ОПРЕДЕЛЕНИЕ
1844/22.06.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА НЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 965 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „К. Т. АД, чрез пълномощника му адв. Ек. Д. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 333/19.11.2025 г., постановено по в. т. д. № 359/2025 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 3-ти граждански състав, с което е потвърдено решение № 260062/24.02.2022 г., постановено по т. д. № 267/2020 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, поправено с решение № 260088/31.03.2022 г., с което са уважени предявените от „П. Х. АД (с настоящо търговско наименование „У. Т. К. ЕАД; промяната в търговското наименование е вписана в Търговския регистър при Агенцията по вписванията на 25.11.2025 г. – след приключване на съдебното дирене пред въззивния съд) срещу „К. Т. АД, регистрирано в Р. Г. кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 361, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 331196,60 лв., представляваща дял на „К. Т. АД от загубите на гражданското дружество по ЗЗД с наименование „Най-добри болнични информационни системи“, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 24.04.2020 г., до окончателното изплащане, както и за заплащане на сумата от 99182,92 лв., представляваща законна мораторна лихва, изтекла за периода от 12.05.2017 г. до 23.04.2020 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като от една страна, въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, а от друга, по иск, с който не е бил сезиран – не е разграничил понятията „загуба“ и „пасив“, а ги е приел като синоними на негативен финансов резултат от общата стопанска дейност на гражданското дружество. Нещо повече, ищецът е имал друг ред за защита – в случай че той е заплатил в образуваното изпълнително производство на взискателя (УМБАЛ „Св. Екатерина“ ЕАД) дължимата сума като солидарен длъжник с другия съдружник в гражданското дружество (касатора), той е могъл да иска от съдебния изпълнител на основание чл. 429, ал. 1 ГПК да насочи изпълнение срещу имуществените права на солидарния длъжник при упражняване на регресните права по правилото на чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правили – необсъждане както на релевираните във въззивната жалба правни доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, така и на събраните по делото доказателства, апелативният съд е достигнал до необоснования фактически извод, че ищецът е установил по основание и размер загубите при осъществяване на съвместната стопанска дейност от съдружниците в процесното гражданско дружество, които следва да се разпределят съобразно техния дял при прекратяване на гражданското дружество.
Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – решението е вероятно недопустимо, като поставя следните процесуалноправни материалноправни въпроси: „Относно критериите на законодателя за правилна квалификация на иска и необходимостта за преценка редовността на исковата молба от гл. т. съответствие на изложени обстоятелства и заявен петитум?“ (твърди се противоречие със задължителната практика, намерила израз по т. 5 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС); 2. „Относно фактическите и правни основания за определяне на правна квалификация на заявения иск по чл. 361, ал. 1 ЗЗД и границите на отговорността на солидарния длъжник по ДЗЗД за загубите на дружеството, в хипотеза на погасени задължения на дружеството по реда на съдебното изпълнение на ЧСИ само от сметките на един от съдружниците?“ и 3. „Относно границите на отговорността на съдружник-търговско дружество в дружество по ЗЗД - за погасени парични солидарни задължения на дружеството, от другия съдружник чрез принудително изпълнение на ЧСИ, след прекратяването на дружеството, в хипотеза на преобразуване на дружеството, погасило задълженията, чрез вливане в друго търговско дружество?“. Касаторът счита, че правният отговор на последните два правни въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че производството пред него е образувано по реда на чл. 294 ГПК – след отмяна на първото въззивно решение от ВКС, като делото е върнато на апелативния съд със задължителни указания за точното прилагане на процесуалния закон - да бъдат обсъдени всички релевирани от страните основания, въведени чрез доводите и възраженията по отношение на спорното право, както и да бъдат установени спорните факти след анализ на събраните доказателства. Апелативният съд е счел, че между страните не е спорно, че са възникнали правнорелевантните факти, обуславящи пораждането на предявеното от ищеца субективно материално право: 1) на 30.04.2009г. между „СБНД Технолоджис“ ЕООД, преобразувано впоследствие чрез вливане в „СБНД“ ЕАД и ответното дружество - „К. Т. АД, е сключено споразумение за консорциум (гражданско дружество по смисъла на чл. 357 ЗЗД) с наименование „Най-добри болнични информационни системи“, с цел - участие в процедура за възлагане на обществена поръчка, открита от УМБАЛ „С. Е. ЕАД; 2) съгласно чл. 6.1 от споразумението дяловете на съдружниците са, както следва: 55,16% за „СБНД Технолоджис“ ЕООД и 44,84% за „К. Т. АД; 3) на 31.08.2009 г. между консорциума като изпълнител и възложителя на обществена поръчка е сключен договор за обществена поръчка, в изпълнение на който УМБАЛ „Св. Екатерина“ ЕАД е превело на дружеството авансово сумата от 471156 лв., разпределена между съдружниците както следва: 133844,72 лв. без ДДС на „СБНД Технолоджис“ ЕООД и 141534,86 лв. без ДДС - на „К. Т. АД; 4) договорът за обществена поръчка е развален по искане на възложителя, като с решение от 03.12.2015 г., постановено по т. д. № 2502/2014 г. по описа на СГС, „СБНД Технолоджис“ ЕООД и „К. Т. АД солидарно са осъдени да заплатят на възложителя платената сума по договора – 471156 лв., ведно със законната мораторна лихва за периода от 25.04.2015 г. до окончателно заплащане и с разноските, направени от възложителя в съдебното производство - 48617,26 лв. (това решение е потвърдено от САС, чието решение не е допуснато до касационно обжалване на 26.05.2017 г.) и 5) солидарният длъжник „СБНД“ ЕАД (правоприемник на „СБНД Технолоджис“ ЕООД) е удовлетворил чрез плащане всички присъдени парични вземания към възложителя по договора за обществена поръчка.
Въззивният съд е съобразил, че настоящият правен спор е с международен елемент, тъй като ответникът е юридическо лице със седалище в Р. Г. поради което международната компетентност на българския съд произтича от разпоредбите на Регламент /ЕС/ № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, в сила от 26.02.2015 г., като съгласно чл. 7 от него приложимостта на българското право се извежда от волята на страните, изразена в чл. 13.3, 13.4 от Споразумението.
Апелативният съд, съобразявайки задължителните указания на ВКС по точното приложение на процесуалния закон, дадени в отменителното решение на основание чл. 294 ГПК, е обосновал правното съждение, че първоинстанционното решение не е недопустимо - поради постановяването му по непредявен иск (основно поддържаните оплаквания във въззивната жалба, че „съдът се е произнесъл по нещо различно от поисканото от ищеца“). Изяснил е, че в исковата молба ищецът се позовава на разпоредбата на чл. 364 ЗЗД, съгласно която съдружникът има право да иска разноските, които е направил, заедно с лихви върху тях, и вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи, но първоинстанционният съд е определил правната квалификация на предявения иск и се е произнесъл по иск с правно основание чл. 361 ЗЗД (ако не е уговорено друго, печалбите и загубите се разпределят между съдружниците съразмерно с техния дял). В този смисъл, окръжният съд е определил правилната правна квалификация на претенцията на ищеца по главния иск въз основа на изложените фактически твърдения и заявения петитум, а всички останали фактически твърдения (относно влязлото в сила решение на СРС, с което страните по спора са осъдени солидарно; издадените изпълнителни листа и образувани изпълнителни производства; споразумение между ищеца и възложителя) само поясняват пораждането на вземането. Сумата, представляваща предмет на главния иск - 331196,60 лв., е изведена посредством подробна и изчерпателна рекапитулация на извършените в полза и от консорциума плащания, съответно от ищцовото дружество плащания/разходи. Тя е формирана съобразно участието на ответника в твърдяна загуба на гражданското дружество, която представлява отрицателна величина в размер на 738618,65 лв. - разликата между получените и разходвани средства. Паричната претенция е формирана съобразно дела на ответника, в какъвто дух е нормата на чл. 361, ал. 1 ЗЗД - печалбите и загубите се разпределят между съдружниците съразмерно с техния дял. В идентичен смисъл е и клаузата в споразумението, на която се позовава ищецът - чл. 8.1. В правната норма, уредена в чл. 361, ал. 1 ЗЗД, е използвано понятието „дял“, който във всички случаи представлява съотношение между активи и пасиви. Тъй като фактическите твърдения, на които ищецът обосновава материалноправната претенция, се основават на изчерпателна рекапитулация между приходи и разходи, а искането, с което е сезиран съдът, е за „дела“ на ответника „в разходите и вредите“ (понятието „вреди“ по същество се изразява в намаление на патримониума на едно лице), а „разходи и вреди“ е смислово еднозначно с понятието „загуба“ („загуба“ е лишаване от нещо, намаляване и съществителното „загуба“ е синоним на „вреда“), то дори и да е непрецизно заявена, претенцията на ищеца е за присъждане на дела на ответника от загубите на гражданското дружество по смисъла на чл. 361, ал. 1 ЗЗД.
При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е достигнал до категоричното правно съждение, че първостепенният съд, квалифицирайки претенцията на ищеца по чл. 361, ал. 1 ЗЗД, не се е произнесъл по нещо, което не е поискано от ищеца. Той е обосновал защитим правен интерес по смисъла на чл. 361, ал. 1 ЗЗД, независимо че се е позовал на чл. 364 ЗЗД - правната квалификация на иска обаче се дава от съда, а не от ищеца, който само е длъжен да изложи фактите, на които основава правото си. Въззивният съд е достигнал до правния извод, че правилно, преценявайки и обсъждайки твърденията и възраженията на страните по спора, окръжният съд е направил обоснован извод, че от събраните по делото писмени доказателствени средства и становището на ответника, претенцията за главница и мораторна лихва по главния иск са основателни и доказани - както по основание, така и по размер.
Апелативният съд е счел за неоснователен правния довод, поддържан във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение - поради липсата на правен интерес за ищеца, изпълнил при възникнала пасивна солидарна отговорност кондикционното парично задължение към третото лице - възложителя по разваления договор за обществена поръчка, да предяви паричен иск, тъй като има друг правен способ за възстановяване на припадащата се част от общия дълг от другия солидарен длъжник – въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист да иска принудително изпълнение срещу ответника за половината от заплатената сума. Изяснил е, че правната норма на чл. 429 ГПК, регламентираща субективните предели на изпълнителния лист, не е приложима в случая - съдебният изпълнител не би могъл да установява фактите, породили солидарната отговорност, като в изпълнителното производство да се установява и изпълнява спрямо платилия солидарен длъжник. От друга страна, претенцията на ищеца, предмет на настоящото исково производство, се основавала на факти, свързани с уреждане на отношенията между съдружници от прекратено гражданско дружество или както самият ищец е заявил: „претенцията на ищеца не се изчерпва със сумата, платена в изпълнителното производство и не произтича от суброгацията в правата на кредитора, а от рекапитулацията по чл. 361 ЗЗД на печалбите/загубите в резултат на прекратяване на гражданското дружество“.
Въззивният съд е приел за неоснователен релевирания във въззивната жалба правен довод за неправилност на първоинстанционното решение, тъй като плащанията по изпълнителни листове, издадени след 2016 г. и 2017 г., били извършени от ищеца далеч след като гражданското дружество е било прекратено, поради което те не представляват нито разходи, нито вреди по смисъла на чл. 364 ЗЗД. Освен че тези възражения били нововъведени, те не се отразявали на правилността на обжалваното решение, тъй като претенциите на съдружника спрямо друг съдружник от прекратено гражданско дружество могат успешно да бъдат предявени именно след прекратяване на гражданското дружество.
При съвпадане на правните съждения на въззивния съд с крайния извод, до който е достигнал първоинстанционният съд, обжалваното решение е потвърдено, като въззивният съд е прецизирал диспозитива на първоинстанционното решение, изяснявайки, че присъдената сума в размер на 331196 лв. представлява дял на „К. Т. АД от загубите (а не от пасивите) на гражданското дружество по ЗЗД с наименование „Най-добри болнични информационни системи“.
Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като напр. липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните. Следователно, пораждането на процесуалното право на иск и неговото надлежно упражняване се обуславя от наличието на абсолютните положителни процесуални предпоставки (право - и дееспособност на страните в процеса; процесуална легитимация; правен интерес; надлежна представителна власт; родова компетентност), респ. от липсата на отрицателни процесуални предпоставки – т. нар. процесуални пречки (абсолютни - отвод за решен спор със СПН – чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК; отвод за висящност на тъждествен правен спор – чл. 126, ал. 1 ГПК; неподведомственост; относителни - отвод за арбитражна клауза или клауза за определяне на договорна местна подсъдност по чл. 117 ГПК; отвод за местна подсъдност; международна подсъдност на чужд съд, която не е изключителна). Първоинстанцинното решението е недопустимо, когато в противоречие с основния принцип на българския граждански процес – диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), съдът се е произнесъл по непредявен иск (по незаявените правопораждащи спорното материално право юридически факти и търсения вид на съдебна защита), вкл. и извън обема на поисканата съдебна защита (произнасяне „свръх петитум”).
Както първоинстанционният, така и въззивният съд са разгледали действително предявения иск, обоснован със заявените в исковата молба правопораждащи спорното материално право юридически факти (за уреждане на облигационните отношения между съдружниците в гражданското дружество след неговото прекратяване) и вида и обема на търсената съдебна защита (да се разпредели загубата от съвместната дейност на съдружниците след прекратяване на гражданското дружество съразмерно с техния дял). Въззивният съд напълно се е съобразил със задължителните указания в отменителното решение на касационната инстанция по точното приложение на процесуалния закон, както предписва правната норма на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК. За да отмени първото въззивно решение, с което апелативният съд е обезсилил първоинстанционното решение, а делото е върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на действително предявения осъдителен иск, в Решение № 169/30.06.2025 г. по т. д. № 196/2023 г., II т. о. ВКС е приел, че релевираните в исковата молба фактически твърдения, на които ищецът основава предявения осъдителен иск, обосновават претенция за определяне на загубите - след прекратяване на гражданското дружество на основание чл. 363, б. „а“ ЗЗД, като ищецът иска да му бъде заплатена припадащата се част - съобразно стойността на дела на ответника. Изяснил е, че гражданското дружество не обвързва разпределението на печалбите и загубите с конкретната дейност на всеки един от съдружниците, а печалбите и загубите се разпределят съразмерно на дела на съдружника, уговорен в договора. Съдружникът не може да иска разноските, които е направил – те съставляват неговото участие в дружеството, като това участие е преди прекратяване на договора. Разходите не са в тежест на един съдружник, те следва да се поемат от съдружниците съобразно дела им, след като се извърши рекапитулация на печалбите и загубите. Прекратяването на гражданското дружество е условие за възникване на изискуемостта на вземането. Дали посочените суми от ищеца следва да се квалифицират като разноски за дейността на дружеството или да се определят като причинени на същия вреди, следва да посочи въззивният съд.
Изрично в исковата молба ищецът е обосновал правното съждение, че при прекратяване на договора за гражданско дружество имуществените отношения между съдружниците трябва да се уредят, като се извърши цялостна рекапитулация на печалбите и загубите („приходите и разходите“) от извършената съвместна дейност и всеки от участниците поеме част от разходите и печалбите/загубите съобразно дела си. Съдът е компетентен юридически да квалифицира заявените от ищеца правопораждащи предявеното спорно материално право юридически факти, както е сторил въззивният съд – счел е, че използваните в исковата молба термини „разходи и вреди“ смислово са тъждествени на понятието „загуба“, която е синоним на „вреда“ (лишаване от нещо, намаляване), поради което е достигнал до правния извод, че дори и исковата претенция да не е прецизно заявена, ищецът иска да се присъди дела на ответника от загубите на гражданското дружество по смисъла на чл. 361, ал. 1 ЗЗД. От друга страна, предмет на главния иск не представлява регресно право по чл. 127, ал. 1 ЗЗД – за уреждане на вътрешните отношения между солидарните длъжници, а с иска по чл. 361, ал. 1 ЗЗД съдружникът иска да се разпредели загубата от съвместната дейност в прекратеното гражданско дружество. Следователно, апелативният съд се е произнесъл по действително релевираните в исковата молба фактически твърдения, обосноваващи предявеното субективно материално право, както и в пределите на поискания вид и обем на съдебна защита, поради което въззивното решение не е вероятно недопустимо.
Третият процесуалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК) и да е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. Апелативният съд не е достигнал до правния извод, че исковата молба е нередовна, а съобразно действително заявените фактически твърдения, на които ищецът е основал своята материалноправна претенция, е квалифицирал осъдителния иск по чл. 361, ал. 1 ЗЗД.
По същите правни съображения и останалите два въпроса не отговарят на общия критерий за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – въззивният съд не е обосновал своето решение с установената с влязло в сила решение пасивна солидарна отговорност на съдружниците в прекратеното гражданско дружество. Съобразно материалните предпоставки, обуславящи пораждането на притезателното право по чл. 361, ал. 1 ЗЗД – за разпределяне на загубата от съвместната дейност на съдружниците в прекратеното гражданско дружество (съразмерно с техния дял), той не е имал повод да разсъждава по въпроса какви са „границите на отговорността на солидарния длъжник по ДЗЗД за загубите на дружеството в хипотезата на погасени задължения на дружеството по реда на съдебното изпълнение на ЧСИ само от сметките на един от съдружниците“. Апелативният съд, произнасяйки се по поддържания във въззивната жалба правен довод за недопустимост на първоинстанционното решение - поради липсата на правен интерес за ищеца да предяви иск по чл. 361, ал. 1 ЗЗД, тъй като има друг правен способ за възстановяване на припадащата се част от общия дълг от другия солидарен длъжник (въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист да иска принудително изпълнение срещу ответника за половината от заплатената сума), е изяснил, че правната норма на чл. 429 ГПК, регламентираща субективните предели на изпълнителния лист, не е приложима в случая - претенцията на ищеца, предмет на настоящото исково производство, не се основава на породени регресни права между солидарните длъжници, а на факти, свързани с уреждане на отношенията между съдружници при прекратено гражданско дружество или както самият ищец е заявил: „претенцията на ищеца не се изчерпва със сумата, платена в изпълнителното производство и не произтича от суброгацията в правата на кредитора, а от рекапитулацията по чл. 361 ЗЗД на печалбите/загубите в резултат на прекратяване на гражданското дружество“. Следователно, тези два правни въпроса не са обусловили волята на въззивния съд при решаване на материалноправния спор, предмет на делото.
По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба сумата от 9600 евро с ДДС, представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 333/19.11.2025 г., постановено по в. т. д. № 359/2025 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 3-ти граждански състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „КОМПЮТЪР ТИЙМ“ АД, регистрирано с решение № 9656/29.06.1990 г. от Префектурно управление, [населено място], Р. Г. да заплати на „УАЙЗЪР ТЕХНОЛОДЖИ КОНСУЛТИНГ“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] сумата от 9600 евро с ДДС - съдебни разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.