ОПРЕДЕЛЕНИЕ

гр. София, 656/06.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като разгледа докладваното от съдия Господинова ч. т. д. № 2486 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „П. С. ЕООД срещу определение № 2644/ 15.09.2025 г., постановено по к. т. д. № 971/2025 г. по описа на Върховен касационен съд, Търговска колегия, I отделение, в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от жалбоподателя касационна жалба, с която се обжалва решение № 289/04.11.2024 г. по в. т. д. № 143/2024 г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която „П. С. ЕООД е осъдено да заплати на „С. Б. ООД сума в размер на 11 981, 52 лв., представляваща възнаграждение за обща координация и ръководство на работата на строителната площадка, дължимо съгласно чл. 24, ал. 1 от договор за извършване на строителство /довършителни работи/ с дата 26.08.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата 11 273, 37 лв. от датата на исковата молба - 07.03.2023 г., до окончателното плащане, и върху сумата 708, 15 лв. от датата на увеличение на иска - 30.11.2023 г., до окончателното плащане.

Жалбоподателят счита, че предмет на делото са две парични вземания, които са възникнали от един договор за извършване на довършителни работи, сключен на 26.08.2021 г., които са вземане за заплащане на неустойка в размер на 24 242, 85 лв. и вземане за заплащане на възнаграждение в размер на 11 981, 52 лв. След като правопораждащият факт на тези вземания е един договор, то цената на осъдителния иск за тяхното изпълнение се определя като сбор от стойността на двете вземания, поради което е над 20 000 лв. Ето защо и въззивното решение, с което съдът се е произнесъл по основателността на иска за изпълнение и на двете вземания, подлежи на касационно обжалване.

Ответникът по частната жалба „С. Б. ООД я оспорва. Посочва, че предмет на разглеждане по делото са няколко отделни искове за изпълнение на различни парични вземания. Макар и произтичащи от един и същи договор, отделните парични вземания са предмет на отделни искове, като цената на всеки от тях се определя от стойността на съответното вземане. Единият от исковете е за изпълнение на парично вземане за възнаграждение за извършена работа, дължимо по договор за изработка, сключен на 26.08.2021 г. Размерът на това вземане е 11 981, 52 лв., на която сума се равнява цената на осъдителния иск за него. Тя е под 20 000 лв., поради което въззивното решение, с което е разгледан този иск не подлежи на касационно обжалване, както правилно е прието с обжалваното определение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа частната жалба, намира следното:

Частната жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК подлежи на обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното определение, съставът на Върховен касационен съд е приел, че е сезиран с касационна жалба от „П. С. ЕООД срещу решение № 289/04.11.2024 г. по в. т. д. № 143/2024 г. на Апелативен съд – Варна. Намерил е, че по делото се разглеждат искове между две търговски дружества за дължимост на вземания, произтичащи от сключен между тях договор за изработка, поради което то трябва да се определи като търговско. Счел е, че единият от исковете, които са предявени за разглеждане по това дело, има за предмет парично вземане на ищеца към ответника за получаване на възнаграждение за извършени действия по сключения между страните договор за изработка, което е в размер на 11 981, 52 лв. Цената на този иск възлиза на сумата от 11 981, 52 лв., поради което на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по него, не подлежи на касационно обжалване и подадената срещу него касационна жалба трябва да бъде оставена без разглеждане. Съставът на ВКС е посочил, че този извод не се променя от това, че предмет на делото е и вземане за неустойка, произтичащо от същия договор, защото то възниква при различен фактически състав от вземането за възнаграждение, поради което всяко от тези вземания е предмет на отделен иск, чиято цена се определя отделно от стойността на съответното вземане.

В чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е предвидено, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. С тази разпоредба е въведено ограничение за касационно обжалване на решенията, постановени от въззивния съд, за което са използвани два критерия. Първият от тях е видът на делото с оглед на неговия предмет - дали е гражданско, или търговско дело. Вторият от тях е цената на предявения иск, който е предмет на разглеждане по конкретното дело. Ето защо за да се отговори на въпроса дали решението на въззивния съд, срещу което е подадена касационна жалба, подлежи на касационно обжалване, първо трябва да се направи извод за вида на делото, по което то е постановено, въз основа на неговия предмет.

В Тълкувателно решение № 3 от 23.02.2022 г., постановено по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени задължителни указания за това кои дела са търговски, като е посочено, че търговско е дело, имащо за предмет правоотношение, възникнало от търговска сделка.

При съобразяване на обстоятелствената част на исковата молба и заявения в нея петитум е видно, че предмет на разглеждане в производството е осъдителен иск за реално изпълнение на вземане, което ищецът „С. Б. ООД има към ответника „П. С. ЕООД за получаване на сума в размер на 11 981, 52 лв., представляваща дължимо възнаграждение за изпълнение на дейности по обща координация и ръководство на строителните работи, които се извършват на възложен за изпълнение строеж. Като правопораждащ това парично вземане факт ищецът сочи договор, който по своя характер е такъв за изработка. Съгласно твърденията на ищеца този договор е сключен между търговци, които са дружествата „С. Б. ООД и „П. С. ЕООД. При прилагане спрямо договора на презумпцията, уредена в чл. 286, ал. 3 ТЗ, трябва да се приеме, че той е свързан с упражняваното от тези търговци занятие, поради което следва да се квалифицира като търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ. Следователно настоящото дело е образувано за разглеждане на иск, имащ за предмет субективно материално право, което се твърди, че е възникнало от търговска сделка, поради което то следва да се определи като търговско.

След като делото е търговско, то на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение, което е постановено по него, ще подлежи на касационно обжалване само ако цената на иска, който е негов предмет, е над 20 000 лв.

Цената на предявения в процеса осъдителен иск за парично вземане се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК от размера на търсената сума и в случая възлиза на 11 981, 52 лв. Това е под установения в закона минимален праг за цената на иска, при който въззивни решения по търговски дела подлежат на касационно обжалване. Следователно решението на въззивния съд, постановено по този иск, не подлежи на касационно обжалване. Във връзка с оплакванията на жалбоподателя следва да се посочи, че без значение за определяне на цената на иска за реално изпълнение на вземането за възнаграждение за изпълнение на дейности по обща координация и ръководство на строителните работи, е това, че в производството ищецът е претендирал реално изпълнение и на още едно вземане, което е възникнало от същия договор за изработка, а именно на вземане на ищеца към ответника за получаване на неустойка за забавено изпълнение на задължението на ответника да заплати възнаграждение за извършени от ищеца строителни работи, която е в размер на 24 242, 85 лв. Тези две вземания, въпреки че произтичат от един и същи договор, са възникнали при осъществяване на различни правопораждащи факти, поради което всяко от тях е предмет на отделен иск за реалното му изпълнение, чиято цена се определя единствено от неговия размер и независимо от размера на другото вземане, както правилно е приел съставът на ВКС в обжалваното определение. Освен това трябва да се посочи, че с оглед характера на вземанията, които са предявени с всеки един от исковете, те нямат някаква връзка на обусловеност помежду си и са напълно самостоятелни – вземането за възнаграждение в размер на 11 981, 52 лв. е различно от вземането за възнаграждение, чието неизпълнение в срок е основание за възникване на вземането за неустойка за забава в размер на 24 242, 85 лв. Ето защо това, че цената на иска за неустойка е над установения в закона минимален праг, при който решението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване, не може по никакъв начин да повлияе на извода за обжалваемост пред касационната инстанция на решението по иска за реално изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждение за изпълнение на дейности по обща координация и ръководство на строителните работи.

След като въззивното решение в частта, с която с него е налице произнасяне по осъдителния иск за реално изпълнение на вземане, което ищецът „С. Б. ООД има към ответника „П. С. ЕООД за получаване на сума в размер на 11 981, 52 лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор за изработка, сключен на 26.08.2021 г., не подлежи на касационно обжалване, то подадената срещу него касационна жалба е недопустима и като такава, следва да бъде оставена без разглеждане, както е направил и съставът на ВКС с обжалваното определение. Ето защо то трябва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 2644/ 15.09.2025 г., постановено по к. т. д. № 971/2025 г. по описа на Върховен касационен съд, Търговска колегия, I отделение, в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от „П. С. ЕООД касационна жалба, с която се обжалва решение № 289/04.11.2024 г., постановено по в. т. д. № 143/2024 г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която „П. С. ЕООД е осъдено да заплати на „С. Б. ООД сума в размер на 11 981, 52 лв., представляваща възнаграждение за обща координация и ръководство на работата на строителната площадка, дължимо съгласно чл. 24, ал. 1 от договор за извършване на строителство /довършителни работи/ с дата 26.08.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата 11 273, 37 лв. от датата на исковата молба - 07.03.2023 г., до окончателното плащане, и върху сумата 708, 15 лв. от датата на увеличение на иска - 30.11.2023 г., до окончателното плащане.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.