ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 838
гр.София, 23.02.2026 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №3786 по описа за 2025 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б. срещу въззивно решение № 120 от 02.07.2025 год., постановено по в. гр. дело № 134/2025 год. по описа на Апелативен съд – Бургас, в частта му, в която, като е потвърдено решение № 19 от 07.02.2025 год., постановено по гр. дело № 246/2023 год. по описа на Окръжен съд – Ямбол, е уважен предявения от Г. Г. Г. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 16 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 1090/2014 год. по описа на СпНС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.01.2022 год. до окончателното й изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че макар да е установено основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Р. Б. /доколкото първоинстанционното решение в частта му, в която претенцията за имуществени вреди е уважена за сумата от 18 100 лв., не е било обжалвано от страните и е влязло в сила/, присъденият от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди бил завишен. Не били доказани вреди над обичайните такива. Въззивният съд не бил отчел следните обстоятелства: наказателното производство, протекло и в двете му фази, разкривало фактическа и правна сложност; на ищеца била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“, поради което правото му на труд и придвижване не било ограничавано; през процесния период ищецът бил обвиняем, подсъдим и впоследствие признат за виновен за две тежки умишлени престъпления по чл. 143, ал. 1 НК по друго наказателно производство – НОХД № 3036/2016 год. по описа на СпНС. Въззивният съд не бил изложил мотиви, от които да е видно, че е разграничил търпените вреди по отделните наказателни производства, както и че доброто име на ищеца в обществото било тежко компрометирано. Не била доказана и трайна увреда на ищеца. Определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди надхвърлял присъждания такъв в сходни случаи. Въззивният съд не бил съобразил икономическите условия в страната към момента на увреждането. На ищеца не било причинено изключително безспокойство в резултат на извършените процесуални действия, тъй като тези действия били осъществени от страна на разследващите след съответна санкция на компетентния съд и целта им била събиране на доказателства.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:
1/ За приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди?
2/ За определяне на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД?
Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с т. ІІ от ППВС №4/1968 год. и т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК и т. 19 от от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК.
Ответникът по касационната жалба Г. Г. Г. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 15.08.2014 год. Специализирана прокуратура внесла в Специализирания наказателен съд обвинителен акт срещу 15 лица, сред които и ищеца Г. Г. Г. и в тази връзка било образувано НОХД №1090/2014 год. В досъдебното производство спрямо ищеца била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 3 000 лв., като наказателното преследване спрямо него било продължило 7 години и 11 месеца.
Въззивният съд е счел за доказано въз основа на събраните гласни доказателства, че ищецът бил много стресиран след като започнали процесуално-следствените действия срещу него. След като се консултирал с адвокат, веднага се явил за разпити, които продължавали от сутрин до вечер. Едва впоследствие разбрал за какво става въпрос и бил много притеснен за обвинението. От спокоен и уравновесен човек, станал затворен, тревожен, не общувал с никого, притеснявал се да излиза навън, защото имал усещането, че го сочат с пръст. Както бил душата на компанията, така изведнъж се затворил. Действително, срещу него било образувано и друго производство, но това било година по-късно и тогава нещата вече били съвсем „цивилизовани“ – според свидетелката П. /партньорка на Г./. За разлика от това, по първото дело имало медиен отзвук, по вестници, във Фейсбук и прочее. По второто дело, според свидетелката, Г. вече бил свикнал с мисълта за наказателна отговорност, но при първото било истински шок. Тогава се появили проблеми със съня и въпреки че по второто дело веднага сключил споразумение с прокуратурата и нямало такъв стрес, тревожността трайно се установила в психиката на ищеца и той трайно започнал да има проблеми със съня. Според аналогичните показанията на свидетеля Г. /относно показността на проведената акция срещу Г. и останалите членове на групата, събирали задължения по кредити по неформален ред/, целият град /Я./ гръмнал и се разбрали имената на преследваните лица, сред които бил и ищецът. Навсякъде имало информация за задържането им – по телевизията, по вестниците, по други медии. След това всички се пръснали притеснени, включително и Г.. След инцидента двамата с този свидетел не се били виждали, не били разговаряли и свидетелят не знаел нищо за състоянието на ищеца. Според показанията на свидетеля Х. /колега на ищеца в колекторската фирма/ се установявало, че ищецът бил със смачкано самочувствие. Станал затворен, мълчалив, постоянно замислен и вече не бил същият човек. Обвинението се отразило върху взаимоотношенията с приятелите и той започнал да ги избягва. Двамата с ищеца били „съпроцесници“ по другото дело, по което ищецът бил осъден. Били задържани заедно в специализирания арест в [населено място]. Ищецът споделял със свидетеля, че е много притеснен, че ще има дело.
Въззивният съд е приел за установено въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-психологична експертиза, че ищецът е личност без екстровертна или интровертна насоченост, с ориентация предимно към постигане на цели и резултати, а не към общуване с околните. Има високи нива на стресоустойчивост, силен тип нервна система, с вътрешна локализация на контрол, решителен, самоуверен и склонен да доминира. Според в. лице няма данни за психотична продукция, както и за психопатии и характеропатии. Налице е потиснато депресивно настроение, в лека към умерена степен, което се изразява в разочарование, фрустрация, поява на мисли и завишени опасения от неприятни събития, които са извън контрола на личността. Това, според заключението, съответства на данните за нива на реактивна агресивност и раздразнителност в норма, но близки до горните прагови стойности на тази норма. Ищецът се откроява като човек с по-високи нива на тревожност от нормата за възрастта и пола си. Вещото лицо констатирало напрегнатост, безпокойство, нервност, мрачно предчувствие за опасност в различна/нова ситуация. Освен това била констатирана фрустрация от това, че в продължение на години ищецът бил принуден да се явява в съдебни заседания, да ангажира адвоката си, да отсъства от работа, да прави разходи и да зависи от показанията на други хора. Пред вещото лице ищецът изразявал силно съжаление, че не е сключил споразумение по НОХД № 1090//2014 год. на СпНС, а предпочел да доказва невинността си, което продължило повече от 7 години. Именно това била основната травма, която ищецът понесъл от наказателното преследване по цитираното дело.
След като е констатирал, че Г. Г. Г. е предявил срещу Прокуратурата на Р. Б. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 70 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 1090/2014 год. по описа на СпНС и 21 505.27 лв. – обезщетение за имуществени вреди, от които 18 100 лв. – направени разноски за адвокатски възнаграждения и 3 405.27 лв. – разноски за транспортни разходи и че претенцията за имуществени вреди е била уважена до размер на 18 100 лв., като първоинстанционното решение в тази му част не е било обжалвано от страните и е влязло в сила, въззивният съд е намерил, че е със сила на пресъдено нещо е установено основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника за претендираните вреди.
По отношение на претенцията за неимуществени вреди въззивният съд е приел въз основа на събраните гласни доказателства, че през процесния период ищецът бил понесъл тежко и болезнено образуването и развитието на наказателното производство по НОХД № 1090/2014 год. по описа на СпНС, преживявал стресово съдебните заседания и извършваните спрямо него процесуални действия, понеже се чувствал застрашен от наказание. Непрекъснатите пътувания от [населено място] до [населено място] били свързани с организация и тревоги, още повече, че се наложило многократно да се явява, поради множеството съдебни заседания, свързани с големия брой обвиняеми лица и множеството престъпления. Мисълта, че ще бъде осъден, станала причина за непрекъснато напрежение, което оказвало влияние на психиката му и рефлектирало върху самочувствието и начина му на живот – той се чувствал унизен, с накърнено достойнство, застрашен от наказателна репресия и предпочитал да не се среща с близки и познати. На това фактическо положение се насложило и второто обвинение, по което, според свидетелката П., той се признал за виновен и сключил споразумение с ответника. Това се случило, след като адвокатите /вероятно на всички обвиняеми/ се събрали и решили, че е по-добре да се сключи споразумение. В обобщение е формирал извод за наличието на пряка причинно-следствена връзка между вредите и недоказаното обвинение, повдигнато срещу ищеца.
Вв връзка с размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е посочил, че следва да се съобрази с критериите за преценка на справедливото им компенсиране, упоменати в разясненията по ППВС № 4/1968 год., според които понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението като вида, характера, интензитета, продължителността на увреждането на ищеца и други, свързани с личността му.
В тази връзка е изложил съображения, че към момента на образуване на ДП № 32/2013 год. по описа на ОД на МВР – [населено място], ищецът бил навършил 29 години, без криминално минало, без данни за специално образование или за заемана важна длъжност в обществото. Той работел в дружество, което събирало просрочени вноски по изтеглени кредити със силови методи. При образуване на досъдебното производство, по което впоследствие било образувано НОХД № 1090/2014 год. по описа на СпНС, действията на полицията и органите на реда били широко разгласени по медиите – в интернет и по телевизията. В резултат на разгласяване на дейността, в която се твърдяло, че участва и ищецът, той се бил почувствал засрамен от познати, приятели, не искал да общува с никого, самоизолирал се, доколкото било възможно, започнал да страни от хората; станал тревожен, поради възникналите страхове от налагане на наказание „лишаване от свобода“, при положение, че за повдигнатото обвинение по чл. 214, ал. 2, т. 1 вр. с ал. 1 вр. с чл. 213а, ал. 2 НК се предвиждало наказание „лишаване от сводоба“ за срок от 2 до 10 години и глоба, както и възможност за конфискация на имуществото на осъденото лице до 1/2 част, без да се имат предвид квалифициращите елементи, като извършване на престъплението при условия на продължавано престъпление, каквито данни имало в конкретния случай. При започване на наказателното преследване ищецът бил на възраст, в която осъзнавал тежките последици на присъда за изнудване за по-нататъшното си развитие в житейски план и за репутацията си. Поради това и независимо от констатираната от вещото лице стресоустойчивост на характера, въззивният съд счел, че ищецът понасял тежко и болезнено образуването и развитието на производството, преживявал провеждането на съдебни заседания и извършваните спрямо него процесуални действия, с разпити на свидетели, от които зависело осъждането или оправдаването му. Тези преживявания се насложили с второто образувано срещу ищеца наказателно производство – по НОХД № 3063/2016 год. по описа на СпНС, по което нямало данни да е сключено споразумение, а ищецът бил осъден с присъда от 22.03.2018 год., изменена с присъда на АСпНС от 06.03.2020 год., постановена по ВНОХД № 108/2019 год., потвърдено с решение № 109 от 07.06.2021 год. по н. дело № 323/2021 год. по описа на ВКС, влязла в сила на 07.06.2021 год., за престъпление по чл. 143, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК /принуда/. Всичко това безспорно се било отразило на съня на ищеца и довело до засилване на страховете му и формиране на чувство за тревожност от бъдещето. Наличието на две висящи отделни производства срещу едно и също лице, с повдигнати обвинения за няколко извършени престъпления при условията на продължавано престъпление, сочели на голям интензитет на преживяванията, при сравнително голяма продължителност, с оглед множеството съучастници и множеството пострадали лица.
Въззивният съд е посочил, че при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение трябва да бъдат съобразени разясненията по т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 год. на ОСГК на ВКС, както и приетото в решение по гр. дело № 3589/2021 год. на ВКС, ІV г. о. и решение по гр. дело № 3415/2021 год. на ВКС, ІV г. о. и др. Към момента на влизане в сила на оправдателната присъда ищецът бил навършил 37 години. Периодът на наказателното преследване бил продължителен, като на ищеца били повдигнати обвинения за извършването на две престъпления. В исковата молба нямало твърдения, че незаконното обвинение се е отразило на упражняваната от ищеца професия, както и че е додвело до влошаване на психическото му здраве, наложило е специализирано лечение. Липсвали доказателства, че ищецът имал намерение да се установи на работа в чужбина /например кореспонденция с работодател или данни, че преди повдигане на обвинението, е имал подобни сериозни намерения/, както и такива за посещение при психолог и психиатър и за предписано лечение. Следователно не било установено настъпването на специфични увреждания, произтичащи само от наказателното преследване.
Въззивният съд е посочил, че според ищеца воденото срещу него наказателно производство било уронило името му сред близки, познати и сред жителите на [населено място], като е приел, че не може да бъде направено точно разграничение доколко това конкретно обвинение е уронило името на ищеца, при положение, че в приблизително същия период от време – от 2014 год. до 2021 год. срещу него успешно е било проведено наказателно производство за принуда на две лица и е бил осъден с влязла в сила присъда. Въпреки това е счел, че при наличието на две производство, висящи в два почти съвпадащи периода, заплахата от осъждане била довела до постоянно напрежение за ищеца.
На следващо място е приел за доказано, че при извършване на първоначалните процесуално-следствени действия по образуване на досъдебното производство ищецът бил е изпитал шок, изненада, срам и неудобство, доколкото на показ чрез медиите бил включен в група, създадена с цел изнудване, а също така действията, според всички разпитани свидетели, били зрелищни, градът бил почти окупиран, били блокирани почти всички артерии на пътното движение, полицаите пристигнали с бусове, били с качулки, автомати и всявали страх. Независимо от това, че ищецът със сигурност осъзнавал неправилността на действията си по участие в група, събирала парични задължения не по законоустановения ред, публичното потвърждаване на този факт и поименното изброяване на участниците, наред с показните действия на служителите на МВР, без съмнение било довело до изпитано неудобство от околните и семейството. Ищецът бил почувствал, че репутацията му е опетнена и е накърнена неговата самооценка на човек, на когото може да се разчита /въпреки липсата на данни с какво име бил известен в обществото и дали се ползвал с популярност в някакви социални кръгове и в случай, че отговорът е положителен – каква е тя/. Същевременно случилото се не се било отразило на емоционалната му връзка. Той продължил да живее с партньорката си, дори впоследствие им се родили две деца.
Следвало да бъде отчетена и интензивността на извършваните процесуални действия по процесното наказателно производство – ищецът присъствал на почти 40 съдебни заседания, които го затруднили, налагайки необходимостта от пътуване от местоживеенето му в [населено място] до [населено място] и обратно. На ищеца била наложената мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 3 000 лв., която не била ограничила правото му на придвижване, но засегнала имуществото му за целия период на наказателното производство. Въззивният съд е посочил, че следва да съобрази и икономическите условия в страната към момента на увреждането – през годината на образуване на НОХД № 1090/2014 год., минималната работна заплата била била в размер на 340 лв., а през 2022 год. – в размер на 710 лв., съответно и доходите на населението са били значително по-ниски в сравнение с тези през 2025 год.
В обобщение въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди, което отговаря на принципа на справедливостта, възлиза на 16 000 лв. и е дължимо ведно със законната лихва считано от 22.01.2022 год. /дата, която следва момента на влизане в сила на оправдателната присъда/.
С този мотиви първоинстанционното решение е потвърдено в частта му, в която е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 16 000 лв.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване.
При изложените от въззивния съд мотиви поставените от касатора въпроси са от значение за изхода от спора, но същите не са разрешени в противоречие, а в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК и т. 19 от от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК /цитирана и от касатора/, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК, израз на която са решение № 554 от 06.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 266/2012 год., IV г. о., ГК, решение № 310 от 29.10.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1384/2012 год., IV г. о., ГК, решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 6 от 08.02.2917 год. на ВКС по гр. дело № 2666/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 309 от 15.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 4962/2017 год., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК и др.
Според тази практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.
Присъденото парично обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените от незаконното обвинение вреди в тяхната цялост, т. е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т. ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.
Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение – обсъдил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищеца. Очертал е кои от тези обстоятелства обосновават по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди – които е счел, че имат превес, както и тези, които обосновават по-нисък размер. Съобразил е икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на увреждането. Също така е отчел, че срещу ищеца е било водено и друго наказателно производство за две престъпления по чл. 143, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК, приключило с влязла в сила на 07.06.2021 год. осъдителна присъда по НОХД № 3063/2016 год. по описа на СпНС, както и че негативните му изживявания неминуемо са свързани и с тези обвинения, но същевременно процесното наказателно производство е първото, което е било образувано срещу ищеца, същото е било разгласено и с по-голяма продължителност – 7 години и 11 месеца, т. е. приел е за доказана причинната връзка между незаконността на обвинението, за които ищецът е бил признат за невинен и причинените вреди – болки и страдания. Следователно мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Несъгласието на касатора с така определения конкретен размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК.
Цитираните от касатора решение № 25 от 11.02.2014 год. на ВКС по гр. дело № 5302/2013 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 172 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 4357/2016 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 251 от 21.12.2015 год. на ВКС по гр. дело № 812/2015 год., ІІІ г. о., ГК, решение 60243 от 01.11.2021 год. на ВКС по гр. дело № 1099/2021 год., ІV г. о., ГК и решение № 43 от 26.05.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2373/2021 год., ІІІ г. о., ГК, с които в други случаи, при други конкретни относими обстоятелства, различни от тези по настоящото дело, са присъдени по-ниски размери на обезщетение за неимуществени вреди, не обосновават противоречие на въззивното решение със съдебната практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 120 от 02.07.2025 год., постановено по в. гр. дело № 134/2025 год. по описа на Апелативен съд – Бургас в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: