РЕШЕНИЕ

№ 96

Гр. София, 02.04.2026г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение в открито съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Н.

ЧЛЕНОВЕ: М. Ж. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

при участието на секретаря В. М. като разгледа докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 1001 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С определение № 3053/30.10.2025г. по к. т.д. №1001/2025г. на ВКС, 1 т. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 167/19.02.2025г. по в. гр. д. № 3152/2024г., постановено от Окръжен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 3810/27.09.2024 г. по гр. д. № 5069/2023 г. на Районен съд – Пловдив, е признато за установено, че М. К. Г. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми по договор за банков кредит от 22.02.2012г.: сумата от 568,12 евро - просрочена главница, ведно със законната лихва от 18.11.2022 г. до окончателното изплащане; сумата от 3 675,61 евро - просрочена договорна лихва, дължима на основание т. 4.1 от договора за кредит за периода 10.01.2013 г. – 10.02.2022 г.; сумата от 4 421,43 евро - наказателна лихва за просрочие, начислена на основание т. 10 от договора за кредит, дължима за периода 10.10.2012г. – 17.11.2022г., както и сумата от 28,84 евро - разноски за връчени покани, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 16772/2022г. на Районен съд – Пловдив.

Касационната жалбоподателка М. К. Г. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че въззивният съд е игнорирал изводите на районния съд за недействителност на сключения договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Твърди, че в договора за кредит в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са посочени единствено абсолютни стойности на годишния лихвен процент /ГЛП/ и годишния процент разходи /ГПР/ по заема, но не и съставните им елементи, нито е ясно разписана методиката, по която се формира ГПР. Изтъква, че в процесния договор за кредит не са посочени кои са базовите допускания, включени в ГПР, нито има ли допълнителни допускания и кои са те. Според касационната жалбоподателка горното обуславя недействителност на договора за кредит и недължимост на сумите, които са присъдени от въззивния съд. По подробно изложените доводи претендира отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковите претенции за описаните суми. В проведеното пред ВКС открито съдебно заседание касационната жалбоподателка не се е явила и не е изпратила представител. Претендира в жалбата си присъждане на разноски, сторени по приложения договор за правна защита и съдействие, а именно адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.

Ответникът по касационната жалба - „Първа инвестиционна банка“ АД, оспорва жалбата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 07.05.2025г. чрез процесуалния си представител – юриск. Х.. Депозирал е молба – становище от 22.01.2026г., с която моли да се остави без уважение касационната жалба на М. Г. и да се потвърди обжалваното въззивно решение, като претендира разноски по приложен към нея списък по чл. 80 ГПК и заявява възражение за прекомерност на търсените от насрещната страна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото с оглед доводите на страните и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор № 006LD-R002545/22.02.2012 г. за банков кредит, по силата на който ищцовата банка е предоставила на ответницата кредит в размер на 4040 евро по разплащателна сметка, като крайният срок за погасяването му е 10.02.2022г. Окръжният съд е установил, че в раздел II, т. 4 от договора е уговорено, че за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на банката за евро, увеличен с надбавка от 8,51 пункта, като към датата на сключване на договора базовият лихвен процент в евро е в размер от 7,99 %. Приел е, че към датата на сключване на договора годишният процент на разходите / ГПР/ е 18,90%, а общата дължима сума възлиза на 8 395,19 евро. Въззивният съд е счел, че извършеното от ответницата оспорване на автентичността на договора за кредит е останало недоказано с оглед изслушаните от районния съд експертизи и същият е подписан от нея.

Окръжният съд, кредитирайки експертното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, е направил извод, че предоставената в заем сума е усвоена от ответницата еднократно на 23.02.2012г. по посочената сметка, като е послужила за погасяване на съществуващи задължения към ищеца по договор за кредит № 006КР-АА- 4149/24.01.2008 г. и по кредитна карта с № 06 РКО-А9722/20.09.2007 г. Съдът е отчел, че общо платената сума по кредита е в размер на 702,32 евро, с която е погасена главница в размер от 134,20 евро, договорна лихва в размер от 562,23 евро и наказателни лихви в размер от 5,89 евро, като е посочил размера на дължимите суми според заключението на експерта по процесния кредит - главница в размер на 113 вноски за периода 10.10.2012 г. - 10.02.2022 г. – 3 905,80 евро; договорна лихва в размер на 110 вноски от 10.03.2012 г. до 10.02.2022 г. в размер от 3 675,61 евро, наказателна лихва в размер на 113 вноски за периода от 10.10.2012 г. до 17.11.2022 г. вкл., начислена съгласно раздел II, т. 10 от договора за кредит, в размер на 4 421,61 евро, разноски за връчени покани - 28,84 евро.

Въззивният съд е приел, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на годишния процент на разходите (ГПР) по кредита – 18.90 % и общата сума по погасителния план, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването на договора за кредит, като са взети предвид допусканията, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Съдът е изтъкнал, че в Общите условия за кредити на физически лица – Раздел І Определения, б. б, е посочено, че ГПР изразява общите разходи по кредита за кредитополучателя, включващи всички разходи по кредита /лихви, такси, комисионни и други разходи съгласно ЗПК, които кредитополучателят следва да заплати, изразени като годишен процент от общия размер на кредита, като е посочил, че макар и процесният договор да не съдържа описание на взетите при това изчисление допускания, то в общите условия на банката ясно и изчерпателно са посочени компонентите, които са включени при определянето на ГПР. Окръжният съд е приел за неоснователно позоваването на непосочена формула за изчисление на ГПР, тъй като тя се съдържала в самия закон – Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Въззивният съд е изтъкнал, че в договора за кредит, сключен между страните, компонентите на ГПР са ясно посочени в процентно изражение и като глобална сума, и не е налице пречка за потребителя да прецени обема на своето задължение и неговата икономическа тежест. Посочил е, че ГПР е отразен и в погасителния план. С тези мотиви е приел, че първоинстанционното решение в обжалваната част следва да се отмени и вместо това е постановил уважаване на предявените искове в пълен размер. Решението на Районен съд - Пловдив в частта, с която е признато за установено, че М. Г. дължи на ищцовата банка главница в размер на 3 337,68 евро, ведно със законната лихва, е влязло в сила като необжалвано.

С определение № 3053/30.10.2025г. по к. т.д. №1001/2025г. на ВКС, 1 т. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по следния обобщен и уточнен въпрос: „Относно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК досежно съдържанието на договора за потребителски кредит“.

По правния въпрос, обусловил допускането на въззивното решение до касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното: С разпоредбата на чл. 10, пар. 2 от транспонираната със Закона за потребителския кредит Директива 2008/48 е извършена хармонизация относно данните, които задължително трябва да бъдат включени в договора за потребителски кредит, в съответствие с които е и разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Транспонираната в чл. 11, ал. 1 ЗПК разпоредбата на чл. 10, пар. 2 от Директива 2008/48 е била предмет на тълкуване в практиката на СЕС. С решение на СЕС от 9 ноември 2016 г. по дело С - 42/15 е прието, че предвид целта за защита на потребителите при несправедливи условия в договора за кредит, преследвана с Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 1998 г., и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от посочената директива изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му / решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C- 348/14, непубликувано, EU: C: 2015: 447, т. 57/. Приема се, че посочването на ГПР и какво се включва в същия в договора за кредит е от съществено значение в контекста на Директива 87/102, по-конкретно доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение ( в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosќ, C76/10, EU: C: 2010: 685, т. 70 и 71). Съгласно решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 на СЕС, т. 66, непосочването на допусканията и компонентите на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни на ситуация, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това данни. С решение от 16 юли 2020г. на СЕС по дело С-686/19, т. 30 е изяснено, че понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ /посочената легална дефиниция е идентична на разпоредбата на § 1 от ДР на ЗПК/ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, като съответно се включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В решението от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, т. 50 е препотвърдено, че член 10, пар. 2 от Директива 2008/48 предвижда, че договорът за кредит трябва да посочва по ясен и кратък начин ГПР и дължимата от потребителя обща сума, изчислени при сключването на договора за кредит. Съгласно т. 2 от диспозитива на постановения по дело С-714/22 акт, когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи, този договор се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност следва да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В т. 55 от мотивите на това решение е пояснено, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. С решение от 13 март 2025 година по дело С - 337/23 на СЕС / APS Beta Bulgaria и Agentsia za kontrol na prosrocheni zadalzhenia/, е потвърдено, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В същия смисъл е и решение C - 472/23 от 13 февруари 2025 г. /Lexitor/, в което се посочва, че член 10, параграф 2, буква к) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че изброяването в договор за кредит на определени обстоятелства, обосноваващи увеличаване на разходите във връзка с изпълнението на договора, без обаче относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител да е в състояние да провери тяхното настъпване и въздействието им върху посочените разходи, представлява нарушение на задължението за информиране, предвидено в разглежданата разпоредба, доколкото това посочване може да постави под въпрос възможността на съответния потребител да прецени обхвата на своето задължение, а член 23 от Директива 2008/48 във връзка със съображение 47 от нея трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която в случай на неизпълнение на задължението за информиране, наложено на кредитора съгласно член 10, параграф 2 от тази директива, предвижда еднообразна санкция, състояща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски, независимо от конкретната степен на тежест на нарушението, доколкото това нарушение може да постави под въпрос възможността на потребителя да прецени обхвата на поетото от него задължение.

От горните задължителни указания по тълкуването на Директива 2008/48, както и от цитираната в решение по дело С-714/22 предходна практика на СЕС следва, че неточното посочване на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит, в който смисъл е налице и практика на ВКС, формирана с решение №50013/05.08.2024г. по т. д. №1646/2022г. на 2 т. о. на ВКС и др. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им.

По същество на касационната жалба:

Касационната жалба е основателна. Налице е въведеното касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК с оглед възприетото разрешение на въпроса, по който бе допуснато касационното обжалване. В допуснатата до касационно обжалване част въззивното решение е постановено в отклонение от практиката на СЕС и на ВКС по отношение на изискванията за отразяване на допусканията при формиране на ГПР в договора. Въззивният съд неправилно е приел, че предвид наличието на погасителен план, включващ дължимите вноски и описаното в Общите условия, тези условия са изпълнени по отношение на процесния договор за кредит. В противоречие с горепосочената практика на СЕС и ВКС, окръжният съд е счел, че са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в процесния договор за потребителски кредит ГПР е посочен само като абсолютна стойност, без да са отразени взетите предвид допускания при изчисляването му по посочения в Приложение № 1 към ЗПК начин, като липсва и ясно разписана методика на формиране на ГПР – кои компоненти са включени в него и как се формира, какви са допусканията.

С оглед горното въззивният съд е постановил едно неправилно решение, което следва да бъде отменено. Не се налага повтарянето или извършването на нови процесуални действия, поради което съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК, съдът следва да реши спора по същество.

Безспорно е установено по делото, че по сключения договор № 006LD-R002545/22.02.2012 г. за кредит ищцовата банка е предоставила на ответницата кредит в размер на 4 040 евро. От съдържанието на процесния договор, с оглед предмета, страните и уговорените права и задължения, се установява, че същият представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредитополучателката е физическо лице, на което по силата на сключения договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Следователно спрямо договора са приложими императивните норми на ЗПК, за които съдът следва да следи и служебно предвид защитата на потребителите.

Настоящият съдебен състав намира, че в сключения договор е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В договора е посочен общият размер на ГПР в процент и задължението на потребителя като сума, но не е налице яснота относно отделните компоненти, от които е формиран и допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Съгласно разпоредбите на ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочената величина следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Изрично в Приложение № 1 към ЗПК, т. 3, б.“б“, с което е транспонирана разпоредбата на чл. 19, т. 4 от Директива 2008/48/ЕО, е регламентирано, че при договор за потребителски кредит, който съдържа клаузи, позволяващи изменение на лихвения процент и на стойността или размера на разходите, включени в ГПР по кредита, които не могат да получат конкретно стойностно изражение към момента на неговото изчисляване, ГПР по кредита се изчислява, при отчитане на следното допускане: че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изчитането на срока на договора. Съгласно чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48/ЕО, когато е необходимо, за изчисляване на разходите, могат да бъдат използвани допълнителните допускания в приложение I. Бланкетното посочване в договора за кредит единствено на крайния размер на годишния процент на разходите обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Целта на горепосочените императивни норми е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които се очаква да направи във връзка с кредита, за да може да направи осведомен и икономически обоснован избор дали да сключи договора. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, липсва яснота относно отделните компоненти, от които се формира ГПР. В чл. 5 от договора за кредит е посочено, че годишният процент на разходите е 18,90%, а в чл. 4 от същия е уговорена дължима годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за евро, увеличен с надбавка от 8,51 пункта. В чл. 5 in fine в договора общата сума за връщане е посочена, че възлиза на 8 395,19 евро, а отразената в погасителния план към сключения договор за кредит дължима сума за връщане е в размер на 8 293,94 евро, т. е. налице е разминаване в сумите, което обуславя извод за неяснота относно общата дължима сума от потребителката още към момента на сключване на договора. Посочен е лихвен процент по заема, който е променлив, включващ съгласно чл. 4 от договора базовия лихвен процент за евро на банката плюс надбавка, но не се изяснява как тази негова променлива стойност се съотнася към ГПР по договора и при отчитане на какви допускания е изчислен ГПР. Липсва яснота и относно уговорените в чл. 7 и 8 от договора две комисиони – за отпускане на кредита в размер на 2 % и за ангажимент също в размер на 2 %, като не е посочено дали същите се включват в компонентите за формиране на ГПР. С оглед спазването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за потребителския кредит, в договора за потребителски кредит следва да се отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява годишният процент на разходите, но и изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на разходите. В процесния договор за кредит ГПР е посочен само като процент /18,90%/, без в него да е разписана ясно методиката за формиране на ГПР по кредита - кои са включените в него компоненти и какви допускания са използвани при изчисляването на ГПР.

По така изложените съображения съдът намира, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че при недействителност на договора за паричен заем в горепосочената хипотеза, потребителят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита. В практиката на ВКС /решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т. о. и др./ е прието, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Ответницата е заплатила на банката обща сума в размер на 702,32 евро, от което следва, че се дължи връщане на главница в размер на 3337,68 евро, както е постановил първоинстанционният съд, в която част решението му е влязло в сила като необжалвано, като разликата над тази сума до пълния претендиран размер на главницата, както и търсените от ищцовата банка възнаградителна, наказателна лихва и такси, които са присъдени от окръжния съд, не се дължат. Предвид горното претенциите на ищцовата банка за тези суми се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

С оглед горното въззивното решение, с което след частична отмяна на решението на РС – Пловдив, е признато за установено, че М. К. Г. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД по договор за банков кредит от 22.02.2012г., наред с присъдените от първоинстанционния съд суми, допълнително сумата от 568,12 евро - просрочена главница, ведно със законната лихва от 18.11.2022 г.; сумата от 3 675,61 евро - просрочена договорна лихва по т. 4.1 от договора за кредит за периода 10.01.2013 г. – 10.02.2022 г.; сумата от 4 421,43 евро - наказателна лихва за просрочие, начислена на основание т. 10 от договора за кредит за периода 10.10.2012г. – 17.11.2022г., както и сумата от 28,84 евро - разноски за връчени покани, както и в частта на присъдените разноски, следва да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което тези претенции да бъдат отхвърлени.

Предвид отмяната на въззивното решение, разноски за въззивното производство не се следват на ищцовата банка, а на ответницата, която е претендирала адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на сумата от 650 лв. Сумата е посочена като дължимо адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие №27558/19.11.2024г., платимо по банков път, като са представени и две преводни нареждания от „Банка ДСК“ ЕАД за заплащането й от 11.12.2024г. и 09.01.2025г. Предвид горното на ответницата Г. следва да бъде присъдена горепосочената сума, възлизаща на 332,34 евро / с левова равностойност 650 лв./. Предвид отмяната на въззивния акт и в частта за разноските, на М. Г. следва да се присъдят и разноските за първоинстанционното производство, съобразно отхвърления размер на претенциите, или сумата от 322,72 евро / с левова равностойност 631,18 лв./.

С оглед изхода на спора на касационната жалбоподателка се следват и направените в настоящото производство разноски, които включват заплатена държавна такса за касационното производство в размер на 158,54 евро / с левова равностойност 310,08 лв./, както и заплатеното по договора за правна защита и съдействие № 27563/13.03.2025г. с приложеното авизо за получено преводно нареждане адвокатско възнаграждение на процесуалния й представител в размер на сумата от 300 лв., възлизащо на 153,39 евро. Възражението на ответната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение на касационната жалбоподателка е неоснователно, тъй като заплатеното такова съответства на обема процесуални действия, защитавания материален интерес и фактическата и правна сложност на делото. С оглед горното на М. Г. следва да се присъдят разноски за касационното производство в общ размер на сумата от 311,93 евро, включващи двете горепосочени суми / 158,54 евро - държавна такса и 153,39 евро – адвокатско възнаграждение/.

Мотивиран от горното, съдебният състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 167/19.02.2025г., постановено по в. гр. д. № 3152/2024г. на Окръжен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 3810/27.09.2024 г. по гр. д. № 5069/2023 г. на Районен съд – Пловдив, V гр. състав, са уважени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу М. К. Г. искове по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено, че М. К. Г. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми по договор за банков кредит от 22.02.2012г., наред с присъдените с решението на първоинстанционния съд: допълнително сумата от 568,12 евро - просрочена главница, представляваща разликата между пълния размер на търсената сума от 3905,80 евро и признатата за дължима 3337,68 евро, ведно със законната лихва от 18.11.2022 г. до окончателното й изплащане; сумата от 3 675,61 евро - просрочена договорна лихва, дължима на основание т. 4.1 от договора за кредит за периода 10.01.2013 г. – 10.02.2022 г.; сумата от 4 421,43 евро - наказателна лихва за просрочие, начислена на основание т. 10 от договора за кредит за периода 10.10.2012г. – 17.11.2022г., както и сумата от 28,84 евро - разноски за връчени покани, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 16772/2022г. на Районен съд – Пловдив, както и в частта, с която М. К. Г. е осъдена да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД сумите от 378,22 лв. – допълнителни разноски за заповедното производство, 629,47 лв. – допълнителни разноски за производството пред районен съд и 490 лв. – разноски за въззивното производство, като вместо това постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК[ЕИК], срещу М. К. Г., ЕГН [ЕГН], искове по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено, че М. К. Г. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми по договор за банков кредит от 22.02.2012г., наред с присъдените с първоинстанционното решение: допълнително сумата от 568,12 евро - просрочена главница, представляваща разликата между пълния размер на търсената сума от 3905,80 евро и признатата за дължима сума от 3337,68 евро, ведно със законната лихва от 18.11.2022г. до окончателното изплащане; сумата от 3 675,61 евро - просрочена договорна лихва, дължима на основание т. 4.1 от договора за кредит за периода 10.01.2013 г. – 10.02.2022 г.; сумата от 4 421,43 евро - наказателна лихва за просрочие, начислена на основание т. 10 от договора за кредит за периода 10.10.2012г. – 17.11.2022г., както и сумата от 28,84 евро - разноски за връчени покани, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 16772/2022г. на Районен съд – Пловдив, като неоснователни.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „П. И. Банка” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на М. К. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес - с. К., община Калояново, област Пловдив, [улица], и със съдебен адрес – [населено място], [улица], ет. 4, ап. 8 – адв. С. К., сумата от 311, 93 евро / триста и единадесет евро и деветдесет и три евроцента/ - разноски за касационното производство, сумата от 332, 34 евро /триста тридесет и две евро и тридесет и четири евроцента/, разноски за въззивното производство и сумата от 322, 72 евро / триста двадесет и две евро и седемдесет и две евроцента/ - разноски за първоинстанционното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.