ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 678

София, 12.02. 2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 23.10.2024 година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева

ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева

Милена Даскалова

разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 5374/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Р. Н. Т. против решение № 261172 от 25.09.2023 г., постановено по в. гр. д. № 5174/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 26215/28.01.2020 г. по гр. д. № 62405/ 2017 г. на Софийски районен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Р. Н. Т. срещу В. Е. К. иск с правно основание чл. 124 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Р. Н. Т. е собственик на основание придобивна давност на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], С. о., С. г. с площ от 655 кв. м., заедно с намиращата се в имота сграда с идентификатор *** със застроена площ от 72 кв. м.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Възможно ли е валидно да се потвърдят процесуални действия, извършени от лице без представителна власт, която никога не е съществувала и не е била удостоверена пред съда по надлежния ред и това би ли представлявало заобикаляне на закона, само защото последиците от подаването на отговора в преклузивния срок ползват ответника и съвпадат с неговия интерес, поради което са потвърдени и то от друго лице? Сочи се противоречие с определение № 276 от 30.06.2015г. по ч. г.д. № 1469/2015г. на ВКС, второ т. о.; решение № 171 от 19.11.2014г. по т. д. № 1872/2014г. на ВКС, второ т. о. и решение № 344 от 23.06.2010г. по гр. д. № 1418/2009г. на ВКС, второ г. о.

2. Как следва да защити правата си ищцата срещу показания, в които се твърди, че имотът, закупен от друго лице и извършени после в него СМР от свидетеля Ц. и съпруга й през 2002г. и после продаден на ищцата през 2005г., не е ставало със средства, осигурени от последната?

3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички събрани по делото доказателства относно релевантните факти и тяхната взаимна връзка? Поддържа се противоречие с решение № 61 от 02.06.2022г. по гр. д. № 1898/2021г. на ВКС, трето г. о.; решение № 235 от 04.07.2011г. по гр. д. № 513/2010г. на ВКС, четвърто г. о.; решение № 222 от 27.03.2018 г. по търг. д. № 505/2017г. на ВКС, второ т. о.; решение № 8 от 19.01.2018г. по търг. д. № 2435/2016 на ВКС, второ т. о. и решение № 222 от 06.04.2017г. по търг. д. № 425/2015г. на ВКС, второ т. о.

4. Длъжен ли е съдът да обосновава своите правни изводи и да прецени кои свидетели са заинтересовани в полза или във вреда на някоя от страните и как следва да се преценяват дадените от тях показания, взема ли се предвид възрастта на свидетеля към момента, както и обстоятелствата при възприемането, възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, подкрепени ли са или отречени от останалите събрани доказателства? Длъжен ли е съдът по чл. 174 ГПК да извърши очна ставка между свидетелите, ако е налице противоречие между тях? Сочи се противоречие с решение № 159 от 22.02.2016г. по търг. д. № 1871/2014г. на ВКС, второ т. о.; решение № 207 от 17.03.2021г. по гр. д. № 165/2020г. на ВКС, четвърто г. о.; решение № 79 от 12.07.2017г. по гр. д. № 3244/2016г. на ВКС, четвърто г. о.; решение № 118 от 11.01.2021г. по гр. д. № 665/2020г. на ВКС, второ г. о. и решение № 36 от 29.06.2020г. по гр. д. № 1997/2019г. на ВКС, второ г. о.

Постъпил е писмен отговор от В. Е. К., чрез адв. Н., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е оспорена и основателността на жалбата. Претендира се присъждане на направените разноски в касационното производство.

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

Производството по делото е образувано по предявен от Р. Н. Т. срещу В. Е. К. иск с правно основание чл. 124 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Р. Т. е собственик на основание придобивна давност на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място] с площ от 655 кв. м., заедно с намиращата се в имота сграда с идентификатор ***. със застроена площ от 72 кв. м., както и на 1/2 ид. ч. от същия имот на основание договор за покупко - продажба. Предявен е и отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответницата не е собственик на целия описан по - горе имот.

С определение № 47743 от 21.02.2019г. първоинстанционният съд е прекратил производството по предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК.

С решение № 26215/28.01.2020 г. по гр. д. № 62405/ 2017 г. на Софийски районен съд е прекратено производството по делото в частта му, с която ищцата е поискала да се признае за установено, че е собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот на основание договор за покупко - продажба, а в останалата му част /за признаване за установено, че ищцата е собственик на 1/2 ид. ч. от имота на основание давностно владение/, искът е отхвърлен.

Решението на районния съд е обжалвано в частта му, с която искът е отхвърлен и същото е потвърдено от въззивния съд.

За да постанови решението си въззивният съд е изложил мотиви, че в исковата молба ищцата сочи, че на 26.08.2005 г. тя и дъщеря й /ответницата по делото/ са закупили спорния имот. През есента и зимата на 2005 г. ищцата провела разговори с ответницата да поделят разходите за довършване и поддръжка на имота. Ответницата отговаряла, че има свой живот в Германия, няма да се върне в България, не й необходимо жилище в страната, че участието й в сделката било про-форма, няма интерес към имота, включително да дава пари и да се грижи за него. В края на 2005 г. ищцата заявила на ответницата, че след като това е позицията й, то ще смята имота за свой изцяло, защото има интерес да довърши сградата и да ползва целия имот и ако ответницата го посещава, ще я смята за свой гост, на което ответницата отговорила, че не я интересува и ищцата да прави, каквото поиска. За този си разговор ищцата разказала на партньора си Х. Б., който провел разговор с ответницата към края на 2005 г. и тя и пред него заявила, че няма отношение към имота, не желае да участва в разноските и няма претенции за собствеността. От последният разговор с ответницата ищцата започнала да владее целият имот като свой, довършила втория етаж на сградата, направила подобрения, обзавела, облагородила двора. Не е искала от ответницата възстановяване на направените разходи, защото считала имота за свой, затова от 2006 г. и до момента плаща данъците и таксите за имота, ток, вода, интернет, телевизия, охрана. Твърди, че е придобила 1/2 ид. ч. от имота на основание давностно владение.

Въззивният съд е посочил, че районният съд е постановил препис от исковата молба с приложенията да се връчи на ответницата по реда на Регламент ЕО № 1393/2007 г. Книжата се върнали с потвърждение за получаване на документи, оформено от Районен съд - Михелщат, съгласно които документите са връчени на 30.11.2018 г. На 28.12.2018г. е постъпил отговор на исковата молба с вх. № 5213159/28.12.2018 г. с посочен автор ответницата, чрез И. Ц., с който исковете са оспорени с твърдения, че до по получаване на книжата ответницата не е уведомявана, че ищцата счита имота изцяло за неин. Разноски за довършването на сградата не били необходими и не били направени от ищцата, а ответницата не е заявявала, че няма интерес към имота. Ищцата не е спирала ответницата да ползва имота и тя го ползва - сама и със семейството си, основно в летните месеци. Ангажирала е трети лица да косят, да поливат, със свои средства е участвала в обзавеждането. Оспорила е представените от ищцата документи за платени от нея суми, сключени договори за СМР, за покупка, за застраховка.

В съдебно заседание на 08.04.2019 г. като пълномощник на ответницата се е явил адвокат Н., който е заявил, че поддържа отговора на исковата молба.

При така приетото за установено, въззивният съд е приел, че препис от исковата молба е връчен на ответницата на 30.11.2018 г. и депозираният на 28.12.2018 г. отговор е подаден в срока по чл. 131 ГПК. Този отговор е подаден от ответницата, чрез И. Ц., за която не е представено пълномощно, нито доказателства, че е сред кръга от лица, които могат да представляват ответницата пред съда, като на ответницата не са давани указания да отстрани тази нередовност на отговора на исковата молба.Предвид на това, че в първото съдебно заседание пред районния съд ищцата е била надлежно представлявана от адв. Н., който е заявил, че поддържа отговора, въззивният съд е приел, че изявленията по отговора на исковата молба са потвърдени надлежно от ответника преди да изтече срок за същото и представения по делото писмен отговор на исковата молба следва да се съобрази по делото. За неоснователни са счетени оплакванията на ищцата по отношение на редовността на връчването на книжата на ответницата, тъй като страната може да се позовава само на процесуални нарушения на съда, които са накърнили нейни права, но не може да черпи права от процесуални нарушения по отношение на насрещната страна. В допълнение съдът е посочил, че ако се приеме, че връчването на исковата молба не е било надлежно сторено, то на още по-голямо основание следва да се приеме, че отговорът на исковата молба и изявлението от открито съдебно заседание за поддържането му, е в срока по чл. 131 ГПК.

За да направи извод за неоснователност на иска, въззивният съд е приел за установено, че на 26.08.2005 г. страните са придобили при равни квоти собствеността върху спорния имот. От закупуването на имота до подаването на исковата молба ищцата е полагала грижи за целия имот –закупувала е мебели, строителни материали, възлага е строителни и ремонти дейности, сключвала е договори за застраховка и за охрана, за изработване на техническо досие за мълниезащита, за трасировъчен план за стопанската постройка, за изготвяне на документи за въвеждане в експлоатация на сградата.

Съдът е изложил мотиви, че със сключването на сделката основанието на всеки от съсобствениците за първоначалното установяване на фактическа власт върху имота показва съвладение, държане на несобствената му 1/2 ид. ч. от имота, като по делото не е установено ищцата да е демонстрирала пред ответницата промяна в намерението си, с което държи собствената на ответницата 1/2 част от имота, като държането на тази част от имота е трансформирано във владение. В тази връзка са изложени мотиви, че нито един от свидетелите не е посочил, че пред него ищцата е заявила, че тя е единствен собственик на имота, отричайки правата на ответницата върху 1/2 ид. ч. от имота, че събраните по делото доказателства не установяват такова поведение, нито че такова поведение на ищцата е било демонстрирано пред ответницата. Полагането на грижа за имота при съобразяване на близките родствени отношения между страните – майка и дъщеря, не е от естество да обоснове такъв извод. Съдът е приел, че заявеното от св. Г., че за него къщата е на ищцата, не е достатъчно, за да докаже твърденията на ищцата - свидетелят е посочил, че за него имотът е на ищцата, защото тя му дала ключ за къщата, но по делото е установено, че ключ за къщата е имала и ответницата, която е разполагала и с код за охранителната система, ежегодно е пребивавала в имота през лятото. За да направи извод за последното, въззивният съд се е основал на показанията на св. Д. и Д.. В допълнение съдът е посочил, че за притежанието от ответницата на ключ и код за охранителна система доказателство се съдържа и в приетите по делото писма от ищцата до ответницата, представени с отговора на исковата молба.

Относно показанията на свидетелите Г. и И., съдът е посочил, че те не са заявили, че ответницата не е собственик на имота, нито някой от тях е направил извод за същото въз основа на изявления на някоя от страните пред него в този смисъл. Разпитаните по делото свидетели не установяват, че достъпът на ответницата до имота е ограничен от ищцата, че такъв тя осъществява само със съгласието на ищцата, че пребивава в имота като гост на майка си.

Относно показанията на свидетеля Б., са изложени мотиви, че той установява, че през 2005 г. и 2006 г. в проведени разговори за финансирането на строителни работи в имота ответницата е заявила, че не проявява интерес към имота, защото не възнамерява да се връща да живее в България, а само да я посещава през ваканциите, няма интерес да инвестира в имота и дала съгласие да правят каквото искат с имота. Според въззивния съд тези изявления на ответницата показват отношението й към участието в ремонта, но не и към собствеността, като свидетелят не потвърждава твърденията на ищцата, че в края на 2005 г. - началото на 2006 г. е заявила на ответницата, че след като няма да участва в разходите за довършването на имота, то ще се счита за собственик на целия имот, а ответницата ще е само неин гост. Съдът е кредитирал показанията на свидетеля в частта им, че ответницата е идвала в имота след 2014 г., но не ги е кредитирал в частта им, че тези посещения са били само в присъствието на ищцата, като опровергани от останалите гласни доказателства и писмата на ищцата до ответницата. Наред с това съдът е посочил, че свидетелят е заинтересован от изхода на делото, предвид близките му отношения с ищцата, с която живее от 2019 г., но са във връзка от 2004 г.

Предвид изключително влошените отношения на ищцата със сестра й - свидетелката Ц., съдът е посочил, че показанията на последната следва да се ценят при условията на чл. 172 от ГПК и ги е кредитирал досежно установеното от нея, че имотът е закупен със средствата от продажбата на апартамент, като част от тези средства са ползвани за ремонта на спорния имот, които показания са подкрепени от представените отчети, изготвени от св.Ц.. Показанията на св. Ц. са кредитирани и в частта им, в която се сочи, че ответницата идва в имота всяка година, че има ключ за имота и знае кода за охранителната система, тъй като кореспондират с показанията на св. Д. и Д. и писмата от ищцата до ответницата. Като противоречащи си с останалите събрани по делото доказателства, въззивният съд не е кредитирал показанията на св. Ц. в частта им, касаеща влагането на средства от ответницата в ремонта на спорната сграда.

При така приетото за установено, съдът е посочил, че неполагането на грижа за имота от ответницата не може да обоснове извод, че това й поведение се дължи на факта, че пред нея ищцата е демонстрирала владение на имота като свой. Поведението на ответницата би могло да бъде само косвено доказателство за същото, но не и да го установи при условията на пълно и главно доказване. От решаващо значение е установяване по несъмнен начин, че ищцата явно е манифестирала пред ответницата своенето на 1/2 ид. ч. от имота, закупена от ответника през 2005 г., но такова доказване по делото не е проведено. Приетите ръкописни изписани документи сочат, че в писма до ответницата ищцата е признавала през процесния период, че ответницата е собственик на 1/2 ид. ч. от имота. Писмата не са оспорени от ищцата, както и не са оспорени твърденията, че тя е техен автор. Въззивният съд е посочил, че писмата нямат дата и автор, но е приел, че са написани от ищцата до ответницата в периода от 2006 г. до подаването на исковата молба, като е съобразил съдържанието им, а именно, че са писани от майката на ответницата, обсъждат се отношенията им, включително и тези във връзка с къща, за въвеждането в експлоатация, на която са направени разходи, както и отношенията с леля И.. Наред с това по делото не е установено страните да са имали отношения във връзка с къща, различна от спорната, предвид на което и съдът е приел, че изявленията в писмата касаят спорния имот. Въззивният съд е направил подробен анализ на съдържанието на писмата и е направил извод, че от тях се установява, че ответницата е имала свободен достъп до имота през лятото на 2016 г., че е имала ключ за имота, знаела е кода за охранителната система. Също така съдът е приел, че в тях се съдържа и признание от ищцата на правата на ответницата върху имота.

В подкрепа на извода си, че през процесния период ищцата не е демонстрирала пред ответницата, че владее и нейните 1/2 ид. ч. от имота, съдът се е позовал и на приетите по делото пълномощно от ответницата за ищцата от 24.03.2014 г., удостоверение за въвеждане в експлоатация от 18.12.2015 г. и разрешение за строеж от 17.06.2016 г., тъй като от тях се установява, че ответницата е упълномощила ищцата да я представлява пред държавни органи във връзка с процесния имот, че удостоверението за въвеждане в експлоатация на къщата от 2015 г. и разрешението за строеж от 2016 г. на стопанската постройка са издадени на името и на двете, което според въззивния съд обосновава извод, че в подадените искания за издаването на тези строителни книжа всяка страна по делото е посочила, че имотът е съсобствен с другата страна, тоест взаимно са си признали правата.

Съдът е посочил, че приложените писма от ответницата до адвоката на ищеца в Германия от септември 2017 г., нотариалната покана от В. Ц., като пълномощник на ответницата по пълномощно с нотариално заверени подписи от 20.07.2017 г., отправена до ищцата, установяват демонстриране на собственически права на ответницата пред ищцата, но те са направени във време след края на периода, през който ищцата твърди, че е владяла имота като свой, поради което и са ирелевантни за делото.

Предвид тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.

Първият правен въпрос не е от обуславящо значение за крайния изход от спора. Решаващият извод на съда, за да отхвърли иска е, че ищцата не е доказала твърденията си, изложени в исковата молба, че е обективирала пред ответницата намерението си да свои нейната 1/2 идеална част от имота. Искът не е отхвърлен поради зачитането на направени с отговора на исковата молба правоизключващи или правопогасяващи възражения, които се преклудират с изтичане на отговора на исковата молба, а и такива възражения не са направени с отговора на исковата молба. С последния искът е оспорен с твърдения, че ответницата не е уведомявана, че ищцата счита имота изцяло за неин, но изтичането на срока по чл. 131 от ГПК не препятства ответника да направи изявление за оспорване на иска, както и за оспорване на изложените в исковата молба твърдения, на които се основава исковата претенция. В този смисъл е и практиката на ВКС /напр. решение № 116 от 19.09.2017 г. на ВКС по т. д. № 615/2016 г., II т. о./, според която възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, но разпоредбата на чл. 133 ГПК не следва да се тълкува и прилага буквално в смисъл, че пропускането на преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК лишава изобщо ответника от процесуалното право да оспори иска и наведените от ищеца фактически твърдения, респ. да изрази становище по иска, тъй като такова тълкуване несъмнено води до недопустимо ограничаване на правото на защита на ответника и до създаване на недопустима процесуална привилегия за ищеца, който само поради липсата на своевременно направено от ответника оспорване на иска ще бъде освободен от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК и от задължението да установи фактите, на които основава исковата си претенция. Параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл. 146 ГПК и неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК.

Независимо от горното, следва да се отбележи, че по поставеният въпрос, касаещ изводите на въззивния съд досежно потвърждаването на извършено без представителна власт процесуално действие /подаване отговор на исковата молба/, не се констатира и въззивният съд да се е произнесъл в противоречи с посочената от касатора практика на ВКС. Посочените от касатора определение № 276 от 30.06.2015г. по ч. г.д. № 1469/2015г. на ВКС, второ т. о., постановено в производство по чл. 274, ал. 2 ГПК и решение № 171 от 19.11.2014г. по т. д. № 1872/2014г. на ВКС, второ т. о., постановено в производство по чл. 303 ГПК, не съставляват практика на ВКС, противоречието с която да може да обуслови наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С решение № 344 от 23.06.2010г. по гр. д. № 1418/2009г. на ВКС, второ г. о. е разгледан случай на подадена искова молба от лице без представителна власт, която хипотеза е различна от настоящата, касаеща подаване на отговор на искова молба от лице без представителна власт и последвало потвърждаване на този отговор, направено от процесуалния представител на ответника, преди да е започнал да тече срок за потвърждаването /съдът не е давал срок по чл. 101, ал. 1 от ГПК/.

Вторият въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не е правен такъв по смисъла на приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и не може да послужи за допускане на касационно обжалване. Независимо от това, настоящият състав намира за нужно да отбележи, че въпросът за произхода на средствата, с които в процесния имот са извършвани СМР през 2002г., както и на средствата, с които имотът е придобит от страните през 2005г., не са във връзка с предмета на спора, по който въззивният съд е дължал произнасяне, а именно дали ищцата е придобила частта на ответницата на основание давностно владение, осъществявано от края на 2005г.

Третият въпрос е от обуславящо значение за изхода от спора, но по него не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според трайната практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба. В случая въззивният съд се е съобразил с тази практика, като е обсъдил релевантните за спора доказателства и въз основа на тях е основал изводите си, както и се е произнесъл по доводите на страните.

Въпросът е обоснован с твърдения, че съдът не е обсъдил кореспонденцията на ответницата с адвокат К., от която според касатора се установява, че още преди 13.12.2012г. страните са били в крайно обтегнати отношения и не са се виждали и едва ли ответницата е имала ключ от имота. Също така се сочи, че не е обсъдено писмо от адвокат Ф. до ищцата от 22.11.2016г., от което е видно, че ищцата е отказала на ответницата достъп до имота. На следващо място се твърди, че въззивният съд не е съобразил и доказателствата, от които е видно, че сградата е въведена в експлоатация на 18.12.2015г., т. е. ответницата не е могла да ползва жилищната сграда.

Видно от обжалваното решение, въззивният съд подробно е описал всички събрани по делото доказателства, като в съответствие с принципа на диспозитивното начало, залегнал в чл. 6 ГПК, се е произнесъл по предмета на спора, с който е бил сезиран, и е съобразил относимите към този спор доказателства, като въззивният съд е изложил мотиви защо смята, че писмата, посочени от касатора, не следва да се вземат предвид при постановяване на решението, а правилността на тази му преценка не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Наред с това, предвид направената обосновка на въпроса, че не са обсъдени доказателства, сочещи на извод, че ответницата не е посещавала имота, следва да се вземе предвид, че при предявения установителен иск за собственост съдът е дължал произнасяне по въпроса дали по делото е установено, че ищцата е демонстрирала пред ответницата намерението си да свои частта й от имота и съответно дали е придобила собствеността на соченото от нея основание – давностно владение от края на 2005г., а не дали ответницата е упражнявала фактическа власт върху имота. Следва да се отбележи, че според трайната практика на ВКС по приложението на чл. 99 ЗС неупражняването на правото на собственост не може да доведе до изгубването му, освен ако не е придобито от друг или собственикът се е отказал от него и в този смисъл съдът е дължал произнасяне по въпроса дали правото на собственост е придобито от съсобственика /ищцата по делото/.

Четвъртият правен въпрос се отнася за начина на извършване преценката на свидетелските показания и за приложението на чл. 174 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС, вкл. и тази, посочена от касатора, гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото. Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всички други лица, които имат интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпатия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост и пр. Във всички случаи, свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Гласните доказателства се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени конкретните обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането на установяваните факти по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, възможна заинтересованост или предубеденост, доколко показанията са вътрешно логични или са противоречиви, подкрепени ли са или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Съдът в подобна хипотеза разполага и с възможността по чл. 174 ГПК да извърши очна ставка между свидетелите и това е особено нужно, когато за спорните обстоятелства съществуват единствено гласни доказателства, а те са противоречиви, като всички свидетели се явяват и вероятно заинтересовани или предубедени по чл. 172 ГПК. Съдът е длъжен да обезпечи установяването на истината (чл. 10 ГПК), както и своята преценка на доказателствата по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК ).

В случая въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, като е основал решението си на събраните по делото доказателства, вкл. и на свидетелските показания. Съдът подробно е анализирал показанията на разпитаните по делото свидетели, като ги е съпоставил помежду им и с останалите събрани по делото доказателства. Въззивният съд се е обосновал чии показания и в коя част възприема и защо и съответно се е мотивирал досежно обстоятелствата, поради които не дава вяра на съответните части от свидетелските показания, като и се е обосновал защо намира, че свидетелите Ц. и Б. са заинтересовани от изхода на спора. Т. е. въззивният съд не е формирал изводите си въз основа на част от свидетелските показания при необосновано игнориране на друга част от свидетелските показания, а напротив, съдът се е обосновал кои свидетелски показания взема предвид и защо ги кредитира. Несъгласието на касатора с направените от въззивния съд правни изводи направени въз основа на тези доказателства, касае правилността на обжалваното въззивно решение, която правилност не подлежи на контрол в производството по чл. 288 ГПК.

Не се констатира въззивният съд да е процедирал и в противоречие с практиката на ВКС досежно приложението на чл. 174 ГПК. Видно от обжалваното решение, въззивният съд не е основал решаващия си извод за липса на доказателства, че ищцата е демонстрирала пред ищцата намерението си да свои нейната идеална част на противоречиви свидетелски показания. Съдът изрично се е мотивирал, че нито един от свидетелите не е заявил, че пред него ищцата е заявила, че тя е единствен собственик на имота, отричайки правата на ответницата върху 1/2 ид. ч. от имота, нито че такова поведение на ищцата е било демонстрирано пред ответницата.

Доводите в касационната жалба за нищожност на решението на районния съд не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, защото предмет на проверката от касационната инстанция е въззивното, а не първоинстанционното решение.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение - съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касация следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1600 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 261172 от 25.09.2023 г., постановено по в. гр. д. № 5174/2020 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Р. Н. Т. да заплати на В. Е. К. на основание чл. 78 ГПК сумата от 1 600 лв. /хиляда и шестстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: