РЕШЕНИЕ

№ 138

гр. София, 28.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря А. Б. ……………………..

като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 3904 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Асклеп – П“ ООД, представлявано от адв. С. Т., срещу въззивно решение № 660/ 22.05.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 3403/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отменено решение № 262465/07.11.2021 г. по гр. д. № 8003/ 2020 г. на Районен съд – Пловдив и е отхвърлен предявеният от касатора против С. П. П. иск за сумата 15 000 лв. – главница, представляваща част от вноска в размер на 60 000 лв., с падеж 28.02.2019 г., дължима съгласно сключено между страните споразумение за разсрочено изплащане на парично задължение от 01.02.2019 г.

В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответната страна по жалбата – С. П. П., представлявана от адв. Г. С., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 2513/20.05.2025 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос - при предявен иск по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 365, ал. 1 ЗЗД, следва ли съдът да зачете уговореното със спогодбата, без да изследва и установява действителното каузално правоотношение между страните, уредено със сключеното споразумение.

По този въпрос настоящият състав споделя установената практика на ВКС (вж. - решение № 134/21.06.2019 г. по гр. д. № 4255/2018 г., III г. о., решение № 60156/14.07.2021 г. по гр. д. № 3156/2020 г., ІІІ г. о., решение № 578/19.10.2010 г. по гр. д. № 603/2009 г., ІІІ г. о., решение № 536/17.07.2012 г. по гр. д. № 215/2011 г., IV г. о. и др.), че съгласно чл. 365, ал. 1 ЗЗД, с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Целта е да се внесе определеност и яснота в отношенията между страните. Договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили (чл. 20а, ал. 1 ЗЗД). Съдът е длъжен да се съобрази с договорката между страните, постигната чрез спогодба и да приеме, че отношенията между тях са такива, каквито те са уговорили, щом като по делото се установи, че договарящите свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващият помежду им спор. Законът предоставя на страните възможност - въз основа на направените взаимни отстъпки, те да могат да създават, изменят или погасяват всякакви правоотношения (чл. 365, ал. 2 ЗЗД). Доколкото спогодбата е ново правно основание, което преурежда отношенията между страните с обратна сила, за действителността й от значение ще е предходните правоотношения също да са възникнали валидно. Ако те не са валидни (нищожни са), няма да е валидна и сключената за тях спогодба.

В практиката на ВКС е изяснено, че извънсъдебните споразумения, сключени между работник/служител и работодател за уреждане на имуществената отговорност на всяка от страните по трудовото правоотношение, са допустими. Постигнатото по реда на чл. 365 ЗЗД споразумение обвързва страните и не може да бъде изключено от института на доброволното уреждане на спорове между тях с аргументи, че правоотношението е трудово, или че естеството на правата и задълженията при имуществената отговорност по Гл. Х КТ не позволява такъв вид договаряне. В този смисъл, сключеното между изпълняващият отчетнически функции служител и работодателя споразумение за уреждане на парични отношения във връзка с констатирани липси не е изначално нищожно, тъй като в КТ няма забрана страните да уредят отношенията си доброволно (вж. - решение № 487/26.07.2010 г. по гр. д. № 339/2009 г., III г. о.). Когато отчетникът е признал съществуването на липсите и е сключил договор за спогодба, с който се е задължил да заплати паричната сума в определен срок, то задължението му вече произтича от договора за спогодба. Ако работникът/служителят не изпълни доброволно задължението си по споразумението, работодателят разполага с възможност да претендира вземането си по съдебен ред, като в исковото производство подписалият споразумението длъжник може да въведе всички възражения за валидността му. Споразумението е договор (чл. 365 ЗЗД) и не може да противоречи на закона, да го заобикаля, или да нарушава добрите нрави, което би довело до нищожността му.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение, намира същата за основателна, поради следните съображения:

С решение № 229/18.12.2023 г. по гр. д. № 4038/2022 г. на ВКС, ІІІ г. о., е обезсилено предходното въззивно решение, поради нередовност на исковата молба. Делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд с указания, че е необходимо да се изиска ищецът да уточни – дали основава частичната си парична претенция на спогодба, като основание за вземането, или предявява частичен иск за реализиране на пълна имуществена отговорност срещу ответницата на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Съобразно указанията на касационната инстанция, въззивният съд е оставил без движение исковата молба на ищеца и е изискал да се уточни основанието, на което се претендира вземането от 15 000 лв. С подадени две уточняващи молби ищецът е посочил, че вземането му се основава на сключеното с ответницата споразумение от 01.02.2019 г., в което тя е признала паричното си задължение и се е задължила при настъпване на падежите да заплаща съответните погасителни вноски.

След направеното уточнение на исковата молба, при повторното разглеждане на делото въззивният съд е приел за установено, че в саморъчно писмено обяснение, нотариално заверено на 31.01.2019 г., ответницата С. П. е признала, че като служител на фирма „Асклеп” ЕООД (помощник-фармацевт в дрогерията в [населено място]) за периода от 2013 г. до 31.01.2019 г. е „присвоила парични средства и медикаменти на стойност 223 288 лв.“ и е поискала сключване на споразумение с работодателя, с цел „избягване на наказателно производство“. На 01.02.2019 г. между страните е сключено споразумение за разсрочено изплащане на парично задължение, с което ответницата се задължила да заплати на ищеца посочената сума на вноски, при договорен погасителен план. В т. 1 от споразумението е възпроизведено съдържанието на обяснението от 31.01.2019 г. По делото е установено също, че П. е заемала длъжността помощник – фармацевт в дрогерията на ищеца в [населено място] по трудово правоотношение за периода от 01.06.2015 г. до 06.04.2017 г. и в периода от 07.02.2019 г. до дисциплинарното й уволнение (29.08.2019 г.). Образуваното по сигнал на управителя на ищцовото дружество наказателно разследване за длъжностно присвояване е прекратено на основание чл. 24 , ал. 1 т. 1 НПК.

Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че процесното споразумение от 01.02.2019 г. за разсрочено изплащане на парично задължение, с което ответницата е признала, че през периода на работата си от 2013 г. до 31.01.2019 г. е присвоила от работодателя си „Асклеп - П“ ООД парични средства и медикаменти на стойност 223 288 лв., която сума се задължава да му възстанови в пълен размер, има характер на извънсъдебна спогодба по чл. 365 ЗЗД. Посочено е, че спогодбата е договор, приложим и в отношенията между служител и работодател, включително ако има за предмет преобразуващо уреждане на правоотношения по възникнала пълна имуществена отговорност, но съдът не може да зачете споразумение, което противоречи на закона, заобикаля го, или нарушава добрите нрави, тъй като това би обусловило нищожността му. В тази връзка, решаващият съд е счел за неоснователно възражението, че поради упражнено върху волята на ответницата насилие от страна на работодателя при съставяне на декларацията и при подписване на споразумението, последното е недействително.

За да приеме, че предявеният иск е неоснователен, съдът е посочил, че към момента на сключване на процесното споразумение между страните е съществувало трудово правоотношение. Предмет на споразумението е реализиране на пълна имуществена отговорност за липси, причинени от служителя, и разсрочване на изплащането на паричното задължение, основано на признание, самоуличаващо ответницата в извършителство на престъпление (присвояване). С оглед специфичния характер на трудовите правоотношения законодателят е предвидил изрични правила за имуществената отговорност на работника или служителя, като пълната имуществена отговорност се реализира в случаите, когато работникът е причинил вреда на работодателя умишлено, в резултат на престъпление или не при или по повод изпълнение на трудовите функции – чл. 203, ал. 2 КТ; както и при липси, когато работникът или служителят изпълнява функциите на материално отговорно лице – чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Други случаи на пълна имуществена отговорност може да се установяват само със закон – чл. 207, ал. 4 КТ. От съдържанието на процесното споразумение ясно личало целта на сключването му – избягване на наказателна отговорност от страна на ответницата за извършено престъпление от общ характер (присвояване), чрез поемане на задължение за репариране на вреди. Споразумението не било нищожно, поради липса на основание, но целта му била непозволена от закона, тъй като водела до самоуличаване на ответницата в извършване на тежко престъпление. Това противоречало на закона, тъй като последният не позволявал сключване на договор за уреждане на дълг, който е възникнал в резултат на извършено престъпление. Предвид факта, че в конкретния случай се претендира да се реализира пълната имуществена отговорност на ответницата чрез спогодба, основаваща се на самоуличаване в извършването на престъпление, съдът е приел, че същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави. В мотивите на обжалваното решение е посочено още, че признанието на страната за настъпили неизгодни за нея факти не освобождава съда от задължението да прецени това признание с оглед на всички обстоятелства по делото (чл. 175 ГПК). В тази връзка е обсъдена приетата съдебно - счетоводна експертиза, според която не се установявали липси в дрогерията в [населено място], за които да е отговорна ответницата; както и че е невъзможно да се присвои посочената сума, поради невъзможност да се генерират задължения в този размер за процесния период. В заключение е направен извод за неоснователност на исковата претенция.

С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно – постановено е в нарушение на материалния закон и е необосновано. Съдът правилно е посочил, че и в областта на трудовото право сключването на извънсъдебно споразумение е правно допустим способ за уреждане на паричните отношения между работник и работодател във връзка с констатирани липси; както и че спогодбата е ново правно основание, в случая установяващо съществуването на вземането на работодателя - ищец и поетото от ответницата задължение за изплащането му на вноски (с определен размер и падеж). Необосновани обаче, при изложени вътрешно противоречиви мотиви и без връзка с обстоятелствата, на които ищецът основава иска си, са изводите на съда, че процесното споразумение е нищожно поради противоречие с добрите нрави, тъй като „с него ответницата се самоуличавала в извършване на тежко престъпление“. Предмет на делото е парично задължение на ответницата, възникнало от констатирани липси (присвоени пари и лекарства) през периода на работата й като „помощник – фармацевт“ в предприятието на ищеца. Съществуването на това задължение по основание и размер тя е признала, като по делото е безспорно установено, че волеизявленията й както в нотариално заверената декларация от 31.01.2019 г., така и в писменото споразумение от 01.02.2019 г., не са опорочени от насилие или заплашване по смисъла на чл. 30 ЗЗД. Показателен за това е и фактът, че след подписването на двата документа ответницата е продължила да работи на същата длъжност при ищеца. Споразумението служи като доказателство за признат дълг. Както се посочи по-горе, законът не забранява на работник или служител, изпълняващ отчетнически функции, да признае съществуването на причинените липси и техният размер, както и да сключи с работодателя си договор за спогодба, уреждащ начина на изплащане на паричното задължение. При неизпълнение на спогодбата, предявеният иск е с правно основание чл. 79, вр. с чл. 365 ЗЗД, а не по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Поради това, неотносими към въпроса за основателността на иска по чл. 365 ЗЗД и преклудирани от обратния ефект на договора за спогодба са възражения и доводи, че липси не са причинени и/или не са в размера, посочен в спогодбата. Договорът за спогодба е ново правно основание, като същият преурежда валидно възникнали правоотношения между страните по повод пълната имуществена отговорност на ответницата. От събраните по делото доказателства не се установява договорът да противоречи на закона, да го заобикаля или да нарушава добрите нрави. Както вече се посочи, не представлява нарушение на добрите нрави споразумение, в което работникът признава, че е причинил имуществена вреда на работодателя си и поема задължение доброволно да поправи вредата. В гражданските и трудовите правоотношения страните са свободни да определят съдържанието на своите договори. Признаването на факти (като например присвояване), които биха могли да съставляват и престъпление, в рамките на споразумение за възстановяване на суми, се счита за валидно признание на дълг. Това не прави самото споразумение нищожно.

Предвид всичко изложено, въззивното решение като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон следва да се отмени изцяло. Формираните в решението изводи, с които е обоснована неоснователността на претенцията на ищеца са несъотносими към предмета на делото по предявен иск за изпълнение на споразумение относно пълна имуществена отговорност на отчетник. По съществото на спора – основателен и доказан е предявеният от дружеството частичен иск с правно основание чл. 79, вр. чл. 365 ЗЗД за сумата от 15 000 лв., представляваща част от вноска в размер на 60 000 лв., с падеж 28.02.2019 г., дължима съгласно сключено между страните споразумение за разсрочено изплащане на парично задължение от 01.02.2019 г. Предвид това, ответницата следва да бъде осъдена да заплати сумата 15 000 лв. със законната лихва от датата на постъпване на исковата молба в съда - 10.07.2020 г., до окончателното й изплащане.

С оглед изхода по делото, на касатора следва да бъдат присъдени направените за всички инстанции разноски, които възлизат на сумата 3 830 лева.

С. З. за въвеждане на еврото в Р. Б. присъдените с настоящото решение суми следва да се превалутират (чл. 11 – чл. 13 ЗВЕРБ), като същите се дължат в евровата им равностойност, както следва: 7 669,38 евро (15 000 лв.); и 1 958,25 евро (3830 лева).

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 660/22.05.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 3403/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА С. П. П., с ЕГН - [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 1 да заплати на „Асклеп – П“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление - [населено място], [улица], сумата 7 669,38 евро, представляваща равностойността на сумата 15 000 лева – главница, част от вноска в размер на 60 000 лева, с настъпил падеж на 28.02.2019 г., съгласно сключено между страните споразумение за разсрочено изплащане на парично задължение от 01.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2020 г. до окончателното й изплащане; както и сумата 1 958,25 евро (равностойността на 3 830 лева) направени от ищеца разноски за всички инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.