ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3888
гр.София, 31.07.2025 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №3837 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Ж. М. Х. и по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Р. Б. срещу въззивно решение № 102 от 08.05.2024 год., постановено по в. гр. дело № 561/2023 год. по описа на Апелативен съд – В. Т. Трети граждански и търговски състав, с което, като е потвърдено решение № 491 от 07.09.2023 год., постановено по гр. дело № 642/2021 год. по описа на Окръжен съд – В. Т. са уважени предявените от Ж. М. Х. срещу Прокуратурата на Р. Б. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 16 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление по ДП № 277/2010 год. по описа на РУ – Свищов, по което е оправдана и сумата от 1 600 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на обвинение в извършване на престъпление по ДП № 277/2010 год. по описа на РУ – Свищов, по което е оправдана, ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от 28.11.2019 год. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част, както следва: искът за неимуществени вреди – за разликата до пълния предявен размер от 70 000 лв. и искът за имуществени вреди – за разликата до пълния предявен размер от 9 481.88 лв.
Ищцата обжалва въззивното решение в частта му, в която предявените искове са отхвърлени, а ответникът – в частта му, в която е уважен искът за обезщетение за неимуществени вреди.
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите.
В жалбата на ищцата се излагат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно приел, че по делото не било проведено пълно и главно доказване, че в резултат на незаконното обвинение е настъпило влошаване на здравословното състояние на ищцата и отключване на заболяванията й – хипертонична болест на сърцето без ЗСН и карцином на лява млечна жлеза. От събраните гласни доказателства било установено, че ищцата не е имала заболявания преди повдигане на обвинението, като няколко месеца след като била привлечена като обвиняема настъпил срив на здравословното й състояние. Според заключението по комплексната съдебно-медицинска експертиза, можело да се предположи, че стресът, който била преживяла ищцата по време на досъдебното производство – от 2010 год. до 2015 год. и на съдебното производство – от 2015 год. до 2019 год. било довело до разстройство на нервната система и психиката й, които били потиснали имунната й система; така се блокирала възможността на организма да информира имунните си органи за адекватен отговор и унищожаване на всички видове причинители, навлезли в този период в организма. Това можело да послужи за отключващ момент за възникване на онкологично заболяване. При разпита си в съдебно заседание вещото лице – психиатър било потвърдело, че влошаването на психичното състояние на ищцата имала връзка с воденото досъдебно производство. При оценката на интензитета на негативните психически изживявания на ищцата, свързани с наказателното преследване, следвало да се вземат предвид следните обстоятелствата: ищцата била неосъждана; повдигнато й било обвинение за извършване на престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода от една до шест години, т. е. същото било тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; наказателното производство продължило 4 години, 6 месеца и 21 дни, считано от връчването на постановлението за привличане на обвиняем – 07.05.2015 год., до влизане в сила на опрадвателната присъда – 28.11.2019 год. Неправилен бил изводът, че за заболяванията разстройство в адаптацията и протрахирана депресивна реакция ищцата била провеждала лечение само една година, доколкото според заключението по комплексната съдебно-медицинска експертиза, лечението й продължило повече от две години, тъй като не било приключило през 2018 год. Оплакванията на ищцата и лечението на заболяванията й продължавали и към настоящия момент. Въззивният съд не бил взел предвид актуалното здравословно състояние на ищцата. Неправилен бил изводът, че наказателното производство срещу ищцата било продължило само 3 години, 8 месеца и 17 дни, тъй като оправдателната й присъда била влязла в сила на 24.01.2019 год. Доказана била и претенцията за имуществени вреди – разходи за лекарства, прегледи, явявания в съдебни заседания, явявания в здравни заведения и таргетни терапии. Неправилно бил отхвърлен искът за сумата от 700 лв. – разходи за заплатен адвокатски хононар за защита по ВНОХД № 203/2019 год. по описа на Апелативен съд – В. Т. в което производство ищцата била конституирана и призована в качеството на подсъдим. Ищцата се била явила в проведеното на 09.09.2019 год. съдебно заседание заедно със защитника си. Следователно тази вреда била непосредствена последица от незаконното обвинение. Неправилно бил счетен за неоснователен и искът за сумата от 500 лв. – разходи за адвокатски хонорар за защита по НОХД № 299/2016 год. по описа на Окръжен съд – В. Т. тъй като пропускът да бъде отбелязано в договора за правна помощ, че адвокатският хонорар е заплатен, представлявал техническа грешка.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: Налице ли е пряка причинно-следствена връзка между повдигнатото незаконно обвинение за извършване на престъпление и онкологичното заболяване на ищцата, както и заболяването й хипертонична болест на сърцето без ЗСН, предвид становището на приетата в производството по делото комплексна съдебно-медицинска експертиза, която безспорно установява, че стресъст, който е преживяла ищцата по време на досъдебното производство, е причина за възникване на заболяванията й разстройство в адаптацията и протрахирана депресивна реакция, както и че стресът е довел до разстройство на нервната система и психиката на ищцата, които са потиснали имунната й система, а това, според комплексната съдебно-медицинска експертиза може да послужи за отключващ момент за възникване на онкологично заболяване?
Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението се навежда и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност.
Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Р. Б. не е депозирал писмен отговор.
В жалбата на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил обсъдил релевираните от ответника възражения, изложени в отговора на исковата молба, както и оплакванията в подадената от него въззивна жалба, като по този начин нарушил чл. 236, ал. 2 ГПК; не бил изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между вредите и наказателното производство и не бил осъществил преценка какви конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото. Неправилно и в нарушение на принципа на справедливостта, регламентиран в чл. 52 ЗЗД, бил определен размера на обезщетението за неимуществени вреди – същият бил завишен. В случая конкретните обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното приложение на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД били следните: на ищцата било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 123, ал. 1 НК на 07.05.2015 год., което било тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, като и била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, с която не била ограничена личната й свобода; оправдателната присъда била влязла в сила на 24.01.2019 год., тъй като въззивното решение, с което била потвърдена първоинстанционната оправдателна присъда, не било обжалвано и протестирано с касационен протест и касационна жалба; наказателното производство срещу ищцата било протекло в разумен срок – то било продължило 3 години, 8 месеца и 17 дни /от 07.05.2015 год. до 24.01.2019 год./; към момента на предявяване на обвинението ищцата била пенсионер – на 63 години; нямало данни приятелите и близките на ищцата да се отдръпнали от нея; ищцата била оправдана още на първата съдебна инстанция. Не била доказана пряката причинна връзка между наказателното производство и заболяванията на ищцата – хипертонична болест на сърцето без ЗСН, карцином на лявата млечна жлеза, разширени вени, прегъване на жлъчен мехур, изследвания на колянна става, болки в гърлото, нефрит, дифузна гуша, както и увреждането на психичното й здраве. Освен това било установено, че психичното заболяване било отшумяло, т. е. същото нямало траен и необратим характер. Медийната разгласа на повдигнатото на ищцата обвинение не можела еднозначно да бъде определена като източник на неимуществени вреди с по-голям интензитет, доколкото липсвали данни ответникът неправомерно да е предоставил невярна информация за хода на наказателното производство. Нямало доказателства наказателното производство да е било източник на вреди в сферата на професионалната реализация на ищцата.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:
1/ При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?
2/ Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези свои изводи?
3/ Съществува ли пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните от ищцата Ж. М. Х. от [населено място], неимуществени вреди, предмет на делото?
4/ Има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора и да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване основателността на исковата претенция?
5/ Следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди /т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 год. и т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год./ и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото?
Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в т. ч. задължителната такава /цитирана в изложението/.
Ответникът по касационната жалба Ж. М. Х. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната от ответника част.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е установено, че срещу ищцата било започнало наказателно преследване с повдигнатото й обвинение за престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, като на 24.01.2019 год. била влязла в сила оправдателна присъда по това обвинение. От привличането на ищцата като обвиняем и предявяване на обвинението – на 07.05.2015 год. до влизане в сила на оправдателната присъда на 24.01.2019 год. били изминали 3 години 8 месеца и 17 дни, като по време на производството мярката й за неотклонение била „подписка”. В тази връзка въззивният съд е счел за неоснователен довода на ищцата, че оправдателната присъда спрямо нея е влязла в сила на 28.11.2019 год., като е изложил съображения, че ищцата е била оправдана с присъда № 47 от 09.05.2018 год., постановена по НОХД № 299/2016 год. по описа на Окръжен съд – В. Т. потвърдена в тази част с решение № 257 от 14.12.2018 год. по ВНОХД № 343/2018 год. на Апелативен съд – В. Т. Според материалите по н. дело № 262/2019 год. на ВКС, против оправдателната присъда на ищцата не били подадени касационни жалби или протест, поради което пределите на касационната проверка обхванали само производството относно подсъдимия Б., а ищцата не била участвала в касационното производство. Позовал се е на разясненията по т. 4 от Тълкувателно решение № 5 от 21.05.2018 год. на ОСНК на ВКС, според които касационната инстанция не може да интервенира по отношение на необжалвалите подсъдими, освен ако основанията за това са в тяхна полза, и при липса на протест или жалба за оправдания подсъдим, то съдебният акт по отношение на оправдания такъв следва да се счита за влязъл в сила с изтичане на срока за обжалване на въззивния акт. В обобщение е приел, че с изтичане на срока за обжалване на решение № 257 от 14.12.2018 год., постановено по ВНОХД № 343/2018 год. на Апелативен съд – В. Т. оправдателната присъда спрямо ищцата е влязла в сила, което било констатирано и при повторното разглеждане на делото от въззивния съд в мотивите на постановеното решение № 183 от 24.09.2019 год., постановено по ВНОХД № 203/2019 год. по описа на Апелативен съд – В. Т. в което няма произнасяне по обвинението спрямо Х..
Въззивният съд е счел, че в случая вредите от незаконно обвинение се изразяват в преживяните негативни емоции и страдания по повод обвинение за деяние, спрямо което не може да бъде търпяна наказателна санкция, емоционални терзания на личността, накърнена чест и достойнство, както и добро име в обществото. Вредите на общо основание и съобразно принципа, приложим при ангажиране на деликтната отговорност, трябва да са реално настъпили, а не да са предполагаеми, хипотетични негативни изживявания. Приел е въз основа на събраните гласни доказателства, които е кредитирал, че ищцата била изпитала емоционален дискомфорт – била много разстроена, притеснена, затворила се в себе си, плачела, че са я обвинили в нещо, което не е извършила, както и че тези негативни изживявания са пряка и непосредствена последица от образуваното срещу нея наказателно производство – чл. 4 ЗОДОВ. Като се е позовал на принципа, прогласен в чл. 13 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, доразвит и в 17 от Конституцията и в специалния закон – ЗОДОВ, въззивният съд е формирал извода, че в конкретния случай елементите от фактическия състав на деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ангажиращ пораждането на отговорността на държавата, са установени и доказани, което обуславя основателността на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди.
Посочил е, че при така очертаните конкретно настъпили вреди обезщетението следва да бъде определено съобразно всички установени факти по делото и с оглед чл. 52 ЗЗД. При определянето на размера на обезщетението принципно се изследват и обсъждат редица обстоятелства, като например тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на мярката за неотклонение, отражението на наказателното преследване върху психическото и физическо здраве на лицето, наличието на други наказателни преследвания спрямо него, личността на ищеца, с оглед степента на засягане на душевния му комфорт в следствие на обвинението. Освен тези фактори, следва да се отчетат още като база за определяне на справедливото парично обезщетяване и стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, тъй като размерът на обезщетението не може да бъде източник на обогатяване на пострадалия. Така например към 2017 год. средния брутен общ доход на лице възлиза на 5586 лв., за 2018 год. – на 6013 лв., за 2019 год. – 6592 лв. /данни от НСИ/, а минималната работна заплата е както следва: за 2017 год. – 460 лв., за 2018 год. – 510 лв. и за 2019 год. – 560 лв. От значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи.
Обсъждайки тези критерии през призмата на конкретния случай, въззивният съд е отчел следните фактори, имащи отношение към определяне на справедливия размер на обезщетението: 1/ воденото срещу ищцата наказателно производство е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което законът предвижда лишаване от свобода от една до шест години; 2/ периодът на наказателна репресия е 3 години 8 месеца и 17 дни, което с оглед множеството извършени действия по разследването, спецификата на казуса, квалифицира същия като такъв с правна и фактическа сложност, внасянето на производството в съда, проведените 13 съдебни заседания в първа инстанция и едно съдебно заседание във въззивна инстанция, събирането на множество доказателства, както и предвид факта, че има и друго лице, срещу което е повдигнато обвинение, може да се счете като разумен срок; 3/ извън участието на ищцата в съдебни заседания, спрямо същата не са извършвани значителни на брой процесуални действия; 4/ наложена й е мярка за процесуална принуда „подписка”, с което не е ограничена личната й свобода и не е причинена съществена интервенция в социално-битовия й живот; 5/ към момента на предявяването на обвинението Х. е била пенсионер – на 63 години, т. е. обвинението не е било в такава степен източник на вреди в професионалната реализация, като ищцата е изградила авторитет и уважение сред приятелите и колеги, и се ползва с името на почтена и отговорна в работата си /показанията на разпитаните свидетели/, няма данни приятелите и близките й да са се отдръпнали от нея; 6/ ищцата е оправдана още на първа инстанция, като оправдателната й присъда е потвърдена от въззивния съд.
От друга страна, въззивният съд е приел, че наказателното преследване се е отразило на живота на ищцата – тя била изпитала притеснение, силен стрес от това, че е обвинена за нещо, което не е извършила. Отчел е липсата на данни случаят на ищцата да е получил медийна разгласа, но е посочил, че тя живее и работи в малък град, където хората се познават и инцидентът е станал обществено достояние, което е довело до изолирането й от социални контакти, повлияло е на личното й самочувствие и на психическата й устойчивост. В резултат на субективните негативни изживявания – тревожност, страх, притеснения, ищцата била развила разстройство в адаптацията, протрахирана депресивна реакция. Потърсила помощта на психиатър, който диагностицирал заболяването й, назначил терапия, продължила три месеца, след което ищцата продължила с хомеопатични препарати /заключението на вещото лице психиатър/. Това емоционално разстройство било нарушило социалното й функциониране, а приемът на силни медикаменти я карал да се чувства зле /показанията на свидетелката Г. М./. Според вещото лице психиатър оплакванията й продължили около година след момента, в който била обвинена, като при прегледа вещото лице било установило, че психичното заболяване е отшумяло /поради това е счел за неотносимо доказателство представения по делото амбулаторен лист от 18.03.2024 год. за диагностицирано депресивно разстройство/.
Въззивният съд е посочил, че ищцата е неосъждана, поради което в субективен план притесненията й и стреса от воденото наказателно преследване са били завишени в сравнение с лице, което е имало предходни осъждания.
На следващо място въззивният съд е приел, че не е доказана пряката причинна връзка между наказателното производство и заболяването хипертонична болест на сърцето без ЗСН, а доказателствената тежест в тази насока е била на ищцата. Оплакванията на ищцата в тази насока датирали от 2015 год., но според вещото лице кардиолог не можело да се каже със сигурност дали заболяването било във връзка с досъдебното производство, тъй като ищцата била в такава възрастова група, която била с висок процент заболеваемост от хипертония, още повече, че от снетата анамнеза при прегледа на 27.10.2016 год. оплакванията за високо кръвно налягане датирали от две години.
Счел е също така, че не е доказана и пряката причинно-следствена връзка между наказателното производство и раковото заболяване на Х.. Същото било диагностицирано след влизане в сила на оправдателната й присъда. Според вещото лице онколог можело да се предположи, че преживеният от ищцата стрес можел да послужи за отключващ момент за възникване на онкологичното заболяване, но това не можело да се каже със сигурност без извършването на генетични изследвания, с оглед елиминиране на фактора наследственост като потенциална причина. Въззивният съд е приел, че свидетелските показания, че ищцата не се била оплаквала от заболявания преди повдигането на обвинение, не можело да бъдат приети като достатъчно доказателство, установяващо причинна връзка между обвинението и влошеното здравословно състояние, тъй като вещите лица кардиолог и онколог били проследили генезиса на заболяванията и посочили, че стресът е един от рисковите фактори за сочените заболявания, но това не може да се определи с категоричност, предвид наличието и на други възможни фактори.
Заболяванията, за които били представени доказателства за извършени прегледи и закупувани медикаменти, като разширени вени, прегъване на жлъчен мехур, изследвания на колянна става, както и на втора инстанция – болки в гърлото, нефрит, дифузна гуша, били без връзка с наказателното производство, поради което не следвало да бъдат съобразявани при определяне на размера на обезщетението по справедливост.
Предвид посочените релевантни обстоятелства по делото, както и с оглед създадения от съдебната практика ориентир по аналогични казуси и при съобразяване на обществено – икономическата обстановка в страната към момента на деликта, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 16 000 лв. би било справедливо и достатъчно да обезщети неимуществените вреди, причинени на ищцата. Посочил е, че не следва да се присъжда по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като извън соченото психиатрично заболяване не се доказа в пряка причинно-следствена връзка с наказателното производство ищцата да е получила твърдяните заболявания – хипертония и рак на млечна жлеза, не е установена продължителност на производството от близо 5 години, като следва да бъде съобразено и обстоятелството, че ищцата била очевидец на инцидента през 2010 год., възприела лично как пострадалия се бил запалил, участвала в спасяването му, работила дълго време с този човек, познавала семейството му. Тя била преживяла тежко случката, притеснила се много и била в шок. Поради това негативните усещания на ищцата били насложени както от ситуацията, на която тя била присъствала през 2010 год., така и от последващото й обвинение, което обстоятелство било забелязано от вещото лице онколог. Психиатричното заболяване на ищцата било продължило в период около една година, като към момента на прегледа от вещото лице същото било отшумяло, т. е. заболяването нямало траен и необратим характер.
По отношение на претенцията за обезщетение за имуществените вреди въззивният съд е приел, че по наказателното производство ищцата била ползвала правна помощ, за което заплатила общо адвокатско възнаграждение в размер на 1 600 лв., който разход правилно бил присъден от първоинстанционния съд.
Заплащането на адвокатско възнаграждение на адв. З. за представителство по ВНОХД № 203/2019 год. на Апелативен съд – В. Т. не било в пряка причинно-следствена връзка с наказателното производство, тъй като към момента на извършване на този разход оправдателната присъда на ищцата била влязла в сила и ответникът нямал отношение към извършването на този разход. Като се е позовал на постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че не е доказана претенцията за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. по договор № 96206 от 07.05.2015 год., сключен с адв. Г., тъй като в приложения договор липсвало отбелязване сумата да е платена и липсвали други доказателства, удостоверяващи плащане /т. е. липсвала документална установеност на твърдяната загуба/. А с оглед обстоятелството, че не била установена причинна връзка между воденото наказателно производство и диагностицираните заболявания на ищцата хипертония и рак на млечна жлеза, претенциите за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение, прегледи и транспорт, касаещи тези заболявания, както и разходите за прегледи, лечение и транспорт за разширени вени, изследване на колянна става, прегънат жлъчен мехур /т. І.3, т. ІІ.8, т. ІІ.9 от уточняваща молба от 19.11.2021 год./ се явявали неоснователни.
Въззивният съд е приел, че по делото не били доказани извършени транспортни разходи за явяване на ищцата по досъдебното производство и в съдебните заседания, тъй като разходите следвало да бъдат реално направени и доказани по размер, в каквато насока липсвали представени доказателства. Не били доказани и заплатени разходи за хотел за процесуалните представители на ищцата. Не се представяли и доказателства за закупени лекарства във връзка с психиатричното лечение на ищцата, точно количество и продължителност на приема им, поради което и тези претенции като недоказани подлежали на отхвърляне. Не се установявало ендокринологично заболяване, нито се представяли доказателства за разходи за преглед при ендокринолог и лечение /т. ІІ.7 от уточняващата молба/, нито се установявал твърдян преглед в УМБАЛСМ „Пирогов“ на 23.05.2019 год., за който също се претендирал транспортен разход в т. ІІ.10.
По тези съображения въззивният съд е приел, че извън признатите имуществени вреди от първостепенния съд за заплатено адвокатско възнаграждение, други вреди, изразяващи се в претърпяна загуба от страна на ищцата, не са били установени по делото, което обуславя отхвърляне на претенцията в тази част.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност, тъй като въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора-ищец, с които се обосновава очевидна неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК.
Поставеният в изложението на ищцата въпрос и третият поставен в изложението на ответника въпрос не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези въпроси са фактически, защото отговорът им предполага обсъждане и оценка на доказателствата с оглед конкретиката на спора по делото /свидетелски показания и заключение на вещи лица/. Същите отразяват несъгласието на всяка от страните с формираните от въззивния съд изводи за наличието, съответно за липсата на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и твърдените неимуществени и имуществени вреди, и в този смисъл представляват доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да бъде преценявани от ВКС едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Отделно от това ищцата не е обосновала допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – не е посочила кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито се е позовала на настъпили изменения в законодателството или обществените условия.
Петият поставен от касатора-ответник въпрос е от значение за изхода от спора, но същият не е разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., ППВС № 7 от 30.12.1959 год. и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК /цитирани от касатора/, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС – решение № 945 от 15.03.2010 год. на ВКС по гр. дело № 3026/2008 год., ІV г. о., ГК, решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год., ІV г. о., ГК /цитирано от касатора/, решение № 610 от 22.10.2024 год. на ВКС по гр. дело № 732/2024 год., ІV г. о., ГК и др., според която причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвенвта. Причинната връзка не се предполага, а трябва да се докаже /т. 2 от ППВС № 7 от 30.12.1959 год./. Обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ държавата дължи, когато е налице причинна връзка между тях и посочените в нормативния акт действия или актове на държавните органи по чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ. Както е изрично прието в т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК , държавата по силата на чл. 4 ЗОДВПГ отговаря при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и притърпените вреди. Мотивите на съдебното решение трябва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване по делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не /т. 3 от ППВС № 1 от 13.07.1953 год./. При предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът трябва в мотивите изрично да изясни дали приема, че е налице причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и установените вреди на ищеца. Обичайните, типичните неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психология едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценка на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване, дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите извън обичайните, т. е. „специфичните“ такива като: конкретно болестно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения /например разрив в семейните отношения/ или в обичайната му битова, обществена и професионална среда /например загуба на поминъка или на възможностите за професионална реализация и др/ и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване.
В случая въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си, като изрично е изяснил между кои от твърдените обичайни вреди, както и „специфичните“ такива /чието настъпването е приел за доказано – разстройство в адаптацията, протрахирана депресивна реакция/, и незаконното обвинение е налице причинно-следствена връзка, като съответно е отрекъл останалите претендирани вреди да са настъпили в резултат на повдигнатото на ищцата обвинение, след като е извършил анализ на събраните по делото доказателства. Правилността на изводите му обаче не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК.
Вторият формулиран от ответника въпрос не обуславя въззивното решение. Според изложените мотиви в обжалваното решение, установените вреди не са в рамките на обичайното, а разрешеният случай е специфичен – ищцата е преживяла протрахирана депресивна реакция; разстройство в адаптацията, нарушаващо социалното й функциониране, за което са изложени надлежни твърдения в исковата молба /и са станали част от предмета на иска – цитираното от касатора решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год., ІV г. о., ГК и решение № 165 от 16.06.2015 год. на ВКС по гр. дело № 288/2015 год., III г. о., ГК/. Тази специфика е зачетена от въззивния съд при определяне на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като релевантна за завишаването му.
Първият формулиран в изложението на ответника въпрос е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд, но същият не е бил разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 6 от 08.02.2917 год. на ВКС по гр. дело № 2666/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Според тази практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване.
Присъденото парично обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените от незаконното обвинение вреди в тяхната цялост, т. е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т. ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.
Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищцата. Очертал е кои от тези обстоятелства обосновават по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди – които е счел, че имат превес, както и тези, които обосновават по-нисък размер. Следователно мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Несъгласието на касатора с така определения конкретен размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК.
Последният поставен от касатора-ответник въпрос е от значение за изхода на спора, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е бил разрешен в съответствие с формираната последователната практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите на решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса – ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК /цитирано от касатора/, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, Решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, Решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, Решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, Решение № 96 от 03.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1076/2020 год., II г. о., ГК и др.
В разглеждания случай при постановяване на решението си въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си – чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, изяснил е от какво произтича претенцията за неимуществени вреди на ищцата и се е произнесъл по защитните доводи и възражения на страните, в т. ч. по доводите на ответника, че оправдателната присъда е влязла в сила на 24.01.2019 год. и че продължителността на воденото срещу ищцата наказателно производство е разумна /които е счел за основателни/.
Следователно не са налице сочените от страните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 102 от 08.05.2024 год., постановено по в. гр. дело № 561/2023 год. по описа на Апелативен съд – В. Т. Трети граждански и търговски състав, в обжалваните му части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: