РЕШЕНИЕ

№ 257

гр. София, 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Т. И. разгледа докладвано от съдия Г. Н. гр. дело № 1890 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С Определение № 2737 от 29.05.2025 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 111 от 08.01.2024 г. по в. гр. д.№ 9883/2020 г. на СГС, ІІ „а“ възз. състав.

Касаторът „Агростройтранс“ ЕООД, чрез процесуален представител адвокат А. А. от САК, поддържа, че атакуваното решение е неправилно при наличие на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оплаква се, че въззивният съд е игнорирал доказателствата, относими към заявеното възражение за изтекла придобивна давност, а причина за това е неправилната преценка по приложението на чл. 228, ал. 3 ГПК. Заявено е и оплакване за противоречие с чл. 10, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 7 и чл. 14 ЗСПЗЗ и чл. 13а, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ при осъществения косвен контрол за законосъобразност на Решение № 19351 от 19.08.2008 г. на ОСЗГ – Н. И. Моли въззивното решение да бъде отменено и по делото да бъде постановено друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС да бъде отхвърлен. Не се претендира присъждането на разноски.

Ответниците по касация Т. П. Д., Н. Х. Д., Д. С. Д. – Г., Ю. С. Д., И. С. Д. - Д., Ю. П. Х., С. Г. У., А. Г. С., Ж. М. Р., Т. П. Т., Д. Д. Т., В. Д. Т., М. Й. Г., В. Л. Д., П. Г. Д., Д. Н. Д. и К. Л. Д. са депозирали писмен отговор, като в проведеното открито заседание чрез своя процесуален представител адвокат С. С. от САК на първо място поддържат като правилна преценката на въззивния съд, че процесният имот не е имал характер на държавна собственост. Не оспорват, че при условията на чл. 228, ал. 3 ГПК исковата молба срещу „Агростройтранс“ ЕООД е предявена на 14.10.2014 г., а не на приетата от въззивния съд дата 12.08.2013 г. Това обаче не налага извод, че искът с правно основание чл. 108 ЗС е неоснователен, защото към момента на предявяването на исковата молба първоначално срещу „Камъни и пясък“ ООД настоящият касатор не е бил оповестил статута си на собственик и не е дал публичност на придобити от него права, т. е. дори да е упражнявана фактическа власт, тя не може да се характеризира като явно владение. Считат, че за касатора следва да е приложим 10-годишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, а не кратката 5-годишна давност. В пледоарията по съществото на спора се поддържа още, че възражението на касатора за изтекла в негова полза придобивна давност в периода от 17.09.2008 г. до 14.10.2014 г. не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Претендират присъждането на разноски за защитата пред ВКС съгласно списък и представени доказателства (л. л. 39 – 42).

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение състав на СГС е потвърдил Решение № 70997 от 20.03.2019 г., поправено с Решение № 52575 от 26.02.2020 г. и с Решение № 171904 от 08.08.2020 г. – и трите, постановени по гр. д.№ 34048/2013 г. по описа на СРС, 50 с-в, в обжалваната част, с която е уважен предявеният от Г. П. Д. (починал в хода на процеса и заменен от наследниците по закон В. Л. Д., П. Г. Д., Д. Н. Д. и К. Л. Д.), Т. П. Д., Н. Х. Д., Д. С. Д. – Г., Ю. С. Д., И. С. Д. - Д., Ю. П. Х., С. Г. У., А. Г. С., Ж. М. Р., Т. П. Т., Д. Д. Т., В. Д. Т. и М. Й. Г. срещу „Агростройтранс“ ООД иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението върху недвижим имот, представляващ нива от 0,802 дка, находяща се в махала Т., м. Г., записана като имот № *, кад. л. 47 по кад. план от 1950 г., попадаща в имот с идентификатор ***, възстановена с Решение № 19351/2008 г. на ОСЗГ Н. И. който поземлен имот е идентичен с частта от имот с идентификатор ***, защрихована в Комбинирана скица-приложение № 1 към заключение на СТЕ (л. 195), представляваща неразделна част от решението.

Въззивният съд е съобразил, че в случая ищците се позовават на реституция по ЗСПЗЗ с влязло в сила Решение № 19351 от 19.08.2008 г. на ОСЗГ - Н. И. с което на наследниците на М. и П. Т. Д. е възстановено правото на собственост върху процесния имот, представляващ нива от 0,802 дка, находящ се в землището на мах. Т., м. Г., имот № *, к. л. 47 от кад. план от 1950 г. Решението е постановено след изпълнена процедура по реда на чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ за определяне на застроената част и издадено удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ, съгласно които целият имот пл.№ * попада в границите на урбанизирана територия, определени със ЗРП на м. Т. – стопански двор, ЧЗРП за кв. 50, парцели І - X, одобрен през 1998 г. и цялата площ от 802 кв. м. представлява свободна за възстановяване част. Прието е, че така постановеното решение установява активната легитимация на ищците.

Относно възражението на „Агростройтранс“ ЕООД за липса на упражнен съдебен контрол върху решението на органа по поземлена собственост е посочено, че не е обосновано с конкретни твърдения, както и е неоснователно.

Решението на ОСЗГ е валиден административен акт, който е породил предвиденото в закона конститутивно действие. По отношение на материалната му законосъобразност е изложено следното: Ответникът се легитимира по правоизключващото възражение за право на собственост с констативен нотариален акт № 124, дело № 110/2004 г., издаден на основание ЗППДОбП, чл. 2, ал. 4 ЗДС и чл. 261 ТЗ. Нотариалният акт е издаден за поземлен имот, заснет с пл.№ *, нанесен в кад. лист 47 по неодобрен кад. план на [населено място], м. „Т.-стопански двор“, с площ от 2 790 кв. м., представляващ строителна база, заедно с постройките: битова сграда – едноетажна конструкция и склад с навес. КНА № 110/2004 г. е издаден въз основа на съставен акт за частна държавна собственост № 01228 от 07.10.1998 г. Съгласно представените от ответника и неоспорени доказателства, имотът е бил предоставен за стопанисване и управление на „Агростроймат“ ЕООД на основание Заповед № 181 от 11.05.1995 г. на МЗХП, както и включен в капитала на същото дружество на основание Заповед № РД 41-338 от 30.06.1998 г. на Министъра на МЗГАР и Решение № 7 от 24.07.1998 г. по ф. д.№ 10270/95 г. Съгласно отбелязването в акта за държавна собственост, двете сгради в имота, представляващ държавна земя извън регулация с площ от 2 790 кв. м., са построени през 1987 г. и са от метална конструкция. Като основание за съставяне на акта за държавна собственост е посочено чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ, чл. 68, ал. 1 ЗДС и чл. 146 ППЗДС. По делото е установено, че с договори за приватизационна продажба от 03.02.1999 г. и 05.12.2000 г. са продадени общо 95 % от капитала на държавното „Агростроймат“ ЕООД, като прехвърлянето е вписано по ф. д.№ 10270/1993 г. на СГС. Съгласно отбелязване в неоспорено писмо изх.№ 26-00-923 от 05.03.2004 г. на АСПК, дружеството-купувач по приватизационните договори „Ивал-2000“ ООД е влято в „Камъни и пясък“ ООД с Решение № 22 от 18.12.2003 г. на СГС. Ответното по делото дружество е образувано чрез отделяне от „Агростроймат“ ООД, вписано с Решение № 1 от 23.07.2002 г. по ф. д.№ 6743/2002 г. на СГС. В решението се сочи, че „Агростройтранс“ ООД е правоприемник на „Агростроймат“ ООД и поема активите и пасивите, несвързани с експлоатацията на кариери „Д. Б. и „П. М. , съгласно разделителен протокол и баланс към 31.03.2002 г., представени по делото. С Решение № 4 от 11.12.2004 г. по ф. д.№ 6743/2002 г. на СГС физически лица и Държавата са заличени като съдружници, в резултат от което „Агростройтранс“ ООД е продължило дейността си като „Агростройтранс“ ЕООД. С оглед изложеното, въведеното от ответника възражение за право на собственост, в качеството му на правоприемник чрез отделяне на приватизирано търговско дружество, е квалифицирано като такова по § 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм/, респ. § 11, ал. 1 от ДР на ЗПСК вр. чл. 17а ЗППДОбП /отм/. Безспорно е установено по делото, че процесният възстановен на ищците имот е част от имот на приватизирано дружество, както и че процесът на приватизация е приключил през 2000 г., а решението на ОЗСГ, от което ищците черпят правата си, е постановено през 2008 г. Приватизацията на държавно предприятие с държавно имущество, в чиито активи е включен държавен имот, заявен за възстановяване по ЗСПЗЗ, по принцип е самостоятелна пречка за възстановяване на правото на собственост в реални граници, а бившите собственици имат право само на обезщетение в случаите, когато са налице предпоставките на цитираните разпоредби. Съгласно чл. 17а ЗППДОбП /отм/, при преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество, имуществото, предоставено за стопанисване или управление, се предоставя в собственост на тези дружества с акта на преобразуването, освен ако в него не е предвидено друго. С ПМС № 201/1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти, при образуване, преобразуване, приватизация на държавни предприятия е предвидено, че при преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество, правото на собственост върху недвижими имоти, които са били предоставени на предприятието за стопанисване и управление на тези предприятия, се внася в капитала на тези дружества, освен ако в акта за тяхното преобразуване е посочено друго. С оглед изложеното се приема в съдебната практика, че с визираните норми е регламентирано деривативно транслативно основание за придобиване на вещни права.

Ето защо основният елемент от фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП /отм/ изисква вещта да е държавна собственост, за да може да премине в патримониума на съответното дружество. Прието е, че в случая това обстоятелство не е доказано по делото. Представеният по делото АДС от 07.10.1998 г. е съставен с посочено в него основание чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ. По делото не се твърди и доказва да е налице по-рано съставен акт за държавна собственост. Съгласно трайната съдебна практика, актът за държавна собственост има материална доказателствена сила, която може да бъде оборена при оспорване. В случая ищците изрично са оспорили акта за държавна собственост с оглед удостовереното в него право на собственост на Държавата, от което черпи права ответното дружество. Съгласно чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ, земите, върху които собствеността не може да се възстанови поради обстоятелствата, посочени в ал. 1, са държавна собственост, т. е. придобиването на собствеността става по силата на самия закон. С оглед изложеното, за да удостоверява надлежно възникнало право на собственост в полза на Държавата, следва да се твърди и установи някоя от пречките по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ за земеделска реституция – застрояване или проведено мероприятие, непозволяващо възстановяване на собствеността. В тази връзка въззивният съд е отбелязал, че възстановената на ищците част от бившия земеделски имот е определена като незастроена след проведена процедура по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ и само на това основание визираното в полза на Държавата оригинерно придобиване по чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ не е налице. Отбелязано е още, че по делото не се твърди и доказва да е било налице регулационно отреждане към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, тъй като имотът не е бил в регулация до 1998 г., нито извършеното застрояване от битова сграда от метална конструкция и склад с навес представляват фактически строителни дейности, непозволяващи възстановяване на собствеността.

Прието е, че не се налага различен извод от отбелязването в акта за държавна собственост, че имотът е част от стопански двор. Със ЗИДЗСПЗЗ, ДВ, бр. 79/1996 г. е регламентирана законова възможност (чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ) за земеделска реституция на земи, които не са застроени и не представляват прилежащи площи към сградите в стопански дворове на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, но само в съществуващи или възстановими на терена стари реални граници. Съгласно чл. 11, ал. 5 и чл. 45, ал. 4 ППЗСПЗЗ, незастроените земи в стопанските дворове, включени в границите на урбанизираните територии, се възстановяват на собствениците им по реда на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, т. е. след определяне на застроената / незастроената част при спазване на благоустройствените изисквания за самостоятелно урегулиране. В случая именно този ред е спазен при постановяване на решението на ОСЗГ, като възстановената площ от 802 кв. м. е определена като свободна от строителство след проведена административна процедура. По делото не се твърди и доказва тази площ да е прилежаща към изградените постройки, поради което, при приложение на нормата на чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ следва, че при въведената конкуренция на права ищците са установили, че са правоимащи по ЗСПЗЗ.

Обобщено е, че процесният възстановен на ищците имот не е преминавал в собственост на Държавата, поради което и включването му в активите на приватизирано дружество, чийто правоприемник е ответното дружество, не е породило вещноправни последици. Поради изложеното доказателствената сила на издадения констативен нотариален акт в полза на дружеството е приета за опровергана и същият не удостоверява вещни права, противопоставими на ищците.

По възражението за придобиване на собствеността в резултат от изтекла давност е изложено следното:

Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и трайната съдебна практика, ответникът може да се позовава на давност след възстановяване на собствеността на ищците, поради което възражението му, че началният момент на давността е през 1998 г., е неоснователно. Исковата молба е предявена на 12.08.2013 г. и при всички случаи не е налице изтекъл дори 5–годишен давностен срок преди завеждане на делото, считано от възстановяване на собствеността с решението на ОЗСГ, постановено на 19.08.2008 г. С оглед това е прието, че е безпредметно да се обсъждат събраните по делото гласни доказателства, като е отречено да е налице оргинерно придобиване от ответника, противопоставимо на ищците.

С оглед изложеното и предвид осъществяваната от ответника фактическа власт върху имота (определена като такава без правно основание, противопоставимо на ищците), прието е, че пасивната легитимация е налице с произтичащото от това уважаване на ревандикационния иск.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „От кой момент възниква процесуалното правоотношение между ищеца и новоконституирания по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК нов ответник, т. е. от кога се счита предявената по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК искова молба срещу новоконституирания ответник, който нов ответник именно е направил възражение за изтекла давност ?“ – с довод за противоречие с Решение № 28 от 17.05.2018 г. по т. д.№ 1212/2017 г. на ВКС, I т. о., Решение № 38 от 13.03.2017 г. по т. д.№ 3675/2015 г. на ВКС, IІ т. о. и Решение № 160 от 22.10.2009 г. по т. д.№ 39/2009 г. на ВКС, II т. о., съгласно които процесуалното правоотношение между ищеца и конституирания по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК ответник, който не е съгласен да встъпи в делото, възниква от датата, когато е направено изричното искане от страна на ищеца за неговото конституиране.

Настоящият съдебен състав споделя така формираната практика по приложението на чл. 228, ал. 3 ГПК, която е относима към настоящия случай.

По касационната жалба:

Съобразно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и т. т. 4 и 10 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, касационната инстанция служебно следи за допустимостта на обжалваното пред нея въззивно решение, независимо от това дали е въведено в касационната жалба оплакване за недопустимост на акта на въззивния съд.

В изпълнение на това свое задължение и независимо от отсъствието на оплакване в тази насока в касационната жалба, настоящият състав констатира, че първоначалната искова молба и приложеното към нея пълномощно за адв. С. не са подписани от един от наследниците на М. Т. Д. – З. М. Л., за която данните по делото дават основание да се приеме, че притежава 1/8 ид. част от процесния имот. Нещо повече – съгласно молба от 15.10.2013 г. (л. л. 32-33 от делото на СРС) З. М. Л. е отказала да подпише исковата молба и пълномощното, поради което с Разпореждане на СРС от 29.11.2013 г. (влязло в сила на 12.12.2013 г., л. 53) първоначалната искова молба е върната по отношение на нея. Името й не е посочено сред лицата, подали исковата молба срещу настоящия касатор, като в обстоятелствената част отсъства изявление и от ищците не е изисквано уточнение по въпросите: дали в предмета на делото са включени притежаваните от З. М. Л. права; ако това е така - имат ли (и ако отговорът е „да“ - то от какво произтича) интерес ищците, подали исковата молба срещу настоящия касатор, да претендират ревандикирането на имота изцяло, включително за обема права, притежавани от З. Л.; ако правата на З. Л. не са включени в предмета на делото - има ли основание да се приеме, че делът й по наследство е различен от 1/8 ид. ч. (1/4 ид. ч. от оставената по наследство от М. Т. Д. 1/2 ид. част, наред с притежаваната от съсобственика му П. Т. Д. 1/2 ид. част), респ. – какъв размер идеална част от съсобствеността се твърди, че притежава всеки от ищците в рамките на разликата между пълната собственост върху имота (равностойна на единица) и делът на З. Л.. Неяснотата по тези въпроси налага извод, че е налице нередовност на исковата молба, която въззивният съд ще следва да отстрани, преди да пристъпи към произнасяне по съществото на спора, съобразявайки с уточненията своята преценка за допустимостта на иска за обема права, следващи се на З. М. Л., като при извод, че интерес е налице - да прецизира своето произнасяне в установителната част, а при извод, че касаторът не разполага с основание да се намира в имота - да прецизира своето произнасяне и в осъдителната част на иска по чл. 108 ЗС.

Предвид наличието на порок по чл. 293, ал. 4 ГПК въззивният акт следва да бъде обезсилен, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Преценявайки въведените с жалбата основания съобразно чл. 290, ал. 2 ГПК, ВКС намира следното:

Данните по делото са, че първоначално искова молба е предявена на 12.08.2013 г., но е насочена срещу „Камъни и пясък“ ЕООД.

Исковата молба срещу „Агростройтранс“ ЕООД е постъпила в съда на 14.10.2014 г. при условията на чл. 228, ал. 3 ГПК, поради което и съобразявайки отговора на значимия за спора въпрос, по отношение на този ответник прекъсване на срока на придобивната давност настъпва на 14.10.2014 г., а не на 12.08.2013 г. При заявено твърдение, че фактическата власт е установена от праводателя на „Агростройтранс“ ЕООД („Агростроймат“ ЕООД) през 1998 г., на присъединяване на чието владение касаторът се е позовал с подадения в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор, както и че от датата на влизане в сила на решението на ОСЗГ Н. И. (17.09.2008 г.) до релевантната дата на прекъсване на срока на придобивната давност (14.10.2014 г.) са изтекли повече от 5 години, за въззивния съд е възникнало задължението да обсъди наведените доводи и събраните по делото доказателства, ангажирани от страните във връзка с преценката дали в полза на „Агростройтранс“ ЕООД е осъществено придобивното основание по чл. 79, ал. 2 ЗС. От мотивите на атакуваното решение се установява, че това задължение не е изпълнено. Допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила (чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК), както и наличието на основанието по чл. 293, ал. 4 ГПК, не позволяват на касационната инстанция в разглеждания случай да се произнесе по възражението за давност. Те налагат връщане на делото за ново разглеждане на спора от въззивния съд. В производството по чл. 294 ГПК въззивният съд ще следва да обсъди наведените от страните доводи и ангажираните от тях доказателства, при което следва да се има предвид тълкуването, направено с Решение № 184 от 15.07.2013 г. по гр. д.№ 633/2012 г. на ВКС, IV г. о., съобразно което не е налице процесуална пречка за обсъждането на показанията, дадени от П. Г. Д. пред СРС като свидетел, преди той да придобие качеството страна по делото – ищец. В мотивите на своя акт съдът ще следва да обективира преценката си по въпросите установяват ли се фактите, изграждащи релевираното от касатора придобивно основание по чл. 79, ал. 2 ЗС, респ. – налице ли е противопоставимо на ищците основание за упражняваната от касатора фактическа власт.

Неоснователно е заявеното с касационната жалба оплакване за произнасяне на въззивния съд в противоречие с чл. 10, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 7 и чл. 14 ЗСПЗЗ, както и чл. 13а, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ при осъществения косвен контрол за законосъобразност на Решение № 19351 от 19.08.2008 г. на ОСЗГ – Н. И. С оглед събраните по делото доказателства, включително за издаването на скицата и удостоверението по чл. 13 ППЗСПЗЗ въз основа на одобрен помощен план по чл. 13а, ал. 1 и ал. 2 ППЗСПЗЗ за землището на [населено място] (видно от решението по т. 2 от Протокол № 16 от 28.03.2008 г. от заседанието на комисията, назначена със Заповед № РД-09-067 от 18.02.2008 г. на кмета на район „Надежда“ - л. 9 от делото на СРС), обосновано е прието, че постановеното в полза на ищците Решение № 19351 от 19.08.2008 г. на ОСЗГ – Н. И. е материално законосъобразно. Следва да се подчертае, че изработването на помощен план по чл. 13а, ал. 1 и ал. 2 ППЗСПЗЗ, който да отразява границите на бившите имоти, границите и номерата на имотите по действащия кадастрален план, а след влизане в сила на ЗКИР - по одобрената кадастрална карта, където има такава, има за предназначение да се установи идентичност между притежаваните преди обобществяването и претендираните за възстановяване терени и да бъдат индивидуализирани подлежащите на реституиране имоти - с оглед възстановяване на собствеността по начина, регламентиран с правилото на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. При спор за собствеността на така реституиран имот позитивното решение на органа по поземлена собственост има легитимиращо действие, а при инцидентно произнасяне по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК третата за административното производство страна може да възразява срещу валидността (като основанията за нищожност на административния акт са териториална, йерархическа и материална некомпетентност на административния орган - така: Решение № 454 от 09.12.2011 г. по гр. д.№ 1423/2010 г., ВКС, I г. о.) и срещу материалната законосъобразност на административния акт. При позоваването на чл. 17, ал. 2 ГПК третата за реституционното производство страна е ограничена в обхвата на възраженията срещу материалната законосъобразност на реституционното решение, като (при съобразяване с принципа, от който са изведени постановките на ТР № 9 от 07.11.2012 г. по тълк. д.№ 9/2012 г. на ВКС, ОСГК) те са само в рамките на противопоставените от нея права. Страна, която не повдига спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ (какъвто е и настоящият случай), не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговият наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията или че при установяване на идентичността на възстановения с колективизирания имот са допуснати нарушения на чл. 13 и чл. 13а ППЗСПЗЗ, в каквато насока са доводите на касатора по приложението на чл. 13а ППЗСПЗЗ, застъпени още в отговора на исковата молба.

Изложеното изчерпва правомощията на касационната инстанция съобразно чл. 290, ал. 2 ГПК. С оглед вида на констатираните процесуални нарушения, обосновали касиране на въззивния акт, както и в изпълнение на чл. 294, ал. 1, изр. първо ГПК на въззивния съд се указва, че при новото разглеждане на спора не следва да навлиза в преразглеждане на изводите за неоснователност на възражението, че „Агростройтранс“ ЕООД се легитимира като собственик с КНА № 124/2004 г.

По разпределянето на отговорността за разноските, включително за защитата пред ВКС, следва да се произнесе новият състав на въззивния съд съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно Решение № 111 от 08.01.2024 г. по в. гр. д.№ 9883/2020 г. на СГС, ІІ „а“ възз. състав.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: