ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 5196
гр. София, 13.11.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 2754 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „ПИМК“ ООД, ЕИК[ЕИК], подадена чрез процесуален представител адв. К. Х. и на ЗАД „А. Б. АД, ЕИК[ЕИК], подадена чрез процесуален представител адв. Б. Н. против решение № 195/25.02.2025г., постановено по в. гр. д. № 3175/2024г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
С обжалваното въззивно решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 3548/10.08.2024г. постановено по гр. д. № 15134/2023г. по описа на Районен съд – Пловдив е постановено друго, с което на основание чл. 200, ал. 1 вр. ал. 4 от КТ „ПИМК“ ООД е осъдено да заплати на Д. Р. Д. с ЕГН [ЕГН], действащ чрез настойника си Й. Р. И. сумата от 65213.70 лева, представляваща обезщетение за понесени от ищеца неимуществени вреди вследствие смъртта на баща му Р. Д. Д., настъпила в причинно-следствена връзка с трудова злополука претърпяна на 18.02.2022г. на ферибота Ro-Pax „EUROFERRY OLYMPIA“, плаващ в гръцки териториални води по курс от Игуменица /Гърция/ до Б. /Италия/, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на злополуката – 18.02.2022г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лева.
Решението е постановено при участието на ЗАД „А. Б. АД, в качеството му на трето лице помагач на страната на ответника „ПИМК“ ООД.
В жалбата си „ПИМК“ ООД поддържа касационни основания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде присъдено справедливо обезщетение, съобразено с текста на чл. 201, ал. 2 от КТ и чл. 52 от ЗЗД, евентуално в случай, че се налага отстраняване на процесуални нарушения делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е допуснал поисканата съдебно-психиатрична експертиза, отговорите на която биха довели до справедливо прилагане на закона, в частност на нормата на чл. 52 от ЗЗД. Сочи необоснованост на фактическите изводи в този контекст, доколкото по делото не са събрани доказателства, водещи до извода за основателност на предявените искове за обезщетение за неимуществени вреди, съгласно приетото в т. II от ППВС № 4/1968г. Счита също, че въззивният съд не се е аргументирал защо приема, че не е налице съпричиняване от страна на починалото лице, като по този начин е постановил обезщетение в пъти по-голямо, отколкото би било присъдено при прилагане на нормата на чл. 201, ал. 2 от КТ.
В жалбата си ЗАД „А. Б. АД поддържа касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което отправя искане въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и да се отхвърли предявения иск по чл. 200 от КТ, а евентуално присъденото с решението обезщетение да бъде намалено.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд не е съобразил, че ищецът не знае за смъртта на баща си, като не се е срещал с него от 2013г., следователно отношенията между ищеца и баща му са трайно прекъснати. Акцентира, че заплатеното на ищеца обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от корабособственика е направено доброволно с цел да се избегнат всякакви бъдещи съдебни спорове, заради което в споразумението помежду им е записано, че „размерът на обезщетението е справедлив и оправдан и пълно и окончателно покрива всички искове в резултат на смъртта на баща му Р. Д.“.
В писмени отговори на касационните жалби ответникът по касация Д. Р. Д., чрез процесуален представител адв. И. К., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационните жалби като неоснователни. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ответник и трето лице помагач на страната на ответника по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Към всяка от касационните жалби е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд, за да постанови решението си е приел за установени следните факти: ищецът е син и наследник по закон на Р. Д. Д., п. на 12.03.2022г. Към момента на смъртта си, Р. Д. е работил по трудово правоотношение в „ПИМК“ ООД на длъжност „шофьор тежкотоварен автомобил“ и е бил командирован от работодателя в изпълнение на международен курс с товарен автомобил с ремарке с посочени номера до Испания. Качил се е с автомобила на ферибот „Euroferry Olympia”, собственост на италианското дружество „Grimaldi lines”, плаващ от Гърция към Италия, потеглил на 17.02.2022г. около 23:59 часа от пристанището в Игуменица, Гърция. На 18.02.2022г. около 04:00 часа сутринта във водите на Йонийско море около остров Корфу, Гърция, на борда на ферибота е избухнал пожар. Тялото на Р. Д. Д. е било извадено от товарен камион на палуба 1 на ферибота, като в удостоверението за смърт, издадено на 12.03.2022г. от съдебен лекар в [населено място] е записано, че смъртта е настъпила в период от 6 до 12 дни преди тази дата. Бил е издаден акт за смърт, в който като дата на смъртта е посочена датата на съдебното удостоверение от съдебния лекар от [населено място] – 12.03.2022г. Злополуката е приета за трудова по смисъла на чл. 55 от КСО, като разпореждането е влязло в сила.
С влязло в сила на 04.04.2009г. решение по гр. д. № 3354/2008г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, ищецът бил поставен под пълно запрещение. С ЕР на ТЕЛК от 06.12.2004г. на ТЕЛК – общи заболявания при МБАЛ П. АД на ищеца е определена 100 % ТНР с чужда помощ пожизнено, с противопоказания да полага какъвто и да било труд, с диагноза „детска церебрална парализа. Към онзи момент за негов настойник е била назначена майка му, която починала през 2014г. от онкологично заболяване. Понастоящем негов настойник е сестра му Й. Р. И., също дъщеря на наследодателя Р. Д..
Според признанията в исковата молба за обезщетяване на неимуществените вреди от смъртта на баща му, на ищеца е изплатена сума в размер на 34 786.30 лева, от които 10000 евро или 19558.30 лева по споразумение с корабособственика Grimaldi Euromed S.p.A. и 15228 лева от застрахователя на работодателя.
За установено от свидетелските показания на св. М.-И. приел, че в интелектуално отношение ищецът бил като малко дете. Когато майка му починала през 2014г., той изпаднал в ступор, около 10 дни бил в някаква кома, но оцелял. Затова когато починал баща му, свидетелката предложила на сестра му да не му казват. От 2021г., след като сестра му заминала със семейството си за Милано, бил настанен в хоспис в [населено място]. От 2014-2015г. ищецът не поддържал връзка с баща си, като контактите помежду им били ограничени по инициатива на сестра му. През този период от време бащата на ищеца не бил търсил връзка с него, но от преживялата му съпруга В. свидетелката знаела, че той много тежко възприемал това да е разделен от децата си. Докато ищецът все още живеел в П., баща му поддържал връзка с него и му носел любимата храна. На няколко пъти след смъртта на баща му показвали на ищеца снимки с него. Когато видел образа на баща си, той грейвал, като последният път дори погалил с ръка екрана на телефона.
От свидетелските показания на св. С., приел за установено, че камионът на Р. бил на първа палуба на ферибота. Тя се затваряла почти херметически, тъй като била под нивото на водата. Камионите ги извадили повече от месец след инцидента. Тялото на Р. било намерено в кабината на камиона. За паркирането на камионите във ферибота отговарял помощният персонал. Служителите насочвали къде да се паркира и да се слезе. Най-вероятно Р. не бил слязъл от камиона, защото при това паркиране било трудно да се качиш, ако вече си слязъл. За шофьорите били резервирани каюти, като всяка каюта била за четирима. Служителите на ферибота, които отговаряли за паркирането, казвали на шофьорите да слязат от камионите. Ако някой не бил слязъл, би трябвало да извикат капитана или някой друг, който да му направи забележка. На фериботите имало инструкции на различни езици, че трябва да се слезе.
При тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че спорни по делото с оглед предмета на въззивното производство са въпросите за справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и намаляване на отговорността на работодателя поради съпричиняване. По въпроса за определяне на справедливия размер на обезщетението приел, че естествено и житейски оправдано е ищецът, като син на починалия, да изпитва болка и страдание от смъртта му. Специфичното му здравословно състояние, свързано с невъзможност за пълноценна комуникация и дефицити в интелектуалното му развитие, довело до поставянето му под пълно запрещение, отбелязал, че не е основание да се приеме, че той е лишен от чувства и не би могъл да търпи морални вреди. Напротив от подробните показания на св. М.-И. изтъкнал за установено, че същият е в състояние да изпитва чувства като обич, радост, щастие, тъга и мъка, и може да ги изразява външно. С оглед увреденото здраве на ищеца, в това число психическо, и предвид обстоятелството, че към настоящия момент на същия не е съобщено за смъртта на баща му съобразил, че при определяне на обезщетението за вредите, търпени от него, водещо значение трябва да има обективният подход, а не преценката за предполагаемите му субективни изживявания. Взел предвид, че със смъртта на баща си ищецът е изгубил единствения си жив към онзи момент родител, останал е сирак и тази загуба е необратима. До края на живота си той ще бъде лишен от възможността да общува с баща си и да получава от него грижата и подкрепата, от която се нуждае не само с оглед нормалните отношения баща-син, но и предвид специалните си потребности. Отбелязал, че ищецът изпитва топли чувства към баща си, макар и след развода на родителите му двамата да не са поддържали ежедневни контакти. Последното обстоятелство обаче възприел, че не е определящо за отношенията им, тъй като е неизбежна последица от развода на родителите и създаването на ново семейство от бащата. При определяне на справедливия размер на обезщетението отчел обективният факт, че след смъртта на майката през 2014г. близката връзка между ищеца и баща му е била прекъсната, като те напълно са престанали да общуват помежду си. Приел, че дори и да се приеме, че състоянието на ищеца не му е давало възможност да търси контакт с баща си, то за баща му не би трябвало да съществува пречка да продължи, както и преди, да се вижда със сина си. Между ищеца и баща му не са били налице обичайните отношения, с които по принцип се характеризира близкото им родство, което обосновал, че следва да намери отражение при определяне на размера на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД. С оглед на това и младата възраст на ищеца към датата на смъртта на баща му – 33 години, трайно влошеното му здравословно състояние, изискващо непрекъсната грижа, съчетано с уязвимото му социално положение поради загубата на двамата родители, социално-икономическата обстановка в страната към датата на трудовата злополука и установените в практиката критерии за справедливост при сходни случаи, които могат да бъда ориентир за размера на обезщетението, съдът е счел, че обезщетение в размер на 100 000 лева справедливо би обезщетило ищеца за неимуществените вреди от смъртта на баща му. В съответствие с разпоредбата на чл. 200, ал. 4 от КТ и с общия принцип на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, че обезщетението трябва да е равностойно на действителните вреди, от дължимото обезщетение приел, че следва да се приспадне сумата от 34786.30 лева, представляваща изплатени до момента от корабособственика и от застрахователя на работодателя обезщетения в полза на ищеца за неимуществени вреди от смъртта на баща му. Като дължим остатък определил сумата от 65 213.70 лева, до която извел извод за основателност на предявения иск.
Въведеното от ответника възражение за съпричиняване приел за неоснователно. Съдът е изложил, че се касае за възникнал на борда на ферибота пожар, който представлява извънредно по характер и непредвидимо събитие. Изтъкнал, че не може да се очаква от пострадалия, както и от който да е бил друг човек, намиращ се на ферибота, да предположи, че точно в този момент ще възникне пожар и предварително да съобрази поведението си с това. Ето защо, доколкото се касае за едно случайно и ненадейно събитие, посочил, че няма как да се приеме, че пострадалият е съзнавал или дори е могъл да съзнава, че пребиваването му в кабината на товарния автомобил би поставило в опасност живота му, респективно, че е проявил груба небрежност. Уточнил, че по делото липсват каквито и да е било доказателства, че ако пострадалият в този момент се беше намирал на друго място във ферибота, не би се стигнало до фаталния край, т. е. че не е установено между поведението на работника или служителя и настъпилия вредоносен резултат да има причинно-следствена връзка, каквато е необходима при съпричиняване. При това от показанията на св. С. изтъкнал, че не се установява при какви обстоятелства и дали по собствена воля пострадалият е бил в кабината по време на инцидента, като в тази насока може само да се предполага, защо не е напуснал превозното средство след паркирането му на ферибота. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт.
Касаторът „ПИМК“ ООД обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поставяйки, следните правни въпроси:
1/ Налице ли са неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване, с оглед обстоятелството, че на ищеца не е съобщено за смъртта на баща му?
2/ Изпълнил ли е задължението си въззивният съд при постановяване на решението по делото и определянето на обезщетението за неимуществени вреди, да обсъди в мотивите си всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в който смисъл е и задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. II от ППВС № 4/1968г.?
3/ Следвало ли е въззивният съд, прилагайки нормата на чл. 52 от ЗЗД, да вземе предвид незнанието на ищеца за настъпилата смърт на наследодателя му?
4/ Нарушил ли е въззивният съд принципа за прилагане на нормата на чл. 52 от ЗЗД, определяйки обезщетение за вредите, търпени от ищеца, преценявайки предполагаеми субективни изживявания?
Повдигнатите процесуалноправен и материалноправни въпроси твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и с практиката на ВКС, конкретно – решение по т. д. № 619/2011г., II ТО и решение по т. д. № 916/2011г., I ТО.
Касаторът ЗАД „А. Б. АД обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поставяйки, следния правен въпрос:
Дължи ли се на основание чл. 200 от КТ обезщетение за неимуществени вреди на пълнолетен низходящ – син на починало в трудова злополука лице, при положение, че същият не знае за смъртта на баща му и не е поддържал с него никакви отношения за период от близо 10 години преди злополуката?
Повдигнатият материалноправен въпрос твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1961г. и ППВС № 4/1968г.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното:
Поставените в изложенията на всеки от касаторите правни въпроси кореспондират с поддържаното от тях основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК /неправилност поради нарушение на материалния закон/ и развитите на тази плоскост доводи, че ищецът, който е недееспособен и не знае, че е загубил единствения си жив родител вследствие настъпила трудова злополука не може да търпи болки и страдания, които да подлежат на обезщетяване по реда на чл. 200 от КТ. Неимуществените вреди в този случай са изключени и поради това, че от момента на смъртта на другия си родител през 2014г., ищецът трайно е прекъснал връзката си със загиналия при злополуката родител.
Поставени в светлината на тези доводи, въпросите се свеждат до един правен, а именно: притежава ли активна материалноправна легитимация по иск с правно основание чл. 200 от КТ низходящ на починал вследствие настъпила трудова злополука работник, който е недееспособен /поставен под пълно запрещение/, не знае за смъртта на единствения си жив родител /по решение на настойника му, за да съхрани здравето му/ и който трайно е прекъснал връзката си със загиналия при злополуката родител /отново по решение на настойника му/ и как следва да се приложи принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД в този случай?
Така обобщен, въпросът е част от предмета на разрешения от въззивния съд правен спор и даденото по него решение е обусловило решаващата правна воля на съда и изхода на делото. Ето защо по него е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касационно обжалване. По въпроса не е налице обаче специалният критерий за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, който е уреден в закона като кумулативна предпоставка обуславяща приложното поле на касационния контрол. Цитираната от касатора „ПИМК“ ООД практика на ВКС е неотносима към разглеждания случай – производството по т. д. № 619/2011г., II ТО се е развило по чл. 288 от ГПК, а в решението по т. д. № 916/2011г., I ТО е даден отговор на правния въпрос релевантни ли са за критерия по чл. 52 от ЗЗД, лимитите на застраховане по Наредба № 18/1997г., издадена въз основа на отменения Закон за застраховането, който е извън предмета на настоящия спор.
Кръгът от лица, които имат право на деликтно обезщетение по правилата на гражданския закон /чл. 45 от ЗЗД/, към който за неуредените въпроси в специалния Кодекс на труда, Глава Х, по имуществената отговорност на работодателя за причиняване на смърт на работника препраща чл. 212 от КТ, е изяснен изчерпателно с приетите от Пленума на ВС Постановления № 4/1961г., № 5/1969г. и № 2/1984г., както и в практиката на ВКС постановена по реда на чл. 290 от ГПК – Решение № 254 от 29.01.2013г. по т. д. № 32/2012г., II ТО. А въпросът за критериите за точното прилагане на принципа за справедливост е изяснен във формираната задължителна практика на ВС и ВКС – ППВС № 4/23.12.1968г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, както и в тази по приложението им – Решение № 719 от 03.12.2024г. по гр. д. № 3072/2023г., III ГО и много други.
В тази практика е прието, че правото на обезщетение следва да се признае в полза на най-близките на пострадалия, които поради биологично предопределени родствени връзки или житейски създадени емоционални и духовни връзки действително търпят преки и непосредствени имуществени и/или неимуществени вреди от неговата загуба. Сред лицата с право на обезщетение са и децата на починалия, които в най-висока степен са засегнати от смъртта му, бидейки лишени завинаги от неговата родителска обич и морална подкрепа, а до определена възраст – и от дължимата по закон финансова подкрепа под формата на издръжка. Макар да не е изрично уредено в закона, правото на обезщетение принадлежи както на децата, които са били родени и живи към момента на смъртта на родителя, така и на заченатите, но все още неродени към този момент негови деца. В последната хипотеза, при условие, че детето се роди живо и жизнеспособно, правото на обезщетение по чл. 45 от ЗЗД, възниква в момента на раждането, от който детето придобива гражданска правосубектност /чл. 1 от ЗЛС/ и започва да търпи в правната си сфера неблагоприятните последици от непозволено причинената смърт на своя родител. От гледна точка на въведения в чл. 51, ал. 1 от ЗЗД обективен критерий, връзката между причинената от трудова злополука смърт и търпените от детето неблагоприятни последици е пряка и непосредствена, тъй като отнетият вследствие на непозволеното увреждане живот на родителя препятства възможността детето да получи полагащите му се по закон и справедливост родителска любов, закрила и подкрепа. След като от момента на своето раждане, поради нормално присъщото на биологичната връзка помежду им съдържание, детето най-осезателно и най-интензивно понася отрицателните последици от безвъзвратната загуба на родителя си, няма основание да се отрече на заченатото, но все още неродено към момента на деликта дете, правото на обезщетение по чл. 45 от ЗЗД за неимуществените вреди от причинената при деликта смърт на неговия родител. Отричането на правото на обезщетение с аргумент, че проявлението на вредите е последващо спрямо настъпването на смъртта в този смисъл, е крайно несправедливо и същевременно несъвместимо с правилото на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, според което всички вреди, произлезли пряко и непосредствено от нарушаването на забраната за непозволено увреждане, подлежат на обезщетяване от техния причинител и/или от отговорните наред с него или вместо него лица.
Същото мерило следва да намери приложение и при разрешаването на въпроса за правото на недееспособния и неработоспособен пълнолетен низходящ, незнаещ за смъртта на единствения си жив родител с когото е прекъснал връзка, на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалия в резултат на трудова злополука негов родител/баща. Щом правото на обезщетение принадлежи както на децата, които са били родени и живи към момента на смъртта на родителя, така и на заченатите, но все още неродени към този момент негови деца, то принадлежи и на децата, които са били родени здрави, така и на тези, които са били родени нездрави. Законът в контекста на правото на обезщетение на неимуществени вреди /чл. 45 от ЗЗД, чл. 200 от КТ/ не прави разлика между здрави и болни деца на пострадалия, между дееспособни и недееспособни деца, нито между силно привързани и отчуждени от родителя деца. Недееспособността не лишава низходящия от право на обезщетение, както и липсата на знание за смъртта не изключва правото на обезщетение. А степента на емоционална връзка, конкретните страдания и особеностите на личността на ищеца съдът преценява при определяне размера на обезщетението.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка с противоправното поведение. Тези обстоятелства при загубата на близък са свързани с внезапността на събитието; вида, характера, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, както и произтичащите от тях физически и психологически последици за увредения; възприети ли са от ищеца съпътстващите физически болки и други страдания на починалото лице, съответно тяхната сила, интензитет и продължителност на болковия синдром; как те са се отразили върху психиката и емоциите на ищеца; възрастта на пострадалия и тази на ищеца към датата на деликта; родствените и емоционални отношения между ищеца и пострадалия, близостта между тях; конкретните чувства на ищеца към момента на деликта и след това; наличието или липса на промяна в живота на ищеца свързана с неговото здравословно състояние, трудова дейност, социализация и изобщо цялостното отражение на загубата върху живота му. При определяне размера на обезщетението следва да се отчетат стандартът на живот в страната към периода на увреждането, ориентир за който е и съдебната практика в сходни хипотези. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка.
Окръжен съд – Пловдив при постановяване на обжалваното решение е изложил мотиви, които са съобразени и не се отклоняват от установената практика. Като пълнолетен син и неработоспособен низходящ на починалия вследствие на трудова злополука работник, приел, че ищецът е активно материалноправно легитимиран по предявения осъдителен иск за обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на баща си с правно основание чл. 200 от КТ; съобразил обстоятелството, че ищецът е поставен под пълно запрещение, с установена 100 % ТНР с чужда помощ пожизнено, с противопоказания да полага какъвто и да било труд, с диагноза „детска церебрална парализа“ от момента на раждането му; съобразил е, че правото на най-близкия роднина да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на лице, причинена от трудова злополука, възниква с настъпването на смъртта и не зависи от това дали ищецът е дееспособен и дали е узнал за нея; взел е предвид установеното от събраните по делото свидетелски показания, че причината за незнанието на ищеца за кончината на родителя му се корени в стремежа за защита на здравето на недееспособния – настойникът е преценил, че уведомяването би навредило на психическото му състояние и е действал в интерес на представлявания; информирането му за смъртта на майка му през 2014г. било последвало от кризисно разстройство на здравословното му състояние и в този смисъл незнанието може да бъде допълнителен аргумент за наличие на страдание, макар и неосъзнато в пълна степен; че ищецът не губи правото си на обезщетение поради липса на знание. Като син на починалия вследствие на трудова злополука, ищецът е лишен от бащина закрила и издръжка в своя живот и този факт не е обусловен от това дали той е здрав или болен. Тези вреди са безспорно пряка и непосредствена последица от настъпилата злополука, настъпили са за ищеца от момента на загубата на единствения жив родител, същите са необратими и са за целия му живот, тъй като завинаги е лишен от изконните си човешки права да има бащина подкрепа, да поддържа с него присъща между родител и дете емоционална връзка, да бъде обичан и обгрижван от него; да получава любовта, закрилата и подкрепата, която само той би могъл да му осигури.
При определяне на справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди в мотивите си всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД: отчел е особеностите на случая; възрастта на ищеца; особеното му положение; прекъснатата и отслабена от 2014г. емоционална връзка между ищеца и баща му, поради смъртта на майката и създаденото от бащата ново семейство; че това прекъсване на отношенията не е било личен избор на ищеца; обстоятелството, че ищецът е настанен в хоспис в [населено място]; уязвимостта на личността му, включително психическото и интелектуално състояние на ищеца; възможността за преживяване на загубата, дори без пълно осъзнаване. Въз основа на преценка по вътрешно убеждение на всички събрани по делото доказателства, поотделно в тяхната взаимна връзка, въззивният съд е съобразил съвкупността на релевантните обективни факти относими към определяне на справедливата парична оценка, които засегнатите блага имат за своя носител.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика, която е константна и ясна и не са налице основания за изменението й поради изменение на закона или на обществените отношения. Въпросите относно правото на ищеца на обезщетение, както и за справедливия му размер с оглед спецификата на разглеждания спор са обосновани с несъгласието на всеки от касаторите с извода на съда за наличие на реално претърпени вреди от ищеца и необосноваността на решението, извлечени от начина на обсъждане на отделните доказателства и са извън предмета на настоящото производство по допускане на обжалването по чл. 288 от ГПК.
В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, с оглед отправеното искане и доказателствата по делото, на адв. И. Х. К. следва да се определи възнаграждение за осъществено процесуално представителство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв в размер идентичен на определеното за въззивна инстанция съразмерно с уважената част от иска – 5867.10 лева. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на касатора „ПИМК“ ООД.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 195/25.02.2025г., постановено по в. гр. д. № 3175/2024г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „ПИМК“ ООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. И. Х. К. от АК – П. сумата от 5867.10 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за касационна инстанция на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.