РЕШЕНИЕ
№ 251
гр. София, 24.04.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
при участието на секретаря А. Б. като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 3337 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Р. Б. и на М. Н. Е., чрез пълномощник адв. Е. Ф. от САК, срещу въззивно решение № 81/02.05.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 443/2024 г. по описа на Апелативен съд – В., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 94/07.06.2024 г. по гр. д. № 264/2023 г. на Окръжен съд – Силистра и като краен резултат Прокуратурата на Р. Б. е осъдена на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на М. Н. Е. сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., понастоящем преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на Военно окръжна прокуратура – София, ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от подаването на исковата молба- 23.07.2023 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв.
Ищецът М. Н. Е. обжалва решението в отхвърлящата искът за обезщетение за неимуществени вреди част, а ответникът Прокуратурата на Р. Б. оспорва жалбата на Е. и обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен.
В двете касационни жалби са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваните му части, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. И двамата касатори поддържат, че при определяне на обезщетението съдът не е анализирал всички релевантни факти и обстоятелства, както и че размера на присъденото обезщетение не кореспондира с критериите и принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и не съответства на действително претърпените от ищеца вреди.
С определение № 113/12.01.2026 г., касационното обжалване на въззивното решение, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса: как се прилага критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, в хипотеза на иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС.
По поставения въпрос: Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от ППВС № 4/68 г. понятието справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В практиката на Върховния касационен съд, обективирана в: решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г. о.; решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г. о.; решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г. о.; решение № 60291/20.12.2021 г. по гр. д. № 1406/2021 г., на III г. о.; решение № 60242/13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г. о.; решение № 87/08.02.2024 г. по гр. д. № 1088/2023 г. на III г. о.; решение № 730/04.12.2025 г. по гр. д. № 1650/2025 г. на IV г. о.; решение № 241/20.12.2023 г. по гр. д. № 3717/2022 г. на III г. о. и др., дадените в постановлението указания по приложението на чл. 52 от ЗЗД са доразвити в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2б от ЗОДОВ за дейност на органите на съдебната власт, довела до нарушаване на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Приема се, че такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото поведение. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 законодателят примерно е изброил обстоятелства /общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора/, които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав това непозволено увреждане, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. При определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съдът изхожда от общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база взема икономическите показатели и стандарт в страната, към момента на увреждането, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия и се съобразява как се възприема понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата, намерило израз в съдебната практика по идентични казуси. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства /вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние на последния и др./, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния” срок предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението /залога/, което делото е имало за пострадалия /вкл. процесуалното му качество в него/ и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед на конкретния спор. Размерът на обезщетението се определя по справедливост съобразно конкретно установените за случая релевантни обстоятелства при съобразяване наличието на оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Следва да се отбележи, че според съдебната практика на ВКС неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото /решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на ВКС; решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС; решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС и др./. Обичайните вреди са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата му от доверие в институциите и сигурността, че резултатът от престъпното деяние да бъде възмезден. Вредите над обичайните подлежат на установяване, като обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането на държавата по чл. 2б ЗОДОВ /признаване факта на увреждащо поведение/ само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Когато уврежданията са идентични - вредите са резултат от идентична дейност, осъществена по отношение на различни страни, но по едно и също дело, независимо че за всяка личност начинът на понасяне на причинените увреждания не може да е еднакъв, следва размерът на обезщетението, доколкото се касае за сходен случай, да е в сходни граници. Моментът, към който се преценява увреждането, е този, в който е приключило производството, което може да стане и в хода на съдебното производство по иска по чл. 2б ЗОДОВ /чл. 235, ал. 3 ГПК/. Когато забавеното производство е все още висящо, съдът преценява увреждането към датата, на която е даден ход на устните състезания пред съответната инстанция по съществото на спора. Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формулира в мотивите на акта си резултата от тази преценка.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че не са спорни действията на българската държава срещу ищеца в периода 1985 г. -1989 г., както и фактите, свързани с наказателното дело, от забавянето на което Е. търси обезщетение. Приел е за безспорно установено обстоятелството, че наказателното производство по сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили е започнало на 30.01.1991 г., както и че понастоящем същото не е прекратено /на 31.05.2022 г. досъдебното производство било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК поради настъпила смърт на единствения останал обвиняем, но постановлението за прекратяване било отменено по жалба на друго пострадало лице и наказателното производство отново е възобновено/.
Съдът е посочил, че ищецът е фигурирал в списъка на лицата, определени в хода на досъдебното производство като пряко пострадали /въдворявани в затвора Б./ и е бил разпитан по досъдебното производство като свидетел и конституиран като пострадало лице на 21.06.2002 г. Същият подал жалба срещу постановлението за спиране на наказателното производството от 04.10.2018 г. На 08.01.2022 г. поискал да бъде променена правната квалификация на обвинението. На същата дата поискал и да участва като пострадало лице в досъдебната фаза на производството. На 13.06.2022 г. обжалвал и постановлението за прекратяване на наказателното производство от 31.05.2022 г. По делото били ангажирани доказателства, установяващи, че през 2005 г. учреденото в Р. Т. С. за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, една от дейностите на което била защита интересите на репресираните изселници от България, сезирало Народното събрание на РБ за забавянето на сл. д. № 1/1991г., по повод на което е била извършена проверка от инспектората към Министерство на правосъдието. Ищецът М. Е. бил член на сдружението, видно от приложеното удостоверение 22.03.2024 г. без обаче да е установено към кой момент е станал такъв.
Въззивният съд е приел, че предявения иск е доказан по основание. Посочил е, че от образуването на делото на 31.01.1991 г. до момента на устните прения пред въззивната инстанция досъдебното производство е с продължителност над 34 години. Въз основа на примерно изброените в чл. 2б ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ /сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на съответните власти и значението на делото за жалбоподателя/, и конкретните обстоятелства по процесното дело, съдът е приел, че този период значително надхвърля изискването за разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 Конвенцията. Посочил е, че независимо от установената фактическа и правна сложност, характера и фактическия състав на деянията, предмет на разследването, броя на обвиняемите и множеството пострадали лица и произтичащия от това обем на процесуално - следствените действия, както и факта, че част от пострадалите са починали, а други живеят на територията на Р. Т. то продължителността на производството значително надхвърля законоустановените срокове до степен, че това забавяне е довело до изтичане и на абсолютната давност за деянията, предмет на обвинителния акт.
Въззивният съд е изложил съображения как следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изброил е по вид обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени при непозволено увреждане, изразяващо се в нарушаването на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок. Приел е, че справедливото обезщетение, което ще репарира в пълен обем понесените от ищеца неимуществени вреди, възлиза на 30 000 лв.
Предвид отговора на правния въпрос, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, а касационната жалба на М. Н. Е. за изцяло неоснователна, поради следните съображения:
Правилно по делото е прието, че са налице предпоставките по чл. 2б ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, тъй като ищецът, в качеството си на пострадал от престъплението, разполага с активна легитимация по предявения от него иск, и че независимо от фактическата и правната сложност, процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок. Изложил е съображения, че отговорност за това носят разследващите органи и ответната Прокуратура, осъществяваща контрол за законност върху техните действия. При определянето на фактите и обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на дължимото обезщетение по иска с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, въззивният състав не е допуснал противоречие с практиката на ВКС. Правилно е приел, че конкретната продължителност на производството значително надхвърля законоустановените срокове, както и че значителното забавяне на разследването е довело още през 2000 г. до изтичане на абсолютната давност за деянията, поради което очакваният резултат вече е невъзможен. Правилно съдът е констатирал, че делото е имало голямо значение за ищеца, което предопределя и особената важност на производството за разследване и наказване на виновните. Въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е съобразил в достатъчна степен значението на някои от тях и връзката им с основанието, на което се дължи репариране на вредите. Вследствие на това неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е незаконосъобразно завишен. Касационната жалба на ответника в тази насока е частично основателна. Доводите в касационната жалба на ищеца за присъдено обезщетение за неимуществени вреди в нарушение на принципа на справедливост, предвиден в чл. 52 ЗЗД са необосновани.
Както бе посочено, ЕСПЧ приема в практиката си, относно неимуществените вреди, че съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. В същия смисъл е и горецитираната практика на ВКС. Неразумната продължителност на наказателното дело и изложените по-горе специфични обстоятелства предполагат изпитване на безпокойство от развитието на делото, неудовлетворение, усещане за неглижиране и неефикасна защита от държавата, ненаказуемост за виновните и засегнато чувство за справедливост, както и на доверието на пострадалия в институциите и държавността, поради забавянето на делото. В конкретния случай обаче извън тези обичайни вреди не са налице допълнителни, които да обосновават определяне на по-висок размер на обезщетението. По делото не са представени никакви доказателства как воденото производство е повлияло върху начина на живот на ищеца, респ. да е причинило други неудобства, вън от обичайните, нито такива за промяна на здравословно му състояние в причинна връзка със забавеното наказателно производство. По делото липсват доказателства, които да установяват негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело, налагащи присъждането на обезщетение в приетия от въззивния състав размер. Следва да се съобрази също, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението /в т. см.: решение № 60265/20.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о./. В приложното поле на чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Вредите от престъплението /засегнатите нематериални блага/ имат значение единствено за преценка за значението, което делото е имало за пострадалия. Не се установява също ищеца да е бил сред лицата, подали първата жалба през 1996 г. Активността му в наказателното производство е от 2018 г., когато е подал заявление за ускоряване на наказателното производство и впоследствие е поискал отмяна на Постановление за спиране на наказателното производство, както и от 2022 г.- обжалвайки повторното прекратително постановление и искайки промяна на правната квалификация на обвинението и привличане на нови обвиняеми. Следва да се посочи, че самият факт на осъждането /т. е. признаването факта на увреждането/ също има репариращ ефект за пострадалия. Целта на обезщетението е да възмезди пострадалия в най-пълна степен за вредите от накърнените му нематериални блага, които по принцип нямат парична стойност, но без същото да води до неоснователно обогатяване.
Ето защо, настоящият касационен състав счита, че присъденият от въззивния съд размер на процесното обезщетение не съответства на критерия за справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД и на отговора на правния въпрос. Размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай въз основа на конкретно установените по делото обстоятелства, вкл. и по исковете по чл. 2б ЗОДОВ, предявени от други пострадали лица от т. нар. „възродителен процес“, поради което и присъдените с решения на националните съдилища обезщетения в размер на по 30 000 лв. на други пряко пострадали лица, не задължават съда да присъди обезщетение в този размер и по настоящото дело. На съда е служебно известна и практика на ВКС, в която размерът на обезщетението на пострадали лица е определен в рамките от 12 000 лв. до 15 000 лв., напр.: решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 50031/22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 50038/01.03.2023 г. по гр. д. № 2093/2022 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 87/08.02.2024 г. по гр. д. № 1088/2023 г. на ВКС, III г. о.; решение № 382/27.06.2025 г. по гр. д. № 3589/2023 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 730/04.12.2025 г. по гр. д. № 1650/2025 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на ВКС, III г. о.; решение № 241/20.12.2023 г. по гр. д. № 3717/2022 г. на ВКС, III г. о. и др. Крайният момент, към който е преценявано увреждането в по-голяма част от цитираните решения е различен и касае вреди, търпени в по-кратък период от време, а в настоящия случай крайният момент, към който следва да бъде преценено увреждането е 28.03.2025 г., тъй като тогава е даден ход на устните състезания пред въззивната инстанция и към тази дата наказателното производство е било все още висящо, т. е. повече от 34 години. Тези различия в релевантните обстоятелства са от значение за размера на дължимото обезщетение, тъй като икономическата обстановка и стандарта на живот в страната към този момент е различна от тези, съществували през периодите, релевантни за определяне на обезщетенията в посочените съдебни решения.
Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка за всеки отделен случай, поради което унификация е невъзможна, а придържането към предварително посочени стойности по каквато и да било методика би накърнило принципа на справедливост при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. При тези обстоятелства и като съобрази отговора на правния въпрос, както и особеностите на конкретния случай, като взе предвид икономическите показатели и стандарт в страната, съдът приема, че сумата от 18 000 лв. е справедливият размер за обезщетение, достатъчно да репарира настъпилите вреди. В останалата част до присъдения размер от 30 000 лв. претенцията е завишена. Въззивното решение следва да се остави в сила за присъденото обезщетение в размер от 18 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане /в практика на ВКС се приема, че при задължение от деликт по чл. 2б от ЗОДОВ макар и да не е необходима покана за изпадането в забава за плащането му /чл. 84, ал. 3 от ЗЗД/, тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период, за който се дължи главното парично задължение/. Решението следва да се отмени за разликата над 18 000 лв. до присъдения размер от 30 000 лв., като в тази част искът следва да се отхвърли. В останалата му отхвърлителна част въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила.
Предвид изхода на спора, с оглед неоснователността на касационната му жалба, в полза на ищеца не се дължат разноски, касаещи заплатени държавни такси пред касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 81/02.05.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 443/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в частта, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на М. Н. Е. обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., понастоящем преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на Военно окръжна прокуратура – София, за разликата над сумата 18 000 лв. до размера на сумата 30 000 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Н. Е. против Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за разликата над сумата 18 000 лв. до размера на сумата 30 000 лв. –за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., понастоящем преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на Военно окръжна прокуратура – София.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 81/02.05.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 443/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна в останалите му обжалвани части, с които искът по чл. 2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера на сумата от 18 000 лв., ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от подаването на исковата молба - 23.07.2023 г. до окончателното й изплащане; и е отхвърлен за разликата над 30 000 лв. до предявения размер от 120 000 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.