ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 800

гр.София, 19.02.2025 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. ч. гр. дело № 413 по описа за 2025 г., взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от адвокат адвокат Д. Д. Н., процесуален представител на Б. В. М., срещу определение № 694/25.11.2024г. по в. гр. д.№250/2024г. на Апелативен съд – Варна, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение №152/16.10.2024 г. в частта за разноските, като увеличи размера на присъденото му по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение от 2 650,77лв. на 3 937,10 лв.

В жалбата са наведени доводи, че възнаграждението за осъщественото пред въззивната инстанция процесуално представителство не е съобразено с минималните размери на адвокатските възнаграждения в Наредба №1/2004г., като съдът не е съобразил фактическата и правна сложност на делото; разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба №1/2004г., както и разпоредбата на чл. 2, ал. 8 от нея, която предвижда овъзмездяване на допълнителните разходи на адвоката за път и престой. Твърди се, че при съобразяване на посочените обстоятелства, общия размер на дължимото възнаграждение за осъщественото пред въззивния съд процесуално представителство е 4 416,08лв. (от които 3966,48лв. по иска за неимуществени вреди и 449,60лв. по иска за имуществени вреди). От същия, в полза на жалбоподателя, следва да бъде присъдена сумата от 3937,10лв., съразмерно уважената част от претенциите. По същество претендира отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да се увеличи размера на присъденото по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата възнаграждение.

Насрещната страна Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – Варна с писмен отговор, чрез юрисконсулт С. П., оспорва жалбата. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с конкретните данни по делото и представените доказателства. Възнаграждението за осъществено процесуално представителство по чл. 38 от Закона за адвокатурата е определено след преценка вида на спора, броя на исковете, интереса, фактическата и правна сложност на делото и осъществената по него работа, при правилно приложение на решение на СЕС по дело С-438/2022г. По същество моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна.

Частната жалба е допустима: подадена е срещу определение по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските. Този акт подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК с частна жалба, доколкото актът, чието изменение е разгледано, подлежи на обжалване. С оглед на това, за редовността на жалбата не е необходимо прилагане на изложение на касационните основания.

Жалбата е подадена в срок от надлежна страна.

За да се произнесе, съставът на Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:

Въззивното производство пред Апелативен съд – Варна по гр. д. № 250/2024г. е приключило с постановеното решение № 152/16.10.2024г.

С обжалваното определение № 694/25.11.2024г. е оставена без уважение молбата на Д. Д. Н., процесуален представител на въззивника Б. В. М., за изменение на решението в частта за разноските, чрез увеличаване размера на присъденото му адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред въззивната инстанция.

За да постанови този резултат, въззивният съд посочил, че предмет на въззивното производство са искове с правно основание чл. 78 от ЗДСл и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от настъпила трудова злополука, с общ материален интерес 42 952лв. Посочил, че пред първостепенният съд е бил представен договор за правна защита и съдействие от 23.12.2022г. сключен между въззивника М. и адвокат Д. Н., в който било уговорено безплатно оказване на правна защита и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство и защита до окончателното приключване на производството по делото. Отбелязал, че въззивникът е представил списък по чл. 80 от ГПК, в който е обективирано искане за присъждане на възнаграждение в минимален размер по Наредба №1/2044г. за всеки от предявените искове – 3966,48лв. по иска за неимуществен вреди и 449,60лв. – по иска за имуществени вреди.

Съдът приел, че с оглед задължителния характер на даденото тълкуване на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС в решението по дело С-438/22 на СЕС, определените в Наредба №1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително за заварените договори, и не обвързват съда при извършване на преценката по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Изложил още, че тези размери могат да служат като ориентир при определяне на възнагражденията и по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, но не са задължителни за съда, който следва да съобрази: видът на спора; интересът; видът и количеството извършена работа и фактическата и правна сложност на делото.

С оглед на това, направил извод, че определеният с решението размер на адвокатското възнаграждение за разглеждане на делото пред въззивната инстанция съответства на неговата фактическа и правна сложност (разгледани са два обективно съединени иска с относително различен предмет на доказване), обема на извършената работа (изготвена въззивна жалба, отговор по жалбата на насрещната страна и явяване в проведеното открито съдебно заседание) и материалния интерес предмет на разглеждане. Намерил за неоснователен довода, че решението на СЕС се прилага единствено по дела, които не са с фактическа и правна сложност. В заключение приел, че не са налице основания за изменение на определения размер на възнаграждението за осъщественото пред въззивната инстанция безплатно процесуално представителство.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че определението е правилно.

Неоснователно е направеното с жалбата оплакване, че адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл. 38 от ЗА, следва да бъде в размер не по-нисък от предвидения в Наредба №1/2004 г.

В постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Посочено е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба.

С оглед даденото разрешение по преюдициалното запитване (задължително за съдилищата – чл. 633 ГПК), при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при приложение на разпоредбата на чл. 38 от ЗА, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери. Възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, и действително извършената работа.

Съдът намира, че в конкретния случай, доколкото предмет на производството е и иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, цената на същия не следва да е решаващ фактор при определяне размера на възнаграждението за осъщественото процесуално представителство. В този смисъл съдът съобразява тълкуването дадено в решенията на ЕСПЧ по Дело “Ч. и К. срещу България“ и „С. срещу България“. В същите е прието, че налагането на значителна финансова тежест върху страните, включително и след приключване на производството, може да действа като ограничение на правото на достъп до съд, което не е съвместимо с чл. 6 §1 от ЕКЗПЧОС, ако не преследва разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати. Съдът намира, че при определяне възнаграждението за осъществено безплатно процесуално представителство като процент от стойността на претенциите за неимуществени вреди, без съобразяване на фактическата, правна сложност на делото и действително извършената работа, липсва връзка на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел за справедливо възмездяване на положения от адвоката труд.

С оглед на това, при определяне размера на възнаграждението на адвокат Д. Н. за осъщественото от него процесуално представителство на Б. М. пред въззивната инстанция, съдът съобразява следните обстоятелства: делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, с оглед неговия предмет, вида и броя на предявените искове, въведените възражения, както и материалния интерес предмет на производството; обема на извършената работа от процесуалния представител на въззвника (депозирана въззивна жалба, писмен отговор на жалбата на насрещната страна и явяване в открито съдебно заседание); производството пред въззивната инстанция е приключило в едно съдебно заседание; предмет на разглеждане и произнасяне са били всички наведени с исковата молба и отговора твърдения и възражения по предявените искове. Пред въззивната инстанция не са били осъществени специфични действия за защитата по някоя от претенциите. Адвокат Н. е депозирал въззивна жалба и отговор, в които е изложил становище по повдигнатите в производството възражения по всеки от предявените искове. Спорът, предмет на разглеждане, не се характеризира с фактическа и правна сложност, нито с множество процесуални действия или проведени съдебни заседания.

Неоснователно е и възражението за необходимост от определяне отделен размер на адвокатското възнаграждение по отношение на всяка от предявените претенции, единствено с оглед материалният им интерес и като процент от него. Както беше посочено, цената на иска за обезщетение на претърпени неимуществени вреди, предмет на разглеждане, е елемент от преценката за фактическа и правна сложност на делото, а не основа, от която в процентно съотношение да се определи размерът на следващото се на адвоката възнаграждение за осъщественото процесуално представителство. Вида, броя и материалния интерес на исковете са относими към фактическата и правна сложност на делото и към обема на извършената работа.

Неоснователно е и възражението за неправилно приложение на правилото на чл. 2, ал. 8 от Наредба №1/2004г. В същото е предвидено, че при процесуално представителство, защита и съдействие, осъществявано в съдебни и административни учреждения, намиращи се извън населеното място, в което е кантората на адвоката, във възнаграждението, определено по реда на тази наредба, не се включват сумите за пътни разходи и престой. Тези разходи се покриват според конкретната уговорка между страните по договора за правна защита и съдействие, но не са елемент от възнаграждението за осъщественото процесуално представителство, респ. не следва да бъдат възлагани в тежест на насрещната страна по спора.

Изводът в обжалвания съдебен акт за размера на възнаграждението за осъщественото от адвокат Д. Н. процесуално представителство на Б. В. М. пред въззивната инстанция в размер от 3000лв. е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делото, и реално положената работа, а присъдената сума от 2650,77лв. е съобразена с уважената част от исковете.

При така изложените съображения съдът намира, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

В настоящото производство разноски не се дължат.

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение №694/25.11.2024г. по в. гр. д. №250/2024г. на Апелативен съд – Варна.

РАЗНОСКИ не се присъждат.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: