ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 277София, 28.01.2025 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на петнадесети януари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. ч. т. д. № 2849/2024

година

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба (неправилно наименована „молба“) на И. А. Х. срещу определение № 5006 от 14.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2135/2024 г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено определение № 7975 от 16.07.2024 г. по гр. д. № 11963/2023 г. на Варненски районен съд. С първоинстанционния съдебен акт е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД за изменение на постановеното по същото дело решение № 2001 от 31.05.2024 г. в частта за разноските, с което в полза на ищеца И. А. Х. са присъдени деловодни разноски.

Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение като неправилно по съображения за неправилно прилагане на чл. 78, ал. 2 ГПК.

Като обосноваващ допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, е поставен въпросът: „Когато ответникът е признал иска поради погасяване на спорното вземане по давност, намира ли приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, респ. следва ли ответникът да бъде освободен от отговорност за разноски, тъй като с поведението си не е дал повод за завеждане на делото“.

По отношение на така поставения въпрос се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, с позоваване съответно на: определение № 2168 от 31.07.2024 г. по ч. т. д. № 1351/2024 г. на ВКС, II т. о., определение № 2026 от 16.07.2024 г. по ч. т. д. № 941/2024 г. на I т. о., определение № 2367 от 15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 759/2024 г. на IV г. о, определение № 1220 от 05.12.2023 г. по ч. т. д. № 1809/2023 г. на II т. о. и определение № 242 от 31.05.2018 г. по ч. гр. д. № 2062/2018 г. на IV гр. о.

Заявено е и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение.

Ответникът – „ЕОС Матрикс“ ЕООД – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на частната касационна жалба без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор и изложение към него от 10.12.2024 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените от страните становища, приема следното:

Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.

При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е взел предвид, че: Производството е образувано по искове с правно основание чл. 439 вр. чл. 124 ГПК вр. с чл. 117, ал. 2 ЗЗД на И. А. Х. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД за установяване, че ищецът не дължи сумите по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 140/2009 г. на Провадийски районен съд, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 81/2010 г. на ЧСИ с рег. № 712; Изпълнителното дело е прекратено поради настъпила перемпция с влязло в сила на 08.10.2019 г. постановление за прекратяване; Давностният срок за процесните вземания е изтекъл преди предявяването на иска по чл. 439 ГПК; В хода на производството пред първоинстанционния съд ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД е признал исковете и съдът се е произнесъл с решение по чл. 237, ал. 3 ГПК, с което ги е уважил и е присъдил разноски в полза на ищеца, тъй като е приел, че няма основание да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК; Ответникът е депозирал молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, която първоинстанционният съд е оставил без уважение.

За да отмени определението, с което съдът се е произнесъл по молбата по чл. 248 ГПК, въззивният съд е приел, че са налице и двете предпоставки за прилагането на чл. 78, ал. 2 ГПК – ответникът да е признал иска и да не е дал повод за завеждането на делото. Аргументирал е извода си с обстоятелството, че погасителната давност за процесното вземане е изтекла преди депозирането на исковата молба, както и че в периода между прекратяването на изпълнителното дело (08.10.2019 г.) и предявяването на исковете по чл. 439 ГПК (18.09.2023 г.) ответникът не е предприемал никакви изпълнителни или други извънсъдебни действия за събиране на вземането си. С оглед на това, а и поради факта, че в отговора на исковата молба е отправена покана до ищеца да получи оригинала на изпълнителния титул, съдът е констатирал, че е налице пълна незаинтересованост от страна на ответника да събере вземането си.

Като неоснователен решаващият състав е преценил довода на ищеца, че вписаното обезпечение в полза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, както и нуждата от заплащане на разноски за вдигане на обезпечението, обуславят необходимостта разноските в настоящото производство да се възложат на ответника. Мотивирал се е с това, че при прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК съдебният изпълнител вдига служебно наложените запори и възбрани, а задължението да се платят разноските за тези действия е на длъжника, доколкото той има интерес от извършването им.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

По отношение на формулирания въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на делото по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този извод произтича от факта, че въпросът е поставен теоретично, без да кореспондира с мотивите на обжалвания съдебен акт. За да се произнесе по прилагането на чл. 78, ал. 2 ГПК, въззивният съд подробно е обсъдил кумулативното наличие на установените в закона две изисквания - искът да е признат и ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. Преценката за това дали изискванията са изпълнени е винаги конкретна, с оглед фактите по делото. В този смисъл отговорът на въпроса на частния касатор не зависи единствено от това дали искът е признат поради погасяване на вземането по давност. Освен че е зададен общо, въпросът е предподставен от преценка на конкретни факти по делото, т. е. от възприемането на фактическата обстановка, което е относимо към правилността на обжалвания акт, но не е основание за допускане на касационния контрол.

Отделно от това, дори въпросът да се счете за релевантен, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато, тъй като не е доказано поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От една страна, част от цитираните определения (определение № 242 от 31.05.2018 г. по ч. гр. д. № 2062/2018 г. на ВКС, IV гр. о., определение № 1220 от 05.12.2023 г. по ч. т. д. № 1809/2023 г. на ВКС, II т. о., определение № 2367 от 15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 757/2024 г. на ВКС, IV г. о.) са постановени при факти и доказателства, различни от тези по настоящото дело, поради което не може да се приеме, че касаят аналогичен случай и съответно – че е налице отклонение от посочената практика. Останалите посочени в частната касационна жалба определения нямат характер на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по тях не е допуснато касационно обжалване на въззивните съдебни актове, съответно релевантният за настоящото дело правен въпрос не е разрешен.

Касационният контрол не следва да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В настоящия случай частният касатор поддържа посоченото основание с доводи за допусната от въззивния съд очевидна фактическа грешка. Поправянето на същата обаче е основание за образуване на производство по чл. 247 ГПК, а не за допускане на касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 5006 от 14.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2135/2024 г. на Варненски окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: