ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2639

гр. София, 23.05.2025 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдия Б. М. гр. дело № 1505 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Г. Л.“ Е., действащо чрез адвокат Д. Х. от АК – Б., срещу въззивно решение № 559 от 26.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 906/2024 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 219 от 20.06.2024 г. по гр. д. № 902/2023 г. по описа на PC - П., въззивният съд е осъдил „Г. Л.“ Е., ЕИК[ЕИК], да заплати на П. Й. И., следните суми на следните основания: - сумата от 11 170,59 лева (единадесет хиляди сто и седемдесет лева и петдесет и девет стотинки), представляваща сбор от дължими и неплатени брутни месечни трудови възнаграждения за периода от 01.07.2020 г. до 31.12.2022 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба (04.07.2023 г.) до окончателното изплащане; - сумата от 1 441,56 лева (хиляда четиристотин четиридесет и един лева и петдесет и шест стотинки), представляваща обезщетение за забава на дължимите и неплатени месечни трудови възнаграждения за периода от 01.07.2020 г. до 31.12.2022 г. за период на забава от датата на забава на всяко отделно трудово възнаграждение до предявяване на иска (04.07.2023 г.); - сумата от 45,88 лева (четиридесет и пет лева и осемдесет и осем стотинки), представляваща сбор от дължимо и неплатено за периода от 01.07.2020 г. до 31.12.2022 г. допълнително брутно трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от подаване на исковата молба в съда (05.07.2023 г.) до окончателното й изплащане; - сумата от 1029,24 лева (хиляда двадесет и девет лева и двадесет и четири стотинки), представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2021 г. и 2022 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от подаване на исковата молба в съда (05.07.2023 г.) до окончателното й изплащане; - сумата от 50,00 лева (петдесет лева), представляваща обезщетение за забава на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за период на забава от 01.02.2023 г. до 04.07.2023 г.

В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила като същото е и необосновано.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния процесуалноправен въпрос, касаещ задълженията на въззивната инстанция като инстанция по същество да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г.; решение № 217/09.06.2011 г. на ВКС по гр. дело № 761/2010 г., ГК; решение № 24/28.01.2010 г. на ВКС по гр. дело № 4744/2008 г; решение № 553 от 27.06.2013 г. на ВКС по гр. дело № 196/2012 г.; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г.; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г.; решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д №112/2016 г.

Отделно счита, че обжалваното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната страна с твърдения за нейната неоснователност. Претендират се разноски в производството.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта й срещу тази част на въззивното решение, с която е уважен предявеният иск за сумата от 1 029.24 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2021 г. и 2022 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от подаване на исковата молба в съда (05.07.2023 г.) до окончателното й изплащане; както и по отношение на акцесорния уважен иск за сумата от 50 лева, представляваща обезщетение за забава на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за период на забава от 01.02.2023 г. до 04.07.2023 г. Искът за обезщетение за неползван платен годишен отпуск е самостоятелен иск с правно основание в разпоредбата на чл. 224 КТ. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК тази част на въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на този иск е до 5 000 лв. и съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК решението е влязло в сила по отношение на него. Касационната жалба следва да се остави без разглеждане и касационното производство по делото следва да се прекрати в посочената недопустима част.

В останалата й част – относно уважената част от иска за трудово възнаграждение за сумата от 11 170,59 лева, както и по отношение на уважените акцесорни искове за сумата от 1 441,56 лева обезщетение за забава на дължимите и неплатени месечни трудови възнаграждения за периода от 01.07.2020 г. до 31.12.2022 г. за период на забава от датата на забава на всяко отделно трудово възнаграждение до предявяване на иска (04.07.2023 г.); както и за сумата от 45,88 лева (четиридесет и пет лева и осемдесет и осем стотинки), представляваща сбор от дължимо и неплатено за периода от 01.07.2020 г. до 31.12.2022 г. допълнително брутно трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение в посочената му част.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че производството пред РС - Петрич е образувано въз основа на искова молба, подадена от П. Й. И. срещу „Г. Л.“ Е., представлявано от Б. А., с която са предявени искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми на следните основания: 16 851,11 лева, представляваща сбор от дължими и неплатени брутни месечни трудови възнаграждения за периода от 01.07.2020 г. до 31.12.2022 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от подаване на исковата молба (05.07.2023 г.) до окончателното й изплащане; 2 292,20 лева, представляваща обезщетение за забава на дължимите и неплатени месечни трудови възнаграждения за периода от 01.07.2020 г. до 31.12.2022 г., за период на забава от датата на забавата на всяко отделно брутно трудово възнаграждение до предявяване на иска (05.07.2023 г.); 45,88 лева, представляваща сбор от дължимото и неплатено за периода от 01.07.2020 г. до 31.12.2022 г. допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от подаване на исковата молба (05.07.2023 г.) до окончателното й изплащане; 1029,24 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2021 г. и 2022 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от подаване на исковата молба (05.07.2023 г.) до окончателното й изплащане; 50 лева, представляваща обезщетение за забава на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за период на забава от 01.02.2023 г. до 04.07.2023 г.

Въззивният съд е приел за установено, че видно от приетото като доказателство по делото копие от трудов договор, на 11.01.2018 г. между ищеца (служител) и ответното дружество (работодател) е сключен трудов договор № 4/11.01.2018 г., съгласно който работодателят възлага, а служителят приема да заема длъжността шофьор товарен автомобил, пълно работно време с основно месечно възнаграждение 510 лв., допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6%, основен платен годишен отпуск в размер на 20 дни като с допълнителни споразумения към трудовия договор трудовото възнаграждение на ищеца през исковия период е променяно. Съдът е констатирал, че със Заповед № 23/31.12.2022 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 01.01.2023 г.; че по делото са приети като доказателства заверени копия от разчетно-платежни ведомости на ответното дружество за периода м. юли 2020 г. - м. декември 2022 г., в които в графа „подпис“ са положени подписи за ищеца; че видно от приети като доказателства по делото заявления от ищеца последният е поискал от работодателя да ползва в процесния период платени годишни и неплатени отпуски; че от приобщената по делото преписка във връзка с депозирана от ищеца жалба до Инспекция по труда — Б. се установява, че по жалба на ищеца е извършена проверка в ответното дружество относно спазване на трудовото законодателство като с протокол за извършена проверка № П./20.04.2023 г. на Д.- Б. са дадени предписания на работодателя да начисли и изплати на ищеца парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за текущата календарна година, пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176 КТ, правото за който не е погасено по давност съгласно чл. 224, ал. 1 във връзка с чл. 228, ал. 3 КТ. Съдът е констатирал, че от приетото като доказателство по делото извлечение от банкова сметка на ищеца в „Банка Д.“ АД се установява, че работодателят е изплащал през исковия период по банков път на ищеца суми с основание командировъчни и заплата, както следва: 23.07.2020 г. — 977,92 лв. с основание командировка и заплати м. 06.2020 г.; 10.03.2021 г. - 512,49 лв. с основание работна заплата за м. 02.2021 г.; 23.07.2021 г. - 977,92 лв. с основание командировка и работна заплата м. 06.; 06.08.2021 г. - 977,92 лв. — работна заплата м. 07 и командировки; 11.08.2021 г. — 2249,20 лв. — трудово възнаграждение м. 07.2021 г. и командировки; 18.08.2021 г. - 1955,83 лв. - трудово възнаграждение м. 07.2021 г. и командировки; 23.09.2021 г. - 977,92 лв. - работна заплата и командировки м. 08; 13.10.2021 г.- 2933,75 лв. - работна заплата и командировки м. 09; 02.12.2021 г.- 977,92 лв. - работна заплата и командировки; 15.03.2022 г. - 516,49 лв. - работна заплата м. 02.2022; 25.05.2022 г.- 977,92 лв. - работна заплата и командировки; 07.12.2022 г. - 586,75 лв. - заплата и командировки, а останалите преводи по банковата сметка на ищеца са с основание за плащането - командировки и един превод с основание аванс. Съдът е посочил, че в производството пред районния съд е назначена и приета съдебно-почеркова експертиза със задача изследване на подписите, положени за ищеца в платежните ведомости, като от заключението на вещото лице се установява, че подписите в платежните ведомости за получени заплати на П. Й. И. за претендираните месеци не са идентични на подписите, изписани от П. Й. И. и използвани за сравнителен материал. Съдът е отбелязал, че от заключението на вещото лице по съдебно-почерковата експертиза се установява, че подписите за П. Й. И. в заявленията за ползване на отпуск, с изключение на заявлението за ползване на 7 работни дни платен отпуск, считано от 19.12.2022 г. до 31.12.2022 г. са изписани от П. Й. И.. Съдът е посочил констатациите на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, а именно: че за исковия период 01.07.2020 г. - 31.12.2022 г. начисленото трудово възнаграждение на ищеца е в общ размер от 12 587,02 лв., начисленото допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит е в размер на 246,12 лв., възнаграждение за платен годишен отпуск- 1 832,90 лв. или общо начисления за исковия период — 14 666,04 лв.; през исковия период размерът на основното месечно възнаграждение на ищеца е променяно, както следва: от 11.01.2018 г.- 510 лв.; от 01.01.2019 г.- 560 лв.; от 01.01.2020 г.- 610 лв.; от 01.01.2021 г.- 650 лв.; от 01.04.2022 г.- 710 лв.; а размерът на брутното трудово възнаграждение по смисъла на чл. 228 КТ във вр. с чл. 17 НСОРЗ, въз основа на което следва да определи размерът на обезщетението по чл. 224 КТ е брутното трудово възнаграждение на последния отработен месец декември 2022 г. — 727,04 лв., средното брутно дневно възнаграждение е в размер на 38,27 лв.; като за периода 01.07.2020 г.- 31.12.2022 г. ищецът е имал право на 50 работни дни платен отпуск; размерът на законната лихва за забава, изчислен върху всяко отделно месечно чисто трудово възнаграждение, считано от датата на съответния падеж до 04.07.2023 г. (датата на подаване на исковата молба) е 1 965,05 лв.; размерът на законната лихва за забава, изчислен върху всяко отделно месечно допълнително брутно трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, считано от датата на съответния падеж до 04.07.2023 г. е 61,08 лв.; че за командироването на ищеца П. И. съгласно изискванията на чл. 5, ал. 1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина са издавани заповеди за командироване със задача извършване на международен превоз на товари в ЕС с товарен автомобил, собственост на дружеството; че дневните пари са в размер на 50 евро за всички командировки, с изключение на три дни в месец август 2022 г., за които дни са определени 90 евро на ден; че ищецът е бил в командировка през исковия период общо 594 дни; че начислените командировъчни пари за тези дни са в общ размер от 28 470 евро с левова равностойност 55 682,48 лв., а по банкова сметка на ищеца от ответното дружество са преведени суми в общ размер на 89 518,63 лв. Съдът е посочил и изводите на приетата по делото допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, с която вещото лице е изготвило вариант за дължимите брутни трудови възнаграждения при допускане, че за всеки месец от исковия период на ищеца се начисли трудово възнаграждение, като се вземат предвид заявленията за платен и неплатен отпуск, подписани от ищеца. Въззивният съд е посочил, че при този вариант основното трудово възнаграждение на ищеца за исковия период е в размер на 14 990,85 лв., допълнителното възнаграждение за прослужено време - 295,22 лв., платен годишен отпуск — 1 565,04 лв. или общо брутно трудово възнаграждение в размер на 16 851,11 лв., съответно нетно трудово възнаграждение- 13 076,11 лв. като са посочени и размерите на законната лихва за забава. Съдът е отбелязал, че вещото лице е посочило, че нетното трудово възнаграждение на ищеца в размер на 13 076,11 лв. е изплатено по банков път в евро в „Банка Д.“ АД.

Предвид установеното от фактическа страна, съдът е приел от правна страна, че положеният труд от работника е възмезден като трудовото възнаграждение представлява парично плащане от работодателя на работника за предоставената работна сила като съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Съдът е отбелязал, че при предявен иск по чл. 128, т. 2 КТ в тежест на ищеца е да докаже, че за претендирания период между страните е било налице трудово правоотношение, по силата на което е престирал труд и размера на трудовото възнаграждение, а в тежест на ответника е да докаже плащане на претендираното от ищеца трудово възнаграждение. В тази връзка съдът е приел, че не е спорно, че между страните П. Й. И. и „Г. Л.“ Е. е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено, считано от 01.01.2023 г., като по силата на трудовия договор за работника е възникнало задължение да престира труд срещу насрещното корелативно задължение на работодателя да заплаща уговореното възнаграждение, законово регламентирано в чл. 128, т. 2 КТ. Въззивният съд се е концентрирал в изясняване на обстоятелството изплатени ли са дължимите трудови възнаграждения през исковия период от работодателя. Съдът е приел, че за времето, през което ищецът е бил командирован, с плащането на командировъчни, работодателят по този начин е признал факта, че през този период работникът е престирал своя труд, поради което наред с командировъчното вземане, на работника се дължи и насрещното по трудовото правоотношение вземане за труд - трудово възнаграждение – т. е. с изплащането на командировъчни за същите периоди работодателят с конклудентни действия е признал неизгоден за себе си факт, че именно за този период ищецът е полагал труд, за което на тази страна по правоотношението й се дължи насрещната престация - трудово възнаграждение. В настоящия казус, според въззивния съд, няма спор, че от работодателя по банковата сметка на ищеца са превеждани парични суми, като във всички парични преводи има изрично посочено основание за плащане: в платежния документ от 10.03.2021 г. е посочено основание за плащане РЗ за м. 02.2021 г., в платежния документ от 23.07.2021 г.- РЗ м. 06. и командировки; в платежните документи от 06.08.2021 г., 11.08.2021 г. и 18.08.2021 г. - трудово възнаграждение м. 07.2021 г. и командировки; в платежния документ от 23.09.2021 г.- РЗ и командировки м. 08.; в платежния документ от 13.10.2021 г.- РЗ и командировки м. 09.; в платежния документ от 15.03.2022 г. - РЗ м. 02.2022 г.; в платежните документи от 02.12.2021 г., 25.05.2022 г. и 07.12.2022 г. е посочено основание РЗ и командировки, без посочване за кой месец се отнася. Съдът е посочил, че основанието за плащане е елемент от съдържанието на платежния документ и установяването на друго основание, различно от посоченото, представлява опровергаване на съдържанието на документа. Според съда при посочено от работодателя изрично и недвусмислено основание за извършване на паричен превод - командировъчни - и впоследствие оспорване на основанието, вписано от платеца, то в тежест на тази страна е да опровергае верността на посоченото от самата нея като основание за плащане, а в случая такова доказване от работодателя не е направено; нещо повече - изрично в банковото удостоверение е удостоверено, че от страна на работодателя са посочени основания за плащане, както на командировъчни, така и на заплати за определени месеци. Въззивният съд е стигнал до извода, че работодателят е съзнавал и правил разлика, че са налице различни основания, за които дължи и внася парични суми чрез банкови преводи. Съдът е посочил, че приетите съдебно-счетоводни експертизи не следва да се кредитират в частта, в която се правят фактически и правни изводи относно това дали на ищеца се дължат спорните суми, поради постъпване по банковата му сметка на парични суми, които надхвърлят сумите, които се дължат на основание командироване, тъй като данните и от двете експертизи са почерпени единствено и само от счетоводството и ведомостите на работодателя, които представляват документи, съставени от тази страна и в които същият отразява изгодни за себе си факти и обстоятелства.

Въззивният съд е намерил за доказано престирането на труд от ищеца за периодите, в които са издавани командировъчни заповеди като за същите работодателят е начислявал трудово възнаграждение, с изключение за м. 01.2021 г. Предвид данните по делото, че ищецът е престирал труд през периода 03.01.2021 г.-22.01.2021 г., съдът е приел, че на същия се дължи трудово възнаграждение за 15 работни дни в размер на 464,29 лв. (изчислено на база основно месечно възнаграждение в размер на 650 лв.) и допълнително възнаграждение в размер на 8,36 лв., а от приетите като доказателства по делото копия на платежни документи и заключението на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза е установено, че работодателят е наредил банкови преводи по сметка на работника, в които изрично като основание за плащане е посочено работна заплата за м. 02.2021 г.; м. 06.2021 г.; м. 07.2021 г.; м. 08.2021 г.; м. 09.2021 г. и м. 02.2022 г. Съдебния състав е счел, че с изрично посочване при банковия превод на това основание работодателят е доказал плащането на трудовото възнаграждение за посочените месеци. По отношение преводите от 02.12.2021 г., 25.05.2022 г. и 07.12.2022 г. съдът е приел, че не е ясно на какво конкретно основание са извършени, а посочването командировъчни и заплата, без да е посочено за кой конкретно месец, сочи на непълно и главно доказване това плащане на какво конкретно основание е извършено, поради което от страната, която носи доказателствената тежест да установи пълно и точно изпълнение, този факт не е доказан. Въззивният съд е посочил за всеки един месец какво възнаграждение на ищеца се дължи и като е обобщил установеното е достигнал до извода, че на ищеца се дължи сумата от 11 170,59 лв. брутно месечно трудово възнаграждение за периода 01.07.2020 г. — 31.12.2022 г. и сумата от 207,38 лв., брутно допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит по чл. 12 НСОРЗ за периода от 01.07.2020 г. до 31.12.2022 г. Съдът е посочил, че когато е присъдено брутното трудово възнаграждение, дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от събраните суми в изпълнителното производство или ако вече такива са внесени, то тази сума ще следва да се приспадне от съдебния изпълнител - така Решение № 154/24.06.2015 г. по гр. д. № 6134/2014 г. на ВКС, III г. о. С оглед горното, въззивната инстанция е стигнала до крайния си извод, че предявеният иск за брутно месечно трудово възнаграждение за периода 01.07.2020 г. - 31.12.2022 г. се явява доказан до размера на сумата от 11 170,59 лв., поради което е отменил първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск до размера на сумата от 11 170,59 лв. и е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 11 170,59 лв., представляваща брутно месечно трудово възнаграждение за периода 01.07.2020 г. - 31.12.2022 г. В останалата обжалвана част, в която е отхвърлен иска над сумата от 11 170,59 лв. до пълния предявен размер от 16 851,11 лв., решението на районния съд е потвърдено. По отношение на иска за брутно допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит по чл. 12 НСОРЗ за периода от 01.07.2020 г. до 31.12.2022 г. въззивният съд е приел, че същият е основателен в претендирания размер от 45,88 лв. и че върху горните вземания следва да се присъди и законна лихва, считано от подаване на исковата молба - 05.07.2023 г. до окончателното изплащане. С оглед на така поисканото обезщетение за забава, последното, изчислено при ползване на програмен продукт за изчисляване, е прието от въззивния съд в размер на 1 441,56 лв.

Въззивният съд подробно е обсъдил доводите на ищеца във въззивната му жалба, както и наведените от работодателя доводи в отговора на въззивната жалба, че ищецът не е доказал на какво основание е получил по банковата си сметка сумата от 45 669,78 евро. Съдът е приел, че работодателят ясно е посочил основанието за превод на съответните суми. Според въззивния съд неоснователни са доводите на работодателя, че преведената сума от 45 669,78 евро включва 28 470 евро командировъчни и 17 199,78 евро служат за погасяване на други задължения по трудовия договор, вкл. трудово възнаграждение. Съдът е приел, че от представените по делото копия на платежни документи с посочено основание за плащане командировки следва, че на въззивника са изплащани командировъчни, макар и в повече, но не и трудово възнаграждение като изплатените в повече суми не съответстват на дължимите на ищеца неизплатени трудови възнаграждения за процесния период, за да се приеме, че същите са изплатени. Неоснователни са приети доводите в отговора на въззивната жалба, че за начислените трудови възнаграждения са заплатени дължимите осигурителни вноски за здравните и социални фондове. В тази връзка съдът е отбелязал, че плащането на данък, осигурителни вноски, респ. подаването на справка или декларация от работодателя, че трудовото възнаграждение е платено, не съдържат изявление на работника и не могат да се приравнят на разписка по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК, удостоверяваща заплащане на полагащото се трудово възнаграждение като работодателят следва да заплаща осигурителни вноски за ДОО до 25-то число на месеца, следващ месеца, през който е положен труда, независимо дали трудовото възнаграждение е изплатено.

С оглед така изложените съображения въззивният съд е постановил своя окончателен съдебен акт.

При тези данни касационният съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос на касатора обосновава наличието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и наличието на специфичната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т. о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г. о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г. о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г. о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г. о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). В практиката на ВКС се поддържа последователно тезата, че съгласно чл. 202 от ГПК заключението на вещото лице не е абсолютно доказателство по делото, а следва да бъде преценявано от съда с оглед на всички събрани по делото доказателства и в съвкупност с тях. Проверката на заключението се извършва не само чрез оценка на изложените в него мотиви на вещото лице за даване на приетия от него отговор на поставения му въпрос, но и чрез съпоставката му с останалите писмени и гласни доказателства по делото, а също така и с оглед на неговата документираност - дали същото се потвърждава от останалите по делото доказателства и дали почива на обективни факти, документи и други, които биха могли да бъдат проверени от съда и страните. Във връзка с това съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице (дори то да не е оспорено от страните), като е задължен да мотивира извършената от него оценка на заключението чрез излагане на мотиви защо го възприема или не. Когато съдът не възприема заключението на вещото лице той може, вземайки предвид данните от същото, сам да формира други крайни изводи, като при това обаче изложи подробно начина, по който е достигнал до тях, като това трябва да бъде направено ясно и разбираемо, за да може да бъде разбрано и оспорвано от страните, съответно проверено по пътя на обжалването.

С оглед изложеното настоящата касационна инстанция приема, че въззивният съд не се е отклонил от така посочената съдебната практика на ВКС. Обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с нея. Решаващият съдебен състав се е произнесъл относно правилността на обжалваното първоинстанционно решение след като е изложил собствени мотиви относно фактите, които приема за установени, след подробен анализ на представените доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните и е формирал собствени правни изводи относно приложението на закона и основателността на иска. Съдът е изложил собствени мотиви по спора като анализирал всички събрани по делото доказателства. Подходът на въззивния съд при анализ на тези доказателства е комплексен като не се дава превес на никое от тези доказателства. Доколкото предявеният иск за заплащане на дължимо трудово възнаграждение за определен период включва в себе си отделни искови претенции за всеки месец от този период, въззивният съд е изложил аргументи по отношение на дължимостта или недължимостта на трудовото възнаграждение за всеки един месец – подход, който е единствено възможният за разрешаване на спора, а не на база на сравнение дали постъпилите в банкова сметка на ищеца суми са вповече от дължимите като сбор трудови възнаграждения и командировъчни пари. Въззивният съд е формирал свой собствен извод за основателността на исковата претенция поотделно за всеки месец и в цялост и е изложил нужните мотиви в своя съдебен акт като е изрично е посочил в кои части и защо не възприема заключението на вещото лице по ССчЕ. Въззивният съд се е произнесъл поотделно по всеки наведен довод от страните в производството. Ето защо касационната инстанция приема, че не е налице специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване.

Решението не е очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, както твърди касаторът-ответник. Мотивите на постановеното въззивно решение са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

С оглед изхода от спора на насрещната по касация страна следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 1 500 лева съобразно представения списък по чл. 80 ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от „Г. Л.“ Е., действащо чрез адвокат Д. Х. от АК – Б., касационна жалба против въззивно решение № 559 от 26.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 906/2024 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, в частта му, в която „Г. Л.“ Е. е осъдено да заплати на П. Й. И. сумата от 1029.24 лева (хиляда двадесет и девет лева и двадесет и четири стотинки), представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2021 г. и 2022 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от подаване на исковата молба в съда (05.07.2023 г.) до окончателното й изплащане; както и за сумата от 50 лева (петдесет лева), представляваща обезщетение за забава на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за период на забава от 01.02.2023 г. до 04.07.2023 г., като недопустима и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 1505/2025 г. по описа на ВКС в тази му част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 559 от 26.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 906/2024 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА „Г. Л.“ Е., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя Б. А., да заплати на П. Й. И., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [населено място], [улица], направените в касационната инстанция разноски в размер на 1 500 /хиляда и петстотин/ лева.

Определението подлежи на обжалване в седмичен срок от съобщаването му на страните пред друг тричленен състав на ВАС само в частта му, в която е оставена без разглеждане касационната жалба. В останалата му част определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.