Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател:

Д. П. Членове:

В. Ш.

М. Т. при секретар

С. Т. и с участието на прокурора изслуша докладваното от съдията

М. Т. по административно дело № 3688/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени от С. Р. Р. и от директора на Д. О. и данъчно - осигурителна практика В. Т. при ЦУ на НАП, чрез юрк. Х. срещу Решение №800/20.02.2026 г. постановено по адм. дело №736/2025 г. по описа на Административен съд - В. Т. поправено с Решение за поправка на очевидна техническа грешка № 1103/16.03.2026 г.

Директорът на Д. О. и данъчно-осигурителна практика - В. Т. при ЦУ на НАП, чрез юрк. Х. обжалва решението в частта, с която по жалба на С. Р. е отменен Ревизионен акт №Р-04000424004763-091-001/21.05.2025 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - В. Т. частично потвърден с Решение №105/14.08.2025 г. на директора на Д. О. и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ - В. Т. при ЦУ на НАП, в частта, с която на ревизираното лице са установени задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ за 2020 г. в размер на 769,78 лв. /393,58 евро/ и лихви за забава в размер на 371,74 лв. /190,07 евро/.

В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е необосновано и неправилно като постановено в противоречие с материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва се извода на първоинстанционният съд, че представеното платежно нареждане от 29.03.2021 г. за сумата от 1 509 лв., с посочено основание ГДД чл. 50 ЗДДФЛ 2020 г., доказва погасяване на задължението за данък за 2020 г. Според касатора съдът е смесил плащането на сума по данъчно-осигурителната сметка с надлежното установяване на данъчно задължение. Моли да се отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част и да се отхвърли жалбата срещу ревизионния акт. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.

Ответникът по касационната жалба - С. Р. оспорва жалбата в представен писмен отговор.

С. Р. обжалва решението, в частта, в която е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт №Р-04000424004763-091-001/21.05.2025 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - В. Т. частично потвърден с Решение №105/14.08.2025 г. на директора на Дирекция ОДОП гр. В. Т. при ЦУ на НАП, в частта, с която по отношение на Р. са установени задължения за задължителни осигурителни вноски за самоосигуряващо се лице за периода 01.01.2018 г. 31.12.2023 г., от които за задължения за ДОО общо в размер на 17 219,40 лв. и лихви в размер на 7 761,31 лв., за ДЗПО-УПФ в размер на 4 704,76 лв. и лихви 2 122,15 лв. и вноски за здравно осигуряване общо в размер на 7 527,60 лв. /3848.80 евро) и лихви в размер на 3 395,48 лв. /1736.08 евро/.

Според касационната жалба, обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът поддържа, че съдът не е обсъдил всички релевантни възражения на жалбоподателя, включително тези относно противоконституционността на приложимата нормативна уредба, както и възраженията относно дължимостта и размера на начислените лихви. Иска отмяна на решението в оспорената част и постановяване на ново, с което ревизионния акт се отмени изцяло. Претендира присъждане на разноски. Касационната жалба се поддържа в писмено становище.

Ответникът - директорът на Дирекция ОДОП В. Т. при ЦУ на НАП в писмен отговор чрез юрк. Х. оспорва основателността на касационната жалба.

Постъпила е и молба от директора на Д. О. и данъчно-осигурителна практика - В. Т. при ЦУ на НАП за изменение на Решение № 800 от 20.02.2026 г. постановено по адм. дело № 736/2025 г. по описа на Административен съд - В. Т. в частта за разноските.

Ответникът по молбата С. Р. оспорва същата в писмено становище.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 АПК, приема за установено следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежни страни и са процесуално допустими.

Разгледани по същество касационната жалба на С. Р. е неоснователна, а тази на директора на Дирекция ОДОП В. Т. е основателна.

Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - В. Т. е бил Ревизионен акт № Р-04000424004763-091-001/21.05.2025 г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП - В. Т. в частите му, потвърдени с Решение №105/14.08.2025 г. на изпълняващ правомощията на директор на Дирекция ОДОП В. Т. при ЦУ на НАП, с който на С. Р. са установени задължения за данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2020 г. в размер на 769,78 лв. и лихви за забава в размер на 371,74 лв., както и задължения за задължителни осигурителни вноски за самоосигуряващо се лице за периода 01.01.2018 г. 31.12.2023 г.

От фактическа страна съдът е приел, че ревизията е възложена със Заповед за възлагане на ревизия /ЗВР/ № Р-04000424004763-020-001/20.09.2024 г., изменена със Заповед за изменения на Заповед за възлагане на ревизия /ЗИЗВР/ № Р-04000424004763-020-002/23.12.2024 г., с обхват установяване на задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за периода 01.01.2018 г. 31.12.2023 г., както и задължения за ДОО, ДЗПО-УПФ и здравно осигуряване за самоосигуряващо се лице за същия период. За резултатите от ревизията е съставен РД № Р-04000424004763-092-001/14.03.2025 г., въз основа на който е издаден РА № Р-04000424004763-091-001/21.05.2025 г. При обжалване по административен ред ревизионният акт е отменен в частта относно здравноосигурителни вноски за годишно изравняване за 2018 г. в размер на 489,60 лв. и лихви 336,27 лв., а в останалата част е потвърден.

След проследяване на извършените процесуални действия от органите по приходите в хода на ревизията решаващият състав на административният съд е потвърдил валидността на РА приемайки, че е издаден от компетентни органи по приходите по чл. 119, ал. 2 ДОПК и при спазване на изискванията за форма на чл. 120, ал. 1 ДОПК.

В хода на ревизионното производство е прието за установено, че през ревизираните периоди С. Р. е упражнявал свободна професия адвокат, вписан в Регистъра на адвокатите към Адвокатска колегия В. Т. считано от 26.03.2002 г., поради което има качеството на самоосигуряващо се лице. Установено е, че за 2018 г., 2019 г., 2021 г., 2022 г. и 2023 г. са подавани ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ, но за 2020 г. не е подадена такава декларация, нито са подавани декларации образец № 1 и № 6 за осигурителните задължения.

Установено, че през 2020 г. жалбоподателят е получил доходи от Адвокатско дружество Чаталбашев, Петкова и Иванова по договор от 03.01.2020 г., както и суми от Националното бюро за правна помощ. По договора с адвокатското дружество са изплащани месечни възнаграждения и допълнителни суми, постъпили по банковата сметка на лицето, а от НБПП са изплатени суми за правна помощ. Съдът е приел, че тези постъпления представляват облагаем доход от упражняване на свободна професия.

По приложението на чл. 122 ДОПК съдът е приел, че за 2020 г. са били налице предпоставките по чл. 122, ал. 1, т. 1 и т. 2 ДОПК, тъй като жалбоподателят не е подал ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ и са установени недекларирани доходи от адвокатска дейност. Посочил е, че наличието на платежно нареждане за внесена сума към бюджета не е равнозначно на подаване на годишна данъчна декларация. Същевременно е приел, че в хода на ревизионното производство е представено платежно нареждане от 29.03.2021 г. за внесени 1 509 лв. с основание ГДД чл. 50 ЗДДФЛ 2020 г., сумата е постъпила по съответната сметка на НАП в срока по чл. 67, ал. 5 ЗДДФЛ и надвишава определения с ревизионния акт данък, поради което задължението е погасено чрез плащане, а начисляването на лихви е незаконосъобразно.

По отношение установените задължителните осигурителни вноски съдът е приел, че като адвокат и самоосигуряващо се лице жалбоподателят дължи вноски за ДОО, ДЗПО-УПФ и здравно осигуряване. Посочил е, че задължението за осигуряване възниква от упражняването на трудова дейност и не зависи от волята на лицето. Отхвърлил е възраженията за противоконституционност и доброволен характер на общественото и здравното осигуряване. Достигнал е до извод, че органите по приходите правилно са определили дължимите авансови и окончателни вноски за ДОО и ДЗПО-УПФ върху минималния месечен осигурителен доход и върху годишния осигурителен доход след изравняване.

Относно възражението за изтекла погасителна давност решаващият състав е приел, че давността не е изтекла, поради спирането и прекъсването и по реда на чл. 172 ДОПК, включително с връчването на ЗВР и издаване на ревизионния акт.

Решението е валидно и допустимо, но частично неправилно.

Касационната жалба на С. Р. е неоснователна.

Основното възражение на касатора е насочено срещу задължителния характер на общественото и здравното осигуряване. Тези доводи правилно са приети от първоинстанционния съд за неоснователни. Първоинстанционният съд е изяснил изчерпателно принципът за всеобщност на осигуряването и правилно е посочил, че изброените разпоредби не са противоконституционни, а са нормативна база за гарантиране на основните конституционни права на гражданите по чл. 51, ал. 1 и чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Република България. В тази връзка следва да се посочи, че правото на обществено и здравно осигуряване по чл. 51 и чл. 52 от Конституцията не изключва възможността законодателят да въведе задължителен осигурителен режим, основан на принципите на всеобщност, солидарност и равнопоставеност на осигурените лица. Задължението за внасяне на осигурителни вноски произтича пряко от закона и не е поставено в зависимост от личната преценка на лицето дали желае да се ползва от осигурителната система.

Неоснователно е и поддържаното в касационната жалба становище, че осигурителните и здравноосигурителните вноски нямат характер на публични държавни вземания. Съгласно чл. 162, ал. 2 ДОПК публични са държавните и общинските вземания за данъци, задължителни осигурителни вноски и други вземания, установени по основание и размер със закон. Следователно процесните вземания подлежат на установяване и събиране по реда на ДОПК.

Правилно решаващият състав на първоинстанционният съд е приел, че касаторът е упражнявал дейност като адвокат през ревизирания период и има качеството на самоосигуряващо се лице по чл. 4, ал. 3, т. 1 КСО. При това положение за него са възникнали задължения за авансово и окончателно внасяне на осигурителни вноски за ДОО, ДЗПО-УПФ и здравно осигуряване.

Неоснователно е възражението, че неползването на медицински услуги изключва дължимостта на здравноосигурителните вноски. Задължението по чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО не е обусловено от реалното ползване на медицинска помощ, а от качеството на лицето като самоосигуряващо се.

Правилно е определен и размерът на задълженията. Авансовите вноски са изчислени върху минималния месечен осигурителен доход по ЗБДОО за съответните години, а окончателните въз основа на декларираните доходи по ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ, съответно за 2020 г. въз основа на установения по реда на чл. 122 ДОПК доход.

Съгласно чл. 175, ал. 1 ДОПК за невнесените в срок публични задължения се дължи законна лихва. Задълженията за лихви имат акцесорен характер спрямо главните публични вземания, а след като последните са правилно установени и не са погасени по давност, правилно са потвърдени и начислените лихви за просрочие.

Предвид изложеното и съгласно мотивите на административния съд, към които настоящата инстанция препраща, решението в частта с която е отхвърлена жалбата на ревизираното лице следва да бъде оставено в сила.

По касационната жалба на Директора на Д. О. и данъчно-осигурителна практика В. Т. при ЦУ на НАП:

Както се посочи по-горе, през ревизираните периоди С. Р. е упражнявал свободна професия по смисъла на 1, т. 29 от ДР на ЗДДФЛ и е самоосигуряващо се лице на основание чл. 5, ал. 2 от КСО. От събраните доказателства се установява, че през 2020 г. същият е реализирал доходи от тази дейност, които не е декларирал. Налице са доказателства за получени суми от лицето през 2020 г. по повод предоставени от него адвокатски услуги по силата на договор за възлагане и правна помощ по ЗПП, като доходът от тях не е отчетен с ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, съгласно изискването на чп. 53, ал. 7 от ЗДДФЛ. Въпреки твърденията на ревизираното лицето, не се доказва надлежно подаване на ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2020 г., в която да е деклариран полученият доход от упражняване на свободна професия за периода. В тази връзка както правилно е приел първоинстанционния съд е приел, законосъобразно ревизията е проведена по особения ред на чл. 122 от ДОПК като са налице основанията по чл. 122, ал. 1, т. 1 и т. 2.

С оглед установените факти, органът по приходите е бил длъжен да установи по основание и размер дължимия данък с ревизионен акт. С оглед липсата на подадена декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ, именно с издаването на процесния РА се установяват задълженията по ЗДДФЛ на лицето за 2020 г.

В тази връзка настоящият касационен състав споделя доводите на касатора, че извършеното плащане към бюджета и наличието на платежно нареждане не може да послужи за установяване на дължимия данък, дори да е посочен период, за който е внесена сумата. Плащането не освобождава лицето от задължението за деклариране и не препятства установяването на задължението с ревизионен акт.

В обобщение, предвид наличието на основанията по чл. 122, ал. 1, т. 1 и т. 2 ДОПК, наличието на недекларирани доходи от адвокатска дейност и предвид че органите по приходите правилно са определили данъчната основа и размера на данъка, не е налице основание за отмяна на РА в тази част.

По изложените съображения, обжалваното решение в частта, с която е отменен РА, в частта за устновените задължения по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за 2020 г. в размер на 769,78 лв. и лихви 371,74 лв., следва да бъде отменено, като постановено в противоречие с материалния закон, като вместо това се отхвърли жалбата срещу РА в тази част.

Искането за изменение на решението в частта за разноските съдът намира за допустимо, но неоснователно.

С Решение № 800 от 20.02.2026 г. постановено по адм. дело № 736/2025 г. по описа на Административен съд - В. Т. поправено с Решение за поправка на ОФГ № 1103/16.03.2026 г., съдът е осъдил С. Р. да заплати в полза на Национална агенция по приходите разноски по делото съобразно отхвърлената част от жалбата в размер на 1 921,32 евро /равняващи се на 3 757,77 лева/.

Съгласно чл. 161, ал. 1 ДОПК в приложимата редакция към датата на постановяване на решението, на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размер на минималното възнаграждение за един адвокат, определено по реда на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Следва, обаче, да бъде съобразено и Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, в което е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Решенията на Съда на ЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища, на основание чл. 633 ГПК, поради което настоящият съдебен състав счита, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а оттук и следващите се размери на юрисконсултски възнаграждения, могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. По този начин същите подлежат на преценка от съда с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В настоящият случай, след преценка на горните обстоятелства и съобразявайки предмета и сложността на производството, материалния интерес и вида на осъществените от юрисконсулта процесуални действия, съставът на ВАС намира, че не е налице основание за изменение на размера на определеното от съда юрисконсултско възнаграждение.

С оглед изхода на спора, на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, в приложимата редакция на разпоредбата, в полза на НАП следва да се присъдят разноски за касационната инстанция в претендирания размер от 122,71 евро.

Воден от горното, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ: Решение №800/20.02.2026 г. постановено по адм. дело №736/2025 г. по описа на Административен съд - В. Т. поправено с Решение за поправка на ОФГ №1103/16.03.2026 г., в частта, с която по жалба на С. Р. Р. е отменен Ревизионен акт № Р-04000424004763-091-001/21.05.2025 г. на органи по приходите при ТД на НАП - В. Т. частично потвърден с Решение №105/14.08.2025 г. на директора на Д. О. и данъчно-осигурителна практика В. Т. при ЦУ на НАП, в частта с която са определени задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ за 2020 г. в размер на 769,78 лв. /393,58 евро/ и лихви за забава в размер на 371,74 лв. 190,07 евро/, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. Р. Р. срещу Ревизионен акт № Р-04000424004763-091-001/21.05.2025 г. на органи по приходите при ТД на НАП - В. Т. частично потвърден с Решение №105/14.08.2025 г. на директора на Д. О. и данъчно-осигурителна практика В. Т. при ЦУ на НАП, в частта с която са определени задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ за 2020 г. в размер на 769,78 лв. /393,58 евро/ и лихви за забава в размер на 371,74 лв. /190,07 евро/.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №800/20.02.2026 г. постановено по адм. дело №736/2025 г. по описа на Административен съд - В. Т. поправено с Решение за поправка на ОФГ №1103/16.03.2026 г. в останалата част.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на директора на Д. О. и данъчно-осигурителна практика В. Т. при ЦУ на НАП за изменение на Решение № 800/20.02.2026 г., постановено по адм. дело №736/2025 г. по описа на Административен съд В. Т. поправено с Решение за поправка на ОФГ №1103/16.03.2026 г. в частта за разноските.

ОСЪЖДА С. Р. Р., [ЕГН], с адрес гр. В. Т. [улица], [номер], да заплати на Националната агенция по приходите сумата от 122,71 евро (сто двадесет и две евро и седемдесет и един цента), представляваща разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ Д. П.

секретар:

Членове:

/п/ В. Ш.

/п/ М. Т.