ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3468
гр. София, 08.12. 2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА
ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 1820 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ЗАД „Армеец“ АД срещу решение № 209 от 02.07.2025 г., постановено по в. т.д. № 229/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 61 от 28.02.2025 г., постановено по т. д. № 11/2024 г. по описа на Окръжен съд – С. З. в обжалваната му част, с която ЗАД „Армеец“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на всеки от ищците Т. Г. К. и М. Д. Н. сума в размер по 140 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на сина им Д. М. Н., настъпила на 07.09.2023 г. в резултат на ПТП, причинено по вина на водача на лек автомобил, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, както и на ищцата Т. Г. К. сума в размер от 1 115, 10 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за траурна услуга и закупуване и оформяне на гробно място, които са настъпили в резултат на смъртта на сина й Д. М. Н. при ПТП от 07.09.2023 г., причинено по вина на водача на лек автомобил, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, ведно със законната лихва върху присъдените суми за периода от 18.09.2023 г. до окончателното й плащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита за неправилен изводa на въззивния съд, че водачът на лекия автомобил, който е предмет на договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, е имал противоправно поведение, което е причинило удара с мотоциклетиста. Намира, че от събраните в производството доказателства се установява, че той не е имал възможност да възприеме и да предвиди приближаването на мотоциклетиста, който се е движил с превишена скорост, като в момента, в който го е видял, е предприел незабавно спиране, което действие се изисква по закон. Посочва, че поведението на починалото лице по управление на мотоциклет със скорост, която е много по-висока от максимално разрешената такава, е в причинна връзка с настъпване на произшествието, като неговият принос за това трябва да се определи най-малко на 50 %, а не на 30 %, както е приел въззивният съд. Заявява, че въззивният съд не е посочил конкретно кои обстоятелства, имащи значение за определяне на справедливия размер на обезщетението, дължимо на ищците за претърпените неимуществени вреди от смъртта на техния син, е съобразил. Той не е взел предвид и всички обстоятелства, на които трябва да се основава тази преценка и които в случая обуславят по-нисък размер на обезщетението, като това, че починалият е бил възрастен човек, който се е отделил от семейството си и дълги години преди смъртта си е живял в чужбина, поради което е имал редки контакти със своите родители. С това е допуснато нарушение на чл. 52 ЗЗД.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържат основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с което формулира три въпроса.
Ответниците по касационната жалба Т. Г. К. и М. Д. Н. са подали отговор, в който заявяват, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендират присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да ги представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:
Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив е приел, че предмет на разглеждане са предявени субективно съединени искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ на увредените лица Т. Г. К. и М. Д. Н. срещу застрахователното дружество, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторно превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Счел е, че по делото е безспорно и като такова установено, че за лекия автомобил, управляван от виновния водач, е имало сключена с ответника задължителна застраховка „Гражданска застраховка“ на автомобилистите, която е била действаща към деня на произшествието. Изложил е съображения, че при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, които са както писмени, така и гласни и заключението на допусната съдебна автотехническа експертиза /САТЕ/, трябва да се приеме за доказано, че на 07.09.2023 г. е настъпило ПТП между автомобила, предмет на задължителната застраховка, и мотоциклет, който е бил управляван от сина на ищците Д. М. Н., както и че причина за това произшествие е поведението на водача на автомобила, който е нарушил чл. 50, ал. 1 ЗДвП, тъй като не е пропуснал движещият се по пътя с предимство мотоциклетист, като е разполагал с възможността да възприеме последния и да го пропусне преди да пресече пътя с предимство. Въззивният съд е намерил за доказано, че при произшествието е починал синът на ищците, както и че те са претърпели неимуществени вреди от неговата смърт. За да определи размера на обезщетението за тяхното възмездяване, съдът е отчел възрастта на починалото лице и на родителите му към момента на събитието, това, че почти до смъртта си техният син е живял заедно с родителите си в едно жилище и не е имал собствено семейство, силната връзка на сплотеност и подкрепа, която е съществувала между сина и родителите му приживе, както и че поради напредналата си възраст родителите са разчитали на сина си за финансова помощ и помощ за разрешаване на битови проблеми. С оглед на тези обстоятелства и съобразявайки икономическите условия в страната към датата на настъпване на произшествието – 07.09.2023 г., въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, което се следва на всеки от ищците, възлиза на сумата от по 200 000 лв. Счел е за установено по делото и това, че ищцата Т. Г. К. е претърпяла и имуществени вреди от смъртта на своя син в размер на 1 593 лв., представляващи направени разходи за траурна услуга и закупуване и оформяне на гробно място. За доказан от събраните по делото доказателства е приет фактът, че в момента на настъпване на ПТП-то починалото лице е управлявало мотоциклет със скорост над разрешената такава. Разрешената скорост за пътния участък, където е реализирано произшествието, е 50 км/ч, а мотоциклетистът се е движил с 69 км/ч. От изводите на вещото лице в заключението на изготвената САТЕ се установява, че ако се беше движил с разрешената скорост от 50 км/ч, мотоциклетистът би имал възможност да спре и да избегне удара с автомобила. Това означава, че е налице причинна връзка между тези негови действия и смъртта му. Въззивният съд е определил, че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат е от 30 %, а този на водача на автомобила е 70 %, защото неговото поведение е основна причина за настъпване на ПТП-то, а и предвид това, че водачите на мотоциклети са уязвими участници в движението съгласно чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, по отношение на които останалите водачи трябва да бъдат внимателни и предпазливи. С оглед на това дължимите на ищците обезщетения за претърпените вреди са намалени с 30 %, в резултат на което обезщетението за неимуществени вреди, което се следва на всеки от тях, възлиза на сумата от 140 000 лв., а обезщетението за имуществени вреди, което се следва на ищцата Т. К., възлиза на сумата от 1 115, 10 лв., до какъвто извод е достигнал и първинстанционният съд. Ето защо първоинстанционното решение е потвърдено в обжалваните му части.
В изложението за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като заявява, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно.
В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Въпреки че се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът не излага никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на мотивите на въззивния съд. С оглед на това касационно обжалване на това решение не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира три въпроса, по които заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, като по всеки от тях се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Първият въпрос е: Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?. Той касае прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което има характера на правен. Претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 432, ал. 1 КЗ, която е предмет на предявения в процеса осъдителен иск. Ето защо поставеният въпрос е включен в предмета на спора по настоящото дело, като по него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична основателност на предявените искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. С оглед на това трябва да се приеме, че по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По този въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т. д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т. д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т. д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т. о. и Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т. д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т. о. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при търпени от едно физическо лице неимуществени вреди при настъпила смърт на негов близък са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, отношенията между починалия и лицето, на което са причинени вредите, които се иска да бъдат обезщетени. В практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането, като за ориентир за това служат и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към този момент. В цитираната практика се посочва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди.
От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди от настъпилата при ПТП смърт на техния син, въззивният съд е съобразил всички общи критерии, установени в задължителната практика по прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и специфичните такива, които се доказва да са налице в разглеждания случай. Решаващият съд е изброил всички относими при преценка на тези критерии обстоятелства, които са доказани по делото, и е направил оценка на същите, като е формирал извод за това какво е значението на всяко от тях за интензитета на търпените от ищеца вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране. Въззивният съд е отчел, че починалото лице е син на ищците, неговата възраст и възрастта на родителите му към датата на смъртта, близките отношения на сплотеност и подкрепа, които са имали починалото лице и ищците и това, че последните са били подпомагани от своя син с оглед напредналата им възраст, като той им е предоставял както финансова помощ, така и помощ за разрешаване на битовите им проблеми. От мотивите на обжалваното решение е видно, че съдът е съобразил и икономическите условия в страната към 07.09.2023 г., когато е настъпило произшествието. Въпросът дали въззивният съд е направил правилни изводи за значението на всяко едно от изброените обстоятелства за определяне на интензитета на търпените от ищците вреди и съответно за размера на дължимото обезщетение изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания за това, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и с разрешенията в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. Това означава, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд.
Вторият въпрос, който касаторът поставя в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е: Какви са предпоставките, които следва да са налице, за да възникне отговорността за поправяне на вреди от непозволено увреждане?.
Този въпрос се отнася до прилагането на материалноправната норма на чл. 45 ЗЗД, поради което трябва да се определи като правен. Той е включен и в предмета на делото, тъй като отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ, която е предмет на предявените искове, е функционално обусловена от отговорността на делинквента към увреденото лице по чл. 45 ЗЗД. По него има произнасяне в обжалваното решение от въззивния съд, което е от решаващо значение за крайния му извод за основателност на предявените искове до определен размер.
Въпросът за фактическия състав, при който се поражда отговорността на делинквента към увреденото лице по чл. 45 ЗЗД, е разрешен в съдебната практика, както в задължителната такава, посочена от касатора – Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС, така и в многобройна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. В нея се приема, че отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда при наличие на противоправно и виновно поведение на дееца, настъпили вреди за увреденото лице, както и причинна връзка между противоправното поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай, а вината се предполага до доказване на противното.
От мотивите на обжалваното решение е видно, че за да направи извод, че са налице предвидените в закона предпоставки за ангажиране на отговорността на водача, който е управлявал МПС-то, предмет на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, въззивният съд е изследвал дали от събраните по делото доказателства се установява осъществяването на всеки от описаните елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, изведени в цитираната практика, а именно дали е налице противоправно и виновно поведение на този водач, настъпили за ищците вреди и причинна връзка между противоправното поведение и вредите. Дали изводите му, че е доказано осъществяването на тези факти, са необосновани, както поддържа касаторът, е въпрос, касаещ правилността на обжалваното решение, по който касационният съд не може да се произнася по реда на чл. 288 ГПК.
Следващият въпрос, който е формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е: Води ли поведението на пострадалия, което е в причинна връзка с вредоносния резултат до намаляване на обезщетението за непозволено увреждане?. Той се отнася до предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на размера на дължимото на пострадалия обезщетение за вреди от деликт, когато той е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Доколкото касае прилагането на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, този въпрос има характера на правен. Той е включен в предмета на спора по настоящото дело, тъй като ответникът е заявил в процеса защитно възражение за това, че със своето поведение починалото при ПТП-то лице е допринесло за настъпване на произшествието и оттам за търпените от ищците имуществени и неимуществени вреди, чието възмездяване се иска с предявените осъдителни искове. По него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична неоснователност на предявените в процеса искове. Следователно по отношение на този въпрос също е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По въпроса за това какви са предпоставките, при които съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД се намалява дължимото на пострадалия обезщетение за вреди, причинени от деликт, както и за необходимостта в производството по предявен иск с предмет дължимостта на това обезщетение да бъдат доказани обстоятелствата, които са част от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, има формирана съдебна практика, която е както тази, посочена от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС и в т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г., постановено по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 98 от 24.06.2013 г., постановено по т. д. № 596/ 2012 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 24 от 21.02.2024 г., постановено по т. д. № 2224/2022 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 15 от 19.02.2020 г., постановено по т. д. № 146/2019 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 151 от 12.11.2012 г., постановено по т. д. № 1140/2011 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 169 от 02.10.2013 г., постановено по т. д. № 1643/2013 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 50163 от 15.12.2022 г., постановено по т. д. № 1740/2021 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 504 от 29.07.2024 г., постановено по гр. д. № 1455/2023 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о. В тези актове се приема, че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от надлежно релевиране на възражение за принос на пострадалия, както и от установяване на конкретно поведение на пострадалия, което трябва да е противоправно, но не е необходимо да е виновно, и на наличието на причинна връзка между него и вредоносния резултат. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по категоричен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При предявен пряк иск от увредения срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ и с оглед разпределението на тежестта за доказване в процеса, ответникът е този, който следва да докаже при условията на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпване на резултата.
В обжалваното въззивно решение съдът е разгледал заявеното в процеса от ответника защитно възражение за това, че със своето поведение починалото при ПТП-то лице е допринесло за настъпване на вредоносните последици, изразяващи се в неговата смърт. Той е изложил подробни съображения за това въз основа на кои събрани в производството доказателства приема за установено, че при реализиране на произшествието починалият е имал конкретно поведение по управление на мотоциклет със скорост над разрешената такава за пътния участък, по който се е движил, както и за това, че посоченото поведение представлява нарушение на едно от правилата за движение по пътищата, което е това, установено в чл. 21, ал. 1 ЗДвП, което е основание то да се квалифицира като противоправно. Въззивният съд е изложил и мотиви, че от изготвената в производството САТЕ се доказва съществуването на причинна връзка между противоправното поведение на мотоциклетиста и реализираното ПТП, при което той е починал. За да определи приноса на това лице за настъпване на вредоносния резултат, съдът е обсъдил неговото поведение, както и поведението на другия участник, който е водачът на застрахования при ответника автомобил, и е направил анализ за това какво е значението на поведението на всяко от лицата в общия процес на причиняване на вредата и въз основа на това е достигнал до извод, че приносът на водача на автомобила следва да е по-висок от този на пострадалия мотоциклетист. Изразеното от касатора несъгласие с определения по този начин размер на приноса на починалото лице, с който е намален размерът на обезщетението за вреди, всъщност представлява въвеждане на оплакване за необоснованост на изводите на съда. По това оплакване обаче касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното трябва да се приеме, че при разрешаване на въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираната съдебна практика на ВКС и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на постановеното от него решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 209 от 02.07.2025 г., постановено по в. т.д. № 229/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
По отговорността за разноски:
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски имат ответниците по касационната жалба, които са направили искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат М. З., осъществил безплатната им адвокатска защита пред касационния съд. От представените по делото два договора за правна защита и съдействие от 25.08.2025 г., сключени между всеки от ответниците по касация и упълномощения адвокат, се доказва, че с тях е постигната уговорка, че последният ще окаже безплатно адвокатска защита в производството пред ВКС в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ето защо и съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатът има право в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, което се определя от съда.
Размерът на възнаграждението, което се следва на адвоката за осъществената защита пред касационната инстанция, трябва да бъде определен при съобразяване на всички обстоятелства, които са установени по делото и които са от значение за неговата действителна правна и фактическа сложност. Това са видът на спора, интересът на делото, видът и количеството на извършената от адвоката работа. Съдът не следва да прилага нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея е регламентиран минимален праг, под който не може да бъде определен размера на адвокатското възнаграждение за оказана в съдебното производство безплатна защита на страната, чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., защото в тази си част тя противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС съгласно задължителното тълкуване, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22.
При определяне на размера на дължимото на адвокат З. възнаграждение трябва да бъде отчетено, че предвид това, че първоинстанционното решение е обжалвано само частично, то предмет на разглеждане от въззивния съд, а оттам и от касационния съд не са предявените в процеса осъдителни искове за получаване на обезщетения за вреди в пълния им заявен с исковата молба размер, а само до общия размер от 281 115, 10 лв., на която сума възлиза материалният интерес в касационното производство. Следва да се съобрази и това, че доколкото въззивното решение не се допуска до касационно обжалване, то производството по подадената касационна жалба се развива само по реда на чл. 288 ГПК, като няма да бъде насрочвано в открито съдебно заседание и касационният съд няма да се произнася по основателността на жалбата. Това означава, че действията по защита, които адвокатът, упълномощен да представлява ответниците по касация, може да извърши в производството са в по-ограничен обем и се изчерпват с подаването на писмен отговор на касационната жалба. Именно това е и единственото действие, извършено от адвокат З. в настоящото производство. Това води до извод за по-ниска правна и фактическа сложност на делото. При съобразяване на това настоящият съдебен състав намира, че размерът на възнаграждението, което следва да се определи на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на упълномощения адвокат за осъществената от него безплатна правна помощ в касационното производство на двамата ответници по касация, възлиза на сумата от 500 лв. Неговото заплащане е в тежест на касатора.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 209 от 02.07.2025 г., постановено по в. т.д. № 229/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, с ЕИК:[ЕИК], да заплати на адвокат М. И. З., АК - Стара З., с адрес: [населено място], [улица], ет. 4, офис 2, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сума в размер на 500 лв. /петстотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на ответниците по касационната жалба безплатна адвокатска помощ в касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.