ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5317

гр. София, 20.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 2639 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. срещу въззивно решение № 68/15.04.2025 г. по възз. гр. д. № 102/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след частична отмяна на решение № 1509/12.12.2024 г. по гр. д. № 1031/2024 на Окръжен съд – Пловдив, касаторът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на И. Х. Г. сумата от още 6 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно воденото наказателно производство по сл. д. № 147/2014 г. по описа на ОСлО при Окръжна прокуратура – Пловдив, със законната лихва от 19.05.2021 г.; както и сумата от още 8 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно воденото наказателно производство по ДП № 100/2018 г. по описа на РПУ – Асеновград, със законната лихва от 17.10.2022 г.

Решението е влязло в сила в частите, с които исковете за неимуществени вреди са уважени до размера съответно на сумите от 6 000 лв. и 10 000 лв.; както и по исковете за имуществени вреди.

В изложението си жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси за необходимостта от доказване на причинно-следствената връзка между твърдените вреди и воденото наказателно производство; за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по сходни случаи. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по жалбата – И. Х. Г., представляван от адв. Е. Н., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Подадена е и насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за неимуществени вреди за разликите над присъдените суми до предявените размери, както следва: над сумата 12 000 лв. до размера от 70 000 лв.; и за разликата над 18 000 лв. до размера от 80 000 лв. Сочи се, че в тези части решението е незаконосъобразно и необосновано.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното:

С въззивното решение е прието, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от незаконно наказателно преследване. Посочено е, че с постановление от 24.02.2014 г. на прокурор при РП – Пловдив е разпоредено да се образува досъдебно производство против И. Г. за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. с чл. 26, ал. 1 НК - за това, че в периода 09.07.2010 г. - 17.08.2010 г. при условията на продължавано престъпление в качеството си на длъжностно лице (управител на търговско дружество „ЦКК“ ООД) е присвоил чужди пари - сумата от около 2 000 000 лв., собственост на дружеството, като длъжностното присвояване е в големи размери. С постановление от 15.04.2014 г. на прокурор при ОП – Пловдив разследването по ДП № 95/2014 г. е възложено на следовател при ОСлО при ОП и е образувано ДП № 147/2014 г. Ищецът е разпитван като свидетел на 02.09.2014 г., 09.09.2014 г., 16.02.2015 г. и 20.05.2015 г., както и е подал писмени обяснения на 06.01.2014 г. и 04.09.2014 г. С постановление от 17.02.2017 г. на прокурор при РП – Пловдив досъдебното производство е прекратено, но същото е отменено с определение № 780/27.04.2017 г. по ч. н.д. № 2016/2017 г. на Районен съд – Пловдив и делото е върнато на прокуратурата за изпълнение на дадените указания. С постановление от 14.02.2018 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, във вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 220, ал. 1 НК и му е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5 000 лв. На 16.11.2018 г. разследването е предявено на обвиняемия, а на 11.02.2019 г. е изготвено заключително мнение за прекратяване на производството. С прокурорско постановление от 08.05.2019 г. наказателното производство е прекратено, поради приетото, че не е осъществен съставът на престъплението, за което ищецът е бил привлечен като обвиняем. Против това постановление е подадена жалба от „ЦКК”ООД и с определение № 116/ 08.03.2021 г. по ч. н.д. № 1438/2021 г. на РС – Пловдив то е отменено, но с определение № 86/19.05.2021 г. по ч. н. д. № 824/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив определението на районния съд е отменено и жалбата на „ЦКК” ООД е оставена без разглеждане.

На 07.02.2018 г. е образувано второ ДП № 110/2018 г. за извършено от ищеца престъпление по чл. 347, ал. 1 НК и със заповед на полицейски орган от 07.02.2018 г. на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР И. Г. е задържан за срок от 24 часа. С постановление от 08.02.2018 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 347, ал. 1 НК и по чл. 325, ал. 1 НК, задържан е за срок от 72 часа, след което му е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10 000 лв. С постановление от 11.02.2018 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 347, ал. 1 НК, по чл. 325, ал. 1 НК и по чл. 323, ал. 1 НК. В РС – Асеновград е внесен обвинителен акт, по който е образувано н. о. х. д. № 449/2021 г. С протоколно определение от о. с.з. на 01.11.2021 г. производството по делото е прекратено, поради констатирани същественш нарушения на процесуалните правила в хода на досъдебното производство и делото е върнато на РП – Пловдив за изпълнение на дадените указания. С прокурорско постановление от 03.02.2022 г., влязло в сила на 17.10.2022 г., наказателното производство е прекратено поради неосъществяване състава на престъпленията, за които са повдигнати обвиненията.

При тези данни, за да формира преценката си относно размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, съдът е съобразил установения с ангажираните доказателства интензитет и продължителност на търпените морални вреди, възрастта на ищеца; професионалната му реализация и създаденото име и авторитет в обществото; настъпилата промяна в характера му и в отношенията с близки, приятели и бизнес партньори; изживените силни негативни емоции, влошаването на психическото и емоционалното му състояние; създадената несигурност за бъдещето предвид възможно осъждане; броя, вида и тежестта на повдигнатите обвинения - за извършване на едно тежко умишлено престъпление и на още три умишлени престъпления; предвидените за тях наказания (лишаване от свобода от три до петнадесет години, съчетано с лишаване от право да заема определена държавна или обществена длъжност или да упражнява определена професия или дейност и конфискация до 1/2 от имуществото на виновния; съответно - лишаване от свобода до пет години, лишаване от свобода до две години или пробация и обществено порицание и лишаване от свобода до пет години и глоба до 1 000 лв.). Отчетени са още продължителността на двете наказателни производства (около 7 години и 3 месеца за първото и 4 години и 8 месеца по второто), която е приета за сравнително голяма спрямо фактическата и правната им сложност; вида и тежестта на определената мярка за неотклонение („парична гаранция“), както и обстоятелството, че за вредите от задържането по второто наказателно производство ищецът е бил обезщетен с влязло в сила решение по друго дело. В заключение, обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е счел, че обезщетение в общ размер на 12 000 лв. за незаконното обвинение по първото наказателно производство и от 18 000 лв. за обвиненията по второто са справедливи и достатъчни да компенсират ищеца за претърпените от незаконната процесуална принуда морални вреди. Исковете за разликите до предявените размери, съответно от 70 000 лв. и 80 000 лв. са счетени за неоснователни и са отхвърлени.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на касационната жалба.

Поставените от касатора въпроси са релевантни и обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВС и ВКС (ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК, множество решения на състави на ВКС – напр. решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о., решение № 42/22.02.2013 г. по гр. д. № 854/2012 г., ІІІ г. о., решение № 95/23.04.2014 г. по гр. д. № 5805/2013 г., ІІІ г. о., решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г., IV г. о., решение № 60/13.04.2018 г. по гр. д. № 2611/2017 г., ІV г. о. на ВКС и др.), която приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.

Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят. Предвид това, обжалваното решение не противоречи, а съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК) и в константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (вкл. и цитираните от касатора). Несъгласието на жалбоподателя с обсъждането и анализа на доказателствата, извършени от въззивния съд и с крайния резултат по делото, касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка във фазата по чл. 288 ГПК.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – не е налице. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на въззивното решение, която предполага видимо тежко нарушение на материалния и/или процесуалния закон, или явна необоснованост на изводите на съда, поради грубо нарушаване на правилата на формалната и правна логика. В случая, аргументацията на жалбоподателя се основава на неправилно разрешаване от страна на въззивния съд на поставените в изложението правни въпроси, касаещи размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди, по които, както се посочи по-горе, произнасянето на въззивната инстанция не противоречи на установената практика на ВС и ВКС. Предвид това, по въпроси, които не обуславят селектирането на жалбата, „очевидна неправилност“ на въззивното решение не би могла да се констатира.

С оглед изложеното, не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускането на касационния контрол. В този случай, съгласно правилото по чл. 287, ал. 4 ГПК, насрещната касационна жалба на И. Г. не следва да бъде разглеждана и разноски за защитата и изготвянето й не се дължат.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 68 от 15.04.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 102/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната му част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.