ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 50225
Гр. София, 04.05.2023г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четвърти април две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 1111 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Пътно строителство“ АД и „Агрострой – Д“ АД срещу решение № 217 от 20.12.2021г. по т. д. № 210/2021г. по описа на ОС – Добрич, в частта, с която е потвърдено решение № 622/13.07.2020г. по т. д. 2348/2017г. по описа на РС – Добрич, поправено с решение № 260147/22.02.2021г., изменено в частта за разноските с определение № 260257/28.09.2020г., в частта, с която е осъден ответникът „Пътно строителство“ АД да заплати на ищеца „Агроевроплант“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 20, ал. 1 и чл. 21 от Наредба № 2/31.07.2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Р. Б. и минималните гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти сумата 15 457,96 лв. – обезщетение за сторени разходи за отстраняване на възникнали в срока на гаранционна отговорност дефекти на обект „Зърнобаза в [населено място]“, изграден от ответника в изпълнение на договор за строителство от 30.11.2012г., ведно със законните лихви върху главницата считано от 04.07.2017г. до окончателното и изплащане, и в частта, с която след отмяна на решение № 622/13.07.2020г. по т. д. 2348/2017г. по описа на РС – Добрич, в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21 НВЕСРБМГСИСМРССО за горницата над 15 457,96 лв. до сумата 17 617,96 лв., ответникът „Пътно строителство“ АД е осъден да заплати на ищеца „Агроевроплант“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21 НВЕСРБМГСИСМРССО, вр. чл. 160, ал. 3 ЗУТ допълнително сумата 2 160 лв., ведно със законните лихви върху последната считано от 04.07.2017г. до окончателното и изплащане, и са присъдени разноски в тежест на ответника.
Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваните му части е недопустимо, евентуално неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че при нарушение на процесуалния закон съдът не е кредитирал изходящи от ищеца и неоспорени свидетелстващи документи, че не е обсъдил други представени по делото писмени доказателства, както и че не е изпълнил задължението си да изложи решаващи мотиви, основани на обсъждането на всички събрани по делото доказателства. Сочат, че въз основа на последните допуснати от съда нарушения на процесуалния закон съдът е достигнал до необоснования извод, че ищецът е започнал ползването на процесния обект не, както сам е признал на 19.11.2013г., а две години по-късно след въвеждането на обекта в експлоатация. Оспорват като необосновани и изводите на съда, че предмет на изграждане по договора са три силоза, а не, както ответникът е оспорил с отговора на исковата молба – два. Поддържат, че е неправилен изводът на съда, че установените в закона гаранционни срокове текат от датата на издаването на разрешение за ползване на обекта, като сочат при установено ползване на обектите преди тази дата, сроковете да следва да текат от началната дата на ползването. Касаторите изтъкват, че сочените от ищеца дефекти са явни, което осуетява възможността за търсене на гаранционна отговорност за същите. Считат, че въззивният съд е нарушил процесуалния закон като е кредитирал приетата по делото СТЕ единствено поради неоспорването и от ответника, без да отчете, че оспорване е извършено от третото лице помагач на страната на ответника, което разполага с всички процесуални права. Излагат, че не е установена основната предпоставка за ангажиране гаранционната отговорност на ответника, а именно спазване на цялата процедура по Наредба 2/31.07.2003г., както и че не се установяват реалните вреди и разходи за ищеца. По тези доводи молят решението да бъде обезсилено в обжалваната част, евентуално отменено, като бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите молят да бъде допуснато касационно обжалване поради вероятна недопустимост на съдебния акт. Във връзка с това искане са поставени следните правни въпроси: 1. Когато с една искова молба, въз основа на едни и същи обстоятелства – фактически твърдения по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 3 ГПК, с един и същ предмет на иска, за една и съща сума, са предявени едновременно основен иск за реализиране на общата отговорност на изпълнителя на основание чл. 264 и следв. ЗЗД и евентуален иск на основание Наредба № 2/31.07.2003г., следва ли да се приеме, че е налице едновременно търсене от изпълнителя на двата вида отговорност, което е недопустимо съобразно ТР № 88/84г. на ОСГК? 2. При положителен отговор кой от двата иска е недопустим – основният за търсене на общата отговорност или евентуалният за търсене на гаранционната отговорност.
Допускането до касационно обжалване е обосновано и със следните въпроси, които касаторите сочат като значими за предмета на делото: 1. Може ли при установено използване на обект преди приемането му по правилата на Наредба 2/31.07.2003г. да се приеме, че гаранционните срокове по същата наредба текат отнапред – от датата на фактическото ползване на вещта, а не от датата на приемането на обекта с Акт образец 16 и издаване въз основа на него на разрешение за ползване, след като самата Наредба № 2 изрично посочва за начална дата на ползването съставянето на разрешение за ползване? 2. Налице ли е годно да породи действието си уведомление за наличие на скрити недостатъци, когато същото е направено след рекламационния срок на годност по Наредба 2/31.07.2003г.? 3. Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди всичките релевантни за спора обстоятелства и доказателства, както и доводите на страните в тяхната съвкупност? 4. Допустимо ли е при липса на оспорване на писмено доказателство, ползващо се с материална доказателствена сила, съдът да опровергае изричното му съдържание, включително чрез разпит на свидетели? 5. Допустимо ли е при липса на оспорване на частен документ, съдържащ неизгодни за страната обстоятелства, включително изрично признание за настъпил правопораждащ факт, съдът да дискредитира съдържанието на документа въз основа на други, които не съдържат изрични факти и обстоятелства в противоречие с признатите? 6. Допустимо ли е дискредитирането на съдържанието на неоспорени писмени доказателства, въз основа на косвени други, чието съдържание не е в пряко противоречие с неоспорените? 7. Допустимо ли е позоваването на наличието на явни недостатъци, които като такива е следвало да бъдат посочени в акт образец 16, надлежно съставен и подписан от всички участници в строителството, включително възложителя ищец, без възражение? 8. Допустимо ли е позоваването на явни недостатъци, които като такива е следвало да бъдат посочени в акт образец 16, без самият акт да е оспорен като писмено доказателство по съответния ред? 9. Длъжен ли е съдът да приеме заключенията на вещите лица при всички случаи, под предлог, че една от страните не го е оспорила, но третото лице помагач на същата страна е направило изрично оспорване на експертизата, включително нейната непълнота, неоснователност и годност? Касаторите поддържат горните въпроси да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото: „Правният ефект от неправомерното ползване на обекта преди приемането и по реда на Наредба № 2/31.07.2003г. погасява изобщо гаранционното право по Наредбата, доколкото не може да се приеме, че ползване преди приемането е гаранционно, според изричната норма на чл. 20, ал. 3 от Наредба № 2/31.07.2003г. и не съществува правна възможност при постановките на ТР 88/84г. ОСГК, възникналата в началото на ползване преди приемане по реда на Наредба № 2 обща отговорност по чл. 264 и сл. ЗЗД, да се преобразува в гаранционна по Наредба № 2/31.07.2003г. вече след издаване на Разрешението за ползване.“
Поддържа се и очевидна неправилност на съдебния акт в обжалваната му част.
Ответникът по касация „Агроевроплант“ ЕООД поддържа, че касационните жалби са недопустими предвид подаването им срещу съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване съобразно правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2-ро ГПК. Излага, че спорът е търговски и предмет на жалбата е уважената част на иска за сумата 17 617,96 лв., която е под установения с нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК праг от 20 000 лв. При условията на евентуалност сочи, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационните жалби като неоснователни. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие със събрания доказателствен материал и при правилно прилагане на материалното и процесуалното право.
Третото лице помагач на страната на ответника - „Е. – Елеватор“ ЕООД, не взема становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Неоснователни са оплакванията по писмения отговор на касационните жалби за тяхната недопустимост.
Принципно правилни са доводите на ответника по касация, че делото е търговско по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Спорът е търговски – отнасящ се до търговска сделка – чл. 365 ГПК, което дефинира делото като търговско и съобразно разясненията, дадени с ТР 3/2019г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв.
Нормата на чл. 68 ГПК дефинира цената на иска като паричната оценка на предмета на делото, а съобразно разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК по искове за парични вземания цената на иска е търсената сума.
Видно от преписката посочената от ищеца при изпълнение на задължението му по чл. 127, ал. 1, т. 3 ГПК цена на предявения по делото иск – търсената парична сума, е 24 547,20 лв. Последната цена на иска е над установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК размер и постановеното по така предявения от ищеца иск въззивно решение подлежи на касационно обжалване, независимо от обжалваемата му част.
Въззивният съд с решението, в обжалваната му част, е приел, че между ищеца „Агроевроплант“ ЕООД в качеството на възложител и ответника „Пътно строителство“ АД в качеството на изпълнител е сключен договор за строителство на 30.11.2012г., по силата на който възложителят възлага, а изпълнителят приема да изпълни СМР и доставка на силозно оборудване в обект „Зърнобаза в [населено място]“ с описани видове и количества работи в приложение №1 към договора. Отчел е, че съобразно клаузата на р. ІІ, т. 5 от договора гаранционните срокове за видовете работи се определят по Наредба №2/2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Р. Б. и минималните гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти. Съобразил е, че предвид описаните технически дейности по приложение 1 към договора възложените СМР са за изграждане на три силозни клетки, като е приел последното да се установява и от изготвените актове образец 15 и образец 16 за обекта. Отчел е и дадено в последния смисъл заключение на вещите лица по СТЕ. Съдът се е позовал на приложимите сроковете по чл. 20, ал. 4, т. 1-6 от цитираната Наредба /в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 89/2019г., в сила от 12.11.2019г., действала по време на сключване на процесния договор за строителство от 30.11.2012г./, като е възприел минималният гаранционен срок за процесните СМР да е 5 години, като за новоизпълнени строителни конструкции на сгради и съоръжения е 10 години. Посочил е, че съобразно разпоредбите на чл.20, ал. 3 от Наредба № 2/2003 г. и чл.160, ал. 5 от ЗУТ гаранционните срокове започват да текат от деня на въвеждане на строителния обект в експлоатация - от издаването на разрешение за ползване или удостоверение за въвеждане в експлоатация. Съобразил е, че разрешението за ползване на процесната зърнобаза е издадено на основание чл. 222, ал.1, т.8, чл. 177, ал. 2 от ЗУТ и чл. 17, ал.1, т.1 от Наредба №2/2003г. на 26.02.2015г., или минималният 5 - годишен гаранционен срок изтича на 26.02.2020г., а искът е предявен на 05.07.2017г., т. е. в рамките на този срок и е допустим. Зачел е, че дори да се приеме, че условията на работа в процесния обект са агресивни предвид влажността на съхраняваното зърно, възможни гнилостни процеси, съпроводени с отделяне на влага и газове, и е приложим 3-годишен гаранционен срок, то последният изтича на 26.02.2018г., т. е. след подаване на исковата молба в съда. Съдът е добавил, че кредитира заключението на вещите лица по допусната от ДРС съдебно-техническа експертиза, че процесният обект не е ползван в агресивна среда. Приел е за обоснован извода на вещите лица, че причината за претендираното обезщетение за вреди - корозия в покривната конструкция, не е влагата, отделяна от зърното, а некачественото изпълнение на хидроизолацията от строителя по процесния договор. По възраженията на ответника „Пътно строителство“ АД, че ищецът е ползвал процесните складове преди въвеждането им в експлоатация, е зачел, че от представените декларация от ищеца от 19.11.2013г. и доказателства за промяна в капацитета на вместимост на складовете на ищеца се установява, че към последната дата складовете са били построени. Приел е обаче, че с последните не се установява ползването на складовете и напротив от представените от ответника доказателства се установява, че същото се изключва. В тази насока съдът е съобразил представена заповед № 16/04.05.2014г., с която е назначена комисия за извършване на 72 - часови проби на силозите при експлоатационни условия, която е счел, че изключва предходното им ползване. В тази насока са кредитирани и показанията на част от разпитаните по делото свидетели. Отчетена е и разписаната информация в акта за установяване годност на строежа, както и събраните доказателства за монтаж на техническо оборудване в обекта до лятото на 2014г., окабеляване през 2013г. и др., което е обосновало извода на съда, че експлоатацията на процесните силози е започнала със сигурност след издаването на разрешение за ползване през м. февруари 2015г. Горните изводи са основани и на констатациите на съда за подавана от ищеца информация за реално съхранявани количества, които са много под обемите на процесните силози от 10 000 т., най - много 2 980т. пшеница за м. юли 2013г. Съдът е приел, че последното определя извода по писмо изх. н. 417/11.12.2014г. за ползване на процесните складове за некоректен и опроверган от подадените от ищеца декларации и от заключението по приетата СТЕ. Съдът е кредитирал последното заключение и в частта на констатирани недостатъци в изработеното по процесния договор като изрично е обосновал последното с извода си, че заключението е детайлно и компетентно мотивирано. Отчел е, че в първоинстанционното производство е имало частично оспорване на заключението единствено от третото лице-помагач „Агрострой-Д“ АД, но последната страна не е поискала допускане на повторна експертиза с цел опровергаване някои от изводите на експертите по първоначалната експертиза. Подчертал е, че ответникът „Пътно строителство“ АД не е оспорил заключението в заседанието, в което са изслушани вещите лица, според изискването на чл. 200, ал.3 ГПК, поради което е счел доводите му във въззивната жалба срещу компетентността на експертите и техните изводи за преклудирани. Съдът е възприел като компетентни изводите на вещите лица, че визуално и при изследване на документацията се установява, че материалът на покривните шапки на силозите не отговаря на заложения по проект като вид и дебелина, както и че антикорозионното покритие е компрометирано в конусната част, което е довело до протичане. Споделен е изводът на експертите, че причината за течовете от конусната част на силозите е корозия на материала поради неспазване на технологията за изработка на покрива. Като дефект е възприето и бързото изхабяване на тръбите, които са напълно подменени заедно с присъщите им елементи /хамути, успокоител, фланец/, както и елементите от транспортното трасе - преходи, сегменти, скоби, двупътна клапа. Последното е счетено, че се дължи на неспазване на проекта /неспазена дебелина на материала, от който са изработени/. За тръбопроводите причината за по-бързото износване е невъзможността да бъдат завъртани, което завъртане е по правило нормална практика в такива обекти. Съдът е приел, че изводите на вещите лица по СТЕ се подкрепят и от събраните по делото гласни доказателства при разпита на св. Г. К.. Счел е за недоказани възраженията на ответника за неправилна експлоатация на силозните клетки от ищцовото дружество. Съобразил е изводът на експертите, че отразените в представените от ищеца фактури дейности по отстраняване на констатираните дефекти по тръбопроводите в рамките на гаранционния срок са били реално извършени и остойностени в рамките на средния диапазон на пазарните цени, респ. не надвишават необходимите разходи за отстраняване на дефектите. Позовавайки се на даденото тълкуване с ТР 88/1984 на ОСГК на ВС, съдът е приел, че ищецът е уведомил в рамките на гаранционния срок ответника за недостатъците в строителството, проявили се след въвеждане на обекта в експлоатация, и е уважил иска за ангажиране на гаранционната отговорност на ответника за доказания размер на разходите за отстраняване на недостатъците за сумата 17 617,96 лв.
Настоящият състав на ВКС намира да не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На първо място, съдът приема за неоснователни оплакванията на касаторите за недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част.
Както касаторите сочат в изложението си, с ТР № 88 от 28.02.1984г. на ОСГК на ВС е извършено разграничение между двата вида отговорности – законна и гаранционна. Прието е, че гаранционната отговорност не се покрива със законната отговорност. Тези две отговорности възникват, развиват се и се погасяват независимо една от друга и са различни по обем. Докато при законната отговорност продавачът се ангажира при явни и скрити недостатъци на вещта, съществували по време на прехвърлянето на собствеността и риска върху купувача, при гаранционната отговорност, освен за тези недостатъци, се покрива отговорността и за онези, които дори и да не са съществували при преминаване на собствеността и риска върху купувача, са се появили в течение на ползването на вещта през гаранционния срок. От това следва, че гаранционната отговорност за недостатъци действа успоредно със законната, но те не си влияят и не се изключват взаимно. При настъпване на гаранционния случай купувачът може да избира възможността на единия и другия режим. Той обаче не може да търси едновременно удовлетворяване на правата си въз основа на двете отговорности. Аналогично е разрешението, дадено с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 131 от 03.12.2010г. по т. д. № 890/2009г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 202 от 27.02.2015г. по т. д. № 4123/2013г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 140 от 08.03.2021г. по т. д. № 2601/2019г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и решение № 60113 от 11.11.2021г. по т. д. № 1321/2020г. по описа на ВКС, ТК, II ТО. С последните съдебни актове е прието, че тълкуването е относимо и към гаранционната отговорност на строителя по ЗУТ и Наредба № 2/31.07.2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Р. Б. и минималните гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти.
При зачитане на горното тълкуване с предявяването с една искова при условията на евентуално съединяване на искове по чл. 265 ЗЗД и по чл. 20 от Наредба 2/31.07.2003г. ищецът не търси едновременно ангажиране на законната и гаранционна отговорност на ответника, а на едната от двете, което не е забранено от закона съединяване на исковете – чл. 210 ГПК, още по - малко има за последица недопустимост на един или двата иска. Следва да бъде добавено и че въззивнното решение е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен предявеният като главен иск по чл. 265 ЗЗД предвид липсата на подадена касационна жалба – чл. 296, т. 2 ГПК, и предмет на преценка за допустимост е само въззивното решение в обжалваната му част по уважен евентуален иск по чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 20 и чл. 21 Наредба 2/31.07.2003., вр. чл. 160, ал. 3 ЗУТ. В тази обжалвана част и при дължимата съобразно разясненията по т. 1 от ТР 1 от 19.02.2010г. по т. д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС служебна проверка настоящият състав на съда намира, че не е налице вероятност за недопустимост на въззивния съдебен акт.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Първите два въпроса на касаторите не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са обусловили решаващата воля на съда по обжалваната част на съдебното решение. Съдът е приел, че не се установява по делото ползване на процесните обекти преди датата на издаване на разрешение за тяхното ползване, предвид на което и поставеният първи въпрос, който се основава на обратни фактически предпоставки, се явява напълно неотносим към решаващите изводи на въззивния съд. Вторият въпрос също е основан на фактически твърдения, невъзприети от въззивния съд – съдът е приел, че се доказва отправена в срока на гаранционната отговорност покана от ищеца до ответника, включително че и исковата молба по делото е подадена в този срок.
Формулираният в изложението трети въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по този въпрос касаторите не са обосновали наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор също в решение №27/02.02.2015г. по гр. д. №4265/2014г. на ВКС, IV Г.О., решение №24/28.01.2010г. по гр. д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, І Г.О., решение №331/19.05.2010г. по гр. д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV Г.О., решение №700/28.10.2010г. по гр. д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV Г.О., както и в цитираните от касаторите решения. В посочените актове е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички представени по делото доказателства, относими към съществуването на предявеното вземане. Съдът е обсъдил всички представени по делото писмени доказателства, заключението на съдебно – техническата експертиза и събраните гласни доказателства като подробно е мотивирал, както фактическите, така и правните си изводи и е отговорил на всички доводи и възраженията на страните по спора.
Въпроси четвърти, пети и шести са хипотетично зададени, не отговарят на изискването да са конкретни и касаторите не са обосновали значението им за решаващите изводи на въззивния съд. От изложението може да се направи извод, че въпросите изискват преценка на конкретни доказателства по делото и изследване дали са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събрания по делото доказателствен материал, която дейност е част от решаващата дейност на съда и от преценката за правилността на обжалвания съдебен акт и може да бъде осъществена от ВКС при разглеждане на касационната жалба по същество – чл. 290, ал. 2 ГПК, но не и на етапа на селектиране на касационните жалби. Не се установява и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, отчел е доказателствената сила на писмените доказателства, включително, че уведомително писмо от 08.12.2014г. съдържа извод, а не фактически констатации за извършени пред длъжностното лице действия в частта му за ползване на три броя силози тип ЛИПП от ищеца, и че последният извод се оборва от останалите събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. В последната част съобразно чл. 179 ГПК документът не се ползва с материална доказателствена сила, доколкото не възпроизвежда осъществени от или пред длъжностното лице действия и факти. При приложение на чл. 180 ГПК съдът е отчел, че автор на волята по декларация от 19.11.2013г. е ищецът и е тълкувал последната съобразно съдържанието на неоспорения документ, както и е обсъдил самия документ във връзка с всички останали доказателства по делото.
Седми и осми въпрос се припокриват и не покриват общия критерий за достъп до касация, доколкото не кореспондират с мотивите по въззивното решение. Съдът не е приемал, че недостатъците, заявени от ищеца с исковата молба, са явни и са съществували при предаване на работата и издаване на акт образец 16 в хода на строителство на обекта. Напротив, съдът е приел, че се касае за дефекти, възникнали след издаване на разрешително за ползване на силозите и в периода на реалното им ползване след тази дата, като изричните отговори на вещите лица, че недостатъците в изпълнението на процесните работи не са явни, не са оспорени от страните по делото.
Девети въпрос също не съответства на изводите на въззивния съд. Въззивният съд е посочил липсата на оспорване на приетото от първата инстанция заключение на СТЕ от ответника, само за да определи възраженията по жалбата на ответника за некомпетентност на вещите лица за преклудирани. Изводът му, че ще кредитира заключението по СТЕ, е мотивиран не с липсата на оспорването му от ответника, а с доводи, че е компетентно и подробно мотивирано и съответно на другите доказателства по делото.
Последният сочен от касаторите въпрос не съдържа правен въпрос, липсва ясна и точна формулировка на такъв, като не е обяснено и значението му за изхода на конкретното дело. Въпросът не кореспондира и с изводите на съда по обжалваното решение, доколкото съдът не е приемал, че е налице неправомерно ползване на обектите преди въвеждането им в експлоатация, и в този смисъл не е обуславящ. Касаторите не са обосновали приложното поле и на сочения от тях допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по начина, разяснен с ТР № 1/19.02.2010г. по т. д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторите дори не са аргументирали така поддържаното от тях основание.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „Агроевроплант“ ЕООД. Доказва разноски за сумата 2 400 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, която ще бъде присъдена в тежест на касатора ответник „Пътно строителство“ АД.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 217 от 20.12.2021г. по т. д. № 210/2021г. по описа на ОС – Добрич.
ОСЪЖДА „Пътно строителство“ АД, ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], [улица], да заплати на „Агроевроплант“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1, сумата 2 400 лв. – разноски за настоящото производство.
Определението е постановено при участието на трети лица помагачи на страната на ответника „Пътно строителство“ АД – „Агрострой – Д“ АД, ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], [улица], и „Е. – Елеватор“ ООД, ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], п. к. 224, Промишлена зона Запад.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: