ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2269

гр. София, 30.04.2026 г. Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети април, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 840 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ответниците по делото – Софийски районен съд (СРС) и Софийски градски съд (СГС) срещу решение № 565 от 24.11.2025 г. по в. гр. д. № 995/2025 г. на Окръжен съд – София в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение № 213 от 07.07.2025 г. по гр. д. № 27/2024 г. на Районен съд – Костинброд в частта му, в която е уважен предявеният от В. Н. С. иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на касаторите да заплатят солидарно на ищцата сумата 2 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради нарушение на правото й на разглеждане и решаване в разумен срок на гражданско дело № 30668/2014 г. по описа на СРС и гражданско дело № 3514/2022 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане.

Жалбоподателят СРС поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че следва да се изследва общата продължителност на процесното делбено дело, а не на отделните фази от съдебното производство, което въззивният съд намира да не е направил. Твърди, че съдът не е съобразил всички релевантни за спора обстоятелства при постановяване на обжалвания акт, поради което е извел неправилния и необоснован извод за забавяне на производството. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ да бъде отхвърлен като неоснователен или размерът на присъденото обезщетение да бъде намален и съобразен с принципа на справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба, касаторът СРС поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следния въпрос: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди конкретните обстоятелства (съображения), въз основа на които е приел като справедлив присъдения от него размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт съобразно чл. 52 ЗЗД, при наличие на изрични възражения в тази насока в подадените от въззивниците СРС и СГС въззивни жалби?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 338/10.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. на ВКС, III г. о., т. 11 ППВС № 4/23.12.1968 г. и др.

Касаторът СГС поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че солидарната отговорност на ответниците е установена със законова разпоредба от ЗОДОВ и не позволява разграничаване при липса на принос в причиняване на вредоносния резултат от една от съдебните инстанции в качеството й на процесуален субституент. Посочва, че въззивната инстанция не е съобразила всички относими към спора обстоятелства и доказателства, както и направения фактически извод, че при решаване на в. гр. д. № 3514/2022 г. СГС не е допуснал забава, при което не е следвало да бъде ангажирана отговорността му по предявения иск. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ срещу СГС да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен или да бъде намален размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, ако касационната инстанция намери за обоснована солидарната отговорност на двамата ответници.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, жалбоподателят СГС поставя следните въпроси: 1. „Допустимо ли е разрешение, при което съдебна инстанция, пред която делото е било разглеждано и поради това съответният съд е посочен като ответник, да бъде изключена от кръга пасивно легитимирани да отговарят ответници при условията на солидарна отговорност, когато отговорността се реализира по реда на чл. 2б ЗОДОВ?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 50258 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 4461/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 50005 от 08.07.2024 г. по гр. д. № 70/2022 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о.; 2.„ Въз основа на какви критерии и съотношението между тях се извършва преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС?“; 3. „Кои са критериите, определящи справедливостта” по чл. 52 ЗЗД, при определяне на конкретен размер на обезщетението, във връзка с решаване на делата в разумен срок?“; 4. „Достатъчно ли е единствено да бъдат формално изброени тези критерии или следва решаващият състав на съда да извърши задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства и да посочи значението им за размера на неимуществените вреди?“, за които три въпроса твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, решение № 48 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на ВКС; ППВС № 4/1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС; решение № 334 от 19.06.2025 г. по гр. д. № 3984/2024 г. на ВКС; решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на ВКС; решение № 280 от 26.11.2018 г. по гр. д. № 125/2018 г. на ВКС и др., и 5. „Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236 ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1953 г, ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., както и решение № 17/18.02.2021 г. по гр. д. № 2253/2020 г. на ВКС; решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на ВКС; решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС; решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС; решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на І т. о. на ВКС, и решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС.

Ответницата по касационните жалби - В. Н. С. подава писмен отговор на същите, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбите. Не претендира заплащане на съдебно – деловодни разноски.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв.), поради което същите са допустими.

Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Производството, във връзка с което се твърди, че са причинени процесните неимуществени вреди от забавено правосъдие, е образувано по предявен на 06.06.2014 г. иск от В. Н. С. срещу К. Н. Д. за делба на недвижим имот в [населено място] и недвижим имот в [населено място]. Въззивният съд по иска с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е установил, че първоинстанционното решение на СРС за допускане на делбата (първа фаза на делбата) е постановено на 16.03.2015 г., в рамките на 9 месеца от образуването на исковото производство. Подадената срещу него въззивна жалба е била администрирана и изпратена за разглеждане на Софийски градски съд без забавяне, след което е било образувано в. гр. д. № 8813/2015 г. на СГС, което с определение от 10.03.2016 г. е било спряно. Определението за спиране е обжалвано с частна жалба пред САС, който с определение № 2736 от 04.08.2016 г. е отменил определението на СГС за спиране, което след влизането му в сила е възобновило разглеждането на въззивното гр. д. № 8813/2015 г. на СГС, приключило с решение от 01.08.2017 г. – в рамките на година и половина от образуването на въззивното производство. Софийски окръжен съд е посочил, че решението по първоинстанционното производство е влязло в сила на 11.07.2018 г., когато производството е върнато в СРС и е продължило с протоколно определение от 18.12.2019 г. във фазата по извършване на делбата. Въззивният съд е съобразил, че делбеното производство пред СРС е било пренасрочено за 23.09.2020 г., поради обявено в страната извънредно пандемично положение и преустановено разглеждане на всички граждански и търговски дела, като е приключило с постановено съдебно решение по извършване на делбата на 24.09.2021 г. Приел е, че по подадена въззивна жалба срещу последното решение е било образувано в. гр. д. № 3514/2022 г. на СГС на 06.04.2022 г., което е било насрочено с определение от 23.05.2022 г. в о. с. з. за 05.06.2023 г., когато е даден ход на делото, но заседанието е отсрочено за 13.11.2023 г., когато отново е било отложено поради неосигурен достъп на назначено вещо лице до процесен имот от страните. Посочил е, че въззивното производство е приключило в три заседания, като забавяне се констатира единствено преди насрочване на първото по делото открито съдебно заседание. По отношение на отложените открити съдебни заседания въззивният съд е установил, че причината за отлагане е за изслушване на допусната СТЕ, като първото съдебно заседание е отложено поради препятстване от страните на възможността на вещото лице да извърши оглед на имота и изготви заключението, а второто съдебно заседание е отложено поради това, че заключението е било изготвено извън срока по чл. 199 ГПК.

От правна страна въззивният съд е приел, че солидарната отговорност на ответниците, установена със законова разпоредба от ЗОДОВ не позволява разграничаване на общата им отговорност. Посочил е, че преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок според чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, поддържани последователно в практиката на ЕСПЧ, които са: обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Подчертал е, че за да се прецени дали едно дело е разгледано и решено в разумен срок от значение е общата продължителност на съдебното производство - възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност и обратно - при допусната забава в отделна част от производството да няма нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност не е прекомерна според вида на делото и броя на инстанциите. Намерил е също, че при преценката за продължителността на разумния срок следва да се отчита и времето за проучване на делото, правилното водене на производството и попълването му с доказателствен материал, с цел постановяване на правилен и законосъобразен съдебен акт. Споделил е достиженията в практиката на ЕСПЧ, според които преценката дали е спазено изискването за разумен срок се извършва с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. Посочил е, че ЕСПЧ е определил като важни няколко фактора, за да се реши дали делото е сложно: естеството на фактите, които следва да бъдат установени, нуждата да се получат документи по делото (включително и от чужбина), съединяването на делото с други дела, необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи, обем на доказателствата, поведението на сезиралия съда и на съответните власти и др.. При преценката на поведението на компетентните органи от значение са усилията им за ускоряване на производството и за предотвратяване на ненужно забавяне. Въззивният съд е съобразил предписанието в практиката на ЕСПЧ, че съгласно чл. 1 ЕКЗПЧОС, държавите - членки са длъжни да организират правните си системи по начин, който да гарантира спазването на чл. 6 ЕКЗПЧОС, като позоваването на финансови или практически затруднения не може да оправдае неизпълнението на изискванията на чл. 6 КЗПЧОС.

Второинстанционният съд е счел, че е налице забавяне както на първоинстанционното производство пред СРС (между влизане в сила на първоинстанционното решение по допускане на делбата - 11.07.2018 г. до първо насрочено съдебно заседание във втора фаза на делбата - 18.12.2019 г.), така и на въззивния делбен процес пред СГС (от образуването на въззивното гр. д. № 3514/2022 г. по втора фаза на делбата на 06.04.2022 г. до насроченото първо открито съдебно заседание за 05.06.2023г.), макар да не е обосновал този си извод с изследване на конкретните обстоятелства по процесното делбено дело (кога СРС е насрочил първото открито съдебно заседание за 18.12.2019 г., колко време делбеното дело е било във ВКС, изискано за произнасяне по молба с правно основание чл. 248 ГПК, какъв е графикът за насрочване на открити съдебни заседания на конкретните съдебни състави на СРС и СГС, разгледали и решили делбения спор във втората му фаза, в която е констатирано забавяне). Горният извод е направил при съобразяване с ноторно известното обстоятелство за прекомерното натоварване на конкретните съдебни органи - ответниците СРС и СГС, както и с обективните затруднения при разглеждане на дела в периода след март 2020 г., предизвикани от различните ограничителни мерки, наложени извън действията на съда и страните по делото, довеждащи до многократни отлагания по причини, които не могат да бъдат вменени в отговорност на съда и участниците в процеса. Решаващият съд е заключил въпреки това, че срокът от над девет години и половина, през който е разгледано и решено процесното делбено дело в двете му фази, се явява прекомерен и съставлява нарушение на правата на ищцата, като участник в правен спор, да получи произнасяне и решение в разумен срок. Отчитайки степента на съпричиняване от страна на ищцата на вредоносния резултат (тя също е ставала причина за отлагане на делото пред съответните съдебни инстанции) е приел, че ответниците следва да носят отговорност за необоснованото забавяне на процесното делбено производство, като справедливият размер на претендираното обезщетение възлиза на сумата 2 000 лв., за която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ. Въззивният съд е посочил, че по отношение на неимуществените вреди съществува житейско предположение, че неразумната продължителност на производството винаги причинява такива, като не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди: притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето. Не е изложил мотиви какви са конкретните обстоятелства по смисъла на чл. 52 ЗЗД, които е съобразил, за да определи присъдения размер от 2 000 лв.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира следното:

От изложенията на основанията за допускане на касационния контрол в касационните жалби на двамата касатори могат да бъдат изведени три правни въпроса, които са обусловили решаващите правни изводи в атакувания съдебен акт, поради което съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Спрямо тях е осъществено и релевираното допълнително основание – разрешаването им в обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, цитирана в касационните жалби, поради което по тези въпроси следва да бъде допуснат искания касационен контрол.

Първият въпрос е процесуалноправен и се отнася до задължението на въззивния съд да извърши съвкупна преценка на всички относими, приети по делото доказателства, въз основа на които да формира собствени фактически и правни изводи, след като обсъди всички наведени доводи и възражения на страните в мотивите на решението си. По този правен въпрос е формирана трайна практиката на ВКС (задължителна и такава по чл. 290 ГПК, измежду която е и цитираната от касаторите в касационните жалби), според която въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по същество, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети относими доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. В атакуваното решение не са обсъдени всички относими доказателства, доводи и възражения на страните, а по отношение на някои от правнорелевантните факти не са изложени мотиви, поради което решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване с оглед извършване на проверка за съответствието му с горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос, поставен от касатора СГС, е за вида и съдържанието на отговорността на двама или повече ответници - съдилища по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и може ли тя да бъде разграничена с оглед приноса им в забавеното правосъдие. По него има формирана практика на ВКС, включително цитираната от жалбоподателя, според която всяка съдебна инстанция като правозащитен орган дължи разглеждане и приключване на делото в разумен срок с необходимите процесуални действия, навременни актове и организационни мерки, като за нарушеното право на частноправните субекти по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ е от значение общата продължителност на делото - от постъпването на исковата молба в съда до приключването му с окончателно решение. При предявена претенция по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ срещу няколко съдилища – ответници, при условията на солидарна отговорност, е допустимо разрешение, при което конкретен съд, като инстанция, пред която делото е разглеждано, да бъде изключен от кръга на пасивно материалноправно легитимираните ответници, ако не е допуснал забава при разглеждане на делото и не е допринесъл за настъпване на вредите, при условие че не се накърнява ефективността на вътрешноправното средство по смисъла на чл. 35, § 1 ЕКЗПЧОС, чрез което държавата гарантира реализиране на своята отговорност да обезщети частноправните субекти при бавно правосъдие (в този смисъл решение № 50258/16.12.2022 г. по гр. д. № 4461/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о, решение № 50005/08.07.2024 г. по гр. д. № 70/2022 г. на ВКС, ІV г. о. и др.). Обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по този втори въпрос за извършване на проверка за съответствието на правното разрешение, дадено от Окръжен съд – София с горепосочената практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият правен въпрос е за конкретните обстоятелства, които следва да бъдат съобразявани от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на страна за разглеждане и решаване на дело в разумен срок, както и за критериите, от които следва да се ръководи съдът при извършването на преценката за наличието или не на забавено правосъдие. По този въпрос е формираната трайна практика на ВКС (ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 382/27.06.2025 г. по гр. д. № 3589/2023 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 241/20.12.2023 г. по гр. д. № 3717/2022 г. на ВКС, III г. о. и много др.), съобразяваща дадените разрешения в практиката на ЕСПЧ, част от която, цитирана от касатора СГС. Според същата, при преценката за нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, съдът прилага три основни критерия: фактическа и правна сложност на делото – естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на страните и свидетелите, нуждата от експертизи, обем на доказателствата, съединяване на дела, встъпване на други лица и др.; поведение на страните – дали страните или техните представители са съдействали за бързото приключване на делото или са допринесли за забавянето му чрез процесуални действия или бездействия, и поведение на компетентните органи – организацията и усилията на съдебните органи за ускоряване и приключване на производството, както и дали забавянето се дължи на тяхна вина или на обективни причини (напр. пренатовареност, но само ако не е продължителна и са предприети разумни мерки, и др.). Преценката се извършва винаги конкретно за конкретния случай, каквато е тя и за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, в случай че се установи необосновано забавяне. И по третия въпрос следва да бъде допуснат касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не е изложил мотиви както досежно конкретните критерии за установеното забавено правосъдие по процесното делбено дело, така и досежно конкретните обстоятелства, обусловили присъдения размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди.

Съобразно гореизложеното, налице са основания за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по горепосочените три правни въпроси.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 565 от 24.11.2025 г. по в. гр. д. № 995/2025 г. на Окръжен съд – София в горепосочената му обжалвана част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: