ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1480

гр. София, 28.05.2026 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и двадесет и шеста година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 2143 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото Г. Д. Ф. против решение № 606/22.05.2025г. по в. гр. д. № 2603/2024г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 2476/01.06.2024г. по гр. д.№ 11911/2023г. на Районен съд – Пловдив, с което е обявен за относително недействителен, на основание чл. 135 ЗЗД, по отношение на ищеца „Р. К. ООД сключеният на 14.09.2020г. договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.535.105.6.19 по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], район Южен, п. к. 4000, [улица], блок 1110, вход „А“, етаж 7, ал. 19/115, до размера на 1/2 ид. част от имота, както и сключения на 14.09.2020 г. договор за учредяване на безсрочно и възмездно право на ползване върху същия имот до размера на 1/6 ид. част, които договори са обективирани в нотариален акт № 91, том 65 от 14.09.2020 г. на СВ - П..

Касаторката, твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон - 135 ЗЗД, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите изводи, като са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по ал. 2, предл. 3-то ГПК /очевидна неправилност/. Твърди, че съдът не е приложил правилно критерия за „увреждане” в смисъла на чл. 135 ЗЗД. В тази връзка излага съображения, че реална и пряка заплаха за възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника не съществува, доколкото върху пенсията на Г. Ф. е наложен запор, по който кредиторът ежемесечно получава плащания в продължение на три години и не е ограничен в правото си на принудително изпълнение. На следващо място, се поддържа, че съдът не е установил по продажбата да е сключена с намерение на купувача по договора да се увредят интересите на кредитора. Напълно произволно е прието знание по презумпция и не допуснато оборването й. Съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е извършил анализ на събраните доказателства относно знанието за увреждането. В тази връзка касаторът се е позовал на решение № 208/04.01.2011г. по гр. д. № 804/2010г. на IV г. о. на ВКС. Сочи се, че в противоречие с практиката на ВКС съдът е приел, че самото родство между страните по разпоредителната сделка и знанието на приобретателя за съществуването на задължение на прехвърлителя към кредитора обуславя знание за увреждането. Позовава се на следната практика: решение № 116/18.07.2012г. по гр. д.№ 785/2011г., IV г. о., ВКС, решение № 119/28.07.2010г. по гр. д.№ 723/2009г., IV г. о., ВКС, решение № 159/15.07.2015г. по гр. д. № 612/2015г., IV г. о., ВКС, че знанието за увреждането по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД не се презюмира от знанието за дълг или от семейната близост, а трябва да се докаже конкретно. Също така, съдът не отчел факта, че макар имотът да е прехвърлен за цена, под пазарната, продавачите - Г. Ф. и съпругът й И. Ф., са си запазили пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху 2/3 от имота, а третият ответник - Н. Ф., е получил възмездно право на ползване срещу заплащане. Наред с горното, въззивният съд напълно е игнорирал несъразмерността между размера на вземането и стойността на имота, предмет на оспорваната сделка. В случая, вземането на „Р. К. ООД възлиза на около 3 000 лева, докато стойността на прехвърления недвижим имот е многократно по-висока, дори и след приспадане на стойността на учредените вещни тежести. От друга страна, се твърди, че решението е и фактически необосновано - съдът не обсъдил показанията на свидетелите относно мотивите за сключване на сделката - тежкото здравословно състояние на съпруга на Г. Ф.. Твърди се, че решението на въззивния съд е постановено при непълно и превратно тълкуване на доказателствата, включително: подписаната от длъжника молба за отсрочване на плащания; твърденията за неполучаване на поканата, с която кредитът е обявен за предсрочно изискуем; наличие на плащания и запор по пенсията; не е налице доказателство, че към момента на сделката длъжникът е бил неплатежоспособен или че разпореждането е довело до невъзможност за удовлетворение на кредитора; кредиторът не е предприел своевременни действия по събиране на вземането си и е допуснал изтичане на значителен период от време, като по този начин сам е допринесъл за риска от неудовлетворение; ответниците не са участвали в симулативна сделка и сделката е възмездна, извършена с реална престация и не представлява прикрито дарение. Претендира направените в производството съдебно-деловодни разноски.

Ответникът по жалбата и по делото, „РИВА КРЕДИТ“ ООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл. 280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендират се направените разноски за настоящата инстанция в размер на 3000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.

Ответниците по исковете, Н. Ф. и М. Ф., не представят отговори.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

От представените по делото: договор за потребителски кредит № 500038/22.04.2020г. въззивният състав е установил, че между Рива кредит ООД като кредитор и Г. Д.Ф. като длъжник е сключен договор за кредит за сумата 7300 лв. Вследствие на обявения за предсрочно изискуем кредит - обявление, получено от длъжника на 03.08.2020 г., „Рива кредит“ ООД има парични вземания срещу длъжницата в размер общо на 8268,34 лв. по изпълнителен лист от 20.05.2021г. Г. Ф. е извършила разпоредителна сделка на 14.09.2020г. с нот. акт № 152, т. 2, н. д. № 335/2020г. на нотариус Р. Т., рег. № 341- продажба на своята 1/2 ид. ч. от апартамента в полза на своя внук-вторият ответник по делото за сумата 9000 лв., както и на 1/6 от правото на ползване върху този имот в полза на сина си -третият ответник по делото за сумата 600 лв. Установена е данъчната оценка на апартамента в размер на 48612 лв., т. е продажната цена е в пъти по-ниска от данъчната оценка.

Окръжният състав е намерил, че извършената продажба и учредяването на пожизненото право на ползване върху имота е действие, увреждащо кредитора, тъй като намалява имуществото на длъжника. За „РИВА КРЕДИТ“ ООД съществува опасност от невъзможност или затрудняване за събиране на дълга.

Решаващият състав е приел за безспорно между страните наличието на родствена връзка между Г. Ф., която е майка на Н. Ф., баба на М. Ф. и съпруга на И. Ф.. Намерил е за приложима разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а именно по отношение знанието за увреждане у тримата въззивници при извършване на разпоредителната сделка е установена законова презумпция за знание за увреждането. Предвид приетото е посочил, че доказателствената тежест за доказване незнание за увреждане на кредитора лежи върху ответниците по делото.

По делото са разпитани свидетелите И. Н. Ф.- баща на третия ответник и дядо на втория; и Т. В. Б.. Свидетелят И. Ф. установил, че с Г. Ф. нямат никакви отношения и са разведени от 4-5 години, а са разделени от 20 години, че тя не е споделяла с него, че е сключила договор за кредит, а и той не се е интерисувал; през 2020г. решил да прехвърли апартамента на внука си, защото той носил неговата фамилия и бил любимия му внук, затова и продажната цена била ниска. Св.Т. Б. установила, че познава Г. Ф., с която случайно се срещнали през м. август 2020г., тъй като живеели в един и същи квартал, и тя й споделила, че е теглила бърз кредит, плащането по който й било отложено по нейна молба; след време свидетелката пак я срещнала и тогава тя й казала, че получила писмо, но пликът бил празен - вътре нямало нищо. След 7 до 10 дена Г. разбрала, че е осъдена и пенсията й е запорирана. Съдът е намерил, че св.И. Ф. е дал показания за собственото си незнание за увреждане на кредитора Рива кредит, но не и за незнанието на прехвърлителката Г. Ф. и преобретателите - неговия син и внук. Не е кредитирал с доверие показанията на свидетеля Т. Б., тъй като същата не е пряк свидетел на момента, в който Г. Ф. е получила плика с уведомлението от Р. К. за предсрочната изискуемост, а възпроизвежда казаното от Г. Ф. на кредита. Също така Г. Ф. е знаела, че дължи вноски по кредита, както и че не е плащала редовно своите задължения. Позовал се е на практиката / решение № 300/29.04.2004г. по гр. д.№ 557/2003г. н 2ро г. о. на ВКС, решение № 13/19.02.2015г. по гр. д.№ 4606/2014г. на ВКС/, че длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и че действията му увреждат правата на кредитора, както е в случая.

Въз основа на приетото по-горе въззивният състав е достигнал до извода, че ищецът има вземане към първия ответник в посочения размер, т. е. ищецът има качеството на кредитор по отношение на него. Установил е още, че ответницата е продала на втория ответник своята ид. ч. от процесния недвижим имот, а на третия ответник - своята 1/6 ид. ч. от правото на ползване, с което е намалила имуществото си и е ограничила възможността на кредитора й да реализира вземането си. Заключил е, че е налице хипотезата на чл. 135, ал. 1 и 2 ЗЗД. Позовал се е на ТР № 5/29.12.2014г. по тълк. д.№5/2013г. на ОСГК на ВКС -искът по чл. 135 ЗЗД няма вещноправно действие, а облигационно - създава възможност на взискателя да насочи изпълнение върху продадения имот.

От така установеното от фактическа страна, решаващият състав е заключил, че искът е основателен. Намерил е за доказани по делото предпоставките на чл. 135 ЗЗД, а именно: ищецът и първият ответник са в отношения кредитор-длъжник помежду си; извършено е действие, увреждащо кредитора; при извършването длъжникът е знаел за увреждането; третите лица, с което длъжникът е договарял - също са знаели за увреждането.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Какви са задълженията на съда при преценка относно увреждащия характер на сделката?; 2/ Относно доказването на знанието за увреждане от страна на приобретателя и несъразмерността между размера на вземането и стойността на имота, предмет на оспорваната сделка. Твърди се противоречие с: решение № 116/18.07.2012г. по гр. д. № 785/2011г., IV г. о., ВКС, решение № 119/28.07.2010г. по гр. д. № 723/2009г., IV г. о., ВКС, решение № 159/15.07.2015г. по гр. д. № 612/2015г., IV г. о., ВКС, решение № 99/24.06.2020г. по гр. д. № 2911/2019г. на I г. о. на ВКС; 3/ По въпроса за значението на продажната цена и правото на ползване.“. Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. последно /очевидна неправилност/ ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

Единствено първия въпрос, относно преценката на увреждащия характер на сделката, отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на него не са налице сочените допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката по чл. 290 ГПК. В нея многократно е разяснявано, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява свое имущество или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора.

По отношение на поставения въпрос не е налице и допълнителната предпоставка за допускане до касация по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010г., по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По поставения въпрос няма непротиворечива, но погрешна практика, която да подлежи на промяна или осъвременяване, нито законодателната уредба се нуждае от ново тълкуване или осъвременяване.

Спрямо втори въпрос в първата му част, относно доказването на знанието за увреждане от страна на приобретателя, така както е формулиран, не покрива общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като въззивният съд, е приел, че ищецът не следва да доказва знание за увреждането, с оглед приложение на презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, доколкото страни по сделките са низходящи на праводателката – нейн син и внук, като е направен извод, че тази презумпция не е оборена от събраните по делото доказателства. Втората част от този въпрос относно несъразмерността между размера на вземането и стойността на имота, също не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като, видно от мотивите на атакувания акт, не е обусловила изхода на спора. Настоящият състав на ВКС констатира и, че във връзка с втори въпрос касаторката е посочила в изложението си несъществуваща практика на ВКС. По гр. д. № 785/2011г., IV г. о., на ВКС не е постановено решение № 116/18.07.2012г., а решение № 79/17.02.2012г., с предмет чл. 203 от Закона за отбраната и въоръжените сили. По гр. д. № 723/2009г., IV г. о. на ВКС, не е постановено решение № 119/28.07.2010г., а решение № 304/2.07.2010г. по приложението на чл. 195, ал. 1 КТ. По гр. д. № 2911/2019г. на I г. о. на ВКС не е постановено решение № 99/24.06.2020г., а определение по чл. 288 ГПК за недопускане на касационното обжалване по постановено по иск по чл. 109 ЗС въззивно решение. Няма образувано гр. д. № 612/2015г. по описа на IV г. о. на ВКС, под този номер е образувано дело по описа на II г. о. на ВКС, по което не е постановено решение, а определение за недопускане на касационен контрол на въззивно решение по отрицателен установителен иск за собственост. С оглед горното, не се установява ВКС да е постановил посочените от жалбоподателка решения в изложението й във връзка с втори въпрос, като цитираните от нея дела са приключили с актове, различни от сочените от нея (последните не са и представени по делото), предмет на които не са искове по чл. 135 ЗЗД. Ето защо, не се доказва и осъществяването на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не следва да бъде обсъждан, предвид липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касация - Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. №1 /2009г. на ОСГТК на ВКС.

Въввизният състав не се е произнесъл по въпроса за значението на продажната цена и правото на ползване, поради което трети въпрос, като необуславящ изхода на делото, не осъществява общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е безпредметно обсъждането на допълнителните такива за допускане на решението до касация.

Не е налице и „очевидна неправилност” на въззивното решение. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл. 281 т. 3 ГПК, но не и към очевидна неправилност.

С оглед изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, като касаторката следва да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за настоящото производство в размер на 1533,88 евро (равностойни на 3000 лева) – заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 606/22.05.2025г. по в. гр. д. № 2603/2024г. на Окръжен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА Г. Д. Ф., ЕГН [ЕГН], да заплати на „РИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК[ЕИК], разноски за касационното производство в размер на 1533,88 евро.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.