О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1014

София, 02.04.2026 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на 30 март през две хиляди и двадесет и шеста година в състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове: Десислава Добрева

Мария Бойчева

като изслуша докладваното от съдията Петрова ч. т. д. № 600 по описа за 2026 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. последно ГПК. Образувано е по частна жалба подадена от „МИВ Кънстръкшън“ АД срещу определение № 3197 от 12.11.2025г. по т. д.№ 2211/25 на ВКС, ТК, Първо т. о. отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от дружеството молба за отмяна вх.№ 90320/25.07.2025г. Неин предмет е въззивното решение по в. т.д.№ 560/2024г. на САС, потвърждаващо решение по т. д.№ 916/2022г. на СГС за отхвърляне на предявените от „МИВ Кънстракшън“АД против „БМ Лизинг“ЕАД отрицателни установителни искове за признаване на недължимост на вземания, за част от които е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, а петитумът на молбата за отмяна е за обезсилване на това съдебно решение. С молбата по чл. 303 ГПК се иска и отмяна на определението на ВКС по чл. 288 ГПК по т. д.№ 268/2025г. на І т. о. на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на решението по в. т.д.№ 560/2024г. на САС. Основанието за отмяна е твърдяно противоречие между първоинстанционното решение по т. д.№ 916/2022г. на СГС и постановеният във връзка с обжалването му въззивен акт по в. т.д.№ 560/2024г. на САС.

С частната жалба се иска отмяна на атакуваното определение по съображенията, че в него не е отчетено, че определението по чл. 288 ГПК по т. д.№ 268/2025г. на І т. о. на ВКС е постановено без да бъдат отстранени допуснатите неточности в диспозитива на въззивното решение, поради което в определението за недопускане на касационното обжалване е преповторен порочният акт. Изложени са съображения, че порокът на въззивния акт се състои в това, че е потвърдено първоинстанционно решение за претендирани лихви посочени като 394.65лв., вместо предявената сума за недължимост на лихви за сума 39 394.65лв., за която се е произнесъл първоинстанционният съд. Частният жалбоподател се позовава на разпоредбата на чл. 100, ал. 1 ГПК и счита, че решението по в. т.д.№ 560/2024г. на САС е постановено по непредявен иск, поради което, в производството по т. д.№ 268/2025г. съставът на ВКС е следвало да извърши служебна проверка относно допустимостта на обжалваното решение и при установено несъответствие между мотиви и диспозитив, е следвало по реда на чл. 247 ГПК да върне за отстраняване от САС на допуснатите несъответствия. Като не е сторил това, ВКС е допуснал да влезе в сила едно недопустимо съдебно решение - с което е разгледан иск на непредявено основание и размер. Изложени са съображенията, че дори порокът на решението на САС да е отстраним по реда на чл. 247 ГПК, ВКС е разгледал касационната жалба „и е потвърдил“ решението с порока, който е установен, като по този начин е преклудирана възможността въззивният съд да се произнесе по реда на чл. 247 ГПК, защото вече има произнасяне от по - горен по степен съд, поради което и е поискано „отмяна по чл. 303 ГПК на влязлото в сила въззивно решение“.

В писмен отговор насрещната страна оспорва основателността на подадената частна жалба, а атакувания акт счита за законосъобразен.

За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:

В обжалваното определение на първо място е констатирана изначалната недопустимост на молбата за отмяна, с която се иска обезсилване на въззивното решение и отмяната на определението на ВКС за недопускане на касационното обжалване, постановено в производството по чл. 288 ГПК, инициирано по касационна жалба на „МИВ Кънстръкшън“ АД. Мотивирано е, че няма как да бъде постановено обезсилване на влязло в сила решение, каквото е налице. Изложено е, че единствено допустимият извънинстанционен контрол на влязло в сила решение е неговата отмяна, а в конкретно въведената хипотеза на т. 4 на чл. 303, ал. 1 ГПК - на неправилния съдебен акт при две противоречащи си съдебни решения. На трето място е констатирано, че не се сочат и две противоречащи си влезли в сила съдебни решения, постановени между същите страни, за същото искане и на същото основание, а хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е неприложима при противоречащи си по едни и същи спор първоинстанционно и въззивно решение. Изложени са съображенията, че твърденията на молителя сочат не на „порок на въззивния акт, водещ до неговата недопустимост“, а на допусната очевидна фактическа грешка при посочване в диспозитива на размера /цената на отхвърления акцесорен иск за законна лихва, който е отстраним по реда на чл. 247 ГПК. Дадени са разясненията, че за да е налице допустима молба за отмяна от естество да бъде квалифицирана по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, следва да се сочи тъждество между две самостоятелни едно от друго дела, с идентични страни и предмет, спорът по които е разрешен противоречиво или по които е налице противоречиво произнасяне по правни въпроси, включени в предмета на спора, по които се формира сила на пресъдено нещо, в който смисъл са указанията по т. 5 ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Молбата за отмяна следва да въвежда и доводи за неправилност на едно от двете влезли в сила противоречиви решения - противоречиво произнасяне по съществото на правния спор. Посочено е, че дори да биха били налице две самостоятелни, влезли в сила съдебни решения, при постановяване на едно от които е допусната очевидна фактическа грешка, какъвто е настоящият случай, то отново не би било приложимо основание за отмяна по чл. 303 , ал. 1 , т. 4 ГПК, а редът по чл. 247 ГПК.

Частната жалба е допустима, но е неоснователна.

Неправилни са съображенията в частната жалба, че ако касационната инстанция не е отчела в определението си по чл. 288 ГПК за недопускане на касационно обжалване наличието във въззивния акт на очевидна фактическа грешка, това може да бъде надлежно основание за отмяна по чл. 303 ГПК. Последователна и категорична е практиката на ВКС, че е недопустима молба за отмяна по чл. 303 ГПК на определение, постановено от ВКС на основание чл. 288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, тъй като определението не е от категорията на подлежащи на отмяна съдебни актове. Според задължителните постановки на ППВС № 2/77 г. на отмяна подлежат актове, които се ползват със сила на пресъдено нещо и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани, както и съдебни актове, които поради даденото с тях разрешение на материалноправни въпроси, са приравнени по правни последици на влезлите в сила решения. Съгласно приетото в т. 6 на Тълкувателно решение № 7/14 от 31.07.17 на ОСГТК на ВКС, не подлежат на отмяна определенията, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, с изключение на определението за прекратяване на делото поради отказ от иска. С определението по чл. 288 от ГПК касационният съд, изпълнявайки специфична правораздавателна дейност, разрешава въпроса, налице ли са основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като в това производство Върховният касационен съд извършва селекция на касационните жалби, без да се произнася относно съществуването на признатото или отречено с решението спорно материално право. Постановеното определение съдържа разрешение само на процесуалноправни въпроси, свързани с наличието или отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване, но не разрешава материалноправни въпроси от предмета на делото, не се ползва със сила на пресъдено нещо, не прегражда развитието на производството, а и законът не предвижда обжалваемост на този съдебен акт, с постановяването на който, в хипотеза на недопускане на касационно обжалване, процесуалният ред за защита в процеса е изчерпан.

Неоснователни са съображенията в частната жаба, че ако съдебният акт съдържа неточно възпроизвеждане на претендирана сума, е разгледан непредявен иск и актът е недопустим, а и неправилната теза на касатора за неговата недопустимост пряко отрича възможността той да бъде предмет на молба за отмяна по чл. 303 ГПК, който ред е приложим единствено по отношение на неправилните влезли в сила решения и на преграждащото определение прекратяване на делото поради отказ от иска.

Неправилно обжалващата страна поставя знак на равенство между недопускане на касационно обжалване с определение по чл. 288 ГПК и „потвърждаване“ на въззивно решение, неправилно счита, че с недопускане на касационното обжалване „порокът е потвърден“ и с това се преклудира възможността за производство по чл. 247 ГПК, неточно е и посоченото в последния абзац от частната жалба, че страната е поискала „отмяна по чл. 303, ал. 1 ГПК на въззивното решение“.

В обобщение, при дължимата, съгласно указанията по ТР №6/2017г. на ОСГТК на ВКС в условията на неограничен въззив проверка по подадената частна жалба, настоящият състав споделя изцяло съображенията в обжалваното определение, че подадената молба не съдържа твърдения за обстоятелства от естество да бъдат подведени към формално сочената квалификация по чл. 303, ал. 1 , т. 4 ГПК, нито към която и да било друга по чл. 303, ал. 1 ГПК или чл. 304, ал. 1 ГПК, съгласно задължителните указания на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10, поради което правилно е оставена без разглеждане.

Насрещната страна не е претендирала разноски, поради което такива за производството не се присъждат.

По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т. о.

О П Р Е Д Е Л И :

Потвърждава определение № 3197 от 12.11.2025г. по т. д.№ 2211/25 на ВКС, ТК, Първо т. о. отделение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: