ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2454
гр. София, 12.05.2026г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 1109 по описа за 2026г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Р. Б. представлявана от прокурор С. Ц. и по касационна жалба на Д. И. С., подадена чрез процесуален представител адв. Л. В. против решение № 281/08.12.2025г., постановено по в. гр. д. № 282/2025г. по описа на Апелативен съд – В. Т. в различни части.
С обжалваното въззивно решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 235/08.05.2025г. постановено по гр. д. № 1107/2024г. по описа на Окръжен съд – В. Т. е постановено друго, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Д. И. С. с ЕГН [ЕГН] сумата от 6000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие на повдигане и поддържане на обвинение в извършване на умишлено престъпление от общ характер по чл. 249, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, по което е образувано наказателно производство /за периода от 24.02.2021г. до 06.02.2024г./, приключило с оправдателна присъда № 16/11.10.2022г. по НОХД № 245/2022г. по описа на Окръжен съд – В. Т. влязла в сила на 06.02.2024г., както и сумата от 6500 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение за защита по воденото наказателно производство по НОХД № 245/2022г. по описа на ВТОС, ведно със законната лихва върху всяко присъдено обезщетение, считано от 06.02.2024г. до окончателното плащане, като искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до 20000 лева.
Прокуратурата на Р. Б. обжалва решението в частта, с която предявените искове за обезщетение на неимуществени и имуществени вреди са уважени, а Д. И. С. обжалва въззивното решение в частта, с която искът за обезщетение на неимуществени е отхвърлен за разликата до размера от 20000 лева.
И в двете жалби се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение в съответните части поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и съответно предявените искове да се отхвърлят, респ. искът за обезщетение за неимуществени вреди да се уважи до заявения размер.
Писмен отговор по касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. е депозиран от Д. И. С., в който страната изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази обжалвана част. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение в частта, с която предявените искове са уважени е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.
По жалбата подадена от Д. С., Прокуратурата на Р. Б. не е депозирала писмен отговор.
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищец и ответник по делото с правен интерес от обжалване на отделни части от решението срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Към всяка от жалбите е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установени следните факти: с постановление от 12.08.2021г. по ДП № ЗМ 38/2021г. по описа на ОДМВР – В. Т. ищецът Д. С. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 249, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК – за това, че в периода от 14:57 ч. на 31.12.2020г. до 11:12 ч. на 05.01.2021г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, е използвал платежен инструмент – дебитна карта на „Банка ДСК“ ЕАД, издадена към разплащателна сметка № 26329396, без съгласието на титуляря С. Й. В. от [населено място] и на наследниците му В. С. М. и Й. С. Й. от същото село, като на няколко пъти е извършил транзакции теглене на парични суми в общ размер 4400 лв. Спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „подписка“. С постановление от 14.03.2022г. обвинението е прецизирано, като отново е определена мярка за неотклонение „подписка“. На 10.06.2022г. прокуратурата е внесла в Окръжен съд – В. Т. обвинителен акт срещу ищеца, по който е образувано НОХД № 245/2022г. По това дело са проведени три съдебни заседания в периода от 11.07.2022г. до 11.10.2022г., като с присъда № 16/11.10.2022г. по същото Д. И. С. е признат за невинен и е оправдан по повдигнатото обвинение на основание чл. 9, ал. 2, пр. последно от НК. По подаден от прокуратурата протест срещу тази присъда е образувано ВНОХД № 30/2023г. по описа на Великотърновския апелативен съд, по което са проведени шест съдебни заседания в периода от 27.02.2023г. до 11.12.2023г. С решение № 12/19.01.2024г. на ВТАС е потвърдил оправдателната присъда, която е влязла в сила на 06.02.2024г.
От приети по делото писмени доказателства – пълномощни и договори за правна защита и съдействие, въззивният съд приел за установено, че в рамките на досъдебното производство и двете съдебни инстанции по наказателното дело ищецът е бил защитаван от адвокат, на когото е заплатил общо 6500 лв. адвокатско възнаграждение – 500 лв. за защитата в досъдебното производство и по 3000 лв. за всяка от двете съдебни инстанции.
Съобразно разпечатки от публикации в електронните издания на местни ежедневници – вестник „Борба“, вестник „Янтра днес“, общинско радио В. Т. интернет сайта „Болярски новини“, както и в медии „Пик“ и „Труд“ от периода 02–03.09.2021г., приел, че случаят бил отразен като разкриване на 59-годишен мъж от [населено място], обвинен в използването на чужда дебитна карта без знанието и съгласието на титуляра.
Обсъдил приети по делото трудов договор от 2020г., по силата на който ищецът заемал длъжността „кофражист“ при „Метрон“ ООД, прекратен със заповед от 30.06.2023г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, както и покана от дружество с регистрация в Н., адресирана до ищеца, съдържаща конкретно предложение за започване на работа, с посочени условия относно продължителността на работната седмица, почасовото заплащане и начална дата на работа – 02.08.2023г.
Въз основа на обсъждане на събрани по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Е. Д. И. /син на ищеца/ и Т. Г. С. приел за доказани понесените от ищеца неимуществени вреди в причинна връзка с повдигнатото му обвинение. Приел за доказано, че информацията за повдигнатото срещу ищеца обвинение се разпространила в [населено място] чрез публикация във фейсбук група на селото, съдържаща твърдения, че ищецът е изтеглил пари от банкова карта на починало лице. Вследствие на това в селото възникнали негативни коментари и предупреждения към местните жители да се пазят от ищеца; започнали да го отбягват, да не отговарят на обажданията му, а работните му ангажименти като строител намалели значително. Ищецът обичайно бил търсен за дребни строителни услуги, но след случилото се това се преустановило. В семейството му настъпило напрежение, а ищецът започнал да повишава кръвно налягане и да избягва социални контакти, изпитвал срам, станал недоверчив, като спрял да посещава центъра на селото и пазарувал в съседното населено място. В следващите месеци здравословното състояние на ищеца се влошило, той станал затворен в себе си и трудно си намирал работа, което наложило синът му да се върне в България, за да му оказва помощ
При тези факти, от правна страна апелативният съд направил извод, че при безспорност на фактите по развилото се наказателно производство и установените обстоятелства от събраните по делото писмени доказателства, са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Като спорен приел въпроса за това какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди и прекомерен ли е размерът на имуществените вреди. За да определи същия, съобразил, че на ищеца било повдигнато обвинение за извършено едно тежко умишлено престъпление от общ характер, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от две до осем години и с глоба до двойния размер на получената сума; че първоинстанционната присъда е била оправдателна поради явно незначителна обществена опасност на деянието, поради което извършеното не представлява престъпление; съобразил след това, че наказателното производство е започнало на 24.02.2021г. /когато е образувано ДП/ и продължило до 06.02.2024г. /когато е влязла в сила оправдателната присъда/ - приблизително три години, протекло е в досъдебна фаза и пред две съдебни инстанции, с явяване на ищеца в съдебни заседания и поддържане на обвинението до постановяване на окончателния съдебен акт. Тази обща продължителност приел, че не обосновава надвишаване на разумния срок, но е достатъчно значителна, за да обоснове трайно напрежение и несигурност у обвиненото лице, особено в условията на малко населено място и съпътстващо медийно отразяване.
Пряка последица от самото естество на предприетото спрямо ищеца наказателно преследване, както и от обективните данни във връзка с характера на обвинението, продължителността на процеса, отразяването на случая в медиите и в местната фейсбук група на селото, промяната в отношението на съселяните към ищеца и настъпилата за него социална изолация, приел, че ищецът неминуемо е понесъл неимуществени вреди –стрес, тревожност, нарушаване на нормалния му житейски, трудов и социален ритъм. За установени от свидетелските показания, които кредитирал като обективни и кореспондиращи помежду си приел, че ищецът е бил потиснат, спрял да посещава центъра на селото, започнал да пазарува в съседно населено място; преди случая е бил активен, трудолюбив и социално приет, а след повдигане на обвинението е станал по-затворен, започнал да вдига кръвно налягане, че не се чувствал комфортно в средата, в която е обявен за престъпник, като ограничил социалните си контакти и станал затворен в себе си; повдигнатото обвинение е намерило отражение върху трудовата ангажираност на ищеца като строител – намалели поръчките, изпитвал затруднения при намиране на работа. Тези обстоятелства приел за житейски логични и кореспондиращи с представените писмени доказателства за медийното отразяване на случая.
При преценка на вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, въззивният съд съобразил в същото време, че спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, без да е прекомерно ограничена правната му сфера, а по делото не е доказано трайно влошаване на здравословното му състояние, конкретно заболяване или необходимост от продължително лечение; за недоказан приел доводът, че прекратяването на трудовия му договор е в пряка причинна връзка с воденото наказателно производство, както и че ищецът обективно да е бил лишен от възможността да започне работа в чужбина поради процесуална забрана за напускане на страната – посочил, че по делото липсват данни той да е искал разрешение за пътуване и същото да му е било отказано или да са били насрочвани съдебни заседания по начин, който практически да е изключвал заминаването му.
От съвкупността на събраните писмени и гласни доказателства приел за установено, че вследствие на воденото срещу него наказателно преследване ищецът е изпитвал силна тревога, притеснение, основателен страх от осъждане и от факта, че случаят е добил обществена известност и че се обсъжда публично в малката общност, в която живее. Изживял интензивни негативни преживявания, което е намалило общата му социална адаптивност; изпитвал е унижение и срам, бил напрегнат, потиснат, тревожен. Приел, че в резултат от повдигнатото срещу него обвинение били засегнати честта, достойнството, доброто му име в обществото, както и професионалния му авторитет.
Въз основа на анализ на доказателствата по делото обосновал, че по делото не са доказани вреди надхвърлящи тези, които са обичайни, поради което на обезщетение подлежат обичайните такива. Достигнал до решаващ правен извод, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи в глобален размер от 6000 лв. По-големият размер от този приел, че би бил прекомерен с оглед доказателствата по делото и несъобразен със съдебната практика и критерия за справедливост.
По иска за имуществени вреди от приетите по делото договори за правна защита и съдействие и платежни документи приел, че разходите за адвокатско възнаграждение /в размер на 500 лева за ДП и по 3000 лева за всяка съдебна инстанция/ са реално платени от ищеца и са в пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. Ето защо извел извод, че подлежат на пълно репариране, а възражението за прекомерност заявено за първи път във въззивната жалба на Прокуратурата приел за преклудирано. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт.
К. П. на Р. Б. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими следните въпроси:
1/ При предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ?
2/ За преценката на съда на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното приложение на принципа на справедливостта, установен с чл. 52 от ЗЗД.
Сочи, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВС и на ВКС, а именно: ППВС № 4/23.12.1968г., ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС; решение № 388/21.06.2024г. по гр. д. № 1960/2023г. на ВКС, III ГО; решение № 192/27.03.2024г. по гр. д. № 4814/2022г. на ВКС, IV ГО; решение № 234/17.04.2024г. по гр. д. № 889/2023г. на ВКС, IV ГО; решение № 377/19.06.2024г. по гр. д. № 4064/2023г. на ВКС, III ГО; решение № 369/24.06.2025г. по гр. д. № 3011/2024г. на ВКС, III ГО и др.
Касаторът Д. И. С. обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 1 от ГПК поставяйки, следните правни въпроси:
1/ Задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на обезщетението?;
2/ Длъжен ли е въззивният съд да определи и присъди обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ при съобразяване на всички факти и обстоятелства, имащи значение за удовлетворяване на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД?;
3/ Какви са критериите, които следва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението?;
4/ Кои неимуществени вреди могат да се определят като „типични“ и кои като „специфични“; по какъв начин следва да се определи интензитета им и как съответните вреди обуславят размера на присъжданото обезщетение?;
5/ Следва ли в мотивите си съдът да обсъди критериите за нарушение правото на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, за да направи извод дали производството се е развило в разумен срок?;
6/ Какви критерии следва да бъдат преценени от съда, за да се приеме, че определеното обезщетение за неимуществени вреди е съобразено с обществено-икономическите условия в страната и следва ли съдът да мотивира преценката си в тази насока в решението?
Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВС и на ВКС, както следва: ППВС № 4/23.12.1968г., ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС; решение № 179/09.01.2019г. по гр. д. № 4551/2017г. на ВКС, III ГО; решение № 27/27.02.2020г. по гр. д. № 2614/2019г. на ВКС, III ГО; решение № 40/13.05.2020г. по гр. д. № 2683/2019г. на ВКС, IV ГО; решение № 174/12.12.2018г. по гр. д. № 546/2018г. на ВКС, IV ГО; определение № 1622/03.04.2024г. по гр. д. № 4064/2023г. на ВКС, III ГО; решение № 377/19.06.2024г. по гр. д. № 4064/2023 г. на ВКС, III ГО; определение № 1193/13.03.2025г. по гр. д. № 3840/2024г. на ВКС, III ГО; решение № 158/04.06.2012г. по гр. д. № 708/2011г. на ВКС, IV ГО и др. /по първите три въпроси/; определение № 190/17.03.2021г. по гр. д.№ 3710/2020 г. на ВКС, IV ГО; определение № 2989/10.06.2025г. по гр. д. № 949/2025г. на ВКС, IV ГО; определение № 2353/10.05.2025г. по гр. д. № 4259/2024г. на ВКС, IV ГО; определение № 34/11.01.2019г. по гр. д. № 3041/2018г. на ВКС, IV ГО и определение № 50113/02.03.2023г. по гр. д. № 3213/2022г. на ВКС, IV ГО /по четвърти въпрос/, ТР № 1/27.11.2023г. по тълк. д. № 1/2022г. на ВКС, ОСГК, решение № 40/13.05.2020г. по гр. д. № 2683/2019г. на ВКС, IV ГО; решение № 100/08.07.2019г. по гр. д. № 2682/2018г. на ВКС, IV ГО; решение № 12/30.04.2020г. по гр. д. № 1513/2019г. на ВКС, III ГО и определение № 34/11.01.2019г. по гр. д. № 3041/2018г. на ВКС, IV ГО /по пети въпрос/, а последния въпрос сочи като значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезите по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:
В касационната си жалба Д. С. се позовава на нищожност на въззивното решение, като постановено от незаконен съдебен състав – съставен от съдии в Апелативен съд – В. Т. назначени от Висш съдебен състав, с изтекъл мандат, без конституционна легитимност да упражнява правомощията си, в т. ч. във връзка с назначаване на съдии, поради което решението му от 12.11.2024г. е нищожно. В този смисъл се позовава на Решение на СЕС от 30.04.2025г. по съединени дела С-313/23, С-316/23 и С-332/23, както и на нарушение на принципа на справедлив процес и конкретно на изискванията на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС делото на всяка лице, при решаване на правен спор относно неговите граждански права и задължения, да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона.
Доводът и обосновката му не са конкретизирани по отношение на кой от членовете от съдебния състав се отнася и кога същият е назначен като съдия в Апелативния съд, но независимо от това не обуславя извод за вероятна нищожност на въззивното решение. Конституционният съд на Р. Б. се е произнесъл относно понятието мандат на орган на власт в свое решение № 13/15.12.2010г. по к. д. № 12/2010г., че мандатността е основен принцип на конституирането и функционирането на органи на публичната власт, което е съобразено с разделението на властите и правовата държава. Мандатът е установен период от време, в който орган на публичната власт осъществява правомощия, предвидени в Конституцията или в закон. Мандатът на органа предопределя и времевия обхват на изпълнението на функциите от неговия персонален състав, но органът на власт не престава да съществува дори неговите членове да са в невъзможност да изпълняват определените им властнически правомощия и упражняването на власт. Има разлика между изтичане на мандат на членове на колективен орган и функционално съществуване на органа, като част от конституционноустановените органи на държавна власт в страната. Принципът за разделение на властите, установен с Конституцията на България и по същество основен постулат в демократичното общество, не би могъл да съществува, ако поради изтичане на мандатите на отделните членове на колективен орган от държавната власт се приеме, че органът не притежава компетентност да приема решения в рамките на възложените му правомощия.
Според последващата тълкувателна практика на Конституционния съд на Р. Б. /решение № 12/2022г. по к. д. № 7/2022г., определение № 7/2023г. по к. д. № 9/2023г./ и според решение на СЕС по съединени дела С-313/23, С-316/23 и С-332/23, когато по отношение на членовете на конституционноустановен колективен орган на съдебна власт изтече законовоопределения мандат, органът не прекратява автоматично дейността си, тъй като важи принципът за гарантиране непрекъснатост на неговото функциониране, което осигурява върховенство на правото. В цитираното решение на СЕС е разгледан въпросът за изтеклите мандати на членовете на ИВСС и е изяснено, че в тази хипотеза следва да бъде ограничена възможността на ИВСС да упражнява някои от правомощията си, свързани с изпълнение на професионалните задължения на магистратите и с установяване на нарушение на тези задължения, които са основание за реализиране на дисциплинарна отговорност или дори за освобождаването от състава на съдебната власт. Изтъкната е необходимостта от законодателно уреждане на ограничението на продължителността на мандата във времето, доколкото този орган има правомощия да засяга правната сфера на магистратите като извършва проверки на тяхната работа и в резултат на това има възможност да инициира дисциплинарни производства. Съдът на Европейския съюз се е произнесъл само относно изпълнението на лимитативно определени функции на членовете на ИВСС и това решение следва да се прилага от националния съд единствено в контекста на фактите, установени от СЕС и запитващия съд и съобразно изрично посочените в решението правомощия на членовете на Инспектората към ВСС да изпълняват функции, които са и потенциално биха могли да засегнат независимостта на съдиите – проверки на дейността на магистратите при изпълнение на техните функции, на проверки за почтеност и липса на конфликт на интереси при магистратите, както и правомощието им да предлагат на друг орган на съдебната система образуването на дисциплинарно производство с оглед налагане на дисциплинарни наказания на магистратите. Направеното от СЕС тълкуване не може да бъде пряко приложено към дейността на ВСС, доколкото членовете на съответните колегии на ВСС имат, извън дисциплинарната дейност, множество други нормативно установени функции посочени в чл. 30, ал. 2 и ал. 5 от ЗСВ. Така, в определение № 7/24.07.2023г. по к. д. № 9/2023г. на КС е прието, че функционирането на постоянно действащ държавен орган не се прекратява с изтичането на мандата на изборните членове по смисъла на чл. 130, ал. 4, изр. 1 от Основния закон. Ако се приеме за недопустимо продължаващото изпълнение на мандата на отделните членове на ВСС, това би довело до невъзможност за функциониране на този орган на държавна власт и би рефлектирало върху съществуването на независимата съдебна власт в страната. Ето защо по поддържания довод съдът не установи вероятност обжалваното решение да страда от толкова тежък порок засягащ неговата валидност.
Поставените от всеки от касаторите въпроси обобщено са за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; за свързаният с него процесуалноправен въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, както и за изискването на наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, като настъпили в резултат на незаконно обвинение. Доводите на прокуратурата в подкрепа на поставените въпроси са, че присъденият на ищеца размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените неимуществени вреди, както и че въззивният съд не е изследвал пряката и непосредствена причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и конкретните вреди, а доводите на Д. С. – че присъденото обезщетение от 6000 лв. е неспособно да възмезди изцяло и по справедлив начин търпените неимуществени вреди, както и че то е определено от въззивния съд при липса на обсъждане на значението, на оценката по справедливост на установените обстоятелства относно отражението на наказателното производство върху ищеца, както и на степента, която обективно е довела до трайни и трудно възвратими промени в неговия живот.
В контекста на тези доводи всички въпроси са включени в предмета на делото и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а с нея и постановения резултат. Правните въпроси обаче не са разрешени в противоречие с трайно установената и задължителна съдебна практика, цитирана от всеки от касаторите и намерила израз в редица произнасяния на ВКС в решения по чл. 290 от ГПК.
Съгласно приетото в нея обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, а критериите образуващи понятието справедливост са свързани с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат, както релевантните конкретни обстоятелства, така и реалното им отражение върху личността на увредения и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства по искове за ангажиране отговорността на държавата за обезщетение на вреди от незаконно обвинение са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, както и продължителността на наказателното производство, включително дали то се е развило в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професионална реализация, обществен отзвук, обществено положение, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр., както и стандартът на живот в страната към момента на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от изброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС е посочено, че съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди.
В разглеждания случай, въззивният съд е изпълнил задължението си да отчете особеностите на конкретния случай, да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. доводите и възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетението. Изтъкнал е значението на всеки конкретен факт, който е установен и е в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и понесените вреди, който е отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищеца. Въззивният съд е взел предвид правно релевантните обстоятелства, приети за установени по делото, изключил е тези, за които е приел, че по делото не е доказана причинно-следствена връзка между обвинението и понесените вреди: съдът е взел предвид естеството на повдигнатото обвинение; че то е за едно тежко престъпление; продължителността на наказателното производство /1 година и 4 месеца в досъдебната фаза и и 1 година и 7 месеца в съдебната фаза в две инстанции/, за която приел, че се е развило в рамките на разумния срок; взетата по отношение на ищеца най-лека мярка за отклонение; личността на ищеца, липсата на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда; конкретното отражение на незаконното наказателно преследване и медийната му разгласа във всички сфери на живота на увредения и е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съгласие с константната съдебна практика и на база доказателствата по делото.
С това въззивният съд е изпълнил задължението си като съд по същество на спора въз основа на съвкупна оценка на доказателствата по делото и по вътрешно убеждение, да отчете значението на всеки конкретен факт, който е установен и е в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и понесените вреди, който е отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищеца и е приложил релевантните с оглед конкретиката на случая общи и специфични критерии за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика.
Ето защо решението на Апелативен съд – В. Т. не е в противоречие с разрешението, дадено в задължителната и установената съдебна практика на ВКС, а е в съответствие с него. В този смисъл поставените въпроси не удовлетворяват специалния критерий за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наличието на константна практика по поставените въпроси от своя страна, която е ясна и непротиворечива изключва наличието на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Следователно, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от всеки жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът по касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. който е депозирал отговор по жалбата, има право на поискани разноски. Разноските под формата на адвокатско възнаграждение определено по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА следва да се възложат в тежест на първия касатор.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 281/08.12.2025г., постановено по в. гр. д. № 282/2025г. по описа на Апелативен съд – В. Т.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Прокуратурата на Р. Б. да заплати на адв. Л. З. В. адвокатско възнаграждение в размер на 486 евро, определено на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.