РЕШЕНИЕ

№ 177

гр. София, 31.03.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд на Р. Б. Второ наказателно отделение, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ПЕТЯ КОЛЕВА

при секретаря И. Р. в присъствието на прокурора М. К. изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 384 по описа за 2025 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 4 от НПК и е образувано по жалба на частния тъжител И. В. Х. (подадена чрез повереника му – адв. Т. Х.), против решение № 310/18.11.2024 г. на Благоевградския окръжен съд, ІV-ти въззивен състав, постановено по ВНЧХД № 729/2024 г. - в частта, с която е била отменена присъда № 19/14.03.2024 г. на Районен съд – Благоевград по НЧХД № 1584/2022 г. в наказателната й част и на основание чл. 24, ал. 5, т. 2, вр. чл. 81, ал. 3 от НК е било прекратено наказателното производство, водено срещу подсъдимите И. А. Х., А. И. Х. и М. И. Х. за престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК.

В касационната жалба и допълнение към нея, поддържани в с. з. пред ВКС от повереника на частния тъжител Х. – адв. Х., се изтъкват доводи за незаконосъобразна отмяна на първоинстанционната присъда в наказателната й част и последващо прекратяване на наказателното производство. Оспорва се констатацията на въззивния съд, че частният тъжител не е подавал сигнал до прокурора или до полицията за осъществено спрямо него нападение на 02.05.2021 г., като се сочи, че всъщност това е сторено на посочената дата и в тази връзка е била образувана преписка № 189900-2369/02.05.2021 г. С деянието са му били нанесени удари, които са могли да предизвикат обезобразяване на лицето или други частни на тялото, което представлява средна телесна повреда по чл. 129, ал. 2 от НК, както и е следвало да се провери дали това не е сторено по хулигански подбуди по смисъла на чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК. Затова и тъжителят е депозирал частната си тъжба след като е получил Постановление на прокурора от 21.06.2022 г., от което е било видно, че става въпрос за лека телесна повреда. В тази връзка повереникът настоява, че частната тъжба е подадена в срока по чл. 81, ал. 3, пр. 2 от НПК, който е изтекъл на 27.12.2022 г. Претендира се отмяна на въззивното решение в оспорваната част и присъждане на направени разноски.

По делото са постъпили отделни писмени възражения от подсъдимите А. И. Х., М. И. Х. и И. А. Х. – чрез защитника им адв. К. С., към които са приложени договори за правна помощ с уговорено и заплатено възнаграждение 500 лв. за всеки един от тримата. Излагат се съображения за правилност и законосъобразност на оспорвания съдебен акт и конкретно за това, че още на 02.05.2021 г. частният тъжител е узнал за престъплението и лицата, които са го извършили, имал е представа за характера на телесните му увреждания и въпреки това не е упражнил правата си в преклузивния 6-месечен срок по чл. 81, ал. 3 от НПК. В с. з. пред ВКС подсъдимите не се явяват, като защитникът им поддържа писмените възражения и претендира заплащане на направените пред тази инстанция разноски.

Прокурорът от ВКП отчита жалбата за неоснователна и предлага да бъде оставена без уважение. Посочва, че по време на извършване на деянието частният тъжител е разбрал, че срещу него се извършва престъпление, като при медицинското му освидетелстване е станало ясно, че нанесените му телесни увреждания представляват лека телесна повреда. Въпреки това първата му процесуална активност на ДП е проявена повече от шест месеца след извършване на деянието спрямо него, поради което правилно въззивният съд е приел, че частната му тъжба е подадена извън срока по чл. 81, ал. 3 от НПК.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

Наказателното производство по настоящото дело е било образувано по частна тъжба на тъжителя И. В. Х. срещу подсъдимите И. А. Х., А. И. Х. и М. И. Х. за престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК по повод нанесена му лека телесна повреда на 02.052021 г. Тъжбата е била подадена на 21.10.2022 г. на основание чл. 81, ал. 3, пр. 2 от НПК.

С пръвоинстанционната присъда № 19/14.03.2024 г. по НЧХД № 1584/22г. на Районен съд – Благоевград подсъдимият И. А. Х. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение - за престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Другите двама подсъдими А. И. Х. и М. И. Х. са били признати за виновни да са извършили престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като на основание чл. 78а, ал. 1 от НК са били освободени от наказателна отговорност и на всеки един от тях е било наложено административно наказание „глоба“ в размер на по 1 000 лв. и съответно са били оправдани да са извършили деянието в съучастие като съизвършители с И. А. Х..

С присъдата подсъдимите А. и М. Х. са били осъдени да заплатят солидарно на И. В. Х. 1 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се в претърпени болки и страдания, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 02.05.2021 г., като гражданският иск е бил отхвърлен за разликата до предявения размер от 5 000 лв. Тези двама подсъдими са били осъдени да заплатят солидарно на частния тъжител и направените от него разноски по делото.

С въззивното решение № 310/18.11.2024 г. по ВНЧХД № 729/2024 г. Благоевградския окръжен съд е постановил няколко диспозитива, както следва:

С първия е отменил първоинстанционната присъда в наказателната й част и е прекратил наказателното производство, водено по тъжбата на И. В. Х. срещу тримата подсъдими за престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК.

С втория диспозитив присъдата е изменена, като е увеличен размера на присъденото на тъжителя обезщетение за неимуществени вреди от 1000 на 3000 лв., както и размерът на дължимите разноски по гражданския иск, а в останалата част е потвърдил първоинстанционния съдебен акт.

С третия и четвъртия диспозитив въззивният съд се е произнесъл по направените искания за присъждане на разноски.

Изложеното дотук ясно определя, че в обхвана на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК се включва само първия диспозитив (и съответната част от мотивите) съобразно изискването на чл. 346, т. 4 от НПК, който текст визира „решения …на окръжния съд…, постановени за първи път във въззивното производство, с което се прекратява…пътят на наказателното производство“. Това е и основанието, на което е било образувано производството пред ВКС.

Следователно, в частта относно изменението и потвърждаването на първоинстанционната присъда, респ. и за разноските пред двете предходни инстанции, касационният контрол е изключен. Затова и всички доводи и аргументи, свързани с тези части на въззивното решение, не могат и няма да бъдат разглеждани от ВКС.

По съществото на касационната жалба, ВКС намери, че същата е неоснователна.

За да отмени присъдата на първата инстанция в наказателната й част и да прекрати наказателното производство (на основание чл. 25, ал. 5, т. 2, вр. чл. 81, ал. 3, пр. 2 от НПК) въззивният съд е приел, че частният тъжител И. Х. е узнал за извършеното срещу него престъпление още на 02.05.2021 г., когато той и неговия баща са получили телесни увреждани при нанесен им от подсъдимите побой. Във връзка с инцидента жалба до полицията е била подадена само от бащата на тъжителя – В. Х. и по този повод е била извършена предварителна проверка по преписка № 1899-00-2369/2021 г. Вярно е, че в жалбата е било посочено, че удари са нанасяни и на тъжителя И. Х., но събраните в хода на проверката материали, вкл. медицински документи, са дали основание на прокурора да образува ДП само за деяние, извършено спрямо В. Х., на онзи етап квалифицирано по чл. 129, ал. 2 от НК. Едва на 29.12.2021 г. И. Х. е подал сигнал до районна прокуратура – Благоевград за извършено спрямо него престъпление от общ характер (л. 53 от ДП, т. 2), като след това са извършвани разнообразни процесуални действия, които не са потвърдили подобен факт, а СМЕ само е преповторила известното от първоначалното медицинско освидетелстване за лека телесна повреда. Същевременно, ДП е продължило да се води единствено по повод деяние по чл. 129, ал. 2 от НК, извършено на 02.05.2021 г. само спрямо В. Х.. Същото е било спряно с Постановление на прокурора от 21.06.2022 г. след като е констатирано, че на В. Х. и И. Х. са били причинени леки телесни повреди.

След надлежно обсъждане на наличните данни по делото, въззивният съд законосъобразно е приел, че макар тъжителят И. Х. да е имал ясна представа за времето и естеството на причинените му телесни увреждания, както и това, че ДП е било образувано единствено по повод съмнения за деяние от общ характер спрямо баща му, той не е повдигнал частно обвинение срещу подсъдимите в преклузивния срок от 6 месеца съгласно чл. 81, ал. 3, пр. първо от НПК. Поради това и в съгласие с изискването по чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК е отменил първоинстанционната присъда в наказателната й част и е прекратил наказателното производство по частното обвинение. Тезата на повереника, че в случая е била налице хипотезата по чл. 81, ал. 3, пр. 2 от НК – „тъжбата трябва да бъде подадена в 6-месечен срок …от деня, в който пострадалият е получил съобщение за спиране на наказателното производство на основание чл. 25, ал. 1, т. 6 от НПК“ е явно неприложима в конкретния случай. ДП не е образувано и водено за престъпление от общ характер, извършено спрямо И. Х., независимо от третирането му като пострадал в постановлението на прокурора от 21.06.2021 г., както и уведомяването му (на 27.06.2022 г.), че може да упражни правата си по чл. 81 от НПК. Към момента на подаване на тъжбата (на 21.10.2022 г.) е очевидно, че 6-месечният преклузивен срок отдавна е бил изтекъл, като такова е положението и към момента на подаване на сигнала по ДП (на 29.12.2021 г.), което не е било образувано за разследване на престъпление от общ характер, извършено спрямо тъжителя И. Х. на 02.05.2021 г.

Предвид неоснователност на касационна жалба и данните за направени и поискани разноски за защита от бившите подсъдими в размер на по 500 лв. (еквивалентни на 255, 64 евро при официален курс на БНБ 1, 95583 лв. за евро) пред настоящата инстанция, ВКС намира, че те следва да бъдат присъдени в тежест на тъжителя И. В. Х..

С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 310/18.11.2024 г. на Окръжен съд – Благоевград, ІV-ти въззивен състав, постановено по ВНЧХД № 729/2024 г.

ОСЪЖДА И. В. Х. да заплати на И. А. Х., А. И. Х. и М. И. Х. по 500 лв. (255, 64 евро), представляващи направените от всеки един от тях разноски за защита пред настоящата инстанция.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.