ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 624
Гр. София, 26.02.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 1426 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищците Руска А. М., Й. И. Г. и М. И. А. срещу решение № 28 от 12.02.2024 г. по гр. д. 446/2023 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, поправено с решение № 84 от 24.04.2024 г. по същото дело, в частта, с която е потвърдено решение № 133 от 09.06.2023 г. по гр. д. 504/2021 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, в частта, с която са отхвърлени предявените от тях искове по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу ответника „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, както следва: от Руска А. М. за горницата над присъдения размер от сумата 60 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния фактически съжител А. Х. М., настъпила на 13.08.2019 г. в резултат на ПТП от 02.08.2019 г., до претендирания размер от 200 000 лв.; от Й. И. Г. за горницата над присъдения размер от сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на неговия баща А. Х. М., настъпила на 13.08.2019 г. в резултат на ПТП от 02.08.2019 г., до претендирания размер от 200 000 лв., и от М. И. А. за горницата над присъдения размер от сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на нейния баща А. Х. М., настъпила на 13.08.2019 г. в резултат на ПТП от 02.08.2019 г., до претендирания размер от 200 000 лв., и съответно са присъдени разноски по делото.
Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД, и е постановил съдебния си акт в нарушение на тълкуването, дадено с ППВС № 4/1968 г. Оспорват определените обезщетения като занижени с оглед конкретните данни по делото, обществено – икономическите отношения към датата на настъпване на събитието, установените застрахователни лимити, високите нива на инфлацията и утвърдилата се съдебна практика. Считат, че недопустимо първоинстанционният и въззивният съд са формирали изводите си за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия М., позовавайки се на нарушения, които не са въведени с отговора на исковата молба – на чл. 71, ал. 1 ЗДвП и на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП. Излагат, че въззивният акт е необоснован в тази му част, като съдът е основал извода си за съпричиняване на настъпилия резултат от починалия единствено въз основа на оспорено заключение по АТЕ. Определят като произволни изводите на въззивния съд, че превес за настъпване на вредоносния резултат имат действията на пострадалия, като поддържат, че изводите за съпричиняване не могат да почиват на предположения. Молят въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което исковете им да бъдат уважени в пълните предявени размери за сумата 200 000 лв. за всеки от тях. Претендират присъждане на разноски по делото.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:
1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?
2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве?
3. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?
4. Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?
5. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?
6. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?
7. Когато въззивната инстанция се солидаризира с мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?
8. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?
9. При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно?
10. При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?
11. Следва ли заключението на вещото лице да бъде обсъдено с всички доказателствени средства по делото и следва ли съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата?
12. Обвързан ли е съдът със заключението на вещите лица или заедно с установените факти по делото го преценява по свое вътрешно убеждение?
13. Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?
14. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?
15. При формиране на извод за съпричиняване следва ли приносът на пострадалия да е безспорно установен, или предположението за такъв е достатъчно?
16. При определяне степента на съпричиняването следва ли въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?
17. Следва ли въззивният съд при формиране на извод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, да вземе предвид поведение на пострадалия, за което няма конкретни твърдения и фактически основания в отговора исковата молба, както и в депозираната въззивна жалба?
Поддържат, че въззивното решение е очевидно неправилно, с което обосновават искането си касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, оспорва касационните жалби като неоснователни. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението в обжалваната му част. Претендира присъждане на разноски по делото за представляването му от юрисконсулт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че по делото са осъществени фактическите състави на предявените преки искове по чл. 432, ал. 1 КЗ. Счел е за спорни между страните размерът на справедливото обезщетение за търпените от ищците неимуществени вреди и има ли съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и ако да - в какъв обем.
Досежно справедливия размер на дължимото обезщетение за търпените от ищците вреди от настъпилото застрахователно събитие се е позовал на събраните по делото писмени и гласни доказателства и посочил, че от тях се установява, че първите двама ищци - Й. Г. и М. А., са деца на починалия А. М., а третият - Руска М., е фактически негов съжител. Посочил е, че от разпитаните по делото свидетели се установява, че съвместното им съжителство е продължило близо 30 години, през който период от време те заедно са отгледали неговите деца от предходен брак; двамата са живеели много добре, обичали са се, уважавали са се, били са неразделни; Руска М. е понесла много тежко смъртта му, липсвал й, много й е тежко без него; скръбта й не е отшумяла и още страда дълбоко; в негово лице тя е загубила човека, с който са споделяли радости и несгоди и който е бил нейна опора. Отчел е, че двете деца на починалия - Й. и М., имат свои семейства, като с това на сина му А. и Руска са живеели заедно; дъщеря му, след като се е омъжила, се е преместила да живее в друго населено място, но идвала много често на посещения при баща си и поддържала постоянна връзка с него; двамата много обичали и уважавали баща си; много страдали и продължават да страдат от внезапната загуба на своя родител, който ги е подкрепял. Приел е, че свидетелските показания установяват, че и тримата ищци ходят често на гроба на А. М., плачат, продължават да скърбят за него; починалият е бил добър човек, незлоблив, живеел е добре със семейството си; към датата на произшествието, в резултат на което е настъпила неговата смърт, е бил на 62 години, като липсват ангажирани доказателства да е бил трудово ангажиран, както и досежно начина, по който е осигурявал прехраната и съществуването си. Счел е, че липсват доказателства да е подпомагал финансово своите деца, които към датата на смъртта му са били на 36 години /Й./, съответно 34 години /М./, семейни, на възраст, която им позволява сами да се грижат за себе си и своите близки.
При съобразяване на тези установени по делото обстоятелства е подчертал, че справедливостта е легален термин, изпълнен с морално съдържание, не е абстрактен, а е свързан с преценка на конкретни, обективно настъпили обстоятелства, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, и намерил, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от първите двама ищци Й. и М. - деца на починалото лице, е в размер на по 150 000 лв. за всеки един от тях, а това на ищца - Руска, която е била във фактическо съпружеско съжителство с починалия, на 180 000 лв. Изтъкнал е, че при определяне размера на обезщетенията е съобразил критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г. - момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицата, които претендират обезщетение, действително съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращите обезщетение житейски отношения, установено в процеса от доказателствения материал, което го мотивира да приеме, че паричният еквивалент на понесените от тях болки и страдания от смъртта на техния фактически съжител и баща следва да се определи в горните размери.
По втората група спорни обстоятелства е подчертал, че с нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на дължимото обезщетение за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато пострадалият е допринесъл за увреждането. Отчел е, че приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т. е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. Добавил е, че принос за настъпване на увреждането ще е налице във всички случаи, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпване на вредите, или е допринесло за механизма на увреждането - от значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Позовал се е на даденото тълкуване с т. 7 от ППВС № 17/1963 г. досежно предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане - допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряка причинната връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, и подчертал, че във всички случаи приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, направила възражение за съпричиняване. Добавил е, че недопустимо би било приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно главно доказване, а е само предполагаем.
По съдържащите се във въззивните жалби на ищците оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния закон е посочил, че ответникът в срока за писмен отговор е въвел в процеса възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия с изложени фактически твърдения за конкретните нарушения на редица разпоредби на ЗДвП и Правилника за неговото приложение. Подчертал е, че не се изисква от въвеждащият възраженията ответник да дава правна квалификация на нарушенията, поради което и счел за неоснователни възраженията на въззивниците – ищци, че първоинстанционният съд се е произнесъл по възражения, с които не е сезиран. Посочил е, че възраженията се поддържат и с подадената от ответника въззивна жалба, с която последният моли съда да определи по-голям принос за настъпване на вредите на починалия М..
Досежно основателността на въведените от ответника възражения е съобразил събраните по делото доказателства, включително депозираното и прието заключение по СТЕ, съобразно изводите на вещото лице по което техническите причини, довели до настъпване на пътно-транспортното произшествие, са няколко, а именно: технически неправилно поведение на водача на каруцата, който е предприел пресичане на дясната пътна лента, навлизайки в опасната зона за спиране на автомобила; движението на каруцата в тъмната част на денонощието без светлинен източник и светлоотразители в задната част на каруцата и движението на автомобила с технически несъобразена скорост с видимостта пред него - технически правилно е водачът на автомобила да се движи със скорост, която му позволява да спре в зоната на видимост. Съобразил е извода на експерта, че водачът на автомобила е имал техническата възможност да се съобрази с видимостта и да намали скоростта на движение до технически съобразената такава от около 68 км/ч и по-ниска от нея. Позовал се е на заключението на експерта, че водачът на превозното средство с животинска тяга е имал техническата възможност да се убеди в наличието на приближаващ автомобил, с неговата скорост на движение и да предприеме пресичане на платното за движение и навлизане в лентата за движение на автомобила след неговото преминаване. Отчел е, че при реализиране на тези технически възможности всеки от двамата участника в произшествието е имал съответната възможност да го предотврати. Съобразил е и дадените в съдебно заседание пояснения от експерта, че във всички случаи водачът на каруцата е следвало да ползва светлинен източник при движение в тъмната част на денонощието и на самата каруца; при попътно движение, светлоотразителите се поставят отзад на каруцата, а при насрещно движение - в челната част, като едновременно с това трябва да има и фенер или друг светлинен източник, с който да бъде обозначена самата каруца, не само със светлоотразителните елементи; при наличие на светлоотразителни елементи и светлинен източник водачът на автомобила би могъл да възприеме опасността на достатъчно голямо разстояние - на разстояние по-голямо от неговата опасна зона, която е около 110 м., и би могъл да предприеме действия за намаляване на скоростта при осветяване, но при наличие на светлинен източник, а не само на светлоотразители. Добавил е, че кредитира и допълнителното заключение, с което е прието, че технически правилно е в случай на движение в тъмната част на денонощието водачът на каруцата да използва и светлинен източник, като той бъде разклащан при възприемане на приближаващия автомобил, които действия са норма на техническа безопасност.
Изтъкнал е, че анализът на всички приобщени по делото доказателства налага извода, че от пострадалия са извършени действия, които се квалифицират като нарушение на правилата за движение по пътищата и са в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат, поради което е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, съответно са налице предпоставките за намаляване на определените обезщетения. Посочил е, че оценява установеното съпричиняване при съобразяване на възприетата фактическа обстановка на 2/3. Изтъкнал е, че превес за настъпването на вредоносния резултат имат действията на пострадалия, нарушил няколко норми на ЗДП и Правилника за неговото прилагане - същият е предприел управление на каруцата след употреба на значително количество алкохол, установимо от заключението на вещото лице по автотехническата експертиза и обсъдените от експерта писмени доказателства, предприел е пресичане на лентата за движение на автомобила отляво надясно, като към момента на удара каруцата е била косо разположена в платното за движение на лекия автомобил, без при извършването на тази маневра да съобрази, че не трябва да създава опасност за останалите участници в движението, без той да е със светлоотразителна жилетка и да ползва светлинен източник, както и без каруцата да има светлоотразители.
Обобщил е, че при това съпричиняване претенциите на първите двама ищци Й. и М. - деца на А. М., се явяват основателни за размер от 50 000 лв., а тази на ищеца Руска М. за сумата 60 000 лв., и потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която исковете са отхвърлени за горниците до пълните предявени размери от 200 000 лв. като неоснователни.
Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Поставените от касаторите шести, седми, осми, тринадесети, четиринадесети и част от седемнадесети процесуални въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.
Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмени отговори на същите, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема, че справедливият размер на обезщетението е съответно по 150 000 лв. за всеки от децата на починалия и 180 000 лв. за живялата с него в продължение на почти 30 г. Руска М., както и защо приема, че е налице поведение на починалия М., което е допринесло за настъпване на вредата – неговата смърт, в какво се изразява последното и защо определя съпричиняването в размер на 2/3, с която част намалява дължимото от ответника обезщетение, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Изрично е отговорил на възраженията по въззивната жалба на ищците, включително е подчертал неоснователността на доводите им, че липсват въведени от ответника конкретни фактически твърдения за неправомерно поведение на пострадалия в срока за писмен отговор, както и че липсата на дадена квалификация на възраженията не може да бъде приравнена на липса на възражения. Подчертал е и че възраженията се поддържат с подадената от ответника въззивна жалба, с която се твърди по-висок принос на пострадалия от приетия от първата инстанция в размер на Ѕ и до въззивния съд е отправено искане да определи съпричиняването в по – голям размер.
Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
Единадесетият и дванадесетият въпроси касаят оплакванията на касаторите за необосновано кредитиране от въззивния съд на събраните основно и допълнително заключение по автотехническа експертиза, относими са към задълженията на съда във връзка с чл. 202 ГПК и са обуславящи, но по отношение на тях не е налице сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото съдът не се е отклонил от цитираната от касаторите, а и от служебно известната на настоящия състав на съда практика във връзка задълженията на съда да обсъди и извърши преценка дали да кредитира или не събрано по делото заключение на СЕ. С решение № 24 от 23.04.2020 г. по т. д. № 437/2019 г. по описа а ВКС, ТК, І ТО е извършено позоваване на задължителните разяснения в ППВС № 5/1979 г., че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточни или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. Посочена е като относима практиката по постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. по описа на ВКС, ГК, ІI ГО и прието, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Доколкото съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице /дори и когато страната не е направила възражение срещу него/ и на база изходни данни от него сам формира други крайни изводи, той трябва да изложи подробно начина, по който е достигнал до съответните резултати, като получаването им трябва да е обяснено ясно и разбираемо, за да може съответният извод да бъде разбран и оспорен от страните, респективно проверен при обжалване.
Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика, като е изложил мотиви защо възприема заключенията по приетата АТЕ, включително като е съобразил притежаваните от експерта специални знания, обосноваността на изводите му и съответствието им на останалите събрани по делото доказателства, включително изследваните от вещото лице документи.
Поставените от касаторите девети, десети, петнадесети, шестнадесети и седемнадесети въпроси са относими към предпоставките за намаляване на обезщетението по заявено възражение за допринасяне от пострадалия на настъпването на търпените неимуществени вреди и са обусловили изводите на съда, но по въпросите не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със задължителната съдебна практика по Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г. по т. д. 1982/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. 762/2010 г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. 3540/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. 172/2011 г. по описа на ВКС, II TO, и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е виновно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.
Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на пострадалия и е приел, че то се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, като е съобразил и поведението на застрахования водач. Съдът е определил процента на съпричиняване, като е изложил мотиви за вида на извършените нарушения и от двамата участници в процесното ПТП и как последните се намират във връзка с настъпилите вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на съпричиняване, както и степента на съпричиняването, са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
Поставените от касаторите въпроси от първи до пети касаят критериите за определяне на справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение и са обусловили изводите на въззивния съд, но по отношение на тях не е налице соченото от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тези правни въпроси е налице задължителна съдебна практика по соченото от касаторите ППВС 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, и др., включително цитираните от касаторите. Съобразно даденото с ППВС 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, възрастта на близкия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз и в решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020 г. по т. д. № 1160/2019г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 101 от 03.07.2014 г. по т. д. № 4391/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II TO и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент - момента на настъпване на увреждането.
В настоящия случай при определяне на конкретния размер на обезщетението въззивният съд, противно твърденията на касаторите, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Размерът на обезщетенията е определен при отчитане от решаващия съдебен състав на възрастта на починалия, на общественото му положение, възрастта на претендиращите обезщетение, както и на особеностите на техните отношения – взаимопомощ, обич, съвместен живот. Обезщетенията са съобразени и с обществено - икономическите условия в страната, съществували към датата на ПТП, като съдът изрично е посочил, че съобразява датата, на която е настъпила смъртта, като релевантен фактор при определяне размера на справедливите обезщетения.
Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд досежно правото на обезщетение и размера на последните представлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение и съставлява основание за касиране на атакувания акт като неправилен, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
Касаторите не обосновават и сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като наличието на актуална и утвърдена съдебна практика по въпросите изключва допускането на касационно обжалване на въззивното решение при този допълнителен критерий.
Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторите аргументират искането си с доводи, повтарящи оплакванията им за неправилност на решението.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК за представляването му от юрисконсулт в размер на сумата 300 лв., която ще му бъде присъдена с настоящото определение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 28 от 12.02.2024 г. по гр. д. 446/2023 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, поправено с решение № 84 от 24.04.2024 г. по същото дело, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Руска А. М., ЕГН [ЕГН], Й. И. Г., ЕГН [ЕГН], и М. И. А., ЕГН [ЕГН], да заплатят на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 300 лв. – разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.