ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1945
Гр. София, 15.04.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на първи декември две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 1239 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 621 от 10.01.2025 г., подадена от ДП „Национална компания „Железопътна Инфраструктура” чрез главен юрисконсулт при УДВГД-Пловдив П. М. - Т., срещу въззивно Решение № 1199 от 25.11.2024 г. по в. гр. д.№ 913/2024 г. на Апелативен съд – София, с което (посредством потвърждаването на Решение № 6261 от 06.12.2023 г. по гр. д.№ 12503/2021 г. по описа на СГС, I-23 състав) са уважени искове по чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени от М. И. И. против ДП „Национална компания „Железопътна Инфраструктура”, в качеството му на възложител на работа, като му е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от 180 000 лв. ведно със законната лихва, считано от 04.03.2017 г. до окончателното заплащане, от която сума 80 000 лв. са за болките и страданията, които е претърпял при произшествие на жп-линия на 04.03.2017., а 100 000 лв. са за болките и страданията от смъртта на майка му при същия инцидент.
Ответникът по касация М. И. И. е подал писмен отговор чрез адвокат А. А. от САК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира се присъждането на възнаграждение съгласно чл. 38 от Закона за адвокатурата.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:
По делото е установено, че на 04.03.2017 г. около 11 ч., на охраняем железопътен прелез в с. Ковачево, общ. Септември, обл. Пазарджик, ищецът, заедно с двамата си родители, пътували с притежавания и управляван от него лек автомобил от гр. Пазарджик към гр. Белово. При приближаване на прелеза на км. 107+530 при с. Ковачево ищецът установил, че бариерата е вдигната и съответно предприел преминаване през прелеза. В същото време приближавал влак № 10392 от „БДЖ ПП“ ЕООД - локомотивно депо София, тръгнал от гара Пазарджик за гара Септември. Машинистът на влака подал звуков сигнал и предприел аварийно спиране, но въпреки това настъпил удар, при който на ищеца били нанесени значителни телесни увреждания, а майка му С. М. И. починала на място. С присъда № 1 от 15.01.2019 г. на ОС Пазарджик подсъдимият Й. Д. В. е признат за виновен в това, че на 04.03.2017 г., като прелезопазач на охраняем жп прелез с. Ковачево, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност - обслужване на охраняем прелез, по непредпазливост е причинил смъртта на С. М. И.. В резултат от ПТП ищецът е получил следните травматични увреждания: травматичен шок; изкълчване на лявата глезенна става; счупване на външния кондил на левия голям пищял; разкъсно - контузна рана на лявата предмишница и длан - долна 1/3; двойно счупване на лявата лакътна кост; полифрагментно счупване на 4 и 5 предкиткови кости; непълно разкъсване на сухожилията на 4 и 5 пръсти; счупване на 3-4-5 леви ребра; счупване на 2-3-4-5-6-7 десни ребра; контузия и разкъсно-контузна рана на главата; сътресение на мозъка. Травматичните увреждания са причинили на ищеца разстройство на здравето, временно опасно за живота, трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за около 4-6 месеца, трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за около 3-5 месеца, трайно затруднение на движенията на снагата за 2 - 2,5 месеца и болки и страдания. Причина за смъртта на майката на ищеца е тежка съчетана закрита черепно-мозъчна, лицево-челюстна, гръбначно-мозъчна, гръдна, коремна и опорно-двигателна травма довела до масивен вътрешен кръвоизлив и остра сърдечно-съдова недостатъчност. Механизмът на ПТП е установен от заключение на А.. Събрани и обсъдени са гласни доказателства както за претърпените от ищеца болки и страдания във връзка с неговото телесно увреждане и във връзка със смъртта на майка му, така и по възражението на ответника, че бариерата на прелеза е била спусната и пострадалият автомобил я е заобиколил, преди да се озове на релсите пред преминаващия влак.
Произнасяйки се по оплакванията във въззивната жалба, апелативният съд е уточнил, че основният спор се е съсредоточил по отношение на това дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и дали е приложима разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Макар решението на СГС да е обжалвано изцяло, прието е, че не е налице спор относно осъществяването на фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД, а оплакванията касаят единствено размера на претенциите. Подчертано е значението на влязлата в сила присъда за процесното деяние, обвързваща гражданския съд по въпросите, посочени в чл. 300 ГПК, както и безспорния факт, че Й. Д. В. е бил в трудовоправни отношения с дружеството към момента на увреждащото събитие, с което са доказани елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД. Относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е посочено, че в уточнителна молба от 06.12.2021 г. ищецът е изяснил, че приема, че е налице съпричиняване, но търсените обезщетения са формирани след приспадане на това съпричиняване. Така обезщетението за вреди от смъртта на майка му по принцип е 150 000 лв., но след приспадане на 1/3 принос към тези вреди от негова страна, търси сумата от 100 000 лв. Относно обезщетението за болки и страдания от собствените му телесни увреждания обезщението е 120 000 лв., но след приспадане на същото съпричиняване претендира 80 000 лв. СГС е приел, че съпричиняване има, макар и да не го е посочил като размер (процент или математическа дроб). Искането на дружеството „да се признае вина“ на ищеца И. противоречи на института на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, изяснен в теорията и в съдебната практика. По обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г., както и практика по чл. 290 ГПК, съобразно която намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т. е. пострадалият обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като не се изисква да има вина на пострадалия в тази насока (такава се изисква само за делинквента – чл. 45, ал. 2 ЗЗД). В случая, съпричиняването се изразява в това, че М. И. като водач на лек автомобил, не се е съобразил с предупредителните пътни знаци за опасност А35 „Бализ“, указващи разстоянието от мястото, където са поставени, до железопътния прелез и който не е повишил вниманието си при преминаването, ако няма влак. В случая е налице и такова признание за принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, който не надхвърля 1/3, колкото е посочил и ищеца, доколкото основната причина за катастрофата е това, че прелезопазачът не е спуснал бариерите преди прелеза, за да не преминават пътни превозни средства в съответния период от време. Ако прелезопазачът бе изпълнил служебните си задължения да спусне бариерите, то до инцидента е нямало да се стигне изобщо, тъй като водачът на автомобила И. е щял да спре пред спуснатите бариери, за да изчака преминаването на влака. Поради това е прието, че съпричиняване има в размер на 1/3.
Относно приложението на чл. 52 ЗЗД е дефинирано понятието „справедливост” съобразно указанията, дадени в ППВС 4/1968 г. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства и личността на увредения, е определянето на конкретен паричен еквивалент на обезщетението. Унификация и уравниловка са невъзможни. Възможно е при сравнително еднакви по характер увреди да се присъди различно обезщетение при съобразяване с фактори от лично, семейно, професионално естество, трайността и характера на уврежданията и др. Обсъдени са събраните гласни доказателства досежно неимуществените вреди и заключението на СМЕ и е прието, че обезщетенията в размери от 150 000 лв. за неимуществените вреди от смъртта на майката и 120 000 лв. за претърпените от ищеца телесни увреждания не са прекомерни, предвид и годината на вредоносното събитие – 2017 г. и социално-икономическите условия в страната. В резултат от произшествието ищецът е загубил един от най-близките си хора – своята майка, което е довело до големи терзания, душевни страдания и мъка. Претърпените телесни увреждания са многобройни, отчетени са различните счупвания и осъществената операция. При отчитане на приетия принос от 1/3, обезщетенията са определени на 100 000 лв. и 80 000 лв. с произтеклото от това потвърждаване на първоинстанционния акт.
В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:
„Длъжен ли е гражданският съд, ангажиран с произнасяне по гражданскоправните последици от деликт, да приеме за доказани механизмът за настъпване на ПТП и виновният за това ПТП, въз основа на задължителната сила на влязла в сила присъда на наказателен съд, при положение, че по гражданското дело са открити нови обстоятелства и факти, които не са били открити в наказателното производство, изцяло променят фактическата обстановка, обосновават извод за виновно поведение не на ответника, а на ищеца и са предпоставка за ангажиране на наказателната му отговорност ?“
„Може ли производството по обусловено дело, образувано по иск с правно основание чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, предявен в условията на чл. 300 от ГПК, да бъде спряно служебно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, тъй като в хода му са установени престъпни обстоятелства с приети от съда гласни доказателства, сочещи ищеца като извършител на престъпното деяние и са основание за възобновяване на наказателното производство, по което е постановена присъдата?“
„Следва ли служебно да се спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК ако по делото се разкрият престъпни обстоятелства, когато изходът на гражданския спор зависи от установяването им по надлежния ред, тъй като фактическият състав на отговорността за вреди, включва извършено от ищеца престъпление?“
„Може ли производството по иск с правно основание чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, предявен в условията на чл. 300 от ГПК, да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, тъй като в хода му ответниковата страна представя доказателства - свидетелски показания, с които се цели установяване непълнота на доказателствата, върху които се основава присъдата на наказателния съд?“
„Счита ли се за престъпно обстоятелството, което е открито в гражданско производство, образувано по иск за обезщетение от деликт, ако това обстоятелство, макар и по своята същност да не е с престъпен характер, но последиците от него са довели до престъпен резултат, от който всъщност произтича деликта?“
„Представлява ли основание за спиране на делото по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК наличието на данни, сочещи, че пострадалото лице е причинило деликта? Следва ли тези данни да бъдат взети под внимание от съда или при всички случаи той трябва да приложи чл. 300 от ГПК без да ги обсъди?“
„Когато престъпното обстоятелство е идентично с деянието, което е предмет на доказване по гражданско дело и това се установи в хода на гражданското производство, следва ли (необходимо ли е) служебно да се приложи разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК?“.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК отсъства по така поставените въпроси. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
На следващо място в изложение се поддържа наличието на основанието и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:
„Когато с доказателства е констатирана пряка връзка на зависимост между елемент от фактическия състав на гражданското правоотношение, предмет на гражданското дело, и престъплението, за което има влязла в сила присъда и съдът е в хипотезата на чл. 300 от ГПК, длъжен ли е при постановяване на решението да вземе предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право или стриктно да приложи нормата на чл. 300 от ГПК ?“;
„При данни за недопустимост на първоинстанционното решение, въззивната инстанция има ли правомощия да ги констатира, без това да е изрично посочено във въззивната жалба ?“;
„При наличие на твърдения, възражения и доказателства във въззивната жалба че е налице принос на пострадалия, без което не би се стигнало до увреждането, но при формулирано искане в жалбата „да се признае вина“ на ищеца, то правилно ли е това искане да се приема ограничено (буквално) от съда, че е в противоречие с института на съпричиняване или следва да се приеме като такова ?“;
„Длъжен ли е решаващият съд да разгледа и обсъди всички възражения и доказателства на ответника за съпричиняване и по-точно да вземе предвид и обсъди доказателствата по делото (гласови и експертиза), че ищецът е преминал с лекия автомобил при спусната бариера ?“;
„Въпреки, че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за съда, който разглежда гражданските последици от деянието, при постановяване на своето решение съдът следва ли /ще бъде ли в нарушение на чл. 300 ГПК/ да (ако) обсъди пълно обективно и всестранно събраните по делото доказателства, като посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани, с цел да обоснове всички фактически и правни свои изводи ?“;
„Възможността/невъзможността за формиране от гражданския съд на извод за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия за факти, които са извън посочените в чл. 300 ГПК, задължително ли се ограничава с мотивите на присъдата или споменатите факти могат да бъдат установени със съответните доказателствени средства в рамките на гражданския процес?“;
„Допустимо ли е категорично да не се кредитират показанията на очевидец, основавайки се на чл. 300 ГПК или е необходимо да се подложат на анализ и да се разгледат ?“;
„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства ?“;
„Задължен ли е съдът да обсъди и основе решението си на всички доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на иска факти, както и да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните доказателства за механизма на произшествието при иск срещу предприятието осигуряващо сигурността по движението на влаковете, за обезщетение на вредите от настъпила злополука?“;
„При казус в хипотезата на чл. 300 ГПК, а именно наличие на присъда, доказваща вина на ответника (при условията на чл. 49 ЗЗД) и новооткрити по гражданското дело обстоятелства - свидетел, който е очевидец на катастрофата, но не е бил известен на наказателния съд към момента на постановяване на присъдата, как трябва да решава въззивната инстанция - ограничено до установяване на фактическата страна на спора или да приложи материалноправна норма ?“.
Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. т. 1, 3 и 11 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 116 от 15.05.2013 г. по гр. д.№ 745/2012 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 566 от 19.09.2013 г. по гр. д.№ 5301/2013 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 782 от 29.11.2013 г. по гр. д.№ 7165/2013 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 634 от 17.11.2015 г. по ч. гр. д.№ 5418/2015 г. на ВКС, III г. о., т. 8 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по т. гр. д.№ 1/2001 г. на ВКС, ОСГК на ВКС, ОСГК, т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 163 от 26.10.2011 г. по т. д.№ 1025/2010 г. на ВКС, II т. о., Решение № 55 от 30.05.2009 г. по т. д.№ 728/2008 г. на ВКС, I т. о., ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 67 от 15.05.2014 г. по т. д.№ 1873/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 74 от 13.05.2022 г. по н. д.№ 206/2022 г. на ВКС, І н. о., Решение № 15 от 19.02.2020 г. по т. д.№ 146/2019 г. на ВКС, II т. о., Решение № 61 от 13.07.2022 г. по т. д.№ 237/2021 г. на ВКС, I т. о., Решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. д.№ 3871/2016 г. на ВКС, III г. о., Решение № 60104 от 29.06.2021 г. по т. д.№ 1353/2020 г. на ВКС, II т. о., Определение № 647 от 17.08.2023 г. по к. ч.т. д.№ 722/2023 г. на ВКС, І т. о., Решение № 683 от 03.04.2013 г. по в. гр. д.№ 4420/2012 г. на САС.
Поставен е и въпросът „Допустимо ли е въззивната инстанция да определи размер на обезщетение, който не е съобразен с икономическата обстановка в страната към момента на ПТП, без да се съобрази с решаваните по сходни случаи дела ? Не е взел предвид възрастта на жертвата, това, че ищеца е имал свое собствено семейство, не е разчитал на издръжка от майка си?“ с довод, че въззивното решение е постановено в противоречие с константната практика на ВКС, касаеща справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД: Решение № 349 от 12.06.2024 г. по гр. д.№ 3632/2023 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 409 от 26.06.2024 г. по к. гр. д.№ 1857/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 375 от 18.06.2024 г. по к. гр. д.№ 3327/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 367 от 17.06.2024 г. по к. гр. д.№ 3184/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о.
Не е налице основание за допускане на обжалването и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Обобщени, поставените въпроси са израз на несъгласие от страна на касатора с произнасянето на въззивния съд по приложението на чл. 300 ГПК, както и се основават на оплакванията за нарушение на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, включително във връзка с произнасянето по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД.
Съгласно чл. 300 ГПК, чл. 413, ал. 2 НПК и чл. 383, ал. 1 НПК присъдите, решенията и одобреното от наказателния съд споразумение имат задължителна сила за всички юридически и физически лица, учреждения и длъжностни лица, а във връзка с гражданския процес задължителната сила на присъдата се изразява в нейното установително действие по въпросите извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Осъдителната присъда е задължителна за гражданския съд досежно всички признаци на престъпния състав и досежно правната квалификация на деянието, които не подлежат на преразглеждане в производството по гражданско-правния спор за ангажиране на отговорността за непозволено увреждане. Поради обвързаността на гражданския съд от влязлата в сила присъда по въпросите за авторство на деянието, противоправността и вината на дееца, изходът на наказателното производство срещу прекия причинител на увреждането е от значение за правилното решаване на спора по чл. 49 ЗЗД. Това е и причината, поради която исковото производство подлежи на спиране до приключване на наказателното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК – когато наказателното производство е в досъдебна фаза с привлечен към наказателна отговорност обвиняем, или на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК – когато наказателното производство е в съдебна фаза. Извън хипотезите на чл. 124, ал. 5 ГПК гражданският съд няма правомощия да установява факта на престъпление инцидентно по повод на иска за вреди. Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд се е произнесъл по процесуалния проблем за задължителната сила на присъдата по отношение на гражданския съд при преценката за наличие на всички елементи на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, като е дал разрешение на същия в съответствие с практиката на ВКС. Съобразена е съдебната практика по въпроса докъде се простира задължителната сила на присъдата по отношение на гражданския съд и съобразно нея е недопустимо да се навлиза в преценка на обстоятелства, които изключват отговорността на прекия причинител на вредите. Въпрос на доказване от страна на ответника е наличието на противоправно поведение и от страна на пострадалия, при което евентуалната неправилна преценка на доказателствата не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е дейност на съда по разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й.
Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросите, поставени в контекста на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК не обективират общо основание за допускане на обжалването, тъй като не удовлетворяват изискванията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. При постановяване на своето решение въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС, като е обсъдил доказателствата по делото, възраженията и доводите на страните и е обосновал изводи при спазване на правилата на формалната логика. Съдът е обсъдил доказателствения материал, твърденията и възраженията на страните, изградил е собствени изводи по съществото на спора и е извършил правораздавателна дейност, каквато се дължи от въззивната инстанция, действаща при условията на ограничен въззив. Мотивите на въззивното решение отразяват решаващата дейност на съда по предмета на спора в рамките по чл. 269 ГПК, както е изяснено с трайната практика на ВКС - ТР № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК и множество други решения на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. и посочените от касатора. Въззивният съд е изпълнил задължението си според практиката на ВКС да мотивира съдебния акт, поради което не е налице противоречие с нея. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие с чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали изводите са обосновани и правилни, защото това би изисквало да се преценят събраните по делото доказателства, което е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК.
Доколкото оплакванията на касатора касаят справедливите размери на обезщетенията за неимуществени вреди, претърпени от ищеца, следва да се посочи, че съдебната практика е константна, включително и тази посочена от касатора, за това, как се определя по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно ППВС № 4 от 23.12.1968 г., приложимо и понастоящем, при определяне на размера на обезщетението следва да се посочат, обсъдят и оценят конкретно установените по делото обстоятелства и в мотивите към решението, съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Трайно е възприето в съдебната практика тълкуването, че понятието „справедливост” не е абстрактно. Съобразно практиката на ВКС, търсейки справедливия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съдът следва да съобрази конкретно съществуващи обстоятелства имащи отношение към размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт като например характер и тежест на уврежданията, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, физически и психически последици от уврежданията, възрастта на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането. Тези обстоятелства следва да се преценят в съвкупност, за да се обоснове извод кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за конкретни неимуществени вреди. В този смисъл е и цитираната съдебна практика от жалбоподателя, с която въззивният акт е съобразен.
Касаторът поддържа също наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. При извършената служебна проверка не се констатира вероятност за порок, за който се следи служебно от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно - от прочита му не се установява грубо нарушение на закона, нито прилагането му в обратен смисъл или прилагане на отменена или несъществуваща норма, няма данни и за нарушаване правилата на формалната логика, на научни или опитни правила.
С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи разноски във връзка със защитата на ответника по касация в производството пред ВКС. Последният е защитаван при условията на чл. 38, ал. 1 ЗА, поради което и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА пълномощникът му има право да получи възнаграждение, съответно на защитения материален интерес (180 000 лева). Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа следващото се за случая възнаграждение възлиза на сумата 11 850 лв., което преизчислено съгласно ЗВЕРБ възлиза на сумата 6 058,81 евро.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 1199 от 25.11.2024 г. по в. гр. д.№ 913/2024 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА ДП „Национална компания „Железопътна Инфраструктура” със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „К. М. Л. № 110, ЕИК 130823243, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат А. А. от САК сумата 6 058,81 (шест хиляди и петдесет и осем евро и осемдесет и един евроцента) евро - възнаграждение за защитата на М. И. И. в производството пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: