О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2111

Гр. София, 22.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение, в закрито заседание на 8.04.26 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №767/24 г., намира следното:

Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК и е било спряно с определение от 11.06.24 г. до приемане на тълкувателно решение по т. д. №1/23 г. ОСГК. Тълкувателното решение е прието на 5.03.26 г., с което е отпаднала пречката за движение на делото. Производството по него следва да се възобнови на осн. чл. 230, ал. 1 и 3 от ГПК и ВКС да се произнесе по допустимостта на касационната жалба на „Х. А.“ АД, [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Разград/ОС/ по гр. д. №273/23 г. и по допускане на обжалването.

С въззивното решение са уважени предявените от П. К. срещу касатора искове по чл. 200 КТ, като на ищцата е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 16.02.18 г. в размер на 29 407,24 лв., ведно със законната лихва от деня на злополуката, както и обезщетение за имуществени вреди от същата злополука в размер на 1540 лв., ведно със законната лихва от посочените в решението дати за съставните части от тази сума.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, но е допустима само срещу въззивното решение в частта по иска за обезщетяване на неимуществени вреди по чл. 200 КТ. В частта по иска за обезщетяване на имуществени вреди от трудовата злополука с пр. осн. чл. 200 КТ и цена под 5 000 лв. въззивното решение е влязло в сила на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и касационната жалба срещу тази част от въззивното решение следва да се остави без разглеждане.

За допускане на обжалването на въззивното решение по иска за обезщетяване на неимуществени вреди на осн. чл. 200 КТ касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Намира, че в противоречие с ТР №1/13 г. ОСГТК е разрешен от ОС процесуалният въпрос:

1.Задължен ли е въззивният съд да обсъди и обоснове своето решение въз основа на всички твърдения на страните и събрани доказателства и въз основа на анализа им да обоснове мотивирано решението си по разглеждания казус? Във връзка с въпроса намира, че съдът не е преценил част от събраните доказателства във връзка с установяване механизма на злополуката и въз основа на тях не е обсъдил възражението на работодателя за съпричиняване на злополуката от пострадалата с груба небрежност.

В противоречие с практиката на ВКС в цитираните решения по чл. 290 ГПК според касатора е решен от ОС материалноправният въпрос:

2. Когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени или за търпени имуществени вреди по чл. 200 КТ, длъжен ли е да приспадне от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване на осн. чл. 200, ал. 3 КТ?

Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с постановяването му в очевидно противоречие на закона и установените по делото фактически обстоятелства. По делото е установено, че за процесния период ищцата е получила обезщетение от ДОО за временна нетрудоспособност, което следва да послужи за компенсиране на претърпените от нея неимуществени и имуществени вреди от тр. злополука – като не е отчел полученото от ищцата обезщетение, а й е присъдил такова и от работодателя въззивният съд на практика е приел, че на работника се дължат две обезщетения за една и съща вреда.

По допускане на обжалването на въззивното решение в подлежащата на обжалване част по иска за обезщетяване на неимуществени вреди ВКС намира следното:

Въззивният съд е приел за безспорно и установено по делото, че към датата на процесната злополука – 16.02.2018 г., между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността манипулант, сортиране на продукция-старши, код по НКПД 93290013. С Разпореждане № 6 от 09.03.2018 г. на НОИ ТП-Разград, декларираната от осигурителя „Х. А.“ АД злополука с ищцата на 16.02.18 г. е приета за трудова. В разпореждането е посочено, че: при слизане от стъпало, което се намира на основното работно място, пострадалата е изгубила равновесие и пада на пода, при което получава счупване на горния край на раменната кост на лявата ръка. Ответникът оспорва посочените в исковата молба факти, като различаващи се от установените в хода на извършената от него проверка и дадените обяснения от ищцата, по отношение на механизма на настъпване на инцидента. Според ОС в случая безспорно се установява, че ищцата е паднала от стъпалото, слизайки от подиума - където е било основното й работното място, след като е загубила равновесие. Спорно е дали загубата на равновесие се дължи на това, че се е подхлъзнала върху плочки на подиума или на неулучване на стъпалото при слизане. В този смисъл както гласните доказателства, така и заключението по изготвената първоначална и повторна техническа експретиза, не са категорични относно механизма на падането. Разпитаните свидетели са присъствали на инцидента, но никой от тях не е видял точно момента, в който пострадалата е паднала, нито могат да посочат конкретната причина за това. Според ОС обаче, липсата на пълно съвпадение между описаните в исковата молба и разпореждането обстоятелства, не се отразява на правопораждащия факт, а именно, че злополуката има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Падането на ищцата при слизане от основното й работно място, при което е получила телесните увреждания е посочено както в разпореждането, така и в исковата молба. Според цитираната законова разпоредба трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт. Съгласно цитираната от ОС трайна практика на ВКС, надлежният ред за установяване на трудова злополука, като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200, ал. 1 КТ, е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. от КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с ПМС № 263/30.12.1999 г. След извършване на проверка по нормативно определен ред, длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО издава разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова по утвърден от управителя на НОИ формуляр. Разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО има двойствено значение - от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ. Наличието на влязъл в сила административен акт, в който се съдържа произнасяне по спорните факти, е пречка за преразглеждането им в съдебния процес и тяхното опровергаване по пътя на т. н. косвен съдебен контрол, щом не са направени доводи и възражения, свързани с валидността му и при служебната проверка не се установят пороци, които имат за последица нищожност на акта. Квалификацията на злополуката като трудова и обстоятелствата, при които е настъпила, са установени с влязло в сила разпореждане, издадено от НОИ, ТП-Разград, по чл. 60, ал. 1 КСО, което има материална доказателствена сила, съобразно чл. 58, ал. 6 КСО. Поради задължителната обвързваща сила на разпореждането, ОС е приел за доказани факта на злополуката и нейния трудов характер като предпоставка за ангажиране отговорността на работодателя за обезщетяване на претърпените от работника вреди.

Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото действие – р. ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС. В разглеждания случай, след преценката на конкретно установените обстоятелства: характера и вида на получените увреждания - счупване на горния край/хирургична шийка/; счупване на диафизата й/тялото/ и изкълчване на раменна става, като всяко едно от тези увреждания обуславя трайно затруднение в движението на левия горен крайник за срок повече от един месец; възрастта на пострадалата, която е била на 59 години към момента на злополуката; претърпените болки след увреждането /при получаването на травмата и в един неопределен период след това болките и страданията са били във високата скала на интензивност, според заключението на медицинската експертиза/; нуждата от чужда помощ през възстановителния период, поради невъзможност за самостоятелно обслужване; периодът на лечението, обусловило състояние на временна неработоспособност за една година, както и при отчитане, че не е настъпилото пълно възстановяване, и на последно място с оглед на социално икономическите условия в страната към момента на злополуката – м. 02. 2018 г., ОС е приел за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 30 000 лв..

Приел е за основателен довода на ответника за приложението на чл. 200, ал. 4 КТ: според тази разпоредба дължимото обезщетение се намалява с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите. От заключението на вещото лице по изготвената счетоводна експертиза, което съдът кредитира, се установява, че на ищцата е изплатено обезщетение в размер на 592, 76 лв. с пл. н. от 01.04.2019 г. на основание сключена застраховка между ответника и Д. „Общо застраховане“, поради което тази сума следва да се приспадне от обезщетението в размер на 30 000 лв. Така на ищцата следва да се присъди сумата 29407, 24 лв., а до първоначално предявения размер от 40000 лв., претенцията за претърпени неимуществени вреди следва да се отхвърли като неоснователна. Върху сумата за обезщетение се дължи законната лихва от момента на настъпване на увреждането, а именно от 16.02.2018 г.

По отношение възражението на ответната страна, че от обезщетението следва да се приспаднат получените суми от държавното обществено осигуряване в размер на 8231, 16 лв. ОС е приел, че в случая от определеното обезщетение за причинени неимуществени вреди не следва да се приспада изплатеното на ищеца обезщетение по общественото осигуряване, на основание чл. 200, ал. 3 КТ. Работодателят отговаря имуществено пред пострадалия работник или служител за всички действително претърпени имуществени и неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането /т. 6 от Постановление № 4 от 30.10.1975 г. на Пленума на ВС/. Нормата на чл. 200, ал. 3 КТ има друго приложение и то е свързано със задължението на работодателя да обезщети друга имуществена вреда /пропусната полза, каквато в случая не се претендира/ изразяваща се в разликата между заплащаното преди непозволеното увреждане трудово възнаграждение и полученото обезщетение за временна нетрудоспособност или пенсия, тъй като само между тези величини има причинно-следствена връзка.

Въззивният съд е разгледал и направеното от ответника по исковете възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата. Приел е, че при трудова злополука намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване на вредата с допусната от работника груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и мерки за безопасност. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т. е. при условията на пълно и главно доказване работодателят трябва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата за безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и е пренебрегнал основни технологични правила и мерки за безопасност. Изводът за съпричиняване от страна на работника, не може да почива на предположения, нито може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за безопасност – работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато поведението му съставлява тежко нарушение на задължението да положи дължимата грижа при изпълнение на работата. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, и от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да се държи и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Така в случая ответникът сочи, че ищцата е следвало да: подходи със завишено внимание при качване и слизане към подиума, като ограничи до минимум рисковете за здравето си, чрез здраво придържане към сортировката; да преустанови работата и да уведоми прекия ръководител за обстоятелства, които създават риск за живота и здравето при полагане на труд - в това число както при наличие на незакрепени плочки, така и в случай, че не се чувства здравословно добре. Работодателят е издал Инструкция за безопасна работа на длъжност Манипулант, промишлено сортиране в цех ПП-Сортировка, приложена по делото. Не се установява да не са били спазени конкретни изисквания, не се доказва наличие на обстоятелства, създаващи непосредствен непремерен риск за живота и здравето, за да преустанови работа ищцата и уведоми работодателя. Евентуално наличието на поставени, не добре закрепени плочки /което не се доказва несъмнено/, също не може да се приеме за обстоятелство, създало непосредствен риск и задължение за уведомяване. По отношение на довода на ответника, че ищцата следва да го информира, че не се чувства добре здравословно, то по делото не са събрани доказателства за влошаване на здравословното й състояние по време на инцидента. Вещото лице сочи, че има достатъчно много данни за контрол и системно лечение на заболяванията на ищцата и не би следвало да има симптоми, като виене на свят и загуба на равновесие. Или в разглеждания случай по делото не е доказано, че настъпването на злополуката е в резултат от проявена от ищцата груба небрежност. Трудовата злополука е настъпила в резултат на падане от височината на стъпалото върху пода, без да е установено, че работникът е нарушил конкретни правила за безопасност. В хипотеза, при която липсват и свидетели-очевидци, категоричен извод за допусната груба небрежност при обичайното, ежедневно повтарящо се действие на ищцата за слизане от подиума не може да бъде направен, а такъв извод не може да се основава на предположение. По тези съображения възражението на работодателя за намаляване на обезщетението на осн. чл. 201, ал. 2 КТ е прието от ОС за неоснователно.

При данните по делото не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването. Събраните по делото доказателства – вкл. изготвените и приети експертни заключения, са подробно преценени от въззивния съд, който е обсъдил и възраженията и доводите на страните / и в частност тези на ответника по иска-касатор/ и е формирал обстойни изводи по тях. Така във връзка с първия поставен въпрос, въззивният съд не е нарушил задълженията си на съд по същество на спора, съобразно разясненото в ТР №1/9.12.13 г. ОСГТК. Доводите на касатора за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд по същество на спора сочат на осн. по чл. 281, т. 3 ГПК и ВКС не ги разглежда в това производство. В ТР №1/19.02.10 г. е прието, че основанията по чл. 280, ал. 1 са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК и са разграничени целта, предпоставките и приложното поле на двете групи основания.

По втория въпрос – за приложението на чл. 200, ал. 3 КТ, както и във връзка с оплакването за очевидна неправилност на въззивното решение, изводите на въззивния съд съвпадат с приетото в ТР №1/5.03.26 г г. по т. д. №1/23 г. ОСГК. З. не са налице осн. по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение.

В обсега на позоваването от касатора на очевидна неправилност на въззивното решение ВКС извърши проверка и за изтичане на давността, на което се е позовал касаторът своевременно в отговора на исковата молба и в жалбата. Приетото от въззивния съд съвпада със съдебната практика по ЗМДВИП – в същия смисъл е р. по гр. д. №81/25 г. на ОС Благоевград, недопуснато до касационно обжалване с опр. по гр. д. №4345/25 г. на трето г. о. на ВКС. В случая и да се приеме, че давността тече от трудовата злополука – 16.02.18 г., каквото е изразеното в отговора на исковата молба разбиране на ответника и на настоящия състав на ВКС, при спирането й за 69 дни по чл. 3, т. 2 ЗМДВИП, исковата молба от 9.04.21 г. отново се явява заведена преди изтичане на тригодишния давностен срок.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответницата по жалба следва да се присъди поисканото в отговора адв. в.ие по чл. 38, ал. 2 ЗА/ пълномощно л. 32 РС/ в размер на 500 евро.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по делото.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Х. А.“ АД, [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Разград по гр. д. №273/23 г. от 6.11.23 г. в частта по иска за обезщетяване на имуществени вреди на осн. чл. 200 КТ, с цена под 5 000 лв.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА „Х. А.“ АД да заплати на П. Д. К. деловодни разноски за тази инстанция в размер на 500 евро, на осн. чл. 38 ЗА.

Определението само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: