РЕШЕНИЕ № 476/25.07.2025 г.В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Р.

ЧЛЕНОВЕ: Г. М.

З. Р.

при участието на секретаря К. Ц. и прокурора О. Д. като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 2546 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратура на Р. Б. срещу въззивно решение № 71 от 22.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 106/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 18 от 12.01.2024 г., постановено по гр. д. № 532/2023 г. по описа на Окръжен съд-С. З. в частта, в която Прокуратура на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на Х. И. В. сумата от 16 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.04.2022 г. до окончателното плащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие воденото спрямо него наказателно производство по ДП № ЗМ-1531/2008 г. по описа на РПУ-С. З. за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, както и да заплати сумата от 10 лв. – платена държавна такса.

В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в завишен размер, в противоречие с принципа на справедливост, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че от справката за съдимост за ищеца Х. В. се установява, че е осъждан седем пъти за периода 2004 - 2019 г. за кражби, държане на наркотични вещества и за управление на МПС след употреба на наркотични вещества, за които деяния му е налагано и наказание „лишаване от свобода“, каквото реално е изтърпявал в периода 22.10.2010 г. - 23.01.2012 г. с приспадане на времето по мярка „задържане под стража“ и в периода 07.03.2019 г. - 22.06.2020 г. с приспадане на времето по мярка „задържане под стража“, поради което се прави извод, че обремененото съдебно минало и многократния сблъсък с правоохранителните органи преди и през време на процесното наказателно производство обосновават по-нисък интензитет на търпените от ищеца обичайно съпътстващи наказателното преследване негативни изживявания. Релевира се довод, че наказателното производство е протекло само на досъдебна фаза и въпреки че е продължило повече от 13 години, то през този период не са били извършвани активни процесуално-следствени действия с участие на ищеца, предвид многократните спирания на производството за издирване на посочени свидетели. Поддържа се възражение, че въззивният съд не е отчел стандарта на живот и обществено-икономическата обстановка в страната към момента на увреждането. В заключение се поддържа, че при недоказване на търпени неимуществени вреди над обичайните необосновано съдът е присъдил обезщетение в размер на 16 000 лв.

С определение № 5606 от 03.12.2024 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос: За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 г., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 158/2012 г. по гр. д. № 708/2011 г. на IV г. о., решение № 186 от 21.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1780/2017 г., III г. о., решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., ІV г. о., решение № 281 от 30.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 582/2018 г., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1960/2023 г., III г. о., решение № 192 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4814/2022 г., ІV г. о., решение № 234 от 17.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 889/2023 год., ІV г. о., решение № 377 от 19.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Според тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид /извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган, при завишени изисквания за почтеност, и е изпълнявана работа, свързани с отговорности в публичен интерес/ и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейният вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус; съдебното му минало; разгласяване на обвинението и публичност /като се отчита спецификата на професията на пострадалия – когато обществото има оправдано завишени изисквания към морала и спазването на закона от изпълняващите я лица/. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Обезщетението за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно преследване. В този смисъл присъденото парично обезщетение следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените вреди в тяхната цялост, т. е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т. ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взела предвид, като посочи и тяхното значение за определения от нея размер на обезщетението.

По същество на касационната жалба:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за репариране на неимуществени вреди, търпени от ищеца вследствие на повдигнато и поддържано от ответника Прокуратура на Р. Б. обвинение за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, като наказателното производство е приключило с Постановление от 06.04.2022 г. за прекратяването му спрямо обвиняемия В. на основание чл. 244, ал. 2, вр. чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК, поради недоказаност на обвинението. С оглед установените обстоятелства, съдът е направил извод, че прекратеното от Прокуратурата спрямо ищеца наказателно производство, приравняващо се на прекратяване, поради това, че деянието не е извършено от лицето, по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ обосновават пасивната материално-правна легитимация на ответника. Посочил е, че наказателното преследване по обвинение в извършено престъпление, приключило с прекратяването му, само по себе си е достатъчен обективен факт, обосноваващ негативно въздействие върху преследвания, свързано обичайно с притеснения от изхода на производството, тревога, потиснатост, накърняване на моралните и нравствени ценности, както и социалното му общуване, за каквито изживявания и причинно-следствената им връзка с наказателното производство по делото са били ангажирани показанията на св. Б. Н., според които след задържането му ищецът се дистанцирал и започнал да страни от свиети приятели. Въззивният съд е допълнил, че вредите, причинени от мярката за неотклонение „задържане под стража”, се включват в тези, произтичащи от незаконното обвинение в извършване на престъпление при прекратяване на образуваното наказателно производство, поради това, че деянието не е извършено от лицето. Посочил е, че мярката за неотклонение е довела до ограничения по отношение правото на свободно придвижване и на труд, както и социална изолация. При определяне на справедливия размер на обезщетение въззивният състав е посочил, че от представената от ответника справка за съдимост се установява, че ищецът В. е бил осъждан седем пъти за периода 2004-2019 г. за кражби, държане на наркотични вещества и за управление на МПС след употреба на наркотични вещества, за които деяния са му били наложени наказания „лишаване от свобода“, каквото реално е изтърпял за периода 22.10.2010 г. - 23.01.2012 г. с приспадане на времето по мярка „задържане под стража“ и за периода 07.03.2019 г. - 22.06.2020 г. с приспадане на времето по мярка „задържане под стража“. Поради тези констатации е посочил, че обремененото съдебно минало и многократния сблъсък с правоохранителните органи преди и през време на процесното наказателно производство обосновават по-нисък интензитет на търпените от ищеца обичайно съпътстващи наказателното преследване негативни изживявания. От друга страна е посочил, че за първи път ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ именно по процесното наказателно производство, което за период от почти шест месеца на изтърпяването й от 20.11.2008 г. до 18.05.2009 г. е било свързано с наложените от нея ограничения, на каквито до този момент не е бил подложен, и произтичащите от тях с оглед на това значителни негативни преживявания. Изчислил е, че от привличането му като обвиняем – на 20.11.2008 г. до прекратяване на наказателното производство на 06.04.2022 г. са изминали повече от 13 години. При определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди, съдът е взел предвид и следните обстоятелства: воденото наказателното преследване, което е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ от пет до петнадесет години, продължителността на наказателното производство, което въпреки че е протекло само на досъдебна фаза, но за един твърде продължителен период от време, през който, макар и да не са били извършвани активно процесуално-следствени действия с участие на обвиняемия, ищецът е бил поставен в положение на несигурност. В заключение въззивният съд е определил, че предвид всички релевантни обстоятелства по делото, както и с оглед обществено – икономическата обстановка в страната към момента на деликта, справедливото обезщетение е в размер на 16 000 лв.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо. С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените от страната касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/, обжалваното решение е частично неправилно.

Основателни са оплакванията на касатора-ответник, че присъденото обезщетение не е съответно на реално претърпените и доказани вреди, на установената съдебна практика по аналогични дела и е несправедливо завишено. При определяне размера на дължимото обезщетение, съдът е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните относими факти, но не е преценил в достатъчна степен значението и връзката им с увреждането на ищеца. В резултат на това, неправилно е приложил материалния закон - чл. 52 ЗЗД, като определеният за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е необосновано завишен. Въззивният съд не е съобразил, че ищецът не е доказал търпени неимуществени вреди над обичайните, които да са в пряка причинна връзка с процесното незаконно обвинение.

В случая решаващо за справедливостта на обезщетението е обстоятелството относно съдебното минало и наличието на други предишни осъждания на ищеца. Както е изяснено, например в решение № 112/14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 372/2010 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 376/21.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 514/2012 г., ІV г. о. и др., съдебното минало и наличието на други предишни осъждания следва да бъдат отчетени при преценка на личността на ищеца, която, ведно с начина му на живот, интереси, средата му, трудовата биография, обуславят и интензитета на усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост. Когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се повдига обвинение.

Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящия състав на ВКС /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/.

Срещу ищеца /на 23 год./ е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 5 до 15 години. Ищецът е бил с наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, търпяна в продължение на 6 месеца 20.11.2008 г. до 18.05.2009 г., когато е променена на „подписка“. Наказателното производство е продължило повече от 13 години само в досъдебната фаза, като на 06.04.2022 г. наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението. Неправомерното наказателно преследване е оказало негативно отражение върху ищеца, изразяващо се в изолиране след ареста от всички приятели, нежелание да общува, „затворил се в себе си“ /св. Т./. Тежестта и продължителността на мярката „задържане под стража“ е ограничила правото на свободно придвижване на ищеца и неминуемо се е отразила негативно в личен план за периода на задържането. Продължителността на наказателното производство около 13 години, но съобразена единствено в аспекта на притеснение от повдигнатото обвинение и несигурност от развитието на наказателното производство. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника обезщетение.

От друга страна, претърпените от ищеца душевен дискомфорт и притеснения, обусловени от процесното незаконното обвинение, не са по-големи от обичайните в подобни случаи. Не е установено наказателното преследване да е повлияло негативно върху физическото здраве на ищеца, както и да е рефлектирало върху социалното обкръжение и общественото му положение. Ищецът е осъждан седем пъти за периода 2004 - 2019 г. за кражби, държане на наркотични вещества и за управление на МПС след употреба на наркотични вещества, за които деяния му е налагано и наказание „лишаване от свобода“, каквото реално е изтърпявал в периода 22.10.2010 г. - 23.01.2012 г. Следователно негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение са се отразили на ищеца в относително по-малка степен и интензитет в сравнение с лице, което не е извършвало престъпления, не е задържано и не е било обект на наказателно преследване. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-нисък размер на дължимото от ответника обезщетение, в сравнение с присъденото от въззивния съд. Обстоятелство, което обуславя по-нисък размер на дължимото от ответника обезщетение, е и това, че наказателното производство е протекло само на досъдебна фаза, в периода на която не са били извършвани активни процесуално-следствени действия с участие на ищеца, което безспорно обуславя по-нисък интензитет на негативни изживявания в сравнение с лице участващо като подсъдим в интензивно провеждано наказателно производство в съдебната фаза.

Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, в т. ч., преценявайки съвкупно личността на ищеца, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на постановяване на постановлението за прекратяване настоящият съдебен състав намира, че справедливото по размер обезщетение, което ще репарира процесните неимуществени вреди, търпени от ищеца и същевременно не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, възлиза на сумата от 10 000 лв.

При определянето на този размер съдът взе предвид и факта, че самото осъждане на Прокуратурата на Р. Б. да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

Ето защо и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта му, в която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 10 000 лв. до сумата от 16 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 15.04.2022 г., като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска в тази му част.

В останалата обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 71 от 22.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 106/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, Първи граждански състав в частта му, в която Прокуратура на Р. Б. е осъдена да заплати на Х. И. В. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ разликата над 10 000 лв. до сумата от 16 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 15.04.2022 г. до окончателното плащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Х. И. В., ЕГН: [ЕГН] против Прокуратура на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 10 000 лв. до сумата от 16 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие воденото спрямо него наказателно производство по ДП № ЗМ-1531/2008 г. по описа на РПУ-С. З. за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 15.04.2022 г. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 71 от 22.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 106/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, Първи граждански състав в останалата му обжалвана част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.