О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№. 3609

София, 18.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: Г. И.

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. дело № 642 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С. Шериф А. и А. М. А., чрез адвокат П. К., обжалват решение № 368 от 21.10.2024 г. по в. т.д. № 325/2024 г. на Апелативен съд - П., 2 търговски състав, в частта, с която, след частична отмяна на решение № 385 от 01.12.2023 г. по т. д. № 93/2022 г. на Окръжен съд – С. З. са отхвърлени предявените от настоящите жалбоподатели против „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], искове за разликата над сумата 180 000 лв. до пълния предявен размер от 220 000 лв. - за всеки един от тях, представляваща обезщетения за неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие смъртта на сина им М. А. М., настъпила вследствие на ПТП на 10.10.2021 г., причинено виновно и противоправно от С. Шериф С. при управление на лек автомобил „Мерцедес“, модел А170, с рег. [рег. номер на МПС] , отговорността на който е предмет на сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното дружество, ведно със законната лихва, считано от 08.11.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендират разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочат следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Представлява ли размерът на средната /минималната/ работна заплата в Р.България критерий от значение за определяне на обезщетението за неимуществени веди, при предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, с оглед характера (конкретно неимуществени вреди и териториалното покритие на полицата на територията на целия Европейски съюз), което изключва възможността обезщетението да може да се обвързва с минимална работна заплата в конкретна държава от ЕС, респ. в България?

2. В случай на необходимост за обвързване на обезщетението с размера на средната/М. не следва ли да е необходимо съдът да анализира икономическата реалност като цяло на територията на Европейския съюз, поради еднаквост на застрахователното покритие?

3. В тази връзка представлява ли размерът на средната /минималната/ работна заплата изобщо един от критериите, които следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението по претенция за компенсация на неимуществени вреди от застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите има действие и ако е така може ли да се отчита размер на „средна брутна работна заплата“ пред липсата на яснотa на този размер и факта, че такъв не е нормативно установен, не е определен, а определяем – критерий, който няма точни параметри може ли да бъде използван?

4. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, при условията на предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, кои са критериите които съдът следва да отчете за правилно приложение на принципа на справедливост и може ли размерът на обезщетение за морални вреди да се обоснове със съобразяване на размера на средната /минималната брутна работна заплата /датата на ПТП/ 2021г.?

5. Прилагането на критерий - икономически условия в страната за конкретна година, без да се сочат характеристики и особености на тези условия и при пълно игнориране на лимита на отговорност на застрахователя за съответната година, който е установен като ориентир за тези условия, представлява ли критерий, от значение за правилно приложение на принципа на справедливост?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: ППВС № 4/1968 г.; решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о.; решение № 23/25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 94/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, I т. о.; решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, II т. о.

6. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпените неимуществени вреди? – противоречие с: ППВС № 4/1968 г.; решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, II т. о.

7. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2021г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това?

8. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?

9. Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години, и конкретно през 2021г., предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о.; решение № 23/25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 94/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, I т. о.; решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о.

10.Критериите на чл. 52 и икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП - м. октомври 2021г., обосновават ли намаляването на обезщетенията? – противоречие с: ППВС № 4/68 г., решение № 193/06.12.2017 по гр. д. № 60137/2016 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 169/14.11.2023г. по гр. д. № 4809/2022г. на ВКС, I гр. о.; решение №1 /05.02.2019 г. по т. д. № 1002/2018 на ВКС, I т. о.; решение № 66/29.05.2017г. по т. д. № 1464/2016г. на ВКС, II т. о.; решение № 78/07.05.2013г. по т. д. № 490/2012г. на ВКС, II т. о.; решение № 215/ 03.02.2017г, по т. д. № 2908/ 2015г. на ВКС, I т. о.

11.Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали значителното различие и предпоставят намаление на обезщетението и трябва ли тези факти да са от кръга на задължителните, за правилно определяне размера на обезщетението и да са отрицателни - доказващи предпоставки за определяне на по-ниско такова?

12.Процесуалноправният въпрос за дължимото от въззивната инстанция мотивиране и излагане на съображения при отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди в обжалвания - чл.269, изр.2 ГПК размер и за необходимост за преценка съответствието на решението на САС със задължителната за него практика по т.1 на чл.280 ГПК - т.19 на тълкувателно решение № 1/2001г. на ВКС, ОСГК.

13.Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска за обезщетяването на неимуществените вреди, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни във всеки отделен случай са релевантни за определянето му? – противоречие с: решение № 163/04.10.2016 г. по т. д. № 3456/2015 г. на ВКС, I т. о. и т. 19 на тълкувателно решение № 1/2001г. на ВКС, ОСГК.

Ответникът по касационната жалба „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] не е подал отговор на касационната жалба.

Не е постъпил в срок писмен отговор от ЗЕАД „Б. В. И. Груп“ ЕАД – трето лице помагач по делото.

С. Шериф А. и А. М. А., чрез адвокат П. К., обжалват решение № 368 от 21.10.2024 г. по в. т.д. № 325/2024 г. на Апелативен съд - П., 2 търговски състав, в частта, с която е оставена без уважение частната им жалба срещу определението на ОС-С. З. № 194/12.03.2024 г. по т. д. 93/22 г., по описа на ОС – С. З. постановено по реда на чл. 248 от ГПК. Излага подробни съображения за това, че са представили списък на основание чл. 80 от ГПК. Сочи за дължим размер на адвокатското възнаграждение сумата от 32 280 лв с ДДС (16 140 лв х 2), предвид уважаването на исковете на двамата ищци, както и че по съразмерност им се дължат разноски от 81 %, съразмерно на уважената част от исковете.

Оспорват изводите на съда относно липсата на приложение съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и считат, че съгласно представения по делото договор предоставянето на правна помощ се предоставя само при възнаграждение съгласно предвидения минимум в Наредба № 1. Излагат съображения относно НМРАВ и нейното действие. Молят да се отмени определението и да се присъди допълнително възнаграждение от 11 914,80 лв.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, частните жалбоподатели сочат следните правни въпроси:

1. Когато правната и фактическа сложност се определя от множеството проведени заседания, приетите множество експертизи по делото, спор по всички въпроси, следва ли съдът като ориентир за присъждане и намаляване на адвокатски хонорар по редакцията на НМРАВ ДВ бр. 88/04.11.2022 г. , влязла в сила 08.11.2023 г., да приема и прилага разпоредбите на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. ?

2. Следва ли адвокатският хонорар да бъде намален, съобразявайки решение на СЕС от 25.011.2024 г, постановено по дело С-438/22 г, въпреки че няма направено такова възражение от страна на ответника?

Сочат по поставените правни въпроси допълнително основание съгласно чл. 281, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по частната жалба ЗАД „Далл:Богг: Живот и Здраве“ оспорва частната жалба. Сочи, че определението на първоинстанционния съд е правилно. Подчертава, че соченият от частните жалбоподатели размер на адвокатското възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ, е изключително завишен. Излага подробни съображения, че делото е без специална фактическа и правна сложност, въпреки защитавания материален интерес. Счита, че ДДС върху адвокатското възнаграждение не се дължи.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадените касационна жалба и частна касационна жалба са допустими, подадени в предвидените в чл.283 от ГПК и чл.275, ал.1 от ГПК срокове, от легитимирани да обжалват решението лица.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от застрахователя ЗАД „Далл:Богг: Живот и здраве“ по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“, с правно основание чл. 432 от КЗ, срещу решението на първоинстанционния съд за присъждане, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, на обезщетение за неимуществени вреди на ищците С. Шериф А. и А. М. А., от противоправното деяние на С. Шериф С. (чиято отговорност е застрахована при ответника), причинил смъртта на М. А. М., настъпила в резултат на ПТП на 10.10.2021 г. на път I-6, при км 267+400, между [населено място] и [населено място], за разликата над 120 000 лв. до 220 000 лв. за всеки от ищците. Въззивният съд е приел, че искът е допустим предвид подадената претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, на основание чл. 380 от КЗ. Приел е, че частично решението е влязло в законна сила, за присъдените обезщетения до 120 000 лв. Повторил е изводите на първоинстанционния съд за наличието на влязла в сила присъда, установяваща противоправността на деянието при управление на лекия автомобил и вината на водача на лекия автомобил С. Шериф С., както и това, че ищците са родители на загиналия в пътно-транспортното произшествие. Предвид предмета на въззивното производство, въззивният съд е приел, че спорен между страните е въпросът относно размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди на ищците.

С оглед разпитаните по делото свидетели, въззивният съд е приел, че е установена близката привързаност между родителите и загиналия М. А. М., изразяващи се в болки и страдания от смъртта му. Приел е, че от 2009 г. М. живеел с родителите си в Германия, там бил се записал да учи висше образование, но бил помагал много на родителите си в техния ресторант за бързо хранене. Когато се връщали в България, били цялото семейство заедно. Родителите много разчитали на него, в Германия им помагал с превод от и на немски език, водел е счетоводството им. М. живеел с родителите си, не бил семеен и нямал деца. Смъртта му била шок за тях, на погребението майката припаднала. Минали месеци преди да се върнат в Германия. Направен е извод, че между тях са съществували отношения на обич и взаимна привързаност. Били претърпели емоционални болки и страдания, отчаяние, тъга и скръб. Прието е, че загиналият е бил изключително млад. Направена е преценка, че е справедливо да бъдат обезщетени родителите за така преживените неимуществени вредите, болки и страдания, емоционален срив и изключително засягане на психиката им от загубата на едно от децата им. За да определи точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението, следва да се съобрази като се вземе предвид младата възраст на загиналия, дълбоката скръб, тъга и непрежалима загуба, преживяна от ищците, негови родители и социално-икономическите условия в страната. Това е обусловило извод за следващо се обезщетение в размер на 180 000 лв, като е приел, че решението на първоинстанционния съд следва да се отмени в частта над 180 000 лв до 220 000 лв и вместо него в тази част да се отхвърли като неоснователен искът.

По отношение частта от въззивната жалба относно присъдената законна лихва върху главниците, считано от 08.11.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, въззивният съд е приел, че ищците не са представили информация за банковите си сметки - нито с отправената застрахователна претенция, нито с исковата молба, нито при поискване от ответника с отговора на исковата молба, с което са го лишили от възможността за частично доброволно плащане, не ги поставяло в забава, доколкото ответникът изрично с писмо от 08.02.2022 г. е отказал изплащане на обезщетения на ищците и с отговора на исковата молба отново е оспорил претенциите им, като е посочил, че липсвало основание за ангажиране на отговорността му. Поради това е прието, че не се установявала забава на ищците, която да освобождавала ответника от отговорността за неговата забава. Затова законна лихва била дължима, считано от 08.11.2021 г. /датата на уведомяване на ответника/ до окончателното плащане.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

Посочените правни въпроси от 1 до 5, 7, 8, включително, посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, са свързани със съдържанието на понятието справедливост и критериите, които съдът следва да вземе предвид, за да определи паричния еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от претендиращите лица. Така формулираните правни въпроси могат да се уточнят от настоящия съдебен състав, с оглед правомощията му, така както са разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Посочените правни въпроси се свеждат до обобщения от настоящия съдебен състав правен въпрос: относно икономическите критерии, които въззивният съд е използвал, за да определи точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД. Така обобщеният правен въпрос е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин обуславящ изхода на спора, чрез определяне на конкретния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди и отхвърляне на иска за част от претенцията. При разрешаването на посочения правен въпрос въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, включително цитираната от него и служебно известна на съда. В ППВС 4/68 и множество решения на ВКС се приема, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, съдът следва да съобрази обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането, чийто промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие. Посоченият критерий не е самостоятелен, той е спомагателен, за да се определи точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. Съгласно трайната практика на ВКС, израз на която са множество решения, сред които решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т. о, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І т. о. удовлетворяването на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и в частност, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгл. чл.266 КЗ. Въззивният съд не е изхождал само от един икономически показател, обобщил е в цяло нивото на икономическо развитие в страната. Предвид конкретното разрешение в случая чрез определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца, настоящият съдебен състав намира, че липсва соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наличието на трайна съдебна практика по поставения правен въпрос и липсата на изложени съображения за приложение на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК изключват соченото допълнително основание.

По отношение на формулираните правни въпроси 6, 9 и 10 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че с оглед правомощието си, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да уточни същите както следва: относно понятието справедливост, на основание чл. 52 от ЗЗД и конкретните обстоятелства, които следва да се вземат предвид за определяне на обезщетение за неимуществени вреди. В случая посоченият правен въпрос е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, като са взети предвид конкретните обстоятелства, които са от значение в случая, за да се определи точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. С посочения правен въпрос касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от разрешението на посочения правен въпрос, съгласно задължителната практика – ППВС 4/68 г, както и множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, израз на трайната практика на ВКС, сред които решение № 276 от 23.09.2025 г. по к. т. д. № 2499/2022 г., ВКС, I ТО и посочените в него, решение № 156 ОТ 18.06.2025 Г. ПО К. Т. Д. № 2435/2024 Г., Т. К., І Т. О. на ВКС и множество други, като е взел предвид начина на извършване на деянието, възрастта на загиналия, общественото му положение, конкретните отношения между претендиращите обезщетение за неимуществени вреди и пострадалия приживе, преживяната скръб след загубата и промяната в начина на живот. В този смисъл съдът е разкрил конкретните обстоятелства, които са от значение в конкретния случай и е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди на всеки от ищците. Липсва отклонение от трайната практика на ВКС, поради което не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице и соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, предвид наличието на задължителна и трайна практика на ВКС, както и липсата на обосноваване на допълнителното основание, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

По отношение на формулирания правен въпрос 11, настоящият съдебен състав намира, че с поставения правен въпрос, касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. С него касаторът по същество оспорва правилността на съдебното решение. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният процесуалноправен въпрос, не може да е свързан с обосноваността или правилността на въззивното съдебно решение. По същество касаторите оспорват изводите на въззивния съд, за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди и посочените в него критерии.

Поставените от касаторите процесуални въпроси 12 и 13 касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 от ГПК и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК. В случая, въззивният съд е изпълнил задълженията си като инстанция по същество да разреши материално-правния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на твърденията на страните. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове за основателни за сумите от по 180 000 лв и е отхвърлил исковете за разликата до напълно предявените размери от 220 000 лв. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове за основателни за сумите от по 180 000 лв. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на на ВКС, Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т. д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т. д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2-14 г. по т. д. 1245/13 г. и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

С оглед изложеното, не е налице твърдяното противоречие между решаващата правна воля на съда и цитираната от касаторите практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като основание за достъп до касационен контрол. По отношение на релевираното допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК следва да се посочи, че с оглед наличието на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, не може да се приеме, че поставените въпроси имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото съгласно разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г.

По частната жалба срещу решение № 368 от 21.10.2024 г. по в. т.д. № 325/2024 г. на Апелативен съд - П., 2 търговски състав, в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на адв. К. като пълномощник на А. А. и С. А. срещу определение на първоинстнационния съд № 194 от 12.03.2024 г. по описа на ОС-С. З. постановено по реда на чл. 248 от ГПК.

За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че предмет на обжалване е определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, като съдът е преценил, че е неоснователно искането за изменение на решението в частта за разноските, конкретно определеното възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на адв. К. като пълномощник на ищците. Приел е, че следва да съобрази действието на решение С-438/22 г. на СЕС и да остави неприложена Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Прието е, че определеният от първоинстанционния съд размер от 14 232 лв е достатъчен да възмезди работата на адвоката. Приел е, че са налице два обективно съединени иска и не следва да се присъждат на адв. К. още 18 048 лв.

Допускането на определението до касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

Поставеният първи въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не е правен. С него не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се излага защитна теза на касатора, свързана с твърдение за наличие на правна и фактическа сложност на делото и извършени процесуални действия. С поставения правен въпрос се оспорва правилността на изводите на въззивния съд. В случая липсва посочване на разрешен правен въпрос. Касационната инстанция може само да уточни поставения правен въпрос, но не следва да формулира служебно общо основание за допускане на касационно обжалване. В стадия по селекция на касационните жалби, съдът не може да разглежда правилността на изводите на въззивния съд. По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, съобразно чл. 280 от ГПК.

Вторият въпрос съгласно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК също не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като съдържа в себе твърдение, противоречащо на фактите по делото, възражението на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, не е релевантно за изхода на спора. В случая адв. К. е претендирала присъждане на възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38 от ЗАДв. Това възнаграждение се определя от съда. Липсва разглеждане на възражение, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. Въззивният съд е разгледал определянето на възнаграждение от съда, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, в съответствие с чл. 36 от ЗАдв. Поради това така формулираният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд и с него касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Наред с това, следва да бъде посочено, че обжалваното решение, в посочената част, е постановено в съответствие с практиката на СЕС и тази на касационната инстанция, обективирана в определение № 563/11.03.2024 г. по ч. т.д. № 188/2024 г. на ВКС,, II т. о. Задължителният характер на решението, постановено от СЕС, на основание чл. 267 ДФЕС, обвързва националния съд да откаже приложението на Наредба № 1/2004 г., вкл. когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, каквато е хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 368 от 21.10.2024 г. по в. т.д. № 325/2024 г. на Апелативен съд - П., 2 търговски състав в обжалваната част, включително и в частта, с която е оставена без уважение частна жалба срещу определение на ОС-С. З. № 194/12.03.2024 г. по т. д. 93/22 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: