ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2014

гр. София, 23.04.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 3903 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца по делото Д. Д. С., подадени чрез процесуалния му пълномощник адв. Ю. Г. срещу решение № 462/26.04.2024 г. и решение № 743/02.07.2024 г., постановени по възз. гр. дело № 527/2024 г. на Варненския окръжен съд (ВОС).

С касационната жалба с вх. № 14697/10.06.2024 г. ищецът С. обжалва въззивното решение № 462/26.04.2024 г. в частта, с която, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 3333/18.10.2023 г. по гр. дело № 15002/2022 г. на Варненския районен съд (ВРС), предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Р. Б. (ПРБ) осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени в резултат от неоснователното обвинение по досъдебно производство (ДП) № 914/2019 г. по описа на III-то РУ на МВР-В. за престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК и поддържането му, приключило с оправдателна присъда № 260162/07.10.2021 г. по н. о.х. д. № 4539/2020 г. на ВРС, потвърдена с решение № 78/09.05.2022 г. по в. н.о. х.д. № 110/2022 г. на ВОС, е отхвърлен от въззивния съд за разликата над сумата 2 000 лв. до сумата 10 000 лв.

С касационната жалба с вх. № 19315/26.07.2024 г. ищецът С. обжалва решение № 743/02.07.2024 г. в частта, с която ВОС е оставил без уважение молбата му с вх. № 14144/04.06.2024 г. в частта, с която се иска допълване на въззивното решение № 462/26.04.2024 г., на основание чл. 250 от ГПК.

Двете касационни жалби на ищеца са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащи на касационно обжалване решения на въззивния съд. В касационната жалба с вх. № 14697/10.06.2024 г. се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение № 462/26.04.2024 г., поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В касационната жалба с вх. № 19315/26.07.2024 г. се излагат оплаквания и доводи за недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваната част от решение № 743/02.07.2024 г., поради нарушение на процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК

Ответната ПРБ не е подала отговори на касационните жалби.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба с вх. № 14697/10.06.2024 г., жалбоподателят, чрез адв. Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулирал следните правни въпроси: 1) задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях; и 2) следва ли съдът при определяне на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди да съобрази критериите, посочени в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., и да обсъди всички обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта. Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: първия въпрос – в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г., т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 493/05.03.2013 г. по гр. д. № 236/2012 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ІI-ро гр. отд. на ВКС, решение № 24/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 226/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 235/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 239/07.01.2020 г. по гр. д. № 4910/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 310/08.01.2019 г. по гр. д. № 915/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 112/02.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 195/16.07.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 426/05.04.2016 г. по гр. д. № 820/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 97/08.04.2016 г. по гр. д. № 5363/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; втория въпрос – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 176/13.10.2016 г. по гр. д. № 965/2016 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 151/10.11.2020 г. по гр. д. № 1180/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 271/30.01.2018 г. по гр. д. № 341/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 95 по гр. д. № 5805/2013 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 10/08.02.2018 г. по гр. д. № 1600/2017 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 2/27.02.2018 г. по гр. д. № 2303/2017 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 144/11.10.2017 г. по гр. д. № 534/2017 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 61/27.03.2018 г. по гр. д. № 3291/2017 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 189/17.06.2016 г. по гр. д. № 1334/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 31/28.03.2017 г. по гр. д. № 3333/2016 г. на ІIІ-то гр. отд. на ВКС.

По така наведените основания за допускане на касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение № 462/26.04.2024 г., съдът намира следното:

В мотивите към въззивното решение окръжният съд е приел, че фактическата обстановка по спора е правилно установена от първостепенния съд, поради което е препратил към тази част от мотивите на последния, на основание чл. 272 от ГПК. Наред с това, при съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата на ответната ПРБ, въззивният съд е приел следното: Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите причинени от органи на МВР, следствието и прокуратурата при повдигнато обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради посочените в разпоредбата причини, както и че в настоящия случай твърдението на ищеца е за претърпени вреди вследствие на това, че срещу него е повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК, завършило с оправдателна присъда. Въззивният съд е намерил, че са налице всички елементи от фактическия състав на цитираната разпоредба, а именно: повдигнато обвинение срещу ищеца за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК и влязла в сила на 09.05.2022 г. присъда по н. о.х. д. № 4539/2020 г. на ВРС, потвърдена с решение № 78/09.05.2022 г. по в. н.о. х.д. № 110/2022 г. на ВОС, с които ищецът е признат за невиновен в извършване на горното престъпление. Окръжният съд е изложил и правни съображения, че обвинението в престъпление се явява неоснователно винаги когато лицето е оправдано.

На следващо място въззивният съд е приел за установено, че вследствие неоснователното обвиняване в извършване на престъпление ищецът е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в психически страдания, стрес и притеснения във връзка с неоснователно повдигнатото обвинение и страха от осъждане. В тази връзка съдът е изтъкнал, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство неоснователно обвиненото лице изпитва неудобство, чувства се унизено, а също така е притеснен и несигурен, накърняват се моралните и нравствените ценности на личността, както и социалните отношения и общуване – касае се за вреди, които всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо търпи. Въззивният съд е приел, че в случая, от събраните доказателства не е установено ищецът да е претърпял вреди с по-голям интензитет от обичайните, като от друга страна е приел, че е налице правнорелевантната причинна връзка между действията на ответната ПРБ и увреждането на ищеца, съгласно чл. 51 от ЗЗД и чл. 4 от ЗОДОВ.

Въззивният съд е изтъкнал още, че съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, като размерът на търсеното от увреденото лице справедливо обезщетение се обуславя от претърпени от него болки и страдания и от настъпилите негативни последици. При определяне размера на дължимото процесно по делото обезщетение, въззивният съд е отчел на първо място продължителността на негативното засягане на правата на личността на ищеца – 1 година, 9 месеца и 5 дни, считано от повдигането на обвинението – 03.08.2020 г., до 09.05.2022 г. – постановяването на въззивното решение на наказателния съд. Окръжният съд е съобразил и че съдебната фаза от наказателния процес, ангажираща по-висока степен на притеснения и неудобства, е с продължителност от 05.11.2020 г., когато е внесен обвинителния акт и е образувано съдебното производство, което от друга страна не е наложило голям брой явявания пред съда – общо 6 за двете инстанции, като едно от съдебните заседания, проведено пред ВРС на 21.06.2021 г., е отложено поради неявяване на ищеца. Въззивният съд е съобразил също и тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищецът, а именно – тежко умишлено престъпление – закана за убийство, която би могла да възбуди основателен страх за осъществяването му – по чл. 144, ал. 3, т. 1, във вр. с ал. 1 от НК, както и че то ангажира сериозна наказателна отговорност – лишаване от свобода до 6 години. Взел е предвид и наложената мярка за неотклонение по отношение на ищеца – „подписка“.

На следващо място окръжният съд е приел, че и със събраните по делото гласни доказателства е доказано претърпяването на неимуществени вреди от ищеца. От показанията на свидетелите А. и Д. съдът е приел за установени, настъпили неблагоприятни последици в емоционалното състояние на ищеца вследствие на образуваното спрямо него, преминало и в двете фази – досъдебна и съдебна, наказателно производство, а именно – отрицателна промяна в характера на ищеца, изразяваща се в нервност, затваряне в себе си, преживяно чувство на притеснение в отношенията с близки и колеги.

Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите и в частта им, в която те свързват посочените изживявания на ищеца с воденото срещу него наказателно производство за заканата за убийство, но е приел, че не може да цени без ограничения тези показания, тъй като самите свидетели безпротиворечиво сочат, че С. е страна и по други съдебни производства, провокирани от влошените му отношения със семейството на починалия му брат – снаха му М. Д. и племенника му Д. Д.. С оглед това, въззивният съд е достигнал до извод, че негативните проявления у ищеца не са резултат само и единствено от процесното обвинение, тъй като не може да се изключи въздействието върху психиката на ищеца и на други фактори, установени от писмените доказателства по приложеното н. ч.х. д № 2217/2018 г. на ВРС, а именно: имотните спорове между ищеца и Д., довели до иницииране от страна на ищеца през 2018 г. на производство по чл. 5 от ЗЛС за поставяне под запрещение на майка му П. С.; ангажирането в периода 2018 г. – 2019 г. на агенцията за социално подпомагане във връзка с лишаването от достъп на ищеца до майка му; воденото производство по ЗЗДН от снаха му срещу него, приключило със задължаването на С. да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо М. Д.; инициираното от ищеца гражданско производство срещу Д. по иск по чл. 31 от ЗЗД за унищожаване на нотариално заверено пълномощно, с което майката на ищеца упълномощава снаха й да продаде, дари, включително сама на себе си идеални части от девет имота; иск по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за обявяване недействителността на 1/2 част от договор за дарение, с което П. С. дарява на М. Д. идеални части от три земеделски имота; иск по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за обявяване недействителността на 1/2 част от договор за продажба, с който П. С. продава на М. Д. идеални части от девет земеделски имота; воденото срещу ищеца н. ч.х. д № 2217/2018 г., образувано по частна тъжба на племенника му Д. Д.. В обобщение, въвззивният съд е заключил, че безспорно е налице и правнорелевантната причинна връзка между действията на ответната ПРБ и увреждането на ищеца, но съществременно не само и единствено тези действия са в причинна връзка с описаното психическо състояние на ищеца. В тази връзка съдът е съобразил и пояснил, че не е установено, претърпените от ищеца негативни последици да са предизвикани единствено от воденото досъдебно производство и последвалото го съдебно производство по повдигнатото му обвинение за закана за убийство, а и от няколкото водени по това време граждански производства и наказателното производство от частен характер. По-натам в мотивите си съдът е съобразил още и че това частно наказателно производство се е развило по частната тъжба на Д. Д., без участието на ответната ПРБ; че след прекратяването му с протоколно определение от 20.05.2019 г., същото е изпратено на ВРП по компетентност, както и че ответникът е бил длъжен да образува досъдебното производство и да извърши процесуално-следствени действия по него.

На следващо място въззивният съд е приел за неустановена по несъмнен начин и пряка причинно-следствена връзка между влошаването здравословното състояние на ищеца и воденото срещу него наказателно производство от общ характер в двете му фази. За да достигне до този извод, съдът е обсъдил болничен лист № 168/30.08.2018 г., от който е установил, че още през 2018 г. на ищеца е поставена диагноза „хипертонично сърце без сърдечна недостатъчност“, като е приел, че това заболяване е с продължителна предистория – появата му датира значително назад във времето преди диагностицирането му. Съдът е посочил, че тези изводи се подкрепят от заключението на вещото лице, извършило съдебно-медицинската експертиза (СМЕ) по делото. От него съдът също е установил, че ищецът има дългогодишна хипертонична болест при недобър контрол на артериалното налягане, като първа регистрация на медикаменти по НЗОК е записана през април 2020 г. – едва след оперативно лечение за клапно протезиране. Аортната стеноза, от каквото заболяване страда ищецът отпреди горната манипулация, ако не се лекува своевременно, води до отслабване на сърцето и води до редица животозстрашаващи усложнения, включително сърдечна недостатъчност, нарушения на сърдечния ритъм и спиране на сърцето, какъвто е настоящият случай. Трите основни симптома на аортната стеноза са загуба на съзнание, ангинална болка в гърдите и задух при активност. Аортната стеноза обикновено има асимптоматичен латентен период от 10 – 20 години. Също от заключението на СМЕ съдът е установил, че ищецът страда и от хронична левостранна сърдечна недостатъчност, симптомите на която са пароксизмална нощна диспнея, водеща до нощни събуждания, ортопнея и задух при натоварване. Така е установено, че при ищеца са налице две подлежащи патологични причини – аортна стеноза и хронична сърдечна недостатъчност, които имат сходни симптоми и които благоприятстват регистрирането на завишените стойности на артериалното налягане на пациента, както и вторични симптоми, като те също могат да се дължат на стеснението на аортната клапа. При недобър контрол на артериалното налягане, каквото е отчетено при ищеца, се регистрират високи средни стойности; пациентите привикват към високите стойности постепенно и малко по-високи вариации се толерират без симптоми. При поява на стрес, както е в случая, се завишава артериалното налягане значително над нормалните стойности и се проявяват невро-вегетативните симптоми като главоболие. Друг аспект на главоболието обаче е понижената кислородна доставка в кръвта, поради хиподебитния обем, изтласкван от лява камера. В резултат органите, най-вече мозъкът изпада в хронична исхемия (недостиг на кислород). При това състояние се наблюдават отново невро-вегетативни прояви. С оглед така установеното от заключението на СМЕ, въззивният съд отново е намерил за недоказано по безспорен начин, че влошаването на здравословното състояние на ищеца е предизвикано от воденото спрямо него наказателно производство, тъй като заболяванията му са от такъв характер, че са с дълъг латентен период и неглижирани от самия ищец, досежно предприемане на адекватно медикаментозно лечение. Съдът е обсъдил и това, че проведеното наказателно преследване може да породи епизодични скокове в иначе високото артериално налягане на ищеца, поради стреса около отделни процесуални действия – предявяване на обвинение, съдебни заседания, но при правилно лечение и покой същите могат да бъдат овладени. Съдът е изтъкнал, че гореизложеното се потвърждава и от заключението на вещото лице, извършило съдебно-психологичната експертиза (СПЕ) по делото. За неустановено по делото окръжният съд е намерил главоболието, безсънието и задухът, които изпитва ищецът, да са следствие от действията на ответната ПРБ, предвид естеството на заболяванията, хроничността на същите, развитието им във времето, припокриващата им се симптоматика и дългото им неглижиране от страна на ищеца. Също от заключенията на СМЕ и СПЕ, съдът е установил още, че след като през 2020 г. ищецът е претърпял оперативна намеса и след установяване на редовен прием на медикаменти по НЗОК, вече е в добро общо състояние и води относително нормален начин на живот.

Въззивният съд е установил и че по делото не са ангажирани доказателства, дали и по какъв начин воденото срещу ищеца наказателно преследване да се е отразило на изпълнението на трудовите му задължения, а напротив – установил е, че въпреки пенсионната си възраст, той продължава да изпълнява трудовите си задължения на длъжността „кранист“. За недоказани съдът е намерил и твърденията за действително уронване на честта и доброто име на ищеца сред обществото, като в тази връзка е съобразил, че липсват изнесени от свидетелите конкретни данни как точно това наказателно производство се е отразило на създадената от С. репутация в обществото, и то в отрицателна посока. Съдът е намерил, че от свидетелските показания не се установява да е налице и отдръпване на близки и колеги от ищеца, а напротив – той се е отчуждавал от тях, като се затварял в себе си. Приел е за установено, че смяната на адреса на ищеца не е наложена от действия на ответната ПРБ, а от влошените отношения между него и семейството на починалия му брат, които са подавали жалбите срещу него по реда на ЗЗДН и частната тъжба. За недоказано по делото съдът е приел и обстоятелството, воденото срещу ищеца конкретно наказателно преследване да е станало широко обществено достояние поради действия на ответника, и по тази причина да са били накърнени честта и доброто име на ищеца в обществото, като не са доказани и публикации в пресата. В тази връзка съдът е обсъдил и това, че свидетелите не излагат да са научили за процесното наказателно производство от официални изявления на разследващите органи, а от самия ищец, който сам е споделял и разказвал и за проблемите си със семейство Д..

В обобщение въззивният съд е приел, че всички гореизложени обстоятелства имат относителна тежест по посока намаляне размера на процесното обезщетение, както и че при така установените и обсъдени обстоятелства, обезщетението за неимуществените вреди следва да се определи в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед на изтъкнатите особености на случая – в размер на 2 000 лв. Окръжният съд е приел за основателен и акцесорния иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД върху тази главница от 2 000 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение, като съображенията за този извод са следните:

Разрешение на първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос е дадено с имащите задължителен характер, разяснения в мотивите към посочените от него, т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а също и в основаната на тях трайно установена практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, израз на която са и посочените от жалбоподателя решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно тази константна практика, въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, като при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща по същество. Във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция, като дори когато е възприел мотивите й съгласно чл. 272 от ГПК, въззивният съд всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от него решаваща, а не контролна дейност. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, като при портиворечие между тях съдът следва да изложи съображенията си защо кредитира едни и не цени други. Правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Изпълнението на посочените задължения за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

Вторият правен въпроси, формулиран от страна на жалбоподателя, е по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и се свеждат до тълкуването на понятието „справедливост“, до критериите при прилагането на този принцип, както и до мотивирането на съдебното решение относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което е частна хипотеза на обсъдения по-горе процесуалноправен въпрос. По този въпрос също е налице трайно установена дългогодишна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК и основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, на каквато практика се позовава и касаторът. В нея се приема, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, и които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид и дали ищецът е оправдан по всички обвинения. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, както и взетата мярка за неотклонение; от значение за интензитета на търпените неимуществени вреди е и начинът на развитие на наказателното производство, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото. От такова значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, медийна разгласа, накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус и пр. От значение е също дали паралелно във времето срещу ищеца са водени и други наказателни производства, както и дали той е бил страна по други съдебни – граждански, административни производства, заведени от или срещу него, както и тяхното отражение спрямо него. Макар съдът да е длъжен да вземе предвид всички конкретни, установени по делото, релевантни обстоятелства, обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, които са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с незаконното наказателно преследване. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца, поради което не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил и оценил адекватно всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост.

При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че окръжният съд не се е отклонил от тази практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, а напротив – съобразил се е с нея. Именно в качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, наред с препращането по реда на чл. 272 от ГПК към подробните мотиви на първата инстанция относно установената фактическа обстановка, ВОС е изложил и свои собствени мотиви, в които е обсъдил всички доказателства, събрани по делото, относими към спора, пренесен във въззивното производство с въззивната жалба на ответната ПРБ. Въз основа на тази съвкупна преценка на писмените доказателства, експертните заключения на СМЕ и СПЕ и на показанията на свидетелите, обосновавайки се защо кредитира в една част показанията им, а в друга не, въззивният съд е извел и своите собствени фактически констатации относно правно-релеватните обстоятелства по делото, включително относно фактите и връзките между тях, които са от значение за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като е посочил и кои от тях приема за установени и кои – не. Действително, в мотивите към обжалваното въззивно решение се наблюдава известна непоследователност и несистематизираност при обсъждането на относимите доказателства и на правно-релевантните обстоятелства, но това не се е отразило на обосноваността на решението, тъй като мотивите са ясни и разбираеми и не са в противоречие с правилата на формалната и правната логика. За да определи справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и е обсъдил в мотивите си всички установени по делото конкретни обстоятелства, релевантни за неговото определяне, като е оценил и тяхното значение. По този начин окръжният съд е разрешил поставените от касатора правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, както и на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС. В тази връзка следва да се посочи и че в решенията по чл. 290 от ГПК на ВКС, на които се позовава жалбоподателят, също са възприети горните принципни разрешения и в съответствие с това са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Следва да се отбележи още, че касационните оплаквания и изразеното чрез тях несъгласие на жалбоподателя със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. Освен това, както също неведнъж е изяснявано от ВКС по повод определянето на справедливия размер на обезщетението при деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие за ищеца – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, произтекли от незаконното обвинение.

В заключение – касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение № 462/26.04.2024 г. не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба с вх. № 19315/26.07.2024 г., жалбоподателят С., чрез адв. Г. навежда основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, като поддържа съображения за вероятна недопустимост на обжалваната част от постановеното от въззивния съд решение № 743/02.07.2024 г. При условията на евентуалност касаторът навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК, като поддържа, че с това решение окръжният съд се произнесъл в противоречие с решение № 475/26.10.2010 г. по гр. д. № 881/2010 г. на ІI-ро гр. отд. на ВКС и решение № 64/01.08.2017 г. по гр. д. № 3004/2016 г. на ІI-ро гр. отд. на ВКС, по следния процесуалноправен въпрос: как следва да се произнесе съдът при формулирани мотиви за допустимост на законната лихва върху претендираното обезщетение и липсата на отразяване на това в диспозитива на решението – по реда на чл. 247 или чл. 250 от ГПК.

По така наведените основания за допускане на касационното обжалване на атакуваната част от решение № 743/02.07.2024 г., съдът намира следното:

В мотивите към това решение ВОС е приел, че в молбата на ищеца с вх. № 14144/04.06.2024 г., подадена чрез адв. Г., е обективирано искане за поправяне на въззивното решение № 462/26.04.2024 г., чрез допълването му, като е приел, че искането е по реда на чл. 250 от ГПК. Съдът е посочил, че в молбата на ищеца се излага, че предмет на разглеждане от въззивният съд е бил, освен главния иск (по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ), още и акцесорен такъв по чл. 86 от ЗЗД, като в мотивите към въззивното решение съдът е приел, че акцесореният иск е основателен спрямо размера на присъдената главница от 2 000 лв., но в диспозитива на акта по същество, произнасяне в този смисъл липсва, като се иска се допълване в този смисъл.

По това искане, направено с молбата на ищеца, окръжният съд е изложил съображения, че решението може да бъде допълнено по реда на чл. 250 от ГПК, когато съдът не се е произнесъл по целия спорен предмет – по част от спорното право (когато е делимо), по някой от съединените искове или по допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет (лихви или плодове). Съдът е приел, че с въззивната жалба на ответната ПРБ предметът на спора между страните е пренесен за разглеждане пред въззивния съд само отчасти – въззивникът-ответник е останал недоволен от първоинстанционния акт в частта му, с която е уважен искът за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., както и по отношение на претенцията за обезщетение за имуществени вреди в частта, касаеща размер от 800 лв. Приел е и че в останалата част, като необжалвано, първоинстанционното решение № 3333/18.10.2023 г., поправено с решение № 425/12.02.2024 г., е влязло в сила, включително и за дължимостта на законната лихва върху главницата, представляваща обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Ето защо, ВОС е приел, че макар в мотивите си към въззивното решение да е посочил, че е основателен акцесорният иск по чл. 86 от ЗЗД за лихва върху присъдената главница от 2 000 лв., то правилно не се е произнесъл в горния смисъл, съгласно диспозитивното начало.

При извършената и служебна преценка, настоящият състав на ВКС намира, че постановеното от ВОС решение № 743/02.07.2024 г. не е вероятно нищожно, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК, нито е вероятно недопустимо в обжалваната от касатора част, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, включително – по изложените от него съображения, че въззивният съд се бил произнесъл по ненаправено искане; напротив – видно от гореизложеното, окръжният съд се е произнесъл по заявеното от касатора-ищец искане, обективирано в молбата му с вх. № 14144/04.06.2024 г.

Касационното обжалване обаче следва да се допусне по поставения от жалбоподателя правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК – относно правната квалификация на такова искане – по чл. 247 или по чл. 250 от ГПК, респ. – относно разликата между понятията „очевидна фактическа грешка” и „непълно решение”, като формулировката на правния въпрос следва да бъде уточнена и конкретизирана (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), както следва: когато съдът е приел в мотивите си, че е основателна акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, но липсва отразяване на това в диспозитива на решението, при направено искане за поправяне на решението чрез допълването му, как следва да се произнесе съдът – по реда на чл. 247 или на чл. 250 от ГПК. Окръжният съд е разрешил така уточнения въпрос, в противоречие с посоченото от касатора решение № 475/26.10.2010 г. по гр. д. № 881/2010 г. на ІI-ро гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: Една от хипотезите, в които е налице очевидна фактическа грешка, е пропуск на съда да отрази в решението (разбирай в диспозитива му) становища, личащи от мотивите. В този случай съдът е формирал воля в мотивите, но тя не е намерила израз в диспозитива. Докато при непълното решение съдът изобщо не е формирал воля (нито в мотивите, нито в диспозитива) по определена част от спорния предмет. В същия смисъл е константната практика на ВКС, обективирана и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 168/02.08.2013 г. по гр. д. № 580/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е разяснено следното: Очевидна фактическа грешка е налице при всяко несъответствие между формираната действителна воля на съда, видна от мотивите към съдебното решение, и нейното външно изразяване в текста на самото съдебно решение, т. е. – в неговия диспозитив. Непълно съдебно решение е налице тогава, когато изобщо липсва формирана воля на съда по част от спорния предмет на делото. Когато, видно от мотивите към съдебното решение, съдът е формирал воля по целия спорен предмет (по цялото спорно право, когато то е делимо, респ. – по целия размер на предявения паричен иск; по всички предявени по делото съединени искове и пр.), но е пропуснал да изрази част от така формираната своя воля в текста на самото съдебно решение, т. е. – в неговия диспозитив, е налице очевидна фактическа грешка, а не непълнота на съдебното решение.

Другото посочено от касатора – решение № 64/01.08.2017 г. по гр. д. № 3004/2016 г. на ІI-ро гр. отд. на ВКС съставлява неотносима практика както към правния въпрос, така и към приетото в мотивите на въззивния съд.

В заключение – при така установеното противоречие, касационното обжалване на атакуваната част от решение № 743/02.07.2024 г. следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 247 и чл. 250 от ГПК – относно разликата между понятията „очевидна фактическа грешка” и „непълно решение”, а именно: когато съдът е приел в мотивите си, че е основателна акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, но липсва отразяване на това в диспозитива на решението, при направено искане за поправяне на решението чрез допълването му, как следва да се произнесе съдът – по реда на чл. 247 или на чл. 250 от ГПК.

Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 462/26.04.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 527/2024 г. на Варненския окръжен съд, – в частта, с която предявеният от Д. Д. С. срещу Прокуратурата на Р. Б. осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 2 000 лв. до сумата 10 000 лв.

В останалата част въззивното решение № 462/26.04.2024 г. не е обжалвано.

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 743/02.07.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 527/2024 г. на Варненския окръжен съд, – в частта, с която молбата с вх. № 14144/04.06.2024 г. на Д. Д. С. е оставена без уважение в частта за допълване на въззивното решение № 462/26.04.2024 г., на основание чл. 250 от ГПК.

В останалата част решение № 743/02.07.2024 г. не е обжалвано.

УКАЗВА на жалбоподателя Д. Д. С., в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер 5 лв., като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба с вх. № 19315/26.07.2024 г. ще бъде върната.

След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него за проверка изпълнението на дадените указания.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: