ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2351
гр.София, 08.05.2026 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №3923 по описа за 2025 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Р. Б. срещу въззивно решение № 4340 от 04.07.2025 год., постановено по в. гр. дело № 3307/2025 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Ж с-в, с което, след като е потвърдено решение № 765 от 15.01.2025 год., постановено по гр. дело № 56226/2023 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 174 с-в /в обжалваната му част/, е уважен предявения от С. Б. Д. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка с продължило извън разумен срок досъдебно производство № 913/2011 год. по описа на 07 РУП-СДВР /пр. пр. № 13589/2011 год. по описа на СРП/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.10.2023 год. до окончателното й изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не се бил произнесъл по възражението на ответника за нередовност на исковата молба, тъй като ищецът не излагал твърдения за търпени вреди от неразумна продължителност на наказателното производство, а от неефективност на действията по разследването, както и вреди от неразкриването на извършителя, които били извън приложното поле на чл. 2 б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Въззивният съд бил формирал погрешни правни изводи, че вследствие нарушаване правото на разглеждане и решаване на процесното дело в разумен срок, на ищеца, като пострадал от престъпление, се дължи обезщетение в размер на 4 000 лв., както и че легитимирана да отговаря за тези вреди е Прокуратурата на Р. Б. В случая не бил налице фактическият състав на отговорността по чл. 26 ЗОДОВ. По реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата била длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението, от ефективността на действията по разследването, както и от неразкриване на извършителя, каквито твърдения се съдържали в исковата молба. Съгласно чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС всяко лице „при определяне на неговите граждански права и задължения“ имало право на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок и нарушението на това субективно материално право пораждало отговорност за обезщетение на базата на деликта. Неоткриването на извършителя и спирането на производството по делото не можело да се счита за обстоятелство, което следва да се вмени във вина на прокуратурата във връзка с продължителността на разследването. Съгласно чл. 245, ал. 1 НПК, когато спирал наказателното производство поради неразкриване на извършителя, прокурорът изпращал делото на разследващия орган за продължаване на издирването. Съгласно изр. 2 на цитираната законова разпоредба, задължение на разследващия орган било да съобщава на прокурора за резултатите от издирването и да му предоставя събраните материали. Прокуратурата била изпълнила задълженията си с дадените в постановлението за спиране на наказателното производство указания на органите на МВР при 07 РУ-СДВР да установят и издирят извършителя на престъплението, като е указано ежемесечно да изпращат справка в СРП за резултати от издирването, както и да изготвят мотивирано предложение за възобновяване на наказателното производство при отпадане на основанието за спиране. Прокуратурата следвало да отговаря, само ако било допуснато забавянето на досъдебното производството до 17.05.2011 год., на която дата с постановление на прокурор при СРП същото било спряно. Такава забава в случая не била налице. Въззивният съд бил обосновал пасивната материалноправна легитимация на ответника с незаконното му бездействие предвид общата разпоредбата на чл. 52, ал. 3 НПК. Такова бездействие обаче щяло да е налице, когато не било извършено предписано от закона действие в законоустановен срок, а не въздържането от каквото и да е действие. Не било ясно какво конкретно задължение, произтичащо от закона, не била изпълнила прокуратурата и извършването на какви конкретни действия следвало да укаже, за да се достигне до разкриване извършителя на престъплението. Нямало законова разпоредба, която да вменява задължение на прокурора при спряно наказателно производство да дава указания за извършване на действия, които биха довели до разкриване на извършителите на престъплението. Задължение на органите на МВР било разкриването на извършителя на престъпление и в рамките на тяхната оперативна самостоятелност била преценката какви конкретни оперативно-издирвателни мероприятия да бъдат предприети в тази насока. В случая нямало данни да е отпаднало основанието за спиране на досъдебното производство или да е възникнала необходимост от допълнителни действия по разследването и съответно да е възникнало задължение за прокурора да го възобнови. Въззивният съд не бил съобразил и обстоятелството, че макар разследващите органи да действат под ръководството и надзора на прокуратурата, те са независими и вземат решенията си по вътрешно убеждение и ръководейки се от закона – чл. 10, чл. 14 НПК, чл. 226, ал. 1 НПК, чл. 15, ал. 3 от ЗМВР. Въззивният съд не бил мотивирал извода си за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Не бил обсъдил и взел предвид обстоятелствата, че ищецът обосновавал претенцията си с търпени вреди от самото престъпление, от ефективността на действията по разследването, както и от неразкриване на извършителя, а не с неразумна продължителност на производството; че се дезинтересирал от неразумно продължилото производство, като не се бил възползвал от процесуалните си права да му бъде предявено разследването, както и да обжалва постановлението за спиране на наказателното производство, което било индиция, че развитието и изходът на производството не са от съществено значение за него. Дори да се приемело, че са налице основания за ангажиране отговорността на ответника Прокуратура на Р. Б. присъденият размер на обезщетение за неимуществени вреди от 4 000 лв. бил неоправдано завишен, несъобразен с изискванията на чл. 52 ЗЗД и не бил еквивалент на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:
1/ При определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС как се прилагат критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?.
2/ Следва ли Прокуратурата на Р. Б. да отговаря по чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за вредите от самото престъпление, от ефективността на действията по разследването и от неразкриване на извършителя?
3/ Следва ли Прокуратурата на Р. Б. да отговаря по чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС, когато е налице спряно наказателно производство поради неразкриване на извършителя на престъплението, в случаите когато прокурорът с постановлението за спиране на наказателното производство е изпълнил задълженията си по чл. 245, ал. 1 НПК, като е указал на органите на МВР да установят и издирят извършителя на престъплението, ежемесечно да изпращат справка в съответната прокуратура за резултатите от издирването, както и да изготвят мотивирано предложение за възобновяване на наказателното производство при отпадане на основанието за спиране?
4/ Самият факт на неразкриване извършителя на престъплението достатъчен ли е да обоснове извод за бездействие от страна на прокуратурата при условие, че задължение на органите на МВР е разкриването на извършителя на престъпление и в рамките на тяхната оперативна самостоятелност е преценката какви конкретни оперативно - издирвателни мероприятия да бъдат предприети в тази насока?
5/ Достатъчно ли е позоваването на общата разпоредба на чл. 52, ал. 3 НПК, за да се приеме, че е налице бездействие от страна на прокуратурата или съдът в решението си следва изрично да посочи какво конкретно предписано от закона действие е следвало да се извърши от прокурор в законоустановен срок, за се достигне до разкриване извършителя на престъплението в хипотезата, когато наказателното производство е спряно поради неразкриване извършителя на престъплението и липсват основания за възобновяването му?
Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че първият въпрос е разрешенен в противоречие с т. 11 /раздел II от мотивите/ от ППВС № 4 от 23.12.1968 год., т. 3 и 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС, решение № 66 от 02.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 5813/2014 год., III г. о., ГК, решение № 320 от 27.12.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2403/2016 год., IV г. о., ГК, решение № 161 от 15.03.2021 год. на ВКС по гр. дело № 105/2020 го, III г. о., ГК, решение № 69 от 29.04.2020 год. на ВКС по гр. дело № 3169/2019 год., IV г. о., ГК, а останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Бланкетно релевира и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба С. Б. Д. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел на първо място, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Посочил е, че в исковата молба са наведени твърдения за претърпени неимуществени вреди от ищеца вследствие на извършено от страна на ответника нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, поради което предявеният иск намира своето правно основание в чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. На следващо място е изложил съображения, че фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 2б ЗОДОВ изисква установяването на нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, което да е довело до настъпване на неимуществени вреди за ищеца. При доказване на посочените обстоятелства и на основание чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост.
Въззивният съд е счел за установено по делото, а и безспорно между страните, че на 18.03.2011 год. при условията на чл. 212, ал. 2 НПК – със съставянето на протокол за разпит на свидетел, било образувано досъдебно производство № 913/2011 год. по описа на 07 РУ – СДВР, пр. пр. 13587/2011 год. по описа на СРП, водено срещу неизвестен извършител, за това, че за времето от 14:30 ч. до 16:00 ч. на 18.03.2011 год. в [населено място], [улица], чрез разрушаване на преграда здраво направена за защита на имот – нарушаване целостта на стъкло на предната дясна врата на л. а. „Р. М.“, ДК [рег. номер на МПС] , паркиран пред магазин „Т.“, отнел чужди движими вещи: един брой чанта, съдържаща две връзки ключове, парична сума в размер на 450 лева, флаш-памет 4 GB и документи /собственост на С. Б. Д. и един брой чанта, съдържаща слънчеви очила „К. К.“, печат и един брой парфюм „А.“ от владението на С. Б. Д., без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои – престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1 вр. с чл. 194, ал. 1 НК.
В хода на така образуваното досъдебно производство, освен провеждането на разпит на ищеца в качеството му на свидетел на 18.03.2011 год., бил проведен и разпит на същата дата на лицето С. И. Г. също в качеството му на свидетел, след което с постановление от 19.03.2011 год. на разследващ полицай при 07 РУП – СДВР било възложено извършването на оперативно-издирвателни мероприятия от оперативен работник при 07 РУП – СДВР, определен от началника на 07 РУП – СДВР, за установяване на неизвестния извършител и противозаконно отнетите вещи. Впоследствие с постановление от 29.03.2011 год. на разследващ полицай при 07 РУП – СДВР било възложено на служител от 07 РУП при СДВР, определен от съответния началник, да извърши допълнителен разпит в качеството на свидетел на лицето С. Б. Д., като в изпълнение на така дадените указания на 31.03.2011 год. бил проведен втори разпит на ищеца в качеството му на свидетел. На 07.04.2011 год. по досъдебното производство била депозирана докладна записка, от която било видно, че въпреки проведените оперативно-издирвателни мероприятия извършителят на деянието не бил установен. С постановление от 17.05.2011 год. на прокурор при СРП досъдебното производство било спряно поради неразкриване на извършителя, като на началника на 07 РУП – СДВР било възложено установяването и издирването на извършителя, а на органите на 07 РУП – СДВР било указано да изпращат ежемесечно справка в СРП за резултатите от издирването и да изготвят мотивирано предложение за възобновяване при отпадане на основанието за спиране.
Въззивният съд е констатирал, че първият спорен между страните въпрос е свързан с това дали са налице изискуемите от закона предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата, а именно – нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, което да е довело до настъпване на неимуществени вреди за ищеца. В тази връзка е посочил, че в разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ са посочени примерно критериите, въз основа на които съдът прави преценката дали е допуснато нарушение на правото на процес в разумен срок. При съобразяване на тези обстоятелства съдът дължи съпоставката между продължителността на воденото производство и разумния срок, в рамките на който лицето следва да получи правосъдие. При преценката на продължителността на разумния срок следва да се съобрази балансът между интересите на лицето да получи бързо правосъдие и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. При преценката си за разумността на периода на разглеждане на наказателното производство съдът дължи съобразяване на сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните органи, като за да прецени сложността на делото, съдът преценява естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на участниците в производството и на свидетелите, нуждата да се получат документи по делото /включително и от чужбина/, естественото на необходимите доказателства, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса.
В разглеждания случай производството в досъдебната му фаза било образувано с първото действие по разследването, извършено на 18.03.2011 год. /разпит на ищеца в качеството му на свидетел/, а на 17.05.2011 год. било спряно. Така общата му продължителност до момента на предявяване на исковата молба /12.10.2023 год./ била 12 години, 4 месеца и 25 дни, като към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция не били представени доказателства наказателното производство да е приключило с влязъл в сила акт, т. е. към посочения момент същото продължавало да бъде висящо. В началния етап на досъдебното производство действията се били концентрирали около разпита на пострадалите лица, сред които и ищецът, като впоследствие били прегледани записите от външните охранителни камери на магазин „Т.“ и били проверени местата в обслужвания район, където евентуално можело да бъдат продадени инкриминираните вещи. След това досъдебното производство било спряно с даване на изрични указания към органите на 07 РУ – СДВР. От този момент насетне по делото не били извършвани никакви действия по установяването и издирването на извършителя, нито пък били изпращани посочените в постановлението на прокурора при СРП, с което досъдебното производство било спряно, ежемесечни справки за резултатите от издирването. Следователно продължителността на производството не е свързана с неговата правна и фактическа сложност, а с констатираното бездействие, изразяващо се в липса на активност у разследващите, както и ефективно наблюдение от страна на прокурор от СРП с даване на указания за извършване на действия, които биха довели до разкриване на извършителите на кражбата. Поради това въззивният съд е формирал извода, че правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок е било накърнено, като пасивната материалноправна легитимация в производството е на ответника с оглед нормата на чл. 52, ал. 3 НПК.
Като се е позовал на практиката на ЕСПЧ, съгласно която е налице силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството води до неимуществени вреди /решение на ЕСПЧ от 20.03.2006 год. по делото С. срещу И./ и след анализ на събраните по делото гласни доказателства, въззивният съд е намерил, че по делото са установени претърпени от ищеца неимуществени вреди, настъпили вследствие на допуснатото нарушение на правото му на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок. Приел е въз основа на показанията на свидетеля Е. С., че ищецът бил проявявал активност и заинтересованост досежно развитието на процеса, като изпитвал напрежение и разочарование от обстоятелството, че по образуваното досъдебно производство не се извършват процесуално - следствени действия и не бил пропускал повод да изрази възмущението си от изминалия период от време и липсата на развитие. Продължителността на наказателното производство била повлияла негативно на ищеца както в емоционален и психически план, тъй като той бил напрегнат, не можел да дискутира спокойно темата за образувания процес, имал проблеми със съня, така и в професионален план, тъй като липсата на развитие и продължителността на наказателното производство създали съмнения доколко ищецът, макар и адвокат, може да представлява професионално и компетентно други лица. Поради това е счел, че по делото е доказано, че твърдените вреди са настъпили в причинна връзка с противоправното деяние на ответника.
На следващо място въззивният съд е посочил, че вторият спорен по делото въпрос е свързан с размера на обезщетението за неимуществени вреди. Като е взел предвид характера и продължителността на конкретното досъдебно производство, качеството на ищеца на пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи, изживените от ищеца негативни преживявания в емоционален, психически и професионален аспект – при съвкупната им преценка с оглед нормата на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е формирал извода, че дължимото обезщетение е в размер на 4 000 лв., както е приел и първоинстанционният съд.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Настоящият съдебен състав не констатира пороци на решението, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се установяват и хипотези на квалифицираната форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК – видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост.
Първият поставен в изложението въпрос, който е свързан с критериите за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд, но същият не е бил разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 3 и 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 306 от 22.10.2019 год. на ВКС по гр. дело № 4482/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 60242 от 13.01.2022 год. на ВКС по гр. дело № 339/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 62 от 29.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 4227/2022 год., III г. о., ГК, решение № 382 от 27.06.2025 год. на ВКС по гр. дело № 3589/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 50280 от 11.09.2023 год. на ВКС по гр. дело № 4210/2021 год., ІV г. о., ГК, решение № 667 от 08.11.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4616/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 87 от 08.02.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1088/2023 год., III г. о., ГК, решение № 338 от 10.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 3020/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др.
Според тази практика, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерва. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. На обезщетяване по реда на чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди /неимуществени и имуществени/, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на обезщетението за морални вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД в смисъла разяснен в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането /признаване факта на увреждащо поведение/ само по себе си също има обезтетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства /посочени по-горе/, още предмета на производството, общата му продължителност и доколко тя се явява над „разумния“ срок, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страната, повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната, поведение на властите, като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си на разследване по начин, че да не се засягат правата на гражданите, както и всички други факти, които са от значение за правилното решаване на спора /чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ/. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценява от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди /настъпването им се презюмира, но оборимо/. Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формира в мотивите на акта си резултата от тази преценка.
Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение. В мотивите му са подробно изведени обективните обстоятелства от значение за преценката по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като изрично е посочено, че твърдените в исковата молба вреди са установени по делото и са причинени от неразумната продължителност на процесното наказателно производство. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводите на страните, като не е присъждано обезщетение за причинени преки вреди в резултат на престъплението, предмет на разследването по забавеното дело /както твърди касаторът/. Несъгласието на касатора с определения конкретен размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК.
Само за пълнота следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 227 НПК, разследването се предявява от разследващия орган след извършване на действията по чл. 226 НПК, в т. ч. след като са извършени всички действия по разследването, необходими за разкриване на обективната действия, а в разглеждания случай наказателното производство е било спряно на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК, тъй като извършителят на деянието не е разкрит. Обстоятелството дали ищецът е обжалвал или не е обжалвал постановлението за спиране на наказателното производство не е от значение за преценката какво е било значението на процесното наказателно производство за него. Носителят на процесуалното право на жалба е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни /по принцип правото на жалба се упражнява добросъвестно ако заинтересованата страна счита това за уместно, т. е. ако са налице основания за обжалване/. Отделно от това според практиката на ЕСПЧ, значимостта на интереса за страната обикновено е свързана с предмета на делото /изисква се особено старание по дела, свързани с гражданско състояние и правоспособност, родителска отговорност и режима за контакти; дела за осиновяване; трудови и пенсионни спорове; при разследване на жалба, подадена от лице, което твърди, че е било подложено на насилие от полицейски служители; наказателни производства, по които обвиняемият или подсъдимият е с мярка за неотклонение „задържане под стража“ и др./ или с външни фактори /инфлация, която води до обезценяване на иска; напреднала възраст на лицето и др./.
Вторият и петият формулирани от касатора въпроси не осъществяват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не кореспондират с мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд не е приемал, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата следва да обезщети преките вреди от самото престъпление, предмет на забавеното производство или от неефективността на разследването/неразкриването на извършителя. За настъпването на такива вреди липсват и твърдения в исковата молба. Същевременно въззивният съд изрично е посочил, че в случая е налице липса на активност у разследващите органи, както и ефективно наблюдение от страна на прокурор от СРП чрез даване на указания за извършване на действия, които биха довели до разкриване на извършителя на престъплението, т. е. счел е, че прокуратурата не е изпълнила задължението си за осъществяване на постоянен надзор за своевременно провеждане на разследването – чл. 46, ал. 2, т. 1 НПК.
Въпросите по т. 3 и 4 от изложението, които са свързани и се свеждат до това следва ли Прокуратурата да отговаря по чл. 2б ЗОДОВ, когато е налице спряно наказателното производство, чието развитие зависи от друг орган, а именно от извършените оперативно-издирвателни мероприятия, провеждани от МВР, обуславят решаващите изводи на въззивния съд, но нямат претендираното от касатора значение. По този въпрос има установена практика на ВКС, израз на която са Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 5/2013 год., ОСГК, решение № 161 от 15.03.2021 год. на ВКС по гр. дело № 105/2020 год., III г. о., ГК /цитирано и в изложението/, решение № 320 от 27.12.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2403/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 153 от 10.05.2012 год. на ВКС по гр. дело № 489/2011 год., ІV г. о., ГК, решение № 362 от 21.11.2013 год. на ВКС по гр. дело № 92/2013 год., IV г. о., ГК, решение № 210 от 15.06.2015 год. на ВКС по гр. дело № 3053/2014 год., III г. о., ГК, решение № 222 от 15.03.2021 год. на ВКС по гр. дело № 120/2020 год., IV г. о., ГК, с която въззивният съд се е съобразил. С тази практика се приема, че е принципно разрешението, че за вредите от забавяне на разглеждането и решаването на дело над разумния срок, дори вредите да са причинени с действия или бездействия на различни държавни органи, отговорна да ги обезщети е държавата. Обезщетяват се всички вреди, без оглед кой държавен орган е конституиран като субституент на държавата на страната на ответника по иска. Времето, през което е останало спряно досъдебното производство до установяване и издирване на извършителя на престъплението от органите на МВР, се включва в продължителността на релевантния период на производството, като обстоятелство от значение за преценката за разумен срок – чл. 2б ЗОДОВ, и при основателност на иска, държавата следва да бъде осъдена чрез представляващия я процесуален субституент – Прокуратурата, за вредите от осъщественото забавяне, доколкото прокурорът е ръководно-решаващият орган в хода на предварителното производство. Прокурорът и разследващите органи са длъжни да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в НПК срокове /чл. 22, ал. 2 НПК/.
Отделно от това касаторът не е обосновал допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито се е позовал на настъпили изменения в законодателството или обществените условия.
Ето защо не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4340 от 04.07.2025 год., постановено по в. гр. дело № 3307/2025 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Ж с-в.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: