РЕШЕНИЕ

гр. София, № 337/ 04.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в открито заседание на двадесет и осми октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

при секретаря И. М. като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 796 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу решение № 6838 от 11.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 13545/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Д въззивен състав, с което след отмяна на решение от 04.10.2023 г., постановено по гр. д. № 66742/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 140-ти състав, е признато за установено по предявен от В. С. З. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че В. С. З. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата от 10 296, 47 лв., представляваща придобито посредством договори за цесия от 14.02.2013 г. и от 21.06.2022 г. вземане по споразумение от 12.07.2017 г., сключено между „ОТП Ф. Б. ЕАД, като кредитор, М. А. З. – кредитополучател и В. С. З. – поръчител, във връзка с договор за кредит от 27.05.2009 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и кредитополучателя М. А. З. и договор за поръчителство от същата дата, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и В. С. З., за което вземане е издаден изпълнителен лист от 17.12.2012 г. по ч. гр. д. № 1173/2012 г. по описа на РС-Ихтиман.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон. Касаторът посочва, че въззивният съд е приложил неправилно чл. 147 ЗЗД по отношение на отговорността на ищцата, в качеството й на поръчител, спрямо сроковете за изпълнение на задължението, предмет на иска, уговорени в сключено между страните споразумение за неговото разсрочване. Счита, че тази разпоредба не е приложима в случая, защото още преди подписването на споразумението в предвидения в закона шестмесечен срок кредиторът е ангажирал отговорността на главния длъжник, както и на поръчителя по реда на заповедното производство, като въз основа на това се е снабдил и с изпълнителен лист срещу тези лица. Със сключване на споразумението се е целяло само да бъде уреден начинът на разсрочено изпълнение на задълженията, установени с влязлата в сила заповед за изпълнение, а не възникването на нови задължения. Касаторът намира, че с подписването на това споразумение поръчителят е признал съществуването на тези задължения в негова тежест, с което погасителната давност за тях е прекъсната. С оглед на постигнатото със споразумението съгласие за разсрочване изпълнението на паричните задължения на отделни месечни вноски, новата погасителната давност за тях започва да тече от падежа на последната вноска, когато целият дълг става изискуем, което е 20.01.2022 г., и към момента не е изтекла. Следователно предявеното вземане не е погасено по давност. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Ответницата по касационната жалба В. С. З. заявява, че обжалваното решение е правилно. Счита, че срокът по чл. 147 ЗЗД е изтекъл и това води до отпадане на нейната отговорност като поръчител за изпълнение на процесните задължения, възникнали от договор за кредит, както е счел въззивният съд. Посочва, че погасителната давност по отношение на предявените в процеса вземания е изтекла на 12.07.2022 г., тъй като тя е прекъсната последно на 12.07.2017 г., когато между кредитора и длъжниците на вземанията е подписано споразумение, в което се съдържа изявление за тяхното признание. Намира, че новият давностен срок тече от датата на подписване на споразумението, а не от уговорените в него падежи на месечни вноски, на които страните са се съгласили, че ще бъдат изпълнявани паричните задължения, възникнали по кредитната сделка. Позовава се на това, че споразумението е прекратено на основание чл. 3 от него, поради неплащане в срок на погасителните вноски, на които е разсрочен дългът. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да я представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и прецени данните по делото, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК намира следното:

Предмет на разглеждане в настоящото исково производство е иск с правна квалификация чл. 439 ГПК, предявен от В. С. З. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сума в размер на 10 296, 47 лв., представляваща сбор от задълженията, за които е издаден изпълнителен лист от 17.12.2012 г. по ч. гр. д. № 1173/2012 г. по описа на РС-Ихтиман, които са такива за неплатена главница, възнаградителна лихва, лихва за забава и разноски, възникнали по договор за кредит, сключен на 27.05.2009 г., между „Банка ДСК“ ЕАД и кредитополучателя М. А. З., като ищцата се е задължила да отговаря за тяхното изпълнение по силата на договор за поръчителство от 27.05.2009 г., а ответникът е придобил качеството на кредитор по тях по силата на договори за цесия, сключени на 14.02.2013 г. и на 21.06.2022 г. Отрицателният установителен иск се основава на твърдения за погасяване на присъдените с изпълнителния лист вземания по давност с изтичането на срок от пет години за периода от неговото издаване до сезиране на съда.

За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел за доказано по делото, че на 17.12.2012 г. е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1173/2012 г. по описа на РС-Ихтиман, с който В. С. З. е осъдена да заплати солидарно с лицето М. А. З. на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми, дължими по договор за кредит, сключен на 27.05.2009 г., за които се е задължила да отговаря по силата на договор за поръчителство от 27.05.2009 г.: - сумата от 2 626, 80 евро – главница, ведно със законната лихва до изплащане на вземането; - сумата от 411, 89 евро – лихва за периода от 15.11.2011 г. до 11.12.2012 г.; - сумата от 217, 52 евро – лихва за забава, начислена за периода от 15.11.2011 г. до 11.12.2012 г.; - сумата от 632, 11 лв. – разноски. Не е спорно и като такова е установено в производството, че за събиране на вземанията, присъдени с този изпълнителен лист, е образувано изпълнително дело, което към 26.06.2015 г. е било висящо, като е прекратено на 23.06.2017 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. За безспорно между страните по делото е счетено и това, че първоначалният кредитор „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлил присъдените вземания в полза на „ОТП Ф. Б. ЕАД с договор за цесия от 14.02.2013 г., което дружество впоследствие ги е прехвърлило на ответника с друг договор за цесия от 21.06.2022 г. Въззивният съд е намерил за доказано, че на 12.07.2017 г. между носителя на вземанията към този момент „ОТП Ф. Б. ЕАД, кредитополучателя М. З. и ищцата В. З. е сключено споразумение, с което последната е направила изявление за признаване съществуването на тези вземания. С това е прекъсната погасителната давност за тях. Със споразумението е постигнато и съгласие за доброволно изпълнение на присъдените вземания на месечни вноски, дължими съгласно погасителен план с падежи на 20-то число на всеки месец в периода от 20.07.2017 г. до 20.01.2022 г. Въззивният съд е заключил, че прекъснатата със споразумението погасителна давност тече отново, но не за цялото вземане, а само за съответната месечна вноска от него и не от датата на сключване на споразумението, а от датата на уговорения в него падеж на всяка месечна вноска. Направил е тълкуване на волята на страните, изразена в споразумението от 12.07.2017 г., и е достигнал до извода, че с него ищцата е приела да отговаря за дълга на кредитополучателя по договора за кредит като поръчител. С оглед на това е приложил служебно нормата на чл. 147 ЗЗД, уреждаща преклузивен срок за прекратяване на поръчителството, и е счел, че доколкото по делото не се твърди и не се представят доказателства кредиторът да е предявил иск срещу кредитополучателя за събиране на вземанията си по споразумението в шестмесечния преклузивен срок, броен от крайния падеж на дълга, уговорен в него, то поръчителството на ищцата е погасено и тя не отговаря за изпълнение на тези вземания. Заключил е, че това прави предявеният отрицателен установителен иск основателен, което не съвпада с крайния извод на първоинстанционния съд, поради което постановеното от него решение е отменено и искът е уважен.

С определение № 2117/ 07.07.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г., постановено по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, по въпроса относно прекратяването на поръчителството на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

В чл. 147, ал. 1 ЗЗД е предвидено, че поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца.

В Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г., постановено по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени задължителни указания за прилагането на нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. В него е посочено, че поръчителството представлява договор, с който поръчителят се задължава към кредитора на едно трето лице да отговаря с цялото си имущество за изпълнението на чуждото задължение, като една от неговите характеристики е на лично обезпечение. В чл. 147, ал. 1 ЗЗД е уредено едно от специалните основания за прекратяване на поръчителството по право, когато кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа на главното задължение. Според тази разпоредба отговорността на поръчителя съществува в срок от 6 месеца от падежа на главното задължение /срокът е краен и преклузивен, съгласно разясненията, дадени в т. 4-б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ и отпада, ако кредиторът в този период бездейства и не предявява иск срещу главния длъжник. Следователно бездействието на кредитора води до загуба на обезпечението. Разпоредбата защитава интересите на поръчителя, който е приел да отговаря лично, с цялото си имущество и по правило безвъзмездно за изпълнението на чуждо задължение, и същевременно санкционира кредитора, ако той не упражнява своевременно правата си.

След като прекратяването на отговорността на поръчителя по право на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД е санкция за бездействащия кредитор, тази последица не би могла да настъпи, ако кредиторът е предприел в предвидения в закона преклузивен срок надлежни действия за защита на своето право пред съда срещу главния длъжник. Когато дългът, за изпълнението на който поръчителят се е задължил да отговаря, е паричен, такива действия биха били както тези по предявяване на иск от кредитора срещу длъжника с предмет паричното задължение, така и тези по подаване на заявление за издаване срещу длъжника на заповед за изпълнение за задължението, тъй като провеждането на заповедно производство от кредитора е една от уредените в закона процесуални възможности, чрез която той също може да установи по окончателен начин в отношенията си с длъжника съществуването на своето вземане и да се снабди с изпълнителен лист за осъждане на последния да го изпълни. Когато кредиторът веднъж е проявил активност в преклузивния шестмесечен срок да събере своето парично вземане срещу главния длъжник по съдебен ред и в резултат на това се е снабдил с акт на съда, с който се установява неговото съществуване със задължителна сила, която важи в техните отношения, както и с изпълнителен лист, въз основа на който да образува производство по принудително изпълнение, нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД вече не намира приложение и отговорността на поръчителя не може да отпадне поради прекратяване на поръчителството по право. Няма как в тази хипотеза да се изисква от кредитора да защитава отново правата си срещу главния длъжник пред съда чрез предявяване на иск след като вземането му към този субект вече е установено по окончателен начин или с влязло в сила съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо, или с влязла в сила заповед за изпълнение, която също се ползва със сила, аналогична на силата на пресъдено нещо на съдебното решение, защото предприемането на такива действия е недопустимо. Не е допустимо да бъде воден нов процес между същите страни, които са конституирани като такива в приключилото исково или заповедно производство, който да има за предмет същото материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила решение или влязла в сила заповед за изпълнение, и да се основава на факти, които се обхващат от тяхната задължителна сила. Посоченото разрешение се отнася и за случаите, при които след постановяване на акт на съда, с който се установява по задължителен начин съществуването на вземането на кредитора към главния длъжник, е сключено споразумение между тези лица и поръчителя, с което е постигнато единствено съгласие за доброволно изпълнение на вече присъденото вземане и за начина, по който ще стане това, включително при уговорка за разсрочване на изпълнението му на отделни погасителни вноски. Това е така, тъй като с оглед на уговореното с него такова споразумение не би имало характер на съгласие за новация и като последица от него не би се променил видът на задължението на главния длъжник към кредитора, за изпълнение на което отговаря и поръчителят. Следователно сключването на такова споразумение не представлява нов факт, който да прави допустимо за кредитора да предяви отново иск срещу главния длъжник с предмет съществуването и изпълнението на това задължение. От него не възникват нови задължения за главния длъжник, за които поръчителят се съгласява да отговаря и по отношение на които кредиторът да трябва отново да предприеме активно поведение за установяването им по съдебен ред в предвидения в чл. 147, ал. 1 ЗЗД срок, за да бъде запазена отговорността на поръчителя.

По основателността на касационната жалба:

С оглед на отговора на поставения правен въпрос основателно се явява оплакването, направено в касационната жалба, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, поради неправилно приложение на нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

Между страните в производството е безспорно, че предявените в процеса вземания са такива, които са възникнали по договор за кредит, сключен на 27.05.2009 г. между „Банка ДСК“ ЕАД, като кредитор, и М. А. З., като кредитополучател, както и че ищецът В. С. З. е поела задължение да отговаря за тяхното изпълнение по силата на сключен на 27.05.2009 г. договор за поръчителство. Безспорен е и фактът, че на 15.12.2012 г. в полза на кредитора на тези вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение срещу главния длъжник М. А. З. и срещу поръчителя В. С. З., както и че на 17.12.2012 г. е издаден изпълнителен лист въз основа на заповедта за изпълнение. Твърдения за настъпване на всяко от тези обстоятелства е направено от ищеца в подадената искова молба, като нито едно от тях не е оспорено от ответника с изявление, направено в писмения отговор и в хода на първоинстанционното производство. Нито една от страните по спора не заявява срещу така издадената заповед за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК да е подадено възражение от длъжниците, поради което трябва да се приеме, че като безспорен е установен и фактът на липса на такова възражение, което означава, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на основание чл. 416, ал. 1, изр. 1 ГПК.

От така доказаните обстоятелства се налага изводът, че кредиторът на предявените вземания, възникнали от договора за кредит от 27.05.2009 г., още през 2012 г. е предприел действия за тяхното установяване по съдебен ред спрямо главния длъжник М. З., а и спрямо поръчителя В. З., като е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, в резултат на което през м. 12.2012 г. се е снабдил със заповед за изпълнение, с която е разпоредено главният длъжник и поръчителят да ги изпълнят. Следователно той е имал активно поведение да събере по съдебен ред вземанията си срещу главния длъжник. При зачитане от съда на последиците на влязлата в сила заповед за изпълнение, трябва да се приеме, че това е станало в установения в чл. 147, ал. 1 ГПК преклузивен срок. Тези последици са идентични с действието на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решението на съда, постановено в общия исков процес, и се изразяват в това, че задължават настоящия съдебен състав да приеме, че в отношенията между страните по заповедното производство, една от които е ищцата, се счита за установено, че вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение, са възникнали и съществуват към момента на влизането й в сила, което обхваща и факта, че към този момент отговорността на длъжника, имащ качеството на поръчител, не е погасена на предвиденото в чл. 147, ал. 1 ЗЗД основание за това. По аргумент от чл. 298, ал. 2 ГПК тези последици се разпростират и спрямо правоприемниците на страните в заповедното производство, които са придобили спорното право след влизане в сила на заповедта за изпълнение, какъвто е ответникът в настоящия процес, който е придобил вземанията от първоначалния кредитор след този момент по силата на сключени два договора за цесия – договор за цесия от 14.02.2013 г., с който „Банка ДСК“ ЕАД прехвърля присъдените вземания на „ОТП Ф. Б. ЕАД, и договор за цесия от 21.06.2022 г., с който „ОТП Ф. Б. ЕАД прехвърля тези вземания на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД. С предприемане на посочените действия от кредитора, с които той е предявил по съдебен ред вземанията си по договора за кредит срещу главния длъжник в предвидения в закона преклузивен срок, са изпълнени условията, при които съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД се запазва отговорността на лицето, което се е съгласило да отговаря за тяхното изпълнение като поръчител, което е ищцата В. З.. С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, не може да се изисква от този кредитор или от някой от неговите частни правоприемници, които са обвързани от задължителната сила на заповедта за изпълнение, да извършват повторно активни действия за установяване на същите вземания срещу главния длъжник по съдебен ред, както е счел въззивният съд. Последица от влизането в сила на издадената на 15.12.2012 г. заповед за изпълнение е, че не е допустимо за кредитора или за неговите частни правоприемници да водят нов исков процес срещу главния длъжник и поръчителя, който да има за предмет същите вземания, чието съществуване е установено с нея. Този извод не се променя от това, че по делото се доказва, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение между кредитора на процесните вземания, който към този момент е „ОТП Ф. Б. ЕАД, главния длъжник по тях М. З. и поръчителя В. З., е сключено споразумение от 12.07.2017 г. При тълкуване на волята на страните, изразена в клаузите от неговото съдържание, трябва да се приеме, че с него те са постигнали съгласие само за начина, по който длъжниците ще изпълнят доброволно задълженията си по влязлата в сила заповед за изпълнение, като е уговорено, че ще ги погасяват разсрочено на месечни вноски с падежи на 20-то число всеки месец в периода от 20.07.2017 г. до 20.01.2022 г. В споразумението не е уговорено, че присъдените задължения ще се погасят, като на тяхно място ще възникнат нови, които са различават от старите по някои от своите съществени елементи. Ето защо това споразумение не представлява договор за новация и от него не възниква нов дълг за главния длъжник, за който В. З. да се е съгласила да отговаря като поръчител и по отношение на който кредиторът да трябва наново да предприеме активно поведение за установяването му по съдебен ред спрямо главния длъжник в предвидения в чл. 147, ал. 1 ЗЗД срок, за да бъде запазена отговорността на поръчителя за неговото изпълнение. Като е приел, че кредиторът следва да извърши такива действия в шестмесечен срок от настъпването на падежа на целия дълг съгласно уговореното в посоченото споразумение, за да бъде запазено действието на личното обезпечение, дадено от поръчителя В. З., въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Това е довело до неправилен извод, че поръчителството е прекратено и оттам че ищецът не отговаря за изпълнение на предявените в процеса вземания по договора за кредит. Отговорността на поръчителя В. З. за изпълнение на спорните вземания не е отпаднала, като тя е и установена по задължителен начин в отношенията между страните по делото с влязлата в сила заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 1173/2012 г. по описа на РС-Ихтиман, и този въпрос не може да се разрешава отново в настоящия процес, тъй като не са настъпили нови факти, касаещи възникването и запазването на поръчителството, които да не са преклудирани от задължителната сила и стабилитета на заповедта за изпълнение. В производството по разглеждане на предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК съдът може да се произнесе само дали по отношение на процесните вземания е изтекла предвидената в закона давност за тяхното погасяване в периода след датата на влизане в сила на издадената заповед за изпълнение до сезиране на съда.

Доколкото, както беше посочено, правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са идентични с тези на силата на пресъдено нещо, с която се ползва влязлото в сила съдебно решение, то по отношение на давностния срок, с който се погасяват вземанията, които са установени с нея, приложение намира чл. 117, ал. 2 ЗЗД и той е петгодишен. В тази насока е разрешението, дадено в практиката на ВКС – Решение № 118 от 07.07.2022 г., постановено по гр. д. № 4063/2021 г. по описа на ВКС, III гр. о. и Решение № 491 от 23.07.2024 г., постановено по гр. д. № 1767/2023 г. по описа на ВКС, ІV гр. о. Този петгодишен давностен срок за погасяване на процесните вземания започва да тече от датата на издаване на заповедта за изпълнение, с която е разпоредено тяхното изпълнение, което е станало на 15.12.2012 г. Давността е прекъсната с предприетото от кредитора изпълнително действие за принудително събиране на вземанията по съдебен ред в хода на образуваното за това и. д. № 20137930400051 по описа на ЧСИ Н. Д., което не се спори, че е такова по налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата и че е осъществено на 08.03.2013 г. Съгласно задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г., постановено по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност за вземанията не е текла за период от 08.03.2013 г. до 26.06.2015 г., през който не е спорно, че образуваното производство за тяхното принудително изпълнение е било висящо /ответникът твърди, че то е прекратено на 23.06.2017 г., като този факт не се оспорва от ищеца/. От 26.06.2015 г. започва да тече нов петгодишен давностен срок за процесните вземания.

От съдържанието на споразумението, сключено на 12.07.2017 г. между кредитора, главния длъжник М. З. и поръчителя В. З., е видно, че в него се съдържа изявление на всяко от тези лица, едно от които е ищцата, за признание, че присъдените със заповедта за изпълнение вземания съществуват към датата на подписването му до конкретно посочен размер. С това признание, направено от ищцата на 12.07.2017 г., на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД отново е прекъсната давността за спорните вземания преди да е изтекла.

В касационната жалба е заявено оплакване за неправилност на извода на въззивния съд относно началния момент, от който започва да тече новата погасителна давност за вземанията след нейното прекъсване с признанието на длъжника, направено в споразумението.

Както беше посочено, със споразумението от 12.07.2017 г. е постигнато съгласие, че паричните задължения, установени с влязлата в сила заповед за изпълнение, ще бъдат изпълнени от длъжниците по тях разсрочено на месечни вноски с падежи 20-то число на всеки месец в периода от 20.07.2017 г. до 20.01.2022 г. Във връзка с действието на споразумението трябва да се отбележи, че настоящият съдебен състав не може да разглежда поставения от ищеца въпрос дали то е прекратено на основание чл. 3 от него, поради неплащане в срок на уговорените погасителни вноски, защото тази страна не се е позовала на посочения факт своевременно в процеса, доколкото не го е заявила изобщо в първоинстанционното производство. Всяко споразумение между кредитора и длъжника, с което се разсрочва изпълнението на вземането, има за последица прекъсване на изтеклата дотогава погасителна давност и преместване на началния й момент към деня, в който според споразумението вземането става изискуемо. В тази насока е произнасянето на ВКС по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 132 от 11.11.2011 г., постановено по т. д. № 648/2010 г. по описа на ВКС, II т. о. С оглед на това и при съобразяване на задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г., постановено по тълк. дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, трябва да се приеме, че новата давност за погасяване на процесните вземания след прекъсването й с признанието, съдържащо се в споразумението от 12.07.2017 г., започва да тече от различен момент по отношение на всяка отделна вноска, на която е разсрочено тяхното изпълнение, а именно от падеж на вноската, когато съответната част от разсроченото задължение става изискуема, както правилно е приел и въззивният съд. Към датата на предявяване на иска по чл. 439 ГПК, която е 06.12.2022 г., е изтекъл петгодишният давностен срок, с който се погасяват вземанията на кредитора към поръчителя, които е уговорено, че се изпълняват на разсрочени вноски с падежи на 20.07.2017 г., 20.08.2017 г., 20.09.2017 г., 20.10.2017 г. и 20.11.2017 г. По отношение на останалата част от вземанията, чието изпълнение е разсрочено, общият петгодишен давностен срок не е изтекъл до датата на сезиране на съда, поради което те не са погасени по давност. Настоящият съдебен състав констатира, че събраните по делото доказателства не са достатъчни, за да може да бъде определен размерът на тази част от присъдените с влязлата в сила заповед за изпълнение вземания, по отношение на които погасителната давност е изтекла преди предявяване на исковата молба. В производството е представено само споразумението за доброволно изпълнение на дълга на разсрочени месечни вноски, от съдържанието на което е видно, че към датата на неговото подписване общият размер на признатия дълг възлиза на сумата от 4 834, 16 евро. Същевременно в погасителния план, който представлява приложение към споразумението и в който са конкретизирани по размер и падеж месечните вноски, на които присъдените задължения ще се изпълняват, е посочено, че общата сума, която длъжникът ще заплати на кредитора в резултат на разсрочването е по-голяма от 4 834, 16 евро, като възлиза на 5 739, 08 евро. Само от съдържанието на клаузите на споразумението и на погасителния план съдът не може да направи извод как е формирано това увеличение на дълга – дали с прибавянето на законна лихва и ако е така, върху каква главница е изчислена тя, или с прибавянето на друг вид лихва и ако е така, каква е тя и как е изчислена. За да бъдат установени тези обстоятелства, е необходимо да бъдат ангажирани специални знания на вещо лице, което да изясни как е формирана сумата от 5 739, 08 евро, като бъдат конкретизирани отделните елементи, които се включват в структурата на този дълг, както и конкретно в размера на всяка една месечна погасителна вноска, на която той трябва да бъде изпълнен. Тези факти имат значение за определяне на размера на предявеното вземане, по отношение на което възражението за погасителна давност би могло да е основателно и оттам за размера, до който предявеният иск е основателен, поради което въззивният съд е длъжен служебно да назначи експертиза за тяхното установяване. Наред с това, съдът констатира, че левовата равностойност на общия размер на задължението по споразумението, получен като сбор на всички месечни погасителни вноски, които длъжниците се съгласяват да заплатят по погасителния план, възлиза на сумата от 11 224, 66 лв., а размерът на неплатената част от това задължение, която ответникът претендира извънсъдебно от ищеца при твърдения, че не е погасена към 10.11.2022 г., и която е предмет на предявения отрицателен установителен иск, е по-нисък – възлиза на 10 296, 47 лв. /тази сума е посочена в уведомление за непогасено задължение от 10.11.2022 г./. По делото е останал неизяснен въпросът откъде произтича тази разлика – дали от извършено от длъжниците погасяване на част от признатите със споразумението задължения, или поради осъществяване на друг факт. Ако се установи, че сумата, равняваща се на разликата между двете посочени стойности, представлява платено съгласно уговорките в споразумението задължение, това може да означава, че месечните вноски с падежи 20.07.2017 г., 20.08.2017 г., 20.09.2017 г., 20.10.2017 г. и 20.11.2017 г. са погасени поради плащане преди изтичане на давността за тях. Ето защо докато не бъде изяснен този въпрос не може да се направи обоснован извод дали възражението за погасяване по давност на тези вноски, на което се основава отрицателният установителен иск, е основателно и оттам дали част от този иск е основателен. Това налага по делото да бъдат изяснени и фактическите твърдения на страните относно това извършени ли са плащания на дълга по споразумението, както и да бъдат събрани доказателства за тези обстоятелства и за това откъде произтича разликата между размера на признатото задължение по споразумението и претендираната от ответника част от предявените вземания, включително чрез допускане на експертиза при необходимост от ангажиране на специални знания за това. Тези процесуални действия следва да бъдат извършени от въззивния съд.

Предвид изложеното, следва да се заключи, че обжалваното въззивно решение е неправилно, поради което трябва да бъде отменено. Доколкото по делото се налага да бъдат извършени съдопроизводствени действия по уточняване структурата на дълга, чието изпълнение е разсрочено със споразумение от 12.07.2017 г., както и на неплатената част от него, включително чрез събиране на доказателства, то на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.

На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при новото разглеждане на делото въззивният съд трябва да се произнесе и по разпределяне на отговорността за разноските, направени за неговото водене пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 6838 от 11.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 13545/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Д въззивен състав.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.