение на някой от съдиите съществува абсолютно основание от категорията на изчерпателно изброените в по чл. 22, ал. 1, т. 1-5 вкл. от ГПК за участие в съдебния състав по конкретното дело, или обстоятелство, което е от естество да повлияе върху безпристрастното формиране на неговото вътрешно убеждение, по смисъла на бланкетната норма на чл. 22, ал. 6 от ГПК (каквото в случая не се и твърди от касатора), той следва да се отведе от участие при разглеждане на делото, но наличието на такова не обуславя нищожност на постановеното решение.
Не са налице и данни за вероятна недопустимост на въззивното решение, доколкото съдът се е произнесъл в рамките на искането, с което е бил сезиран и в границите на инстанционния контрол, осъществяван от въззивната инстанция, очертани от нормата на чл. 269 от ГПК.
Липсва основание за квалифициране на въззивното решение като очевидно неправилно, по смисъла на чл. 280, ал. 2 in fine от ГПК. Бланкетно наведеното основание за допускане до касационен контрол предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда prima facie - без необходимост от анализ за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Такава е налице когато се констатира неприлагане на императивна правна норма или прилагането щ в противоположен или отменен смисъл (contra legem), както и при прилагане на отменена такава, или нарушение на правилата на формалната или правната логика при обсъждане на доказателствата, или формиране на крайните правни изводи по предмета на спора, което да е видно от мотивите на самия акт. В случая обжалваното решение съдържа логични мотиви, ясно и логически последователно и непротиворечиво изразяващи волята на въззивния съд, вкл. и чрез препращане към мотивите на обжалваното пред него първоинстанционното решение, на основание чл. 272 от ГПК, поради което твърдяната очевидна неправилност не е налице.
Липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в неговия предмет, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК формулираният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби, като обжалваното решение не може да се допусне до касация, без посочването на такъв въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. В случая, касационният жалбоподател не е формулирал въпроси от категорията на посочените в тълкувателния акт нито в отделно изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, нито инкорпорирани в касационната жалба, с отговора на които изрично да е обосновано наличието на общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно цитираното ТРОСГТК № 1 от 19.02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, но не и да го формулира вместо касационния жалбоподател, въз основа на оплакванията, изложени в касационната жалба. Дори да се приеме, че въпросите по т. V.3.1, свързани със значението на каузалното правоотношение, са такива, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, те не са от естество да обосноват достъпа до касационно обжалване. Въпросът защо ищецът не претендира вземанията си към ответника въз основа на каузалното правоотношение, от което те произтичат, а именно договора за лизинг, дължимите суми по който са в значително по-голям размер от сумата, за която е издаден процесният запис на заповед, не е обусловил изхода на спора и е по начало ирелевантен за съществуване на вземането по ефекта. Както в доктрината така и в съдебната практика се приема, че доколкото основанието за плащане не е елемент от съдържанието на менителничния ефект, а оттам и не е условие за неговата действителност и за валидното възникване на обективираното в него менителнично задължение, правото на избор дали да претендира вземането си въз основа на него или на паралелно съществуващото каузално правоотношение с обезпечителна функция по отношение на което е издаден ефектът, принадлежи на кредитора – поемател по него и кредитор по каузалната сделка с издателя. Той упражнява това свое право с подаването на заявление за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение въз основа на издадения от длъжника запис на заповед по реда на заповедното производство. Когато претендира вземането си въз основа на редовен от външна страна менителничен ефект кредиторът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземането по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед (т. 17 от ТРОСГТК № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.). Мотивите, поради които е предпочел да се снабди с изпълнителен титул въз основа на менителничното, а не на каузалното правоотношение, са ирелевантни. Извън това, надлежен ответник по специалния установителен иск по чл. 422 от ГПК за установяване на вземанията по заповедта, когато тя е издадена солидарно срещу неколцина длъжници, е само онзи от тях, който в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК я е оспорил с формално писмено възражение. В случая, заповедта за изпълнение е издадена солидарно срещу издателя и неговия авалист, но възражение срещу нея е постъпило само от авалиста Н. В. Х., но не и от дружеството, независимо, че той осъществява неговото органно представителство като управител. Ето защо легитимиран ответник по иска в случая е само авалистът, но не и неговият хонорат (авалат)-издател на ефекта.
Въпросът следвало ли е при кражбата на лизингованото моторно превозно средство, лизингодателят е следвало да го замести с друго, е хипотетично формулиран тъй като нито в договора за лизинг, нито в общите условия, при които той е сключен, е предвидено такова задължение на лизингодателя, поради което отговорът му не е обусловил изхода на спора.
Не са разрешени от въззивния съд в отклонение от практиката на Върховния касационен съд въпросите, свързани с правните последици на кражбата на лизингования автомобил, извършена преди изтичане срока на договора, а именно длъжен ли е бил лизингополучателят да плаща последващите вноски и дали лизингодателят не задържа неоснователно вноските, които лизингополучателят вече му е платил с цел бъдещо придобиване на процесното моторно превозно средство, както и след като договорът за лизинг е прекратен, поради липса на лизингованото превозно средство след като лизингодателят е получил пълно обезщетение за стойността на откраднатата вещ, защо е продължил да начислява вноски по лизинговия договор.
В обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по възражението на особения представител на ответника, че при откраднат автомобил не се дължат лизингови вноски, като е приел, че този въпрос е позитивно уреден в нормата на чл. 343 от ТЗ, според която рискът от случайно погиване или повреждане на вещта при финансов лизинг се понася от лизингополучателя, поради което той остава задължен за тяхното заплащане. Според постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 67 от 9.12.2019 г. по т. д.№ 1553/2018 г. на ВКС, Т. К., ІІ т. о., противозаконното отнемане (кражбата) на лизинговата вещ по договор за финансов лизинг се обхваща от разпоредбата на чл. 343 от ТЗ, т. е. тя е риск, равностоен на пълното погиване на вещта, чието понасяне е възложено на лизингополучателя. Според същото решение, кражбата не представлява основание по чл. 89, изр. първо и второ от ЗЗД за разваляне на договора за финансов лизинг по право, като последица от пълното или частично погасяване на задължението на едната страна по двустранен договор поради невъзможност за изпълнение, освен ако страните по договорен път не са дерогирали правилото на чл. 343 от ТЗ. В случая, според клаузата на т. 2.4.2 от общите условия, при които е сключен процесният лизингов договор, действителността му не се засяга от възникване на ограничения или невъзможност за използване на лизингования обект, дължащи се на частично или цялостно повреждане на лизингованата вещ, включително и на непреодолима сила (форсмажор, на който се приравнява и кражбата), като в тези случаи задължението на лизингополучателя за плащане „остава валидно“, като се приспада заплатената от застрахователя сума по сключения застрахователен договор „Каско на МПС“. Т. е. нито в договора, нито в общите условия, при които той е сключен, е установено отклонение от нормата на чл. 343 от ТЗ, която възлага риска от случайното погиване на вещта върху лизингополучателя.
Не са налице предпоставките за достъп до касация и по отношение на въпроса дали авалистът има право да се позове на пороци в записа на заповед и на каузално правоотношение. Съгласно трайната и непротиворечива казуална практика на Върховния касационен съд, обобщена в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 26 от 24.04.2014 г. по т. д. № 1027/2013 г., на ВКС, II т. о., Т. К., от систематическото тълкуване на чл. 8 от ЗЗД, чл. 63 ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 289, чл. 465 и чл. 485 ал. 2 от ТЗ следва, че поради самостоятелния и неакцесорен характер на уреденото в чл. 483 - чл. 485 от ТЗ менителнично поръчителство (авал) спрямо главното задължение, което обезпечава, авалистът не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да направи самият хонорат (издател на записа на заповед) - както абсолютните възражения за недействителност на ефекта (с изключение на възражението за недостатъци във формата), така и личните възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между приносителя и хонората. Противопоставянето на лични възражения от страна на авалиста, основани на каузално правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или при недобросъвестност на приносителя, разбирана като знание за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората, както и в хипотезите на злоупотреба с право, напр. когато поемателят претендира плащане по менителничния ефект, след като е бил удовлетворен по каузалното правоотношение, при установена по делото обезпечителна функция на ефекта по отношение на него. В тези случаи авалистът може да противопоставя успешно на приносителя и личните (субективни) възражения на хонората по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от споменатата практика, доколкото по реда на чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение в същия смисъл.
Споменатите въпроси не са разрешени и в противоречие с практиката на СЕС, тъй като посоченото от касационния жалбоподател решение от 16.06.2016 г. по преюдициално запитване е постановено във връзка с Регламент (ЕО) № 805/2004 г. за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания и цели признаване и изпълнение в другите държави-членки на съдебно решение, което е удостоверено като европейско изпълнително основание в държавата-членка по произход, без необходимост от декларация за изпълнение и без възможност за противопоставяне на неговото признаване (чл. 5 от Регламента), какъвто не е случаят по настоящото дело.
Предвид така формулираните въпроси, не е налице и специалният селективен критерий, който формира дуалистичното основание за допускане на касационно обжалване - точно прилагане на закона и развитие на правото. Този критерий включва хипотезите на липса на съдебна практика, или необходимост от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено-икономическите условия, при които е създадена практиката по приложението щ, както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага корективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание. В случая липсват доводи, свързани с необходимост от тълкуване на конкретна правна норма, която е неясна или противоречиво прилагана от съдилищата, или с нуждата от актуализиране на съдебната практика, поради изменение на условията, при които е създадена.
По изложените съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № № 795 от 21.12.2021 г., пост. по т. д.№ 889/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд, т. о., 11 състав.
ОСЪЖДА Н. В. Х., с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Х. А. Б. ЕООД, с ЕИК[ЕИК], юрисконсултско възнаграждение за защита пред касационната инстанция в размер на 360 лв.
ОСЪЖДА Н. В. Х., с ЕГН [ЕГН] да заплати по сметката на Върховния касационен съд държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, в размер на 30 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на „Шого“ЕООД, с ЕГН[ЕИК], [населено място], като трето лице помагач на страната на Н. В. Х..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :