ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 5336/20.11.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Р.

ЧЛЕНОВЕ: Г. М.

З. Р.

като разгледа, докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 2625 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, чрез процесуалния му представител, срещу решение № 1988 от 02.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 10305/2024 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, III – В състав, с което е потвърдено решение № 14020 от 16.07.2024 г., постановено по гр. д. № 4301/2024 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 77 състав, с което са уважени предявените от Г. А. П. срещу „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ и уволнението му, извършено със Заповед № ЕНВ-ORD-60/21.11.2023 г., е признато за незаконосъобразно, като заповедта е отменена, възстановен е на заеманата преди уволнението длъжност и са му присъдени сумата 686,27 лв., обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение в период от 21.11.2023 г. до 04.12.2023 г., както и сумата 820,39 лв., обезщетение за работа при работодател за по-ниско възнаграждение отколкото преди уволнението за периода от 05.12.2023 г. до 11.01.2024 г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.

В касационната жалба се релевира касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и са формулирани следните въпроси:

1. „Какво е съдържанието/характеристиката на дисциплинарното нарушение „злоупотреба с доверието на работодателя“?“;

2. „Какви форми е възможно да има дисциплинарното нарушение „злоупотреба с доверието на работодателя“?“;

3. „Възможно ли е да има дисциплинарно нарушение „злоупотреба с доверието на работодателя“, когато с действията си работникът/служителят е злепоставил работодателя пред трети лица, независимо дали действията му са извършени умишлено или не?“;

4. „Резултатно или формално е дисциплинарното нарушение „злоупотреба с доверието на работодателя“? Необходимо ли е да има някакъв резултат от действията на работника/служителя, или не е необходимо?“.

Твърди се, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение № 86 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 1734/2009 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 379 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 100/2011 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 242 от 21.05.2012 г. по гр. д. № 932/2011 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 232 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 41/2012 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 2094 от 16.12.2005 г. по гр. д. № 1623/2003 г. на III г. о. на ВКС.

Поддържа се още наличието на самостоятелното основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба – Г. А. П., в писмен отговор, подаден чрез процесуалния му представител, оспорва наличието на основания за допускане на касационния контрол, а по същество счита подадената касационна жалба за неоснователна. Прави искане за присъждане на разноски.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявените искове са с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ. От фактическа страна съставът на СГС е споделил изводите на първоинстанционния съд и е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК, след което е изложил и собствени мотиви по спорните между страните въпроси, пренесени и пред въззивната инстанция. Посочил е, че от заповедта за дисциплинарно уволнение се установява, че мотивите за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ се свеждат до следното: при посещение на 07.05.2023 г. в жилищна сграда за отчитане показанията на средствата за търговско измерване на клиенти /електромери/ в жилищна кооперация на [улица] [населено място] ищецът е счупил всички капачки на електромерните табла, намиращи се във входа на сградата на посочения адрес. Съдът е посочил е, че между страните не се спори относно съдържанието на заповедта /мотиви и описаната в нея фактическа обстановка/, както и относно процедурата по налагане на дисциплинарното наказание. Приел е, че работодателят е спазил формалните изисквания на чл. 193 от КТ, чл. 194 от КТ и чл. 195 от КТ, като е изискал писмени обяснения от ищеца преди налагане на наказанието, а самото то е наложено в рамките на предвидените в КТ преклузивни срокове. Като спорно е определил обстоятелството дали наложеното дисциплинарно наказание - уволнение е съответно на извършеното от ищеца нарушение, т. е. дали е съобразено с критериите на чл. 189, ал. 1 КТ. Позовавайки се на практиката на ВКС, въззивният съд е посочил, че при преценката на тежестта на нарушението следва да се съобрази и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника към конкретното неизпълнение. Съдът е приел, че работодателят-ответник не е ангажирал безспорни и категорични доказателства, установяващи вменените на ищеца с процесната заповед нарушения на трудовата дисциплина, визирани в цитираните в заповедта разпоредби на чл. 187, ал. 1, т. 3, т. 7, т. 8, т. 9 и т. 10 КТ, обосновали налагането на дисциплинарно наказание. Аргументирал се е, че описаните в уволнителната заповед действия, квалифицирани от работодателя като извършени от ищеца дисциплинарни нарушения, не могат да бъдат подведени под диспозицията на цитираните нормативни разпоредби и съответно - да бъдат квалифицирани, като дисциплинарни нарушения по смисъла на чл. 186 КТ, обосноваващи ангажирането на дисциплинарна отговорност. Решаващият мотив на съда е, че дори да приеме, че ищецът е извършил твърдяното от ответника дисциплинарно нарушение, последното не е с такава тежест, че да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение. В тази връзка се е аргументирал, че от събраните по делото доказателства не е установено извършеното от ищеца дисциплинарно нарушение да е довело до настъпили вредни последици за работодателя и да се е отразило негативно върху цялостната му дейност. Посочил е, че хипотетичната вероятност за увреждане интересите на работодателя не е достатъчна да оправдае санкцията с най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение. Според съда превантивната цел на наказанието - въздействие и коригиране поведението на санкционирания служител и дисциплиниране на останалите членове на колектива - би била постигната и с налагане на наказание с по-ниска тежест. Като определящо при преценката за несъразмерност на наказанието е отчетено и обстоятелството, че ищецът не е бил дисциплинарно наказван за други нарушения на трудовата дисциплина по време на съществуване на трудовото правоотношение, с оглед на които поведението му да бъде характеризирано като особено укоримо и сочещо на съществена и устойчива промяна в отношението към изпълнение на трудовите задължения. В тази връзка съдът е направил извод, че доколкото извършеното дисциплинарно нарушение е първо за ищеца, то се касае до изолиран случай, а не за проява на системно незачитане на трудовите задължения и вътрешните правила, и разпореждания на работодателя. В заключение, като е взел предвид елементите от обективната страна на деянието, субективното отношение на ищеца и липсата на доказателства за настъпили за работодателя неблагоприятни последици, съдът е направил извод, че извършеното нарушение на трудовата дисциплина не следва да се квалифицира като тежко такова по смисъла на чл. 190 КТ и не оправдава налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание - уволнение. Направил е заключение, че изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца е правилен и съответно като основателни и доказани по размер са уважени и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпрос свързан с приложението на чл. 189 КТ. Посочил е, че дори и да се приеме, че извършеното от служителя представлява нарушение, то наложеното най-тежко наказание не съответства на тежестта му в разрез с разпоредбата на чл. 189 КТ. Мотивите му касаят извършената преценка за тежестта на нарушението съобразно конкретно установените по делото обстоятелства, като е взел предвид значимостта на неизпълненото задължение с оглед трудовата функция на работника/служителя, обема на неизпълнение, както и липсата на конкретни обективни последици от допуснатото нарушение. По тези основополагащи изводи на съда касаторът не е поставил правен въпрос.

Поставените в изложението въпроси касаят характера и съдържанието на дисциплинарното нарушение „злоупотреба с доверието на работодателя“. Доколкото решаващият извод на съда е за несъответствие между твърдяното нарушение и наложеното наказание, то въпросите за съдържанието на нарушението не обусловят правните изводи на съда.

Доколкото обаче въззивният съд е изложил допълнителни мотиви, че не се установява извършено от служителя дисциплинарно нарушение, което може да бъде подведено, под която и да е от нормите на трудовото законодателство, цитирани в уволнителната заповед /сред които е и чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ – злоупотреба с доверието на работодателя/, следва да се посочи, че не е налице твърдяното противоречие с посочената практика на ВКС. В цитираното от касатора решение № 86 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 1734/2009 г. на IV г. о. на ВКС се касае до служител, натоварен с управленски функции и съответно по-висока степен на оказаното от работодателя доверие. Решение № 379 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 100/2011 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 242 от 21.05.2012 г. по гр. д. № 932/2011 г. на IV г. о. на ВКС също разглеждат хипотези на по-високо доверие на работодателя към ръководния персонал, на който е възложен контрол при изпълнението на трудовите задължения на подчинените му, или към служител на материално-отчетническа длъжност. В настоящия случай съдът не е приел ищецът да е заемел такава длъжност, обосноваваща по-високото доверие от страна на работодателя. Решение № 2094 от 16.12.2005 г. по гр. д. № 1623/2003 г. на III г. о. на ВКС е изцяло неотносимо, доколкото касае втората хипотеза в чл. 187, т. 1 КТ – „уронване на доброто име на работодателя“, каквито твърдения работодателят-ответник не е навеждал в производството.

Съответствието на изводите на съда по въпроса дали от събраните доказателства се установява извършено от ищеца нарушение на трудовата дисциплина не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, на етапа от производството по селектиране на касационните жалби ВКС няма правомощието да се произнася по правилността на атакуваното въззивно решение.

Поради изложеното, не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Допълнително следва да се посочи, че в изложението касаторът бланкетно е посочил и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да наведе друга конкретна аргументация. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на касатора, като при това съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. Затова липсата на обосновка е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение по така формулираните от касатора правни въпроси.

Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика, противно на доводите на жалбоподателя.

С оглед изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

При този изход на спора пред касационната инстанция на адв. Р. М., АК – Ловеч, като пълномощник на ответника по касационната жалба /ищец по иска/ Г. П., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за депозирания отговор на касационна жалба в размер, определен от съда, на 600 лв. за осъществената безплатно правна помощ и съдействие по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 27.06.2025 г.

Воден от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1988 от 02.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 10305/2024 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, III – В състав.

ОСЪЖДА „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 3 ЗА да заплати на адвокат Р. М., АК – Ловеч, 600 лв. - адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.