ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2568

гр. София, 21.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от Д. С. К. гражданско дело № 20248002104582 по описа за 2024 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. Д., чрез адв. Г. Г., срещу въззивно решение № 460 от 24.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 365/2024 г. по описа на Окръжен съд – Враца, с което след отмяна на решение № 77 от 29.03.2024 г., постановено по гр. д. № 667/2023 г. по описа на Районен съд – Оряхово, в неговата осъдителна част, е отхвърлен предявеният от В. И. Д. против Районен съд – Козлодуй иск за сумата от 950 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от нарушаване на правото му за разглеждане в разумен срок на гр. д. № 943/2022 г. по описа на Районен съд – Козлодуй, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 07.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. Първоинстанционното решение в останалата част, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен над размера от 950 лева до пълния претендиран размер от 5001 лв., не е било обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Могат ли да бъдат изключени следните случаи от периода, в който делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ: отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебна ваканция; натовареност над средната за страната на конкретния съд; съдия от състава на съда заема длъжност „административен ръководител на съда“; незапълнен щат от съдии в конкретния съд?“; 2/ „Може ли бъдещо несигурно събитие като евентуалното бързо разглеждане на дело от горна инстанция да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходна инстанция в случаите, когато е предявен иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ по отношение на делото, водено от нисшестоящата инстанция?“; 3/ „Включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първата инстанция, целият период от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция, при преценка за спазване на разумния срок за разглеждане на делото?“. В касационната жалбата касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на решението.

Ответната страна по жалбата Районен съд – Козлодуй, чрез административния ръководител и председател на съда, в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

Въззивният съд е установил като безспорно между страните, че на 21.07.2022 г. е образувано гр. д. № 943/2022 г. по описа на Районен съд – Козлодуй по искова молба на В. И. Д. против ОДМВР – Враца, както и че образуваното дело е разпределено на случаен принцип на съдия Ж. Г. Д.а – А.. Посочил е също така от фактическа страна, че: с разпореждане в закрито заседание от следващия ден – 22.07.2022 г., съдията-докладчик е постановил размяна на исковата молба по реда на чл. 131 ГПК; на 12.08.2022 г. е постъпил отговор от ОДМВР – Враца, като ответникът е поискал привличане на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД като трето лице-помагач по делото и е предявил обратен иск; с определение, постановено в закрито заседание на 30.09.2022 г., съдията-докладчик е оставил без движение предявения обратен иск и е дал указания на ответника да отстрани констатирани нередовности чрез внасяне на дължимата държавна такса; на 13.10.2022 г. ответникът ОДМВР – Враца е внесъл указаната от съда държавна такса; с определение в закрито заседание на 25.11.2022 г., съдът е конституирал „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД като трето лице – помагач на страната на ответника, приел е за съвместно разглеждане в условията на евентуалност предявения обратен иск и е постановил неговата размяна по реда на чл. 131 ГПК с ответното по този иск дружество – „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД; на 27.01.2023 г. са подадени отговори от „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, както по предявения срещу него обратен иск, така и по първоначалната искова молба; с постановено по реда на чл. 140 ГПК определение от 11.09.2023 г., районният съд се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е проекта си за доклад по делото и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 20.10.2023 г.; на 20.10.2023 г. е проведено открито съдебно заседание по гр. д. № 943/2022 г. по описа на Районен съд – Козлодуй, в рамките на което са събрани всички допуснати от съда доказателства и делото е обявено за решаване; съдът се е произнесъл с решение № 512/20.11.2023 г., след което са последвали молби по чл. 248 ГПК и въззивна жалба срещу решението.

От приетите по делото болнични листове, въззивният състав е констатирал, че съдията-докладчик е отсъствал от работа, поради ползване на отпуск за временна неработоспособност в периода до насрочване на делото общо 76 дни. Взел е предвид и показанията на разпитания по делото свидетел Г. Н. Г. (колега на ищеца), съгласно които заради делото в Районен съд – Козлодуй ищецът се сринал психически; поради забавянето на делото, последният изгубил доверие и в правосъдната система; започнал да нервничи и всичко се прехвърляло и в семейната му среда; ищецът страдал от безсъние, увеличил цигарите, бил много разстроен и загубил надежда.

При тази фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че от една страна следва да бъдат съобразени посочените в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ критерии, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, а именно – общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. От друга страна е посочил, че с оглед разпоредбата на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, следва да се вземат предвид и стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека. Изтъкнал е, че съгласно последната, държавите са длъжни да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да могат да отговарят на изискванията на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, включително задължението да разглеждат делата в разумен срок; че те са отговорни за закъсненията, настъпили по причина на съдебни или други органи; че при преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага следните критерии: сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи.

Съобразно посочените по-горе критерии, въззивната инстанция е намерила, че в случая съдебното производство пред Районен съд – Козлодуй е продължило почти 1 година и 4 месеца. Изтъкнала е, че този период не може да бъде приет като „неразумен срок“ за разглеждане на конкретното дело с оглед неговите специфики, а именно: районният съд първоначално е сезиран с два основни и два акцесорни обективно съединени иска; привлечено е трето лице-помагач; след дадени указания за отстраняване на нередовности е приет за съвместно разглеждане обратен иск; засегнатите правни въпроси са със значителна сложност; събран е значителен обем доказателствен материал; допусната е съдебно-счетоводна експертиза. Така констатираните отклонения във връзка с предмета и със страните по делото е преценила като обосноваващи по-дълъг срок за разглеждането и справедливото решаване на спора пред първата инстанция, в сравнение с граждански дела, разглеждани по общия исков ред, по които не са налице такива процесуални усложнения. Въззивният състав е посочил още, че макар и спорът да е трудов, същият не подлежи на разглеждане по реда на Глава ХХV „Бързо производство“, Част ІІІ „Особени искови производства“ ГПК, както поради предмета, така и поради обективното съединяване на искове. Изложил е съображения, че в случая спорът не е свързан с лишаването на ищеца от право на труд и от възможността да реализира трудов доход, а се претендират заплащането на още 10% от допълнително възнаграждение, както и заплащането на възнаграждение за положен извънреден труд, поради което и бързината на разглеждането на конкретното дело не е от първостепенно значение за ефективността на съдебната закрила.

Въззивният съд е констатирал още, че по делото е налице един по-значителен период на бездействие на съдията-докладчик – от 27.01.2023 г., когато е приключила размяната на книжата, до 11.09.2023 г., когато районният съд е постановил определението си по реда на чл. 140 ГПК. Въпреки това е приел, че този период на забава не променя извода за разумна обща продължителност на съдебното производство. Позовал се е на практика на ВКС, съгласно която релевантна за отговорността на държавата по чл. 2б ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършването на отделните съдопроизводствени действия е без значение; че е възможно при допусната забава в отделна част на производството да няма нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според фактическата и правна сложност на делото. Намерил е, че в случая е налице именно горната хипотеза – допуснато е забавяне при насрочване на делото, но останалите съдопроизводствени действия са извършвани в разумни срокове, което е довело и до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция с оглед вида му и констатираните отклонения в съдебното производство. Отделно е отбелязал, че съдебното производство все още не е приключило с влязъл в сила съдебен акт и забавата евентуално би могла да бъде компенсирана с бързото разглеждане на спора пред горните инстанции.

Наведените от ищеца доводи, че в същия съд са били образувани значителен брой идентични дела, разпределени на други състави, които са приключили по-бързо, не са възприети от решаващия състав. От събраните по делото доказателства е установил, че в случая спрямо съдията-докладчик са налице обективни причини, довели до забавяне на процесуалното действие по насрочване на делото, а именно – отсъствие от работа, поради ползване на отпуск за временна неработоспособност. Отделно от горното, съобразил е още, че в посочения период на забава, съдията-докладчик е изпълнявала и функциите на административен ръководител – председател на Районен съд –Козлодуй, което също е довело до натоварването й с друга дейност. Взел е предвид и обстоятелството, че отсъствието й не е било в рамките на последователни 76 дни, а периодично, поради което и не е била обоснована необходимост от процедура за преразпределение на делата или за командироване на съдии от други съдилища.

Като относими към критерия „поведение на компетентните органи“, въззивната инстанция е взела предвид и обстоятелствата, че в периода на разглеждане на делото, Районен съд – Козлодуй е работил с незапълнен съдийски щат, довели до значително повишаване на действителната натовареност на работещите в този съд (съобразявайки обобщените статически данни за действителната натовареност на съда през 2023 г.).

Съобразно изложеното, въззивният съд е намерил, че не е налице нарушение на изискването за разглеждане на делото в разумен срок, поради което е отхвърлил иска за ангажиране обективната отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ, без да обсъжда дали за ищеца са настъпили неимуществени вреди.

При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Съображенията за това са следните:

Първите два въпроса от изложението, макар и некоректно формулирани, по своето правно съдържание и смисъл се свеждат до въпроса за критериите за преценката за разглеждане и решаване на съдебното дело в разумен срок, за съотношението между тези критерии и дали сочените във въпросите обстоятелства са релевантни за тази преценка по критерия „поведение на съответните компетентни органи“, в случая – първостепенен съд. Според касатора, посочените във въпросите обстоятелства (отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебната ваканция; натовареност над средната за страната на конкретния съд; съдия от състава на съда заема длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат от съдии в конкретния съд; както и евентуално по-бързо разглеждане на делото от горна инстанция) не са извинителни причини за разглеждането на делото извън рамките на разумния срок. За да достигне до решаващите си изводи, че общата продължителност на процесното гражданско производство от 1 година и 4 месеца не може да се приеме за „неразумен срок“ за разглеждане на делото, респ. – че не е налице нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и не е осъществен фактическият състав на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, въззивният съд е извършил анализ по всички критерии, установени с чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, в светлината на възприетите стандарти в практиката на ЕСПЧ, а оттам – възприети и в практиката на ВКС. При извършването на тази преценка окръжният съд не е основал съображенията и изводите си единствено на сочените в първия правен въпрос обстоятелства – отпуските на съдията-докладчик и заеманата от него длъжност като административен ръководител, на натовареността на ответния Районен съд – Козлодуй и незапълнения щат от съдии в него, нито е изключил от преценката си за разумност на срока времето, обхванато от тези обстоятелства, както некоректно се сочи във въпроса; съдът изобщо не е обсъждал периода на съдебната ваканция в тази връзка. Тези обстоятелства (с изключение на съдебната ваканция) въззивният съд е обсъдил поотделно и във връзка с всички останали релевантни критерии и доказателствата по делото, в контекста на въведените в предмета на спора фактически твърдения и доводи на ищеца и възраженията на ответника. Съобразявайки именно практиката на ЕСПЧ и ВКС, окръжният съд е извършил преценката си дали общата продължителност на разглеждането на делото от 1 година и 4 месеца е разумна или не, въз основа на комплексен и цялостен анализ, който е обхванал предмета на делото, неговата правна и фактическа сложност, развитието и спецификата на процеса и отклоненията от процесуален характер, поведението на съда и значението на делото за ищеца. Съдът е обосновал в тази връзка, че конкретното гражданско дело не е имало за предмет лишаване на ищеца от право на труд и от възможност да реализира трудов доход; преценил е установената обща продължителност на делото във връзка с вида и сложността на производството от правна и фактическа страна, като е отчел, че първоначално са били предявени два главни и два акцесорни обективно съединени иска, било е привлечено трето лице-помагач на ответника, предявен е и е приет за съвместно разглеждане обратен иск; съдът е отчел и значителната сложност на засегнатите по делото правни въпроси, както и големият обем на събраните по делото доказателства; отчел е също, че макар и трудов, спорът не е подлежал на разглеждане по реда на бързото производство. Произнасяйки се по конкретните доводи на кастора-ищец, въззивният съд е приел за забавено единствено процесуалното действие на съда по насрочването на делото, считано от приключването на размяната на книжата между страните. В тази връзка, отново съобразявайки практиката на ВКС, окръжният съд е приел, че в случая е налице визираната в нея хипотеза, при която допуснатото забавяне на отделното процесуално действие – по насрочването на делото, не е довело до прекомерност на общата продължителност на производството, която е нормална, тъй като останалите съдопроизводствени действия са извършвани в разумни срокове, с оглед вида на производството и установените отклонения и усложнения на същото. Едва като допълнително съображение в тази насока въззивният съд е посочил изтъкнатото във втория правен въпрос на касатора, че евентуалната забава в първата инстанция би могла да бъде компенсирана при бързо разглеждане на делото пред горните инстанции. В тази връзка окръжният съд не е приемал, че правото на ищеца за разглеждане на процесното дело е било нарушено (крайният извод на съда е противоположен), нито, че това нарушение ще се компенсира от горните инстанции, каквато е некоректната формулировка на поставения от жалбоподателя въпрос. По посочените в първия въпрос обстоятелства окръжният съд също е изложил съображения, които нямат решаващо значение за изхода на делото. Отпуските на съдията-докладчик поради временна неработоспособност и неговата допълнителна ангажираност като административен ръководител на съда, въззивният съд е обсъдил във връзка с некоректното и неточно сравняване от страна на касатора-ищец на развитието на заведеното от него дело с това по други подобни дела на ответния Районен съд – Козлодуй. Натовареността на последния и незаетия съдийски щат при него са обсъдени по повод изводите на първоинстанционния съд по настоящото дело и също – с оглед конкретните доводи на страните във въззивните жалби и отговорите на същите. В тази връзка въззивният съд изрично е изтъкнал, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за всяко отделно забавяне и дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето, с което е съобразена практиката на ВКС в подобни случаи. Тези мотиви на окръжния съд са и в пълно съответствие с практиката на ЕСПЧ, според която, при преценка на критрия „поведение на компетентните органи“ се прави разграничение между ситуация на хронична претовареност на съдилищата, когато държавата е отговорна за забавянето на делата, и внезапно или временно натрупване на дела за разглеждане, за което държавата не отговаря, какъвто е и настоящият случай. По така изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че първите два правни въпроса, поставени от касатора, не са значими за формираната от въззивния съд решаваща воля, нито за постановения от него краен резултат по спора, който не може да бъде повлиян от разрешаването на тези въпроси пред касационната инстанция, а и въззивният съд не ги е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, поради което тези въпроси не удовлетворяват както общата, така и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Третият правен въпрос, поставен от жалбоподателя (включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първа инстанция целият период от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция при преценка за спазване на разумния срок за разглеждане на делото) е извън предмета на материалноправния спор по чл. 2б от ЗОДОВ и е без значение за неговия изход, поради което и не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В процесния случай въззивният съд е приел, че общата продължителност на производството, развило се пред ответния Районен съд – Козлодуй, е почти 1 година и 4 месеца – от депозирането на исковата молба в съда до постановяването на съдебното решение. Тази фактическа констатация на съда е изцяло съобразена с рамките на спора, очертани с исковата молба по делото, с която касаторът е предявил иска си по чл. 2б от ЗОДОВ в хипотезата на ал. 3 от тази разпоредба – по висящо гражданско производство, като твърденията и доводите му са, че ответният Районен съд – Козлодуй е допуснал забава при разглеждането на делото именно до постановяване на първоинстанционното съдебно решение.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.

В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е поискала присъждането на такива.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 460 от 24.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 365/2024 г. по описа на Окръжен съд – Враца.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________