ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 890
гр. София, 25.02.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 3682 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Д. Ж., подадена чрез процесуален представител адв. Н. Г. против решение № 216/25.04.2024г., постановено по в. гр. д. № 200/2024г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 422 от 28.12.2023г. постановено по гр. д. 678/2023г. по описа на Районен съд – Петрич, в частта, в която на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 224, ал. 1 от КТ е отхвърлен предявеният от Т. Д. Ж. с ЕГН [ЕГН] срещу „С. Ш. ЕООД, ЕИК 202730835 иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца разликата над признатата за дължима сума от 693.34 лева до пълния предявен размер на обезщетението от 10851.69 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 12.09.2019г. до 19.02.2020г., както и за периода от 20.02.2020г. до 02.02.2021г., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на заявлението в съда – 13.03.2023г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 232 от 29.03.2023г. по ч. гр. д. № 374/2023г. по описа на Районен съд – Петрич.
В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на процесуални правила и необоснованост, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена в пълен размер.
Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно в обжалвания акт въззивният съд не е съобразил, че в тежест на работодателя е да установи начина на формиране на брутното трудово възнаграждение на работника, както и основанието, на което е платил суми на работника. Поддържа също, че съдът е кредитирал доказателства – молби за ползване на платен годишен отпуск, въпреки че нито една от тях не е подписана от ищеца, при което постановил решението си в разрез с правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „С. Ш. ЕООД, чрез процесуален представител адв. П. Й. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установени следните факти: предявените установителни искове имат за предмет вземане произтичащо от прекратено трудово правоотношение. От събраните по делото писмени доказателства приел за установено, че ищецът е работил при ответника като шофьор на товарен автомобил за международни превози във времето от 05.05.2017г.–19.02.2020г. и от 03.02.2021г.–01.01.2023г. От съдържанието на представен по делото трудов договор, относим за втория период установил, че уговореното по него основно месечно трудово възнаграждение е 650 лева, а уговореният платен годишен отпуск – от 20 работни дни. Поради липсата на представен по делото трудов договор, обвързващ страните през първия период приел, че приложение намира законовата уредба на чл. 155, ал. 4 от КТ относно минималния размер на основния платен годишен отпуск и регулацията на минималното трудово възнаграждение съгласно чл. 244, т. 1 от КТ. На 08.09.2022г. работодателят е превел на работника сумата от 1855 евро /3617.25 лева/, с отразено основание за плащането „RZ I KOMAND M08 22“ – работна заплата и командировъчни разходи за август 2022г. На 15.02.2023г. ответникът е превел на ищеца сумата от 773.02 лв., с отразено основание за плащането: „редовен год. отпуск 2021/222.08 лв. и редовен год. отпуск 2022/550.94 лв.“. Въпреки изричните указания, дадени на ищеца по реда на чл. 146, ал. 2 от ГПК, същият не е ангажирал доказателства по делото за съществуването на трудово правоотношение между него и ответника за времето от 20.02.2020г. до 02.02.2021г., както и за размера на обезщетението, полагащо му се за неползвания платен годишен отпуск.
При тези факти, от правна страна въззивният съд обосновал, че общият размер на платения годишен отпуск, полагащ се на ищеца за времето, през което е работил при ответника, правилно е определен от районния съд по реда на чл. 162 от ГПК и възлиза на 44 дни, от които 4 дни за 2019г.; 2 дни за 2020г.; 18 дни за 2021г. и 20 дни за 2022г. Работодателят не е установил ползването на този отпуск от работника, за който е възникнало правото да получи обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ след прекратяването на трудовото му правоотношение с ответника. Възражението на работодателя, че вземането за обезщетение за 2019г. и 2020г. е погасено по давност приел за неоснователно. При изчисляване на размера на обезщетението въз основа на събраните по делото писмени доказателства и по реда на чл. 162 от ГПК за база приел основното му трудово възнаграждение при липса на данни за среднодневното му брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ прекратяването на трудовото му правоотношение с ответника, през който да е отработил най-малко 10 работни дни /чл. 224, ал. 2 вр. чл. 177, ал. 2 от КТ/. Отбелязал като неоснователен доводът на ищеца, че базата за изчисляване на претендираното обезщетение трябва да бъде сумата от 3617.25 лв., която същият е получил от ответника за м. август 2022г. Съобразил в тази връзка, че работникът не е доказал, че това е последният месец, в който е отработил при ответника 10 работни дни, както и че в посочената сума, освен работната заплата, се включват и командировъчните разходи за работа в чужбина, които нямат отношение към определянето на обезщетението за неползвания платен годишен отпуск. Дължимото обезщетение изчислил в общ размер на 1466.36 лв. /166.38 лв. – дължими за шестте дни неползван ПГО за 2019-2020г. при база от 27.73 лв. за един ден отпуск, с оглед среднодневното основно трудово възнаграждение за месец януари 2020г., който предхожда прекратяването на трудовото правоотношение на 19.02.2020г. и 1299.98 лв. – дължими за тридесет и осемте дни неползван ПГО за 2021-2022г. при база от 34.22 лв. за един ден отпуск, с оглед среднодневното основно трудово възнаграждение за месец декември 2022г., предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение на 01.01.2023г./. От стойността на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ, което ищецът има право да получи, отчел, че следва да се приспадне сумата от 773.02 лв., изплатена му от ответника на същото основание, при което дължимият остатък е 693.34 лв. За разликата над тази сума до пълния предявен размер на вземането за обезщетение от 10851.69 лв. приел, че установителният иск не е доказан по основание и размер, поради което е неоснователен. В този смисъл постановил и крайния си акт.
В изложението си касаторът Т. Д. Ж. обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпросите за точното приложение на разпоредбата на чл. 155, ал. 4 вр. чл. 156, ал. 1, т. 2 от КТ; за приложението на давността при реално ползване на платен годишен отпуск и при изплащане на обезщетение за неизползван такъв; за елементите на брутното трудово възнаграждение по чл. 177, ал. 1 от КТ; за разпределението на доказателствената тежест относно това кои елементи влизат в получената от него сума от 3617 лева за м. август 2022г., както и може ли да бъде заменено бездействието на ответника – работодател с ролята на съда по реда на чл. 162 от ГПК.
По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:
Поставените в изложението въпроси произтичат от водещият довод на жалбоподателя, че в доказателствена тежест на работодателя е било да установи /“разшифрова“/ в процеса елементите, от които е формирана получената от ищеца по банков път сума от 3617 лева за м. август 2022г., която неправилно съдилищата не са приели за база, въз основа на която да изчислят обезщетението предмет на иска.
Разпоредбата на чл. 155 от КТ урежда основният и удължен годишен отпуск, на който работниците имат право, като установява, че минималният размер на основния платен годишен отпуск е 20 работни дни /чл. 155, ал. 4 от КТ/. Разпоредбата на чл. 156, ал. 1, т. 2 от КТ урежда допълнителният платен годишен отпуск на който работниците и служителите имат право за работа при ненормиран работен ден – не по-малко от 5 работни дни. Въпросът за приложението на уредбата на допълнителния платен годишен отпуск не е включен в предмета на делото, не е разрешен от въззивния съд, поради което е неотносим към разрешения правен спор. По него не е налице съответно общо основание обуславящо приложно поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Поддържаните от касатора доводи за приложението на давността при реално ползване на платен годишен отпуск и при изплащане на обезщетение за неизползван такъв са при липса на правен интерес от заявяването им, доколкото в обжалваното решение не се съдържа правен извод за погасяване на правото на ползване на основание чл. 176а от КТ. Обратно, в решението си въззивният съд е изложил правен извод, че възражението на ответника /работодател/, че вземането на ищеца за обезщетение за неползван платен годишен отпуск е погасено по давност е неоснователно. Не е налице произнасяне по възражението на ответника, което да е неблагоприятно за ищеца – касационен жалбоподател, за да има той правен интерес от оспорване на правните изводи в обжалваното решение, в тази част.
Въпросът за заплащане за времето на платения годишен отпуск по чл. 177 от КТ е поставен във връзка с доводите за разпределението на доказателствената тежест относно елементите, от които е формирана получената от касатора по банков път сума от 3617 лева за м. август 2022г., която неправилно съдът не е приел за база при изчисляване на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ. Въпросът не е от значение за постановения правен резултат по спора, който дори и при позитивно разрешаване, не би се повлиял. В мотивите си въззивният съд изрично е приел за неоснователно искането на ищеца базата за изчисляване на претендираното обезщетение да бъде сумата от 3617.25 лв., която същият е получил от ответника за м. август 2022г. Съобразил в тази връзка, че работникът не е доказал, че именно м. август 2022г. е последният месец, в който е отработил при ответника 10 работни дни, както и че в посочената сума, освен работната заплата, се включват и командировъчни разходи за работа в чужбина, които нямат отношение към брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетението за неползвания платен годишен отпуск по чл. 228 от КТ.
По приложението на разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от КТ е установена практика на ВКС, в която е дадено разрешение, че при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. Установената давност по чл. 176а от КТ е две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това. От изричната разпоредба на чл. 224, ал. 1 от КТ следва изводът, че единствените предпоставки за правото на това обезщетение са прекратяване на трудовото правоотношение и работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за годината на прекратяването и за предходните години. Без правно значение е на какво основание и по какви причини не е ползван платеният годишен отпуск /решение № 30 от 13.03.2018г. по гр. д. № 694/2017г., IV ГО/. Правото на платен годишен отпуск цели възстановяване на изразходваните по време на работа сили, поради което възниква при реално положен труд. За времето, през което не е полаган труд по трудово правоотношение не възниква право на платен годишен отпуск /решение № 564 от 05.10.2010г. по гр. д. № 100/2010г., III ГО/.
От друга страна, предмет на доказване в гражданския процес са фактите и връзките между фактите /чл. 153 от ГПК/. Подлежат на доказване само релевантните за спора факти и връзки между фактите, въведени надлежно и в предвидените от ГПК срокове в предмета на спора. Осъществяването на доказването става чрез относими, допустими и необходими доказателства и доказателствени средства. Доказателствената тежест не е вид доказване, а е от значение за последиците от недоказването и се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факти не са доказани по начин, който не буди съмнение. За кого е тежестта да докаже определен релевантен факт се определя от материалния закон, по правилата на чл. 154 от ГПК. В конкретния случай пред съдилищата по същество ищецът не е навел фактически твърдения относно съдържанието и начина на формиране на брутното му трудово възнаграждение, извън позоваването на полученото от него по банков път възнаграждение от 3617.25 лв. за м. август 2022г., нито е поискал събиране на специални знания по делото с оглед установяване на конкретен факт. Пред въззивният съд касаторът – въззивник заявил, че няма доказателствени искания. Ответникът е провел доказване, че тази сума е формирана като сбор от работна заплата и командировъчни разходи за м. август 2022г., а съдът е установил, че месецът, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ в първия случай е месец януари 2020г., а във втория – м. декември 2022г. Ето защо няма как в доказателствената тежест да се включват елементите на брутното трудово възнаграждение, защото предмет на доказване са релевантни факти, въведени по конкретното дело, имащи отношение към извода за релевантното брутно трудово възнаграждение за определяне на обезщетение по смисъла на чл. 228, ал. 1 от КТ.
Съгласно приетото в съдебната практика на ВКС, логиката на закона е възнаграждението за отпуск /съответно и обезщетението за неизползването му при прекратяване на трудовото правоотношение/ да се изчисли на база на трудовата натовареност и получените трудови доходи от работника в месеца, предхождащ отпуска /съответно прекратяването/, в който има отработени поне 10 работни дни. Когато в този последен работен месец с отработени поне 10 дни работникът е получил плащания, които не съставляват възнаграждение за положения през този месец труд /а за предходен период/, те не са елемент от базата за определяне на възнаграждението за отпуск /обезщетението за неизползването му/. В този смисъл решение № 493 от 18.06.2010г. по гр. д. № 538/2010г., IV ГО. Въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС.
По въпроса за приложението на правото на преценка по чл. 162 от ГПК в практиката си ВКС приема, че когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице. Към всяка от тези алтернативи обаче съдът може да пристъпи само ако при съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства не бъде прието наличие на доказателства за обстоятелствата, които обуславят този размер. Ако такива доказателства са налице, размерът на иска се определя според тях, а не по усмотрение на съда /решение № 38 от 25.02.2021г. по гр. д. № 2049/2020г., IV ГО; решение № 164/20.05.2014г. по гр. д. № 7672/2013г., IV ГО/. В конкретния случай след съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства, съдът е приел наличие на доказателства /договорен в трудовия договор размер на основното месечно трудово възнаграждение/, обуславящи размера на претендираното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при установено съществуване на трудово правоотношение между страните съответно в периодите от 05.05.2017г.–19.02.2020г. и от 03.02.2021г.–01.01.2023г. и липса на доказателства за съществуване на трудово правоотношение между тях за времето от 20.02.2020г. до 02.02.2021г. На база така установения размер на договореното между страните основно трудово възнаграждение и съответно при упражнено право на преценка по реда на чл. 162 от ГПК и извършени изчисления е определил размерът на дължимото на ищеца обезщетение според доказателствата по делото. Като е процедирал по този начин въззивният съд не е постановил крайното си решение в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС, а е постановил крайния си акт в съответствие с даденото в нея правно разрешение. А наличието на установена практика по повдигнатите от касатора въпроси изключва приложното поле на касационното обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК.
Оплакванията и съображенията в изложението по естеството си са свързани с фактите, подлежащи на доказване. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и не могат да обосноват наличие на общата предпоставка за достъп до касация. Оплакванията изразяващи по същество доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, за допуснати процесуални нарушения при разпределение на доказателствената тежест в процеса са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Те са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК. В настоящото производство по чл. 288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Съставът на Върховния касационен съд и служебно не намира основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради нищожност или недопустимост, както и поради очевидна неправилност.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът по касация има право на поискани разноски. Доказателства за действително реализирани от страната разноски под формата на платено възнаграждение за адвокат съгласно уговорен в договора за правна защита и съдействие от 12.09.2024г. начин на плащане /по банков път/ по делото не са представени, поради което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 216/25.04.2024г., постановено по в. гр. д. № 200/2024г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.