О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50217

Гр.София, 30.05. 2023г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори май през две хиляди двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

при участието на секретаря..., като разгледа докладваното от съдията Русева г. д. N.839 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. И. Н. и Р. Н. К.-Н. срещу решение №.1185/16.11.21 по г. д.№.1620/21 на АС София-с което, след отмяна на реш.№.261841/18.03.21 по г. д.№.3258/20 на СГС, ГО, 21с., предявеният от касаторите иск с правно основание чл.439 ГПК – за признаване за установено, че не дължат на „АМС България“ООД 42183,21лв. по и. д.№.20188560401623 на ЧСИ Б. Б. поради погасяване по давност - е отхвърлен като неоснователен.

Ответната страна „АМС България“ООД оспорва жалбата; претендира юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалвания акт е прието, че въз основа на издаден против ищците по реда на чл.417 изпълнителен лист /от 14.03.13 по ч. г.д.№.9268813 на СРС, 48с., в полза на „Р. Б. АД-като впоследствие вземането е цедирано на ответника/ на 29.03.13 е образувано и. д.№.772/13 по описа на ЧСИ Б.Б. за суми 72886,99 евро-неплатена главница по договор за банков кредит от 5.09.08, 4082,85 евро възнаградителна лихва за периода 15.09.11-14.03.12, 14939,31 евро наказателна лихва за периода 15.10.11-28.02.13, 361,43 евро комисионна за управление на договора, 5863,31лв. разноски в заповедното производство; в молбата за образуване на делото са поискани изпълнители способи за принудително събиране на вземанията, вкл. да се наложат запори на банковите сметки и върху трудовото възнаграждение на длъжниците, възбрана върху ипотекиран в полза на банката техен недвижим имот, пълно имуществено проучване от ЧСИ; в съответствие с исканията са били извършвани различни изпълнителни действия, като въззивната инстанция е проследила подробно хронологията в развитието на изпълнителното производство. За да прецени дали правото на ответника за принудително събиране на вземането е било погасено по давност, съдът, като е съобразил противоположното тълкуване, дадено в ППВС 3/80 и ТР 2/26.06.15-съобразно първото образуването на изпълнително производство прекъсва давността, а докато то трае давност не тече, а съгласно второто /т.10 ТР 2/26.06.15/ давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на последното започва да тече нова давност, но тя не спира/, е възприел становището, че за заварените като висящи към 26.06.15 и прекратени към същата дата производства по принудително изпълнение - и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата, следва да намери приложение тълкуването, дадено с ППВС 3/80. Във връзка със спорния въпрос кое е било последното изпълнително действие е намерил, че то е осъществено на 13.01.14 - когато е постъпило плащане по сметка на ЧСИ от третото задължено лице – работодател на длъжника Н.. Отразил е, че в случая частичните плащания, удостоверени с протоколи за погасяване, издадени от ЧСИ за периода 8.08.13-13.01.14, следва да се считат за действия на принудително изпълнение. В случая вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза изрично е посочило кои суми са платени доброволно и кои са постъпили от наложения запор – посочено е, че постъпилите в периода от 14.05.13 до 13.03.14 плащания към ЧСИ са в резултат на наложения запор върху трудовото възнаграждение на Н., като е уточнено, че от общо събраната чрез запора сума 148,64лв. 52134лв. са преведени на взискателя, а 96,30 на ЧСИ за такси по ТТРЗЧСИ. Самият запор върху трудовото възнаграждение е бил поискан от взискателя още при образуване на изпълнителното производство, наложен е от ЧСИ и е приет за изпълнение от работодателя на Н. на 13.06.13; от тази дата последният до 13.01.14 ежемесечно е превеждал суми по изпълнителното дело за погасяване на вземането на кредитора, като следва да се съобрази, че изрично в уведомлението до ЧСИ изпълнителният директор на „С. Т. ООД е посочил, че това е трети по ред запор върху възнаграждението на Н. и ще превежда суми, равни на разликата до МРЗ; самият ЧСИ в постановлението за прекратяване на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК е отразил, че последното изпълнително действие и/или плащане е на 13.01.14, в който смисъл следва да се направи и отбелязване върху изпълнителния лист. При тези обстоятелства е прието, че пет годишният давностен срок е започнал да тече на 13.01.14, прекъснат е на 21.11.18, когато по образуваното на 14.08.18 изп..д.№.1623/18 по искане на „АМС България“ООД са изпратени запорни съобщения за налагане на запори върху банкови сметки на длъжниците Н., и следователно вземането по изпълнителното дело не е погасено по давност.

Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са разрешени в противоречие с практика на ВКС: 1.“Въззивният съд следва ли да основе решението си на заключение на вещо лице, след като извърши оценка на експертното заключение и го обсъди, заедно с всички други доказателства по делото, както изисква разпоредбата на чл.202 ГПК, като задължително изложи мотиви защо възприема заключението?“; 2.“Като доказателствено средство, съдебната експертиза ползва ли се с приоритет пред останалите доказателства по делото, така, както е прието с чл.202 ГПК?“ /реш.№.60/ 25.03.13 по т. д.№.475/12, ІІ ТО, реш.№.267/4.03.14 по г. д.№.30/13, І ГО, реш.№.108/16.05.11 по г. д.№.1814/09, ІV ГО, реш.№.91/27.08.15 по г. д.№.321/15, ІІ ГО, реш.№.142/20.06.17 по г. д.№.3673/16, ІV ГО/.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.

Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице във всички случаи, когато не е оспорено от страните, независимо от неговата непълнота, неяснота или необоснованост, а следва да го обсъжда с всички останали доказателства; като доказателствено средство, съдебната експертиза не се ползва с приоритет; след като съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената задача. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Изводът, че последната дата, на която е извършено изпълнително действие, е 13.01.14 - доколкото на същата е извършен превод от работодателя на длъжника Н. в резултат на наложения по-рано върху трудовото му възнаграждение запор /с оглед на който периодично са постъпвали суми/, е направен на база ясно и обосновано заключение на вещо лице по допуснатата ССЕ, дадено след съответни проверки, тълкувано в съответствие с останалите писмени доказателства, вкл. писмо от работодателя във връзка с наложения запор и отбелязване на самия ЧСИ относно последното релевантно изпълнително действие и/или плащане. Той кореспондира и на позицията, изразена от самите касатори в становището им по отговора на исковата молба /вх.№.82079/11.08.20 - стр.97/- в което те изрично заявяват, че постъпилото плащане на 13.01.14 не е доброволно направено, а в резултат на принудителни мерки – запор на трудово възнаграждение, че това е видно и от представените платежни документи по изпълнителното дело, които сочат, че се касае не за доброволно плащане, а за направени удръжки - както и на последващото им поведение до приключване на последното съдебно заседание и липсата на оспорване на заключението на счетоводната експертиза. Предвид изложеното, с оглед приемането на посочената и в нея дата 13.01.14 за релевантна като начало на давностния срок, във връзка с който е възприето и впоследствие потвърденото с ТР 3/20 от 28.03.23 становище на ВКС /по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до обявяване на ТР N.2/26.06.15 по т. д.N.2/13, ОСГТК, ВКС, не е текла погасителна давност на основание чл.115 ал.1 б.„ж“ ЗЗД-давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.15/, не е налице твърдяното отклонение от задължителната практика и съответно основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК вр. с чл.25а от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 50лв.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1185/16.11.21 по г. д.№.1620/21 на АС София.

ОСЪЖДА Г. И. Н. и Р. Н. К.-Н. да платят „АМС България“ООД 50лв. /петдесет лева/ разноски на основание чл.78 ал.8 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: