ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3130
гр. София, 11.06.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 1897 от 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С въззивно решение № 40 от 30.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 643/2025 г. по описа на Софийски окръжен съд е: 1/ отменено решение № 4714 от 15.03.2025 г., постановено по гр. д. № 35469/2023 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, в която предявените от Е. Е. К. срещу Софийски градски съд, Софийски апелативен съд и Върховен касационен съд искове за осъждане на ответниците да платят солидарно сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на т. д. № 5720/2014 г. по описа на СГС в разумен срок, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на обезщетението за неимуществени вреди за периода от датата на подаване на исковата молба – 27.06.2023 г., до окончателното плащане, са отхвърлени за сумата от 2500 лв., вместо което Софийски градски съд е осъден да заплати на Е. Е. К. сумата от 2500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на т. д. № 5720/2014 г. по описа на СГС в разумен срок, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума за периода от датата на подаване на исковата молба – 27.06.2023 г., до окончателното плащане, като е отхвърлено искането ответниците Софийски апелативен съд и Върховен касационен съд да бъдат осъдени да платят солидарно с ответника Софийски градски съд горните суми; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалата част за отхвърляне на предявените от Е. Е. К. срещу Софийски градски съд, Софийски апелативен съд и Върховен касационен съд обективно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата до пълния предявен размер от 10 000 лв.
Срещу въззивното решение в частите, с които като краен резултат са отхвърлени исковата претенция срещу СГС за разликата над уважения размер от 2500 лева до пълния предявен размер от 10000 лева, ведно със законната лихва до окончателното изплащане, и исковите претенции срещу САС и ВКС за солидарното им осъждане заедно със СГС да заплатят пълния претендиран размер от 10000лв., ведно със законната лихва до окончателното изплащане, е подадена касационна жалба с вх. № 1290/05.02.2026 г. от Е. Е. К., чрез адв. В. В..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване изцяло на исковата претенция.
В инкопорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Следва ли в производството по чл. 2б ЗОДОВ, по което процесуални субституенти на държавата са съдилищата, разглеждали делото, процесуалните действия на отделните съдебни инстанции да се разглеждат изолирано, а не да се изследва цялостната продължителност на производството?“ – поддържа се противоречие с решение № 76 от 11.04.2016 г., постановено по гр. д. № 5721/2015 г. на III г. о., а в условията на евентуалност и с приетото в решението на ЕСПЧ по делото Satakunnan Markkinapцrssi Oy and Satamedia Oy v. Finland, 2017, § § 210-11; 2/ „Дали всяка от инстанциите по дело, по което е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок отговаря към увреденото лице за всички причинени от деликта вреди в пълния им размер, а не съобразно приноса им?“ – твърди се противоречие с решение № 60289 от 04.07.2022 г., постановено по гр. д. № 131/2021 г. и решение № 51 от 28.02.2011 г., постановено по гр. д. № 536/2010 г., и двете по описа на III г. о. на ВКС; 3/ „Кои са релевантните обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 117 от 22.02.2024 г., постановено по гр. д. № 1194/2023 г. на III г. о. и решение № 306 от 22.10.2019 г., постановено по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г. о.
Ответникът по жалбата Върховен касационен съд, в писмен отговор, подаден чрез съд. помощник З. С., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
О. С. апелативен съд, чрез съд. помощник И. Г., е подал писмен отговор, с който взема становище за неоснователност за жалбата. Претендира разноски.
О. С. градски съд, в писмен отговор, подаден чрез съд. помощник С. Р., сочи, че не следва да се допуска касационното обжалване. Претендира разноски.
Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част е подадена касационна жалба с вх. № 2507/09.03.2026 г. от Софийски градски съд, чрез съд. помощник С. Р..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена, включително и относно присъдената законна лихва.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Въз основа на какви критерии и съотношението между тях се извършва преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС?“; 2/ „Кои са критериите, определящи „справедливостта“ по чл. 52 ЗЗД, при определяне на конкретен размер на обезщетението във връзка с решаване на делата в разумен срок?“; 3/ „Достатъчно ли е единствено да бъдат формално изброени тези критерии или следва решаващият състав на съда да извърши задължителна преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи, конкретни обстоятелства и да посочи значението им за размера на неимуществените вреди?“ – по поставените въпроси се поддържа противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, решение № 60242 от 13.01.2022 г., постановено по гр. д. № 339/2021 г. на III г. о., решение № 272 от 27.01.2020 г., постановено по гр. д. № 924/2019 г. на IV г. о., решение № 306 от 22.10.2019 г., постановено по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г. о. и решение № 320 от 27.12.2016 г., постановено по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г. о.; 4/ „Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК?“ – сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, изведена в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 17 от 18.02.2021 г., постановено по гр. д. № 2253/2020 г. на III г. о., решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т. д. № 44/2017 г. на I т. о., решение № 55 от 03.04.2014 г., постановено по т. д. № 1245/2013 г. на I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т. д. № 674/2014 г. на II т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г., постановено по т. д. № 3734/2013 г. на I т. о. и решение № 111 от 03.11.2015 г., постановено по т. д. № 1544/2014 г. на II т. о.
Ответната страна по жалбата Е. Е. К., в писмен отговор, подаден чрез адв. В. В., счита, че въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната практика на ВКС. Претендира разноски.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Въззивният съд е установил от фактическа страна спрямо твърдяното необосновано забавяне на производството пред СГС, че такова не е налице при произнасянето по искането на ищцата за освобождаване от държавна такса, като съдът се е произнесъл напълно своевременно по това искане – с разпореждане от 04.05.2015 г., постановено след отстраняване на нередовностите на молбата и постъпване на съответните справки, а последвалата процедура по обжалване на частичния отказ за освобождаване от държавна такса е забавило развитието на производството не по причина поведението на съда, а по причина процесуалното поведение на ищцата; че производството е продължило с процедура по размяна на книжа, като същата е администрирана от съда абсолютно ритмично и без необосновани забавяния предвид обема на материалите по постъпващите от страните книжа; че не е налице необосновано забавяне и при насрочването на първото по делото о. с. з., като след приключване на 29.06.2016 г. на процедурата по размяна на книжа, с определение от 02.08.2016 г. делото е насрочено за разглеждане в о. с. з. на 16.11.2016 г.; че не е налице необосновано забавяне на производството по причина поведението на съда и при постановяване на определението за спиране на производството по делото, което е постановено по искане на ищцата, т. е. дори и да би било неправилно, то се дължи на нейното поведение, а не на това на съда; че би било налице недобросъвестно упражняване на процесуални права, ако при направено искане за спиране на производството и при уважаване на това искане, направилият искането да се позовава на необосновано забавяне, дължащо се на поведението на съда; че не е налице необосновано забавяне на производството по причина поведението на съда и в периода от 19.12.2018 г. – 29.11.2019 г., доколкото отлагането на делото и насрочването на нови о. с. з. в този период се дължи на допускането на доказателства, като в случая са били налице обективни пречки за вещото лице да изготви заключението в срок – големият обем работа и липсата на лиценз за оценяване на недвижими имоти; че големият обем работа, подлежаща на извършване от вещите лица, необходимостта от комплексни познания на вещите лица и фактическата сложност на делото са причина за забавяне при изготвяне на заключението, а тези обстоятелства не са реално контролируеми от съда; че не е налице необосновано забавяне на производството и поради отлагането на делото от 29.11.2019 г. за 28.02.2020 г. без да му бъде даден ход в о. с. з. на 29.11.2019 г., както и поради последвалият отказ на съдията докладчик да се отведе от разглеждане на делото; че в случая отлагането на делото се дължи на постъпила в същия ден обемна молба от ищцата с искане за отвод на докладчика и за замяна на едно от вещите лица, а естеството на оплакванията е изисквало съответната проверка преди извършване на преценка налице ли са основания за отвод на съдията-докладчик, необходимо е било и осигуряване на време и възможност на ответника да се запознае с молбата и доказателствата и да изрази становище; че съдията-докладчик абсолютно обосновано е отложил делото без да му дава ход, тъй като при направено искане за отвод същият е длъжен първо да се произнесе по това искане и едва тогава – в зависимост от произнасянето, да пристъпи към следващи процесуални действия; че доколкото е налице забавяне от 29.11.2019 г. до 28.02.2020 г., то се дължи изцяло на поведението на ищцата; че не е налице необосновано забавяне на производството и в периода 28.02.2020 г. – 15.07.2020 г., в който период ищцата е поискала повторна експертиза, вещите лица не са успели да изготвят заключението поради обявеното с решение на НС извънредно положение във връзка с пандемията Covid-19, делото е отсрочено за разглеждане в о. с. з. на 15.07.2020 г. с оглед въведените извънредни правила за работа в съда; че от друга страна са основателни обаче оплакванията на ищцата във връзка със забавянето на производството при осъществяването на първоначалната проверка за редовност на исковата молба и допустимост на иска и при постановяването на съдебното решение; че исковата молба е постъпила в съда на 01.09.2014 г., като до 29.01.2015 г., когато е постановено разпореждане за оставяне на исковата молба без движение с указания за внасяне на държавна такса, по делото не са извършвани никакви процесуални действия, което води до неоснователно забавяне на производството по делото с почти пълни 5 месеца; че делото е обявено за решаване на 15.07.2020 г., а решението е постановено на 14.01.2021 г., т. е. в шестмесечен срок, като постановяването му на тази дата е след определен от САС срок при бавност по молба на ищцата; че въпреки предприетите мерки във връзка с пандемичната обстановка, решаващият съд е следвало да даде приоритет на изготвянето на съдебния акт по това дело пред изготвянето на съдебните актове по останалите дела предвид високия материален интерес по делото и първоначалното необосновано забавяне на производството при осъществяването на първоначалната проверка за редовност на исковата молба и допустимост на иска, а също и с оглед общата продължителност на производството пред първоинстанционния съд; че като не е сторил това, решаващият съд не е компенсирал първоначалното забавяне на производството и необосновано е забавил същото с още пет месеца, като при това решението е постановено в условията на определен срок при бавност.
По отношение на твърдяното необосновано забавяне на производството пред САС, решаващият състав е посочил, че такова не е налице поради несвоевременно произнасяне по доказателствени искания – както при насрочване на делото, така и впоследствие; че макар въззивният съд да не се е произнесъл по направените във въззивната жалба доказателствени искания с разпореждането от 01.03.2021 г. за насрочване на делото, това по никакъв начин не е забавило производството; че в случая въззивният съд, констатирайки, че произнасянето по част от доказателствените искания, е обусловено от произнасяне по направено искане за разкриване на банкова тайна, своевременно е изискал информация от БНБ за разкрити банкови сметки на ответника за посочения релевантен период, но тази информация е постъпила в деня на насроченото първо по делото о. с. з., като е предоставена възможност на страните да се запознаят с информацията и да формулират надлежни доказателствени искания, поради което отлагането на делото за 20.09.2021 г. не е по причина поведението на съда; че не е налице необосновано забавяне на производството по делото поради произнасяне с определението от 29.03.2021 г. само по част от доказателствените искания на жалбоподателката, доколкото произнасянето по искането за допускане на експертиза е било обусловено от разкриване на банкова тайна, за което съдът е взел абсолютно своевременно мерки, а произнасянето по искането за допускане разпит на свидетел по никакъв начин не е забавило производството съобразно гореизложеното; че въззивното решение е постановено с един ден забавяне след инструктивния едномесечен срок, което не може да бъде отчетено като съществено такова и изобщо като забавяне предвид фактическата сложност на делото; че развитието на процедура по допускане на поправка на очевидна фактическа грешка също не може да бъде разглеждано като необосновано забавяне на производството, а и самото забавяне на производството не е съществено; че цялото производство пред въззивния съд е продължило общо 1 година, което според практиката на ВКС не може да бъде определено като неразумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС за производства, които не са от категорията на бързите такива.
Спрямо твърдяното необосновано забавяне на производството пред ВКС, второинстанционният съд е приел, че не се констатира такова. Установил е, че произнасянето на ВКС в з. з. по чл. 288 ГПК е насрочено за дата, която е близо 11 месеца след постъпване на касационните жалби в този съд, но в случая срещу въззивното производство са постъпили въззивни жалби и от двете насрещни страни в производството, делото е със значителна фактическа сложност и с голям материален интерес; че по делото е постъпила и молба от ищцата за отправяне на преюдициално запитване, която макар и постъпила след постановяване на разпореждането за насрочване на делото, е допълвана три пъти; че неоснователно е оплакването за произнасяне на определението на ВКС по чл. 288 ГПК след инструктивния едномесечен срок, доколкото същият е изтекъл на 09.01.2023 г., като забавяне с два дни /определението по чл. 288 ГПК е постановено на 11.01.2023 г./ в произнасянето на крайния съдебен акт по делото не може да се приеме като такова, дало реално отражение на развитието на производството по делото, забавяйки същото; че ирелевантно е и оплакването относно съдържанието и обема на акта на ВКС.
При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел, че необосновано забавяне на производството по делото има само при разглеждането му от СГС /и то само за периодите 01.09.2014 г. – 29.01.2015 г. и 15.07.2020 г. - 14.07.2021 г. /. Обосновал е решаващ извод, че тъй като това забавяне не е било компенсирано в останалите етапи от развитието на производството пред всяка от инстанциите до приключването му с окончателния акт, а само по-кратък от обичайния срок при разглеждането на делото би компенсирал забавянето на делото от СГС за горепосочените периоди, то ищцата следва да бъде обезщетена за нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок за горепосочените периоди в зависимост от установеното досежно търпените от нея вреди. Установил е, че общата продължителност на делото при разглеждането му на три съдебни инстанции е 8 години, 4 месеца и десет дни, който общ период, разгледан сам по себе си, излиза от рамките на разумния срок; че производството по делото пред САС и ВКС се е развило изцяло в разумен срок, а производството пред СГС, макар продължило 6 години и пет месеца, се е развило в такъв период не поради поведението на съда /с изключение на двата периода на забавяне/, а поради фактическата сложност на делото, обемността на доказателствения материал, необходимостта от събиране на доказателства и чрез допускане на експертизи, невъзможността на вещите лица в определени периоди да изготвят заключение в срок и процесуалното поведение на ищцата. С оглед необоснованото забавяне на делото само при разглеждането му от СГС, то е приел, че доколкото е налице увреждането на ищцата, то е причинено само в резултат на поведението на ответника СГС, не и в резултат на поведението на ответниците САС и ВКС, съответно не са налице основания за ангажиране на солидарната отговорност на тримата ответници. Изрично е изтъкнал, че отговорност за обезвреда в случая следва да се носи само от СГС като процесуален субституент на държавата, тъй като при липса на доказателства за съвместно увреждане няма как да се направи извод за основателност на иска срещу всички ответници, а следва да се изключи солидарната отговорност.
По отношение на размера на обезщетението за обезвреда на търпените от ищцата неимуществени вреди, въззивната инстанция е намерила, че е въпрос на доказване какви конкретни вреди е претърпяла ищцата и причинната връзка между тези конкретни вреди и забавянето на производството по т. д. № 5720/2014 г. по описа на СГС, дължащо се на поведението на съда. Приела е, че в случая ищцата не доказва вреди с твърдения интензитет, като единствените доказателства в тази насока са показанията на съпруга, от които се установява само, че забавянето на производството по делото се отразило зле на психиката на ищцата и по-късно и на физическото здраве, защото семейството нямало пари и възможности, всички спестявания били вложени във фирмата и неизвестността била много неприятна, тъй като семейството очаквало справедливост и поне частично компенсиране, но от друга страна, ищцата водела и други дела, по които имало забавяне. При наличието единствено на тези доказателства относно интензитета на търпените от ищцата страдания и относно връзката им със забавянето на производството по т. д. № 5720/2014 г. по описа на СГС, втората съдебна инстанция е намерила, че не са доказани вреди в размер, надхвърлящ т. нар. презумптивни вреди.
Самите презумптивни вреди решаващият състав е оценил на 2500 лв., отчитайки както факта, че забавеното производство е със значителен материален интерес и с висок залог за ищцата, така и принципа на справедливостта, която не е абстрактно понятие, а е свързана с преценката на конкретните обективно съществуващи обстоятелства. При определяне на конкретния размер е взел предвид още икономическите показатели и стандартът на живот в страната, както и обстоятелствата, че обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване, а осъждането на ответника само по себе си носи и морално удовлетворение на ищеца и също има обезщетителен ефект за него. Обобщил е, че размер на обезщетението за неимуществени вреди от 2500 лв. е не само справедлив, но и достатъчен за репариране на търпените от ищцата неимуществени вреди от нарушеното право на разглеждане и решаване на т. д. № 5720/2014 г. по описа на СГС в разумен срок.
Съобразно изложеното въззивният съд е намерил, че решението на СРС следва да бъде отменено в частта, в която предявените от ищцата срещу СГС, САС и ВКС обективно и пасивно субективно съединени искове за осъждане на ответниците да платят солидарно на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, ведно с обезщетение за забава, са отхвърлени за сумата от 2500 лв. на главните искове, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума за претендирания период и вместо него следва да се постанови друго решение, с което ответникът СГС бъде осъден да плати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2500 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума за претендирания период, като бъде отхвърлено искането, ответниците САС и ВКС да бъдат осъдени солидарно с ответника СГС да платят тези суми. В останалата отхвърлителна част е потвърдил обжалваното решение.
По касационната жалба на ищцата Е. Е. К. и инкорпорираното в нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:
Поставените от касатора първи и втори въпрос са взаимосвързани и обобщено касаят въпроса за приноса на съдилищата – ответници по иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за допуснатата забава при разглеждане на производството. Изведен по този начин, въпросът е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с разрешенията в практиката на ВКС.
Съобразно трайно установеното в практиката разбиране, в това число и посочената от самия касатор /пр. решение № 50258 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 4461/2021 г. на III г. о. на ВКС, решение № 50005 от 08.07.2024 г. по гр. д. № 70/2022 г. на IV г. о. на ВКС и др./, всяка съдебна инстанция като правозащитен орган дължи разглеждане и приключване на делото в разумен срок с необходимите процесуални действия, навременни актове и организационни мерки, като за нарушеното право на частноправните субекти по чл. 6, §1 ЕКЗПЧОС е от значение общата продължителност на делото – от постъпването на исковата молба в съда до приключването му с окончателно решение. При солидарно предявена претенция по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ срещу няколко съдилища – ответници е допустимо разрешение, при което конкретен съд, като инстанция, пред която делото е било разглеждано, да бъде изключен от кръга на пасивно легитимираните ответници, ако не е допуснал забава при разглеждането на делото и не е допринесъл за настъпване на вредите, при условие че не се накърнява ефективността на вътрешноправното средство по смисъла на чл. 35, § 1 от ЕКЗПЧОС, чрез което държавата гарантира реализиране на своята отговорност да обезщети частноправните субекти при бавно правосъдие. За да не се наруши принципът за пълно обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, достатъчно е и един правозащитен орган да представлява държавата като ответник по иска, като в този случай е без значение дали той има принос за общата забава на производството (решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д № 2125/2018 г. на ВКС, III г. о.). В цитираната практика на ВКС при произнасянето по съществото на претенциите и с оглед особеностите на конкретните казуси е даден отговор и на подвъпроса за начина на отчитане на приноса на всяко от съдилищата – ответници и за релевантните обстоятелства за това. Изложените съображения се споделят и от настоящия състав, а същите са съобразени и от въззивния съд, поради което не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по поставения трети въпрос. Съгласно трайно установеното в практиката на ВКС разрешение /пр. решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г. о., решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г. о., решение № 117 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г. на III г. о./, на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, а и на ВКС, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата; обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и се отчита, че осъждането /признаване факта на увреждащо поведение)/ само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната /жертва/; значението на делото за страната /в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната: ищец/ответник, жалбоподател/ответник, трето лице/, вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес, предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед конкретния спор. В този смисъл качеството на страна в производството е възможно да има отношение при някои казуси към пряката причинно-следствена връзка за даден вид увреждане, съответно за неговия размер /напр. натрупана лихва от забава при плащане от ответник /длъжник/ на установеното парично задължение/ и др. Залогът за ответника по иск за лихвоносно задължение по общо правило, нараства с продължителността на процеса. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди /настъпването им се презюмира, но оборимо/. В случая въззивният съд е дал отговор на поставения правен въпрос изцяло в съответствие с възприетите в практиката разрешения, като е взел предвид всички конкретни релевантни обстоятелства по делото при определяне на размера на обезщетението.
Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по касационната жалба на ищцата Е. Е. К., с оглед на посочените по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания в инкорпорираното в жалбата изложение.
По касационната жалба на Софийски градски съд и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:
Повдигнатите от касатора в изложението първи, втори и трети въпрос на практика са свързани с определяне на размера на дължимото обезщетение, което следва да се извърши по справедливост. Чрез поставянето им жалбоподателят се домогва да докаже, че въззивният съд не е съобразил всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост при определяне на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.
По така поставените въпроси е налице съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Съобразно трайно установеното в практиката разбиране, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да са единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, не е налице противоречие в практиката, доколкото размерът на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай.
Следва да се посочи, че в процесния случай въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства при установеното нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС относно правото на ищцата на разглеждане и приключване на делото в разумен срок. С оглед на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и посочените критерии, въззивният състав е взел предвид общата продължителност на производството повече от 8 години, 4 месеца и 10 дни и неговия предмет; значителният материален интерес на делото и високия залог за ищцата; поведението на страните и в частност ищцата, която е допринесла за част от забавянето на производството; интензитета на претърпените от страдания, както и връзката им със забавеното производство.
В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за справедливия размер на дължимото обезщетение за нарушеното право на ищцата за разглеждане и решаване на производството в разумен срок, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за присъдения размер на дължимото обезщетение.
В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение по иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на нарушаване правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси.
Четвъртият въпрос от изложението е от процесуалноправен характер и касае въпроса за задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въпросът е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради необсъждането на всички доводи и възражения, изложени подробно с отговора на въззивната жалба. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тази на чл. 235 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за частична основателност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички доводи и възражения, релевирани от страните. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният състав е съобразил наведените от ответника доводи и възражения, с които се оспорва исковата претенция, в това число твърденията, че в релевантния период ищцата е била страна и по други съдебни производства. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд частична основателност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на Софийски градски съд.
Предвид изхода, касаторите Е. Е. К. и Софийски градски съд следва да понесат разноските така, както са ги сторили в настоящото производство.
Касаторът Е. Е. К. следва обаче да заплати на ответниците по жалба Върховен касационен съд и Софийски апелативен съд своевременно поисканите разноски за настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер от по 51,13 евро на всеки от двамата ответници в настоящото производство, опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във връзка с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 40 от 30.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 643/2025 г. по описа на Софийски окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. Е. К., с ЕГН [ЕГН] и адрес в [населено място], [улица], вх. А, ет. 3, ап. 6, да заплати на Върховен касационен съд и на Софийски апелативен съд сумите от по 51,13 евро – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: