ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 827

Гр. София, 13.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: А. Б.

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

като разгледа докладваното от съдия Е. В. т. дело № 1919 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника С. Ю. Ю., [населено място], [община] чрез процесуален представител адвокат В. Р. срещу решение № 74 от 24.04.2024 г. по в. гр. дeло № 103/2024 г. на Апелативен съд – П., III граждански състав, с което е потвърдено решение № 152 от 03.11.2023 г. по гр. дело № 160/2023 г. на Окръжен съд – Кърджали в обжалваната част, с която на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 4, предл. 1 ЗПК /отм./ и чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. чл. 4, предл. 1 ЗПК /отм./ С. Ю. Ю. е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД сума в размер 50 000 лв. – главница, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.06.2023 г. до окончателното плащане, както и сумата 20 545,08 лв. – договорна лихва за периода 21.07.2020 г. – 21.06.2023 г., дължими по договор за издаване на кредитна карта и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 94 РКО – А – 0376/07.09.2006 г. и анекс от 12.02.2008 г. С въззивното решение С. Ю. Ю. е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК разноски за юрисконсулт в размер 200 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа становище, че сключеният между него и банката договор за издаване на кредитна карта и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка е недействителен поради това, че подписването на анекса от 12.02.2008 г. към него не е било съпроводено с подписване на общи условия. Излага несъгласие с изводите на въззивния съд, че вземането на банката за главница и възнаградителна лихва не е погасено по давност. Поддържа, че усвоените суми по кредитната карта не представляват периодични плащания, а отделни задължения, всяко от които има собствено основание, падеж и изискуемост, и се погасяват с изтичането на петгодишния давностен срок съгласно чл. 110 ЗЗД и чл. 114 ЗЗД. Позовава се на бездействие от страна на банката да събере вземането си в продължение на повече от осем години, считано от 19.04.2015 г. – посочената в исковата молба дата, от която кредитът е в просрочие, поради което същото се е погасило по давност. Излага доводи, че поради бездействието на банката и съответното погасяване на вземанията по давност, отправеното с исковата молба изявление за обявяване на предсрочна изискуемост не е породило правни последици. В допълнение поддържа, че предсрочна изискуемост не е могла да настъпи и поради обстоятелството, че изискуемостта на всички отделни усвоявания по отпуснатия кредитен лимит е била настъпила преди обявяването на предсрочната изискуемост.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпроса „дали може да се погаси по давност вземане по действащ договор“ в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 50369/29.05.2023 г. по т. д. № 2062/2022 г. на ВКС, ТК, 1 т. о., определение № 1179/01.12.2023 г. по т. д. № 385/2023 г. на ВКС, ТК, 2 т. о.

Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД чрез процесуален представител старши юрисконсулт Д. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса на ясно и точно формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и поради това, че въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 540 лв. съгласно чл. 25, ал. 2 НЗПП във връзка с чл. 78, ал. 8 и чл. 37, ал. 1 ЗПП.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че са налице предпоставките за уважаване на осъдителните исковете, предявени от ищеца, поради наличие на валидно правоотношение по сключен договор за кредит, забава на длъжника и надлежно упражнено право за обявяване на кредита за издаване на кредитна карта и предоставяне на овърдрафт за предсрочно изискуем. Съдебният състав е установил, че между страните е налице валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за издаване на кредитна карта и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 94 РКО – А – 0376/07.09.2006 г. и сключен към него анекс от 12.02.2008 г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя банков кредит овърдрафт по картова разплащателна сметка в размер 50 000 лв., който може да бъде усвояван с използване на кредитната карта.

Въззивната инстанция е кредитирала заключението на допуснатата в първоинстанционното производство съдебно – счетоводна експертиза и въз основа на него е приела, че последното усвояване на кредита е извършено на 27.03.2015 г. в размер 14,17 лв., последното плащане за погасяване на задълженията по договора за кредит е осъществено на 16.10.2024 г. в размер 21 900 лв., и че към датата на подаване на исковата молба – 22.06.2023 г. задълженията по договора за овърдрафт са в размер 50 000 лв. – главница, и 20 545,08 лв. - възнаградителна лихва за периода 21.07.2020 г. – 21.06.2023 г.

Изводът за неоснователност на възражението за неприложимост на Общите условия на „Първа инвестиционна банка“ АД за издаване и ползване на международни кредитни карти без депозит MasterCard и Visa поради неподписването им е аргументиран с обстоятелството, че ответникът е декларирал, както в договора от 07.09.2006 г., така и в анекса от 12.02.2008 г., че е запознат с Общите условия за издаване на кредитна карта, което съответства на действащата към датите на сключване на договора и анекса правна уредба за приемане и предоставяне на общи условия.

Относно възражението за неравноправност на клаузата на чл. 2 от сключения на 12.02.2008 г. анекс, предвиждаща възможност за автоматично подновяване на договора по реда в общите условия, въззивният съд е изложил съображения, че клаузата може да се обяви за неравноправна, т. е. нищожна само при наличие на предпоставките по чл. 143, т. 9 ЗЗП – неравноправна е клаузата, която предвижда автоматично продължаване на срочен договор, ако потребителят не заяви желание за прекратяването му, и срокът, в който трябва да направи това, е прекалено отдалечен от датата, на която изтича срочният договор. За да направи извод, че предпоставките на чл. 143, т. 9 ЗЗП не са налице, съдебният състав е съобразил първоначалния срок на процесния договор от 2 години и неговия предмет, анализирал е клаузата на чл. 36.1 от Общите условия, съгласно която срокът за ползване на овърдрафта се удължава автоматично всеки път за нов едногодишен срок при условие, че титулярът не е уведомил банката за прекратяване на договора най – малко 60 дни преди изтичане на текущия срок, и е приел, че срокът е с продължителност, позволяваща защита на интересите и на двете страни по договора, и не препятства възможността на кредитополучателя да прецени дали да продължи договора с оглед неговия интерес.

Въззивният съд е посочил, че възражението на ответника за прекратяване на договора поради неподновяване на кредитната карта е заявено несвоевременно, след изтичане на срока по чл. 131 ГПК. Изложил е и съображения за неговата неоснователност като е съобразил клаузите от общите условия, съгласно които договорът за овърдрафт може да се прекрати /чл. 36.1, чл. 36.2, чл. 27 и чл. 28/, като е приел, че овърдрафтът може да се използва само по картова разплащателна сметка с използване на издадената карта /чл. 13/, от една страна, но при блокиране на картата при забава на кредитополучателя, както и при неподновяването, след погасяване на просрочените плащания банката е длъжна да я деблокира /да поднови валидността й/, което е възможно само при наличие на действащ договор /чл. 24/. Направил е извод, че дори и да не е била подновена валидността на кредитната му карта след последното погасяване на 16.10.2014 г., при интерес да се ползва от овърдрафта ответникът е имал правната възможност в рамките на съществуващото правоотношение след погасяване на задълженията си да поиска нова кредитна карта, от което той не се е възползвал. Поради това неподновяването на кредитната карта не е основание за прекратяването на договора.

Възражението за погасяване по давност на вземането на ищеца също е прието за неоснователно, предвид обстоятелството, че вземането за главницата и договорна лихва по договора за издаване на кредитна карта и предоставяне на овърдрафт е станало изискуемо с прекратяване на договора, което в настоящия случай е станало с подаването на исковата молба на 22.06.2023 г., с която банката е отправила изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. За да стигне до този извод, въззивната инстанция е съобразила характера на договора за овърдрафт и разликите между него и договора за кредит: чрез договора за овърдрафт банката се задължава да предостави определен финансов ресурс, който кредитополучателят може да ползва, когато и в какъвто размер реши, до достигане на уговорения кредитен лимит след възстановяване на цялата или на част от усвоената сумата; кредитополучателят дължи връщане на усвоената част от кредита след неговото прекратяване /чл. 20/, върху която банката начислява уговорената договорна лихва след изтичане на 45–дневен гратисен период /чл. 14/, за разлика от договора за кредит, който се погасява чрез погасителни вноски на определен падеж; при овърдрафта срокът е уговорен в полза на длъжника, който до изтичане срока на договора може да погаси задълженията си, но банката не може да иска изпълнение; уговорените задължителни минимални погасителни вноски не представляват разсрочване на дълга и целта им не е погасяване на задълженията по овърдрафта, а захранване на сметката, тъй като банката може да пристъпи към служебно събиране на дължимите й суми от разплащателната сметка на кредитополучателя едва след обявяване на кредита за предсрочно изискуем /чл. 30, б. „а“/. С оглед разликите между двата договора въззивният съд е преценил, че началният момент на погасителната давност е не моментът, в който съответната вноска е станала изискуема, каквото правило важи при договорите за кредит, а моментът на прекратяване на договора, когато е станало изискуемо вземането на главницата и договорните лихви – в случая с депозирането на исковата молба.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по посочения въпрос е неоснователен, тъй като същият не отговаря на основния селективен критерий, предвиден в чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е фактически, по правилността на обжалвания съдебен акт и отговорът му зависи от конкретните договорни клаузи. За да направи извод, че вземането на „Първа инвестиционна банка“ АД не е погасено по давност, решаващият състав е обсъдил конкретните договорни клаузи и въз основа на тях е изложил съображения, че изискуемостта на усвоената част по договора за овърдрафт настъпва с прекратяване на договора, което е станало с предявяването на исковата молба, съответно от този момент е започнала да тече погасителната давност. Изводът е аргументиран след анализ на клаузите на договора, анекса и общите условия. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на въззивната инстанция и изложените от него доводи са относими към правилността на решението, чиято проверка е предмет на производството по чл. 290 ГПК. Направените оплаквания представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че не е налице и приложното поле на въведеното допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото цитираните от касатора определения по чл. 288 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване, не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид изложените съображения и липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд - П.. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Касаторът трябва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК възнаграждение за юрисконсулт за касационното производство в размер 350 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74 от 24.04.2024 г. по в. гр. д. № 103/2024 г. на Апелативен съд – П., 3 граждански състав.

ОСЪЖДА С. Ю. Ю. с ЕГН [ЕГН], [населено място] № 52, [община], да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 350 лв. /триста и петдесет лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.