Решение №3/05.01.2026 по нак. д. №866/2025 на ВКС, НК, II н.о.

РЕШЕНИЕ

№ 3 гр. София, 05.01.2026 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ВТОРО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на седемнадесети ноември, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИЛЕНА ПАНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:НАДЕЖДА ТРИФОНОВА

ПЛАМЕН ДАЦОВ

при секретаря И. Р. и в присъствието на прокурор Б. Д., като разгледа докладваното от съдия Дацов КНОХД №866/2025 година и въз основа на закона и доказателствата по делото, взе предвид следното:

Касационното производство е инициирано по жалба от адв.И. С. - защитник на подсъдимия А. А. Щ., срещу Решение №67/13.08.2025 год. постановено по ВНОХД№45/2025 год. по описа на Апелативен съд – гр.Бургас.

Оплакванията в жалбата са за наличието на касационното основание визирано в чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. В тази връзка се моли за намаление на наказанието, а именно на 2 години „лишаване от свобода“ при „общ“ режим и глоба в размер на 100 лева.

В хода на делото по същество пред ВКС, адв. К. поддържа жалбата. Сочи, че има промяна на обстоятелствата, тъй като не е взето предвид това, че подсъдимият в досъдебното производство е направил пълни самопризнания, описал е механизма на извършеното деяние и е посочил местонахождението на инкриминираната вещ и чейндж бюрото в с.Р., където е обменил 400 евро от отнетите суми. Твърди се от защитника и, че никъде няма проявено насилие и жестокост от страна на подсъдимия, оръжието е газов пистолет, без да се демонстрира намерение за неговото използване. Щ. е бил с добро процесуално поведение. Производството е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие. Не се е взело, според защитника, под внимание цялостното поведение, сътрудничество и разкаяние на подсъдимия. За този период в затвора Щ. сериозно е заболял. Липсвало адекватно лечение и съответните лекарства. Установено е, че страда от микролитиаза и хидронефроза - втора степен. Предписана му е медикаментозна терапия, която в затвора не се изпълнява. Допълва се, че подсъдимият има син на 12 години и дъщеря на 6 години. Моли се за промяна на мярката за неотклонение в „домашен арест“, за да се проведе правилно лечение.

Подс.Щ. в своя защита поддържа казаното от защитника си. Твърди, че е виновен само за част от престъпленията. Моли да му се намали наказанието.

Представителят на Върховна касационна прокуратура е на мнение, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Наложеното наказание е справедливо дотолкова, доколкото се касае за подсъдим, който е осъждан 29 пъти в рамките на 20 години за грабежи, кражби, обсебвания, закани за убийство, телесни повреди. Не е съгласен с твърдението в жалбата, че тези обстоятелства са отразени в правната квалификация, относно опасния рецидив, тъй като обосноваването на същия е само във връзка с 4 от тези осъждания. Останалите сочат за една ескалираща престъпна упоритост от подсъдимия и очевидна необходимост от една по-голяма строгост при налагане на последващо наказание, а не обратното, както иска защитата. Действията по обезщетяване на пострадалите, доколкото такива може да се приеме, че са налице са били отчетени, както признанието и съжалението за извършеното от подсъдимия. Налични са няколко посегателства срещу беззащитни жени, извършени непосредствено след освобождаването на подсъдимия от поредното изтърпяване на наказание. По отношение на заболяването прокуратурата е на мнение, че не е обстоятелство, което налага намаляване на размера. Отбелязва се и, че наказанията са определени във възможния законов минимум, а въпросът за лечението следва да бъде решен в рамките на самото изпълнение в друга процедура.

В последната си дума подсъдимият съжалява за извършеното и моли за намаление на наказанието.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:

С Присъда №55/04.10.2024 г., Окръжен съд – Бургас, по НОХД№427/2024 год., е признал подсъдимия А. А. Щ. за виновен в извършено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б.“а“ и б.“б“ и на основание чл. 54 НК му е наложил наказание от 3 години „лишаване от свобода“.

Със същата присъда подсъдимият е бил признат за виновен и за извършено престъпление по чл. 214, ал. 3, т. 2 вр. ал. 2, т. 1 и т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 2, т. 6 вр. ал. 3, т. 7 вр. чл. 29, ал. 1, б.“а“ и б.“б“ вр. чл. 26, ал. 1 и на основание чл. 54 НК му е определил наказание от 6 години „лишаване от свобода“ и „глоба“ в размер на 100 лева.

На основание чл. 23, ал. 1 НК съдът му е определил едно общо наказание от 6 години „лишаване от свобода“. На основание чл. 23, ал. 3 НК е присъединил наказанието от 100 лв. „глоба“ към определеното общо наказание. На основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б.“а“ ЗИНЗС е определил първоначален режим на определеното общо наказание „строг“. Съдът се е произнесъл по чл. 59, ал. 1 и ал. 2 НК, както и по чл. 53, ал. 1, б.“а“ НК.

Така произнесената присъда е била обжалвана през въззивната инстанция с молба за намаление на наказанието. В тази връзка Апелативен съд – гр.Бургас се е произнесъл с Решение №67/13.08.2025 год. по ВНОХД№45/2025 год., с което е потвърдил първоинстанционната присъда изцяло.

По отношение на наведените основания в касационната жалба:

Преди всичко останало следва да се констатира, че в една голяма част от оплакванията за явна несправедливост на наказанието, изложените в жалбата доводи се преповтарят с тези дадени пред апелативния съд, който в мотивите към решението си е дал отговор на същите. Въпреки това, този състав ще даде нужния отговор, за да е налице търсената обективност и изчерпателност на повтарящи се аргументи.

Първото оплакване в жалбата е, че личната обществена опасност на подсъдимия не е висока макар и да е налице значително по обема си свидетелство за съдимост. Твърди се, че множеството присъди и осъждания не следвало да се отчитат при определяне размера на наказанието.

Във връзка с горното възражение, въпреки че същото е безмотивно и единствено схематично е посочено като явно несправедливо, настоящият състав с оглед възможността чрез тълкуване да достигне до идеята на касатора за подобен тип оплакване, прецени че същото е неоснователно.

Не може да се приеме като основателно твърдението, че множеството присъди не следвало да се отчитат при определяне на наказанието. Последното противоречи на базисните разбирания за определяне на наказанието залегнали в общата част на НК и, които имат дългогодишна уредба в теорията и практиката. Ако касаторът е имал предвид, че след като е повдигнато обвинение за опасен рецидив, тъй като присъдите и осъжданията са влезли в обема от данни за определяне на тази квалификация, не може повторно да се вземат предвид и като отегчаващи отговорността обстоятелства това е въпрос, който има своето значение и е резонен. В случая, обаче, това също не може да се уважи като довод, тъй като фактологията по процесното дело е съвсем различна. Следва да се подчертае, че подсъдимият е осъждан десетки пъти и от всички присъди само една малка част попадат в съвкупността определяща квалификацията „опасен рецидив“. При това положение осъжданията, които не са използвани за квалифициране на престъплението по чл. 29 НК, могат и следва да се вземат предвид от съда, както и правилно е направено, като отегчаващо отговорността обстоятелство при определяне размера на наказанието. Следва да се припомни, че НК прави ясно разграничение при увеличаване на наказанието чрез специална квалификация, какъвто е опасният рецидив, тъй като когато съдът преценява, дали едно престъпление е извършено при опасен рецидив, той се нуждае минимум от две предходни осъждания, които отговарят на всички строги условия на закона или поне едно, което не е отложено по реда на чл. 66 НК. Така че в този случай се вземат предвид само онези осъждания, които формално отговарят на изискванията на чл. 29 НК, за да се постигне законовата квалификация. На следващо място, при индивидуализация на наказанието по чл. 54 НК, съдът е длъжен да вземе предвид всички отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства. В тази връзка останалите осъждания - тези които не са заличени или реабилитирани, се разглеждат като доказателство за трайна престъпна насоченост и лоша характеристика на подсъдимия. Те представляват отегчаващо отговорността обстоятелство. Съдът, следва да се подчертае, че не може да отчете два пъти едно и също осъждане – веднъж за квалификация и втори път като отегчаващо такова. Но той може да отчете другите осъждания като отегчаващи. Последното е необходимо, тъй като по този начин се постига обективност и справедливост за съответната висока степен на обществена опасност на дееца, който има продължителна и трайна престъпна дейност, надхвърляща минималните изисквания за рецидив и процесният случай е точно такъв. Апелативният съд на л. 35 от мотивите към решението много конкретно е отбелязал кои точно осъждания влизат в съвкупността определяща квалификацията, а всички останали осъждания, които са общо 28 на брой са допълнителен аргумент за високата степен на обществена опасност на дееца. Следва се отчете и това, че в много кратък период след изтърпяване на последното му наказание, подсъдимият извършва и процесното деяние, което е допълнителен аргумент за неговите трайно установени престъпни навици.

Следващият довод в касационната жалба е, че подсъдимият е възстановил щетите на две от пострадалите лица, докато за другите две това не се е случило по тяхна вина. По отношение на св.Х. инкриминираните 20 лв. били останали по делото, не са върнати от разследващите органи и за това подсъдимият доброволно ги е възстановил с негови средства, което е ново смекчаващо отговорността обстоятелство. По отношение на пострадалите чужди гражданки – св.Д. и св.М. се твърди, че подсъдимият се опитал да събере парите но не успял, но дори и да е бил успял лошото отношение на същите с отказа си да дадат банкова сметка пак е щяло да обезсмисли връщането на парите от Щ..

В отговор на горните оплаквания е необходимо да се обърне внимание, че на първо място, апелативната инстанция е дала отговор на това възражение в решението си на л. 39 от същото и настоящата напълно се солидаризира с това. Следва да се подчертае, правилно въззивният съд е отчел, че въпреки, че не е трябвало, окръжният съд е приел връщането на 20 лв. като смекчаващо отговорността обстоятелство. Последното е така, тъй като връщането на част от вещите не се дължи на доброволен акт от страна на подсъдимия, като същото се отнася и за въпросните 20 лева. Видно от материалите по делото е, че същите са били намерени и отнети като веществено доказателство, непосредствено след задържането.

На следващо място, съдът е отчел активността на Щ. да възстанови инкриминираните суми и на останалите пострадали по делото, като смекчаващо обстоятелство. Същото се отнася и за отнетия дамски часовник. Не може да се приеме като основателно и твърдението, че пострадалите са виновни едва ли не за това, че не съдействат за връщане на парите. Това е така, тъй като на първо място това не е тяхно задължение и на второ, ако подсъдимият е можел да възстанови парите, то има много други начини, извън дадена банкова сметка, за да отидат средствата по предназначението си.

Другото оплакване е по отношение на инкриминираното оръжие, а именно, че същото не било използвано и не е огнестрелно такова по смисъла на закона. Подсъдимият бил на разстояние и само го е държал без да каже каквото на немските граждани какво мисли да предприеме.

Въпросното възражение няма правна стойност, а житейската такава е нелогична. Това, че оръжието не било използвано е без каквото й да е значение за определяне размера на наказанието, защото ако бе противното, квалификацията на повдигнатото обвинение щеше да бъде съвсем различна. Обстоятелството, че подсъдимият е бил на разстояние пред пострадалите също не занижава страха и ужаса, които те са изпитали при неговия вид, а що се отнася до това, че не било огнестрелно оръжието следва да се има предвид, че пострадалите не са специалисти в тази област и единственото, което са констатирали е неговото наличие на малко разстояние пред тях. Макар на този довод да е отговорено правилно от апелативния съд на л. 38 от решението е необходимо да се подчертае следното. Пострадалата св.М. е била със своята дъщеря и когато първоначално отказала два поредни пъти да даде парите, които подсъдимият е искал, тогава той извадил въпросния пистолет, който макар и да е бил насочен към земята, с неговата демонстрация е била достатъчна сама по себе си да всее уплаха у пострадалите да предадат инкриминираните вещи. В тази връзка, въпреки, че това не е трябвало да се отчете като смекчаващо обстоятелство, окръжният съд и впоследствие апелативния са приели, че е такова, тъй като по техните мотиви не било вербално изразено, че ще бъде използвано въпросното оръжие. По отношение на последното е необходимо да се констатира, тъй като е в контекста на вече отбелязаното, че това е газов пистолет, който според експертите може да заблуди и специалист, че е огнестрелен.

Твърди се, че определеният размер на наказанието е голям и с него не би се постигнала индивидуалната превенция, а напротив щяло да има обратен ефект. Сочи се, че след като в местата за лишаване от свобода не се води до превъзпитание и положителен ефект е безпредметно да се търпи повече такъв вид наказания. Доказателство за това бил подсъдимият, който въпреки многобройните си престои в тези места не се е превъзпитал.

От една страна, във въпросното оплакване се наблюдава определено противоречие, тъй като първоначално в жалбата се сочи, че Щ. не е опасен, а в нейния край се твърди, че въпреки дългия си престой в затворите на страната той не се е поправил. Що се отнася до това, че не следвало да се търпи ефективно наказание, тъй като и без това подсъдимият не се поправял, настоящият състав не дължи отговор поради абсурдността на подобно възражение. По тази логика всеки един признат за виновен в Р. Б. който е осъден на лишаване от свобода не следва да търпи ефективно наказание, тъй като предварително се знае, че няма да се поправи. За обратния ефект на наказанието също е голословно и немотивирано твърдение, тъй като съдът е взел предвид смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и целите за това предвидени в чл. 36 НК с определеното наказание на Щ.. Що се отнася до дългия период на лишаване от свобода и това не може да се сподели, тъй като и двете наказания са определени в размер малко над минималния такъв, а наложената глоба е в абсолютно минималния, което представлява един значителен толеранс.

По отношение на здравословното състояние на подсъдимия от медицинската документация по делото се установява, че същият е лекуван и се наблюдава подобрение. А за начина по който се набавя медикаментозното лечение и какъв специалист следва периодично да го лекува, това е въпрос който не е от компетенциите на съда и си има друг ред за реализация на тези въпроси.

По отношение на семейното състояние, съдът го е взел предвид и го отчел, а що се отнася до това, че съжалява следва да се има предвид, че това също е отчетено, въпреки че видно от неговото изказване пред ВКС съжалението му е частично само за някой от деянията.

По отношение на възражението за добро процесуално поведение и това е отчетено, въпреки, че такова се дължи по силата на закона. Същото отново е взето предвид като смекчаващо отговорността обстоятелство. Констатирано е и проведеното съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 1 НПК.

Извън гореизложеното, следва да се обърне внимание на жалбоподателя, че ще се наблюдава явна несправедливост, тогава когато наказанието очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НКчл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. В тази връзка може да се каже, че съдът подробно в мотивите си е разгледал всичко свързано с индивидуализацията на наказанието и макар за някой от доводите свързани със смекчаващите отговорността да са прекомерни, крайният резултат съответства на целите на наказанието предвидени в чл. 36 НК. За това, като заключение, може да се обобщи, че определените наказания и общото такова, съответстват на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства.

По отношение на искането за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия, ВКС не дължи произнасяне поради факта, че след настоящото решение първоинстанционната присъда влиза в сила и предстои изпълнение на определеното наказание.

Предвид изложените съображения, този съдебен състав намира, че не е налице посоченото в жалбата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК и обжалваното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение,

РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №67 от 13.08.2025 година постановено по ВНОХД №45 от 2025 година по описа на Апелативен съд – гр. Бургас.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.

Дело
Дело: 866/2025
Вид дело: Касационно наказателно дело
Колегия: Наказателна колегия
Отделение: Второ НО
Информация за акта
Маркиране
Зареждане ...
Зареждане...
Зареждане...