ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3019

София, 08.06.2026г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

при секретар

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

гр. дело № 1816/2026 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А. П. И.“ Е., подадена чрез адвокат М. П., срещу въззивно решение № 12 от 19.01.2026г. на Апелативен съд Варна, постановено по в. гр. д.№ 417/2025г., в частта, с която след частична отмяна на Решение №441 от 22.04.2025г. по гр. д.№2392/2023г. на Окръжен съд Варна, „А. П. И.“ Е. е осъдено на основание чл. 200 КТ да заплати на А. И. В. сумата от 40000 лева, съответна на 20451,68 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди: болки и страдания, вследствие смазване на подбедрицата, довело до ампутация на ниво средна трета на лявото бедро на ищеца, причинено от К. Н. К. по непредпазливост, за което последният е признат за виновен със споразумение по НОХД № 243/2023г на РС-Девня, като увреждането е настъпило, докато ищецът е работил по трудов договор с дружеството, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането -13.08.2019г., до окончателното изплащане на главницата, на осн. чл. 86 ЗЗД.

В касационната жалба се релевират доводи, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск - по чл. 200 КТ вместо по действително предявения по чл. 49 ЗЗД, евентуално – по нередовна искова молба. Касаторът излага доводи, че „автентично предявеният“ иск по чл. 49 ЗЗД е недопустим, тъй като договорната отговорност на работодателя изключва деликтната. В условията на евентуалност счита решението за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила. Искането е за обезсилване на решението в обжалваната част и прекратяване на производството по предявения иск по чл. 49 ЗЗД и акцесорния по чл. 86 ЗЗД или за връщането му на въззивния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 49 ЗЗД, евентуално за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове като погасени по давност.

В приложеното към касационната жалба изложение се поддържа от касатора, че са налице условията, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК. Счита, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване във връзка с въпросите: длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните и при наличие на твърдения относно два различни иска, може ли съдът сам да определи правната квалификация или е длъжен да даде на ищеца указания за уточняване на исковата молба. Позовава се на съдебни решения на ВКС, постановени по гр. д.2145/2020г. І ГО, гр. д.№3244/2017г. ІV ГО, гр. д.№4404/2019г. ІІІ ГО, които обективират трайната практика на съда, според която „в качеството си на втора по ред съдебна инстанция по съществото на материалноправния спор по делото, въззивният съд има правомощието – едновременно правото и задължението да обсъди и отговори на всички наведени с въззивната жалба оплаквания и доводи на въззивника относно правилността и допустимостта (само в обжалваната част) и валидността (във всички случаи изцяло) на първоинстанционното решение. При наведени доводи за процесуални нарушения, свързани със задължението на съда да даде указания във връзка с разпределението на доказателствената тежест, както и във връзка със задължението на първоинстанционния съд да се произнесе по всички доводи на страната, въззивният съд е длъжен, при констатиране на тези процесуални нарушения, да извърши съответните процесуални действия в тази насока“. Позовава се и на решение на ВКС, ІV ГО, постановено по гр. д.№4389/2019г., с което съдът е констатирал с оглед конкретиката на казуса, че обжалваното въззивно решение е било постановено по нередовна искова молба, поради което е обезсилил същото и е върнал делото на въззивния съд с изрични указания. За да обоснове наличието на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване касаторът преповтаря изложените в касационната жалба оплаквания, че исковата молба е нередовна, тъй като съдържа фактически твърдения, относими към два иска – този по чл. 49 ЗЗД и този по чл. 200 КТ; че съдът не е дал указания за отстраняване на противоречията, а е дал неправилна правна квалификация на предявения иск като такъв по чл. 200 КТ; че се е произнесъл по непредявен иск, защото според него действително предявеният иск е този по чл. 49 ЗЗД.

Ответната страна А. И. В., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, е подала писмен отговор чрез адв.Н. от ВАК. Счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално, че жалбата е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с две искови претенции – по чл. 45 ЗЗД срещу пряк делинквент и по чл. 200 КТ срещу работодател, за обезвреда на неимуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие трудова злополука, установена по надлежния ред, като ищецът иска солидарно осъждане на ответниците. Приел е също, че не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация на иска, насочен срещу работодателя; че от обстоятелствената част и заявения петитум несъмнено е сезиран с иск по чл. 200 КТ; че този извод не се разколебава от изложеното допълнение в исковата молба, че дружеството работодател е и възложител на работата при и по повод на която е възникнал инцидента.

Счел е оплакването на дружеството за недопустимост на първоинстанционното решение в частта на произнасянето по иск по чл. 200 КТ за неоснователно. В тази връзка е посочил, че още с писмения отговор от дружеството работодател, е направено възражение за недопустимост на иск по чл. 49 ЗЗД, тъй като изложението на фактите в исковата молба сочат на наличие на трудово правоотношение между ищеца и отв. дружество /факт, който очевидно се признава/ и настъпила трудова злополука /призната за такава по заявлението, подадено от самия работодател/ при изпълнение на трудовите му задължения поради неупражнен пълен контрол върху съоръжението в началото на работата от съответното длъжностно лице началник смяна –ответникът по иска по чл. 45 ЗЗД, по отношение на който към датата на връчване на ИМ е влязло в сила споразумение по НОХД № 243/2023г, с което К. Н. К. е признал вината си за престъпление по чл. 134 ал1 т. 1 вч128 ал2 вр. ал. 1 НК, извършено по непредпазливост, в резултат нарушаване разпоредбите на посочените в споразумението наредби, регламентиращи минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места, осигуряването на предпазни устройства на работно оборудване, съответстващи на опасността и използване на работно оборудване без защитно ограждение, причинило тежка телесна повреда на ищеца. Съдът е посочил също, че с влизането в сила КТ от 1986г имуществената отговорност на предприятието-работодател може да бъде ангажирана само по реда на чл. 200 КТ. Нормата се явява специална спрямо общата разпоредба за непозволеното увреждане, уредено в чл. 45 и сл. на ЗЗД; че за основателността на иска по чл. 200 КТ е необходимо страните по спора да имат качеството на работник и работодател, както и настъпилата злополука да е станала при или по повод изпълнение на възложените на работника трудови функции и същата да е призната за трудова злополука по надлежен административен ред; че съотношението на нормите е на специална по чл. 200 КТ спрямо обща по чл. 49 ЗЗД; че макар социалната и правна функция на двете норми да е еднаква, възстановяване на причинените вреди, както е прието в т. 3 от ТР № 45/19.04.1990г по гр. д.№ 33/1989 на ВКС, ОСГК, отговорността на работодателя е уредена като самостоятелна и в своето приложение изключва отговорността по ЗЗД; че тя е нов вид имуществена отговорност; че затова е посочено, че пострадалият работник при условията на чл. 200 КТ не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на осн. чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД /така и в Решение на ВКС № 13/7.04.2011г по гр. д. № 1451/2009г IV ГО/. Когато тригодишният давностен срок по чл. 358 КТ е изтекъл преди предявяването на иска, е недопустимо да се търси отговорност по чл. 49 ЗЗД, за която е предвиден 5-годишен давностен срок.

В допълнение, позовавайки се на съдебна практика на ВКС, въззивният съд е посочил, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд и се извършва въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Неправилната правна квалификация е нарушение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска /Решение № 277/3.10.2013г по гр. д.№ 977/2012г на ВКС, IV ГО/.

Въззивният съд е посочил и това, че искът по чл. 200 КТ се отнася към категорията трудови спорове, уредени в КТ, за които родово компетентен да ги разглежда е определен районният съд. Доколкото, обаче, съединеният с него иск по чл. 45 е за сума над 25 000лв, то съгласно същата разпоредба, делото подлежи на разглеждане за като първа инстанция от окръжен съд, съобразно нормата на чл. 104 ал. 1 т. 6 ГПК. Посочил е също, че когато искът да е бил родово подсъден на РС, но е бил разгледан от ОС, постановеното решение не е недопустимо, доколкото се предполага, че горната инстанция е компетентна да разгледа такъв спор.

След обстоен анализ на доказателствата съдът е приел, че са установени по несъмнен начин елементите от фактическия състав на иска по чл. 200 КТ - страните по спора имат качеството на работник и работодател към момента на настъпилата вреда, т. е. били са във валидно трудово правоотношение; вредата е настъпила при и по повод изпълнение на трудовите функции на работника; злополуката е установена по надлежния ред като трудова - разпореждане № 23685/4.11.2019г ТП на НОИ София град, влязло в сила на 25.11.2019, на ищеца да е призната трайно намалена работоспособност 91%.

Въззивният съд е приел, че не е спорен фактът на настъпилия вредоносен резултат за ищеца - загуба на част от крак /лява подбедрица/ . Въз основа заключенията на вещите лица по допуснатите съдебно-медицинска и комплексна медицинско психиатрична експертизи, съдът приел за доказани твърдяното от ищеца настъпило трайно увреждане на здравето му и свързаните с това претърпени болки и страдания. Кредитирайки заключението на вещото лице е възприел заключението на последното за получената от ищеца конквасация /премазване/ на левия долен крайник в областта на подбедрицата, както и, че описаното травматично увреждане е резултат на двустранен силен натиск в областта на лявата подбедрица от твърди, тъпи предмети и затова е налице пряка причинно-следствена връзка между вредоносния резултат и настъпилата трудова злополука. Непосредствено след получаването на такива травматични увреждания, е налице нарушена функция на крайника, болка, възможно е изпадане и в шоково състояние в резултат тежките увреди на кости, мускули, нерви и съдове. Описаното увреждане е наложило транспортиране и провеждане на оперативно лечение по спешност, при което са установени многофрагментно счупване на долна трета на лявата подбедрица, скелетиране на меките тъкани до нивото на долна трета на лявата бедрена кост. Проведено е оперативно лечение - ампутация на нивото долна трета на лявата бедрена кост. Възстановителният период, в смисъл зарастване на ампутационния чукан, е в рамките на около месец. При такива тежки травматични увреждания е налице осакатяване на левия долен крайник. Затова не е възможно пълно възстановяване, т. е. да се възстанови състоянието на ищеца отреди травмата, т. к. крайникът не може да изпълнява основните си функции - стоене прав и придвижване в пространството. Съдът е кредитирал и заключенията на вещите лица психиатър и клиничен психолог, които са констатирали преживян от ищеца остър стрес, превърнал се в хронична психотравма. Според последните към момента на освидетелстването му са установени симптоми на реакция на остър стрес с разстройства на адаптацията, посттравматично стресово разстройство /ПТСР/. Преживяванията на ищеца са с повишено вътрешно напрежение вследствие перманентните силни болки, които изпитва; срамът и неудобството, които го съпровождат, когато е в разширения социум /селото, където живее /поради обидните реплики, които чува, отхвърлянето и неприемането му от останалите и възприемането му като човек в неравностойно положение. Според вещите лица ищецът се затворил и потиснал, възможността да упражнява, макар и неквалифициран и по-тежък труд, му е поддържала самочувствието, което в момента е сринато. Съдът е кредитирал и показанията на свидетелите в тази насока - сестрата на ищеца, неговият брат според които два месеца след злополуката пострадалият не можел да става от леглото, имал силни болки и пиел обезболяващи, само вечер, но понякога по два или три пъти; вече можел да се обслужва сам, но сестра му продължава да се грижи за него, защото все пак му било трудно; преди злополуката ищецът работел към общината в [населено място] обща работа и като пастир, но за кратко, имал приятели, често излизал, общувал, две или три години преди злополуката съжителствал за кратко с момиче. Сега не излизал, бил самотен; споделял, че не можел да се ожени, а искал да има съпруга и деца. И според двамата свидетели се е случвало в селото да му се подиграват . Съдът приел, на база на тези доказателства, че ищецът е претърпял болките и страданията, описани в исковата молба, като злополуката значително е влошила личния живот на ищеца. По отношение на твърдяната от ищеца повторна операция, за която отв. дружество е възразило, че не се е наложила като резултат от злополуката, а поради инфекция на меките тъкани на крайника след първата проведена, съдът е приел, че от епикризата, приета като доказателство, се установява, че ищецът е бил приет отново в деня на изписването му с диагноза „Инфекция на ампутационното чуканче“. От обясненията на вещото лице още първоначално била установена бактерия в раневия секрет, но хирургът не би могъл да разбере докъде е проникнала инфекцията, колкото и щателно да е почиствал раната. Според същото по тази причина се е наложило повторното лечение, а именно отстраняване на некротични тъкани и възстановяване отново на ампутационния чукан, като това се случвало често, тъй като кракът е бил попаднал в нестерилна среда. При това положение съдът е обосновал извод, че проведеното лечение е било правилното за ищеца; последващата оперативна интервенция няма характера на допълнителна такава, а се е наложила поради типичното развитие на рана от подобен тип травма и с оглед запазване здравето на ищеца. Следователно, злополуката е единствената причина за противоправното състояние.

Предвид, че решението на първата инстанция не е обжалвано в отхвърлителната му част за разликата над 80 000лв до претендираните 200 000лв, а по отношение на присъдената сума от 80 000лв спорът е концентриран върху това дали се дължи солидарно или разделно, както и по процента на съпричиняване от страна на ищеца за настъпването на вредата, то въззивният съд споделил изводите на първоинстанционния съд за полагащия се на ищеца общ размер на обезщетението от 100 000лв.

Въззивният съд по въпроса за процента съпричиняване е приел, че злополуката е настъпила както поради липсата на обезопасяване на редлера поради неупражнен контрол за това, така и поради риска, поет от ищеца, да работи при такива условия. Обосновал е извод, че и двете страни са имали задължението да се изпълняват трудовите функции без опасност за живота и здравето на работниците, като ролята на работодателя да осигури това и да упражнява контрол е водеща /така в решение № 159/15.01.2018 по гр. д.№ 251/2017 на ВКС, III ГО/. Отчел е и факта на неопитност на ищеца предвид, че е започнал работа в предприятието на 10.08.2019г, а инцидентът е станал три дни след това - на 13.08.2028г. В тази посока приел, че следва да се определи съпричиняване в размер на 20% - когато работникът е неопитен, налице е занижен контрол в предприятието и непосредствена опасност /така в решение № 159/15.01.2018 по гр. д № 251/2017 на ВКС, III ГО/.

По възражението за липсата на пасивна солидарност между ответниците, съдът е приел същото за основателно. За да се обоснове е посочил, че съгласно нормата на чл. 121 ЗЗД, освен в определените от закона случаи, солидарност между двама или повече длъжници възниква само когато е уговорена, т. е. солидарността не се предполага. Така нормата на чл. 53 ЗЗД сочи, че ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. Предвид, че и двете разпоредби на чл. 49 ЗЗД и на чл. 53 ЗЗД попадат в раздела за непозволеното увреждане на ЗЗД, то е допустима солидарност в случаите на търсена отговорност по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД спрямо различни лица, следа като и в двата случая отговорността е деликтна. Предпоставките за основателността на иска е установяването на вината, вреда и причинната връзка между деянието на делинквента и настъпилата вреда за ищеца. Доказването на причинно-следствената връзка е в тежест на ищеца. Ответникът следва да възмезди пострадалия за всички преки и непосредствени вреди от деликта. Отговорността по чл. 45 ЗЗД не се припокрива с отговорността по чл. 200 КТ, която е специфична имуществена безвиновна отговорност. Същата произтича от договорно основание и затова е подчинена на специален режим, уреден в отделен закон. В КТ изрично са посочени хипотезите на солидарната отговорност – чл. 208 /от няколко работници или служители/ и чл. 209 КТ /бригадна/. Няма предвидена такава между работодател и работник подобно на отговорността на възложителя и изпълнителя на работа /чл. 45 и чл. 49 ЗЗД/.

Посочил е, че допълнителни аргументи могат да се изведат и от това, че в заведено срещу работодателя производство същият може да поиска да привличането на виновния работник като трето лице помагач., което е във връзка с изрично визираното в нормата на чл. 202 КТ правото на работодателя да предяви иск /регресен/ срещу виновните работници за изплатеното на пострадалия, респ. наследниците му, обезщетение съобразно правилата на раздел II от тази глава /чл. 202 КТ/. „Това следва от вида и функциите на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, на делинквента по чл. 45 ЗЗД, и на застрахователя по чл. 226 КЗ, всеки от които отговаря на различно основание спрямо увреденото лице, без между тях да е налице солидарност на задължението за заплащане на обезщетението, което се дължи за едни и същи вреди. При това положение обосновал извод, че, независимо дали ищецът твърди солидарност или не, съдът е длъжен да приложи материалния закон, като при произнасянето си съобрази дали такава е налице, без дори да изисква изрично уточняване на претенцията.

Предвид направените изводи за липсата на солидарност между двамата ответници, съдът посочил и следното: когато с ИМ е претендирана солидарност, а такава липсва с оглед материалните правоотношения, съдът следва да изясни по всяко едно правоотношение какъв размер от търсената сума се претендира и да се произнесе разделно. Това е така, защото, когато е сезиран за нещо повече от действително дължимото, следва да се произнесе за по-малкото. Дори и ищецът да не посочи поотделно размер на всяко вземане, след като липсва солидарност, съдът следва да отхвърли претенцията за солидарно плащане и да се произнесе с отделни диспозитиви, присъждайки по-малко от заявеното, при разделност за всеки от ответниците. Изложеното по-горе, съотнесено спрямо процесния случай, означавало двамата ответници да бъдат осъдени поотделно – всеки за по 40 000лв, след като ищецът е подържал искането си за тяхното солидарно осъждане, каквото в случая не може да бъде приложено поради различните материални правоотношения.

Въззивното съдебно решение е подписано с особено мнение от член на съдебния състав – съдия С.. Особеното мнение касае решаващия извод на мнозинството от съдебния състав за липса на пасивна солидарност между ответниците и разделното им осъждане. Според съдията с особено мнение, увреденият може да претендира обезщетение едновременно и от двамата отговорни ответници, независимо от различните основания за възникване на отговорността им, като последните отговарят солидарно /по арг. от чл. 53 ЗЗД/, а не разделно.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.

В настоящия случай формулираните от касатора въпроси и обосновката към поддържаните допълнителни основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 и ал. 2 пр. 2 и пр. 3 ГПК са привързани към оплакването му за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част поради произнасяне по непредявен иск, по нередовна искова молба, при неправилна правна квалификация.

На първо място, съобразно разрешението дадено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, свързано със служебното задължение на съда да следи за спазване на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения и предвид оплакванията на касатора, следва да бъде извършена проверка за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част. В обстоятелствената част на исковата си молба ищецът е изложил ясни и недвусмислени твърдения за наличие на трудово правоотношение между него и ответното дружество и настъпила трудова злополука, призната за такава по заявлението, подадено от самия работодател, при изпълнение на трудовите му задължения, която е настъпила поради неупражнен пълен контрол върху съоръжението в началото на работата от съответното длъжностно лице началник смяна –ответникът по иска по чл. 45 ЗЗД; изложил е ясни твърдения за механизма на инцидента, за полученото увреждане, за претърпените вреди. При така изложените твърдения е заявено искане за присъждане на обезщетение за репариране на претърпените вреди.

Съобразно тези твърдения и заявен петитум се е произнесъл съдът. Доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, съдържащо произнасяне по искане, с което съдът не е сезиран, са неоснователни. Не е налице и твърдяната нередовност на исковата молба. Съдържащото се в обстоятелствената част на исковата молба твърдение на ищеца, че ответното дружество е възложител на работата, която е извършвал, както и, че инцидентът е настъпил при и по повод изпълнение на тази възложена работа, не внася съмнение относно основните релевантни факти, на които ищецът основава претенцията си, и какво е искането му към съда.

Следва да се посочи, че в трайно установената си практика по чл. 290 ГПК (пр.: решения № 45 по т. д.№ 516/2009 г., ІІ т. о., № 539 по гр. д.№ 1844/2010 г., ІV г. о., № 71 по гр. д.№ 594/2011 г., ІV г. о. и др.) ВКС приема, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд и се извършва въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Неправилната правна квалификация е нарушение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска.

Съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, спорният предмет на делото се въвежда от ищеца поначало с исковата молба. Фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, съставляват основанието на иска, а петитумът на исковата молба (изложеното в нея искане към съда) указва вида и съдържанието на търсената съдебна защита. Въз основа на фактическите твърдения и на заявения петитум съдът определя правната квалификация на иска. Върховната съдебна инстанция многократно в своята трайно установена съдебна практика е разяснявал еднозначно, че сочената от ищеца правна квалификация на иска не обвързва съда, а задължение на последния е да подведе фактическите твърдения на ищеца под приложимата материалноправна норма и по този начин да посочи действителното правно основание на иска. Поради това е без значение коя материалноправна норма е посочил ищецът в тази връзка. Същественото е какви правнозначими факти твърди в обстоятелствената част на исковата молба, въз основа на които съдът дава правната квалификация на иска (в този смисъл, например – решение № 241/15.01.2021 г. по гр. дело № 3796/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС).

В процесния случай тези правни разрешения са съобразени от въззивния съд и той не е действал в противоречие с тях.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. При служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че при изложените в исковата молба твърдения и заявен петитум, следва по силата на закона, солидарност в отговорността на всички посочени ответници. Както е изяснено в Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС и Тълкувателно решение № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г., ОСГК, когато работник на едно предприятие причини вреди заедно с работник на друго предприятие на трето лице, и двете предприятия са отговорни по чл. 49 ЗЗД солидарно спрямо пострадалия. Когато едно от предприятията е и работодател на пострадалия, то неговата отговорност се реализира по реда на чл. 200 КТ, а тази на предприятието възложител на работата - по чл. 49 ЗЗД; отговорността на преките причинители на деликта, е по чл. 45 ЗЗД и е също солидарна спрямо пострадалия. Изводът на мнозинството от решаващия състав за липса на пасивна солидарност между ответниците е неправилен и в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в цитираното постановление, както и с трайно установената практика на ВКС. Поради липса на касационна жалба против тази част от въззивното решение и поради забраната да се влошава положението на касатора, тази неправилност на решението не може да бъде поправена от настоящата инстанция.

Предвид изхода на спора разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати в полза на процесуалния представител на ответника по жалбата – адвокат Р. Н. , адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ и представителство на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в размер 2000евро.

С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 12 от 19.01.2026г. на Апелативен съд Варна, постановено по в. гр. д.№ 417/2025г., в частта, с която след частична отмяна на Решение №441 от 22.04.2025г. по гр. д.№2392/2023г. на Окръжен съд Варна, „А. П. И.“ Е. е осъдено на основание чл. 200 КТ да заплати на А. И. В. сумата от 40000 лева, съответна на 20451,68 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди: болки и страдания, вследствие смазване на подбедрицата, довело до ампутация на ниво средна трета на лявото бедро на ищеца, причинено от К. Н. К. по непредпазливост, за което последният е признат за виновен със споразумение по НОХД № 243/2023г на РС-Девня, като увреждането е настъпило, докато ищецът е работил по трудов договор с дружеството, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането -13.08.2019г., до окончателното изплащане на главницата, на осн. чл. 86 ЗЗД.

Въззивно решение № 12 от 19.01.2026г. на Апелативен съд Варна, постановено по в. гр. д.№ 417/2025г. в останалата му част не е предмет на касационнотопроизводство и е влязло в сила.

ОСЪЖДА „А. П. И.“ Е. с ЕИК[ЕИК], [населено място], р-н П., [улица], ет. 6, ап. 16, да заплати на адвокат Р. Н. Н., с адрес на кантората: [населено място] [улица], сумата от 2000евро - възнаграждение за безплатно оказана правна помощ и представителство пред настоящата инстанция, на осн. чл. 38 ал. 2 ЗАдв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: