О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50270

[населено място], 20.04.2023 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шести април през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 1306 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Н. Т., действащ в качеството на ЕТ „СИМЕТ – С. Т.“, срещу въззивно решение № 33/07.02.2022 г., постановено по в. т. д. № 202130010000303/2021 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260014/05.02.2021 г. по т. д. № 12/2020 г. на Окръжен съд - Добрич, за осъждане на касатора да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 29 667,88 лв., представляваща дължима главница по Договор за кредит от 27.03.2012г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 29.08.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сторените по делото разноски в размер на 1936,72 лв.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Недопустимостта на решението е аргументирана с доводи, че ищецът „Банка ДСК“ ЕАД няма правен интерес да води осъдителен иск за вземанията си по договора за кредит предвид обстоятелството, че разполага с изпълнителен титул и е започнал принудително изпълнение срещу длъжника по реда на чл.521 ГПК въз основа на сключения за обезпечение на кредита договор за особен залог от 19.09.2013 г. Неправилността на решението е обоснована с оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата, за неправилно възприемане на фактическата обстановка по спора и за нарушение на материалния закон при формиране на решаващите изводи на съда за дължимост на претендираните с иска суми. Касаторът счита, че са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касацията „Банка ДСК“ ЕАД.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е допустимо, тъй като е била разгледана искова претенция за главница по договор за кредит, а в другия процес между същите страни е бил висящ спор относно претенциите за договорни лихви, санкциониращи лихви и заемни такси. Изложил е и съображения, че предходно заповедно производство относно същия дълг е приключило с обезсилване на издадената заповед за изпълнение. Поради това кредиторът не е бил лишен от правен интерес да търси защита на вземането чрез осъдителен иск. Препратил е към разгледаните предварителни въпроси в Определение № 411/27.07.2020 год. по ч. т.д. № 323/2020 год. по описа на АС – Варна и Определение № 183/06.07.2021 год. по в. т.д. № 303/2021 г. на ВнАС, постановено по реда на чл. 267 ГПК.

По същество на иска съдът е посочил, че страните на 27.03.2012 г. са сключили Договор за кредит с предмет предоставяне на заем за оборотни средства в размер на 91 891 лв. за заплащане на ДДС по одобрен инвестиционен проект за изграждане на малка ФВЕЦ по договор за безвъзмездна финансова помощ №08/311/00343/05.08.2011 г. с ДФ“Земеделие“ по мярка 311 “Разнообразяване на неземеделски дейности“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г. със срок на връщане на заетата сума до 15.07.2015 г. Последният от сключените анекси е удостоверил двустранните волеизявления на страните досежно дължимия непогасен остатък от кредита в размер на 29 667,88 лв. ВнАС е обсъдил заключението на приетата по делото ССчЕ , неоспорено от страните и кредитирано от съда като обосновано и мотивирано, че от датата на сключване на договора – 27.03.2012г. до 15.07.2015г. усвоените средства са в общ размер от 69 968,80 лв. Към датата на крайния падеж на договора за кредит и към датата на подаване на исковата молба е било непогасено задължение по договора за главница в размер на 29 667,88 лв. Изрично въззивната инстанция е посочила, че изискуемостта на вземането е настъпила с изтичане на уговорения краен срок, като съобразно исковата молба вземането не се претендира като предсрочно изискуемо, поради което наличието или липсата на елементите от фактическия състав за предсрочна изискуемост са ирелевантни за основателността на претенцията. Счел е, че нормата на чл. 147, ал.1 ЗЗД намира приложение единствено спрямо поръчителството като вид договор /чл.138 ЗЗД/, докато касаторът е кредитополучател, т. е - титуляр на дълга и отговорността му се претендира в това му качество. За ирелевантно е било преценено и възражението на длъжника за обвързаност на процесния договор с други договори за кредит от същата дата, касаещи финансирането на същия обект, тъй като сключеният договор не е предвиждал подобна обвързаност - неизпълнението по единия договор да е правно значимо и в отношенията по другия. Възражение за прихващане не е било предявено в срока за отговор и не са налице предпоставките по чл. 371 ГПК за последващото му приемане в процеса.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ За ищеца „Банка ДСК“ ЕАД налице ли е правен интерес да заведе настоящия осъдителен иск за процесното вземане, след като въз основа на договор за особен залог от 19.09.2013 г., който обезпечава това процесно вземане, на 19.07.2016 г. банката е вписала заявление за започване на изпълнение въз основа на този договор при ЧСИ Л.Т. с район на действие Окръжен съд - Добрич и е образувано изп. д. № 194/17 г., което е висящо и към настоящи момент между същите страни и на същото основание, което се развива по процедурата на чл.521 от ГПК ?; 2/ Следва ли ищецът „Банка ДСК“ ЕАД при хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, да е уведомил длъжника ЕТ за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение?; 3/ Следва ли на длъжника да се начислява санкционираща лихва (представляваща по естеството си неустойка за забава) при липсата на погасителен план към договора за кредит? Допускането на касационно обжалване по първия въпрос е обосновано с доводи, идентични с доводите в касационната жалба за недопустимост на обжалваното решение, а по втория въпрос - с доводи за неправилност на решението и с твърдения, че същото противоречи на задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с третия въпрос са развити само оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд относно предпоставките за начисляване на санкционна лихва, без да се сочат основания по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Настоящият състав на ВКС намира, че първият формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 вр. чл.280, ал.2, пр.2 ГПК въпрос е от значение за допустимостта на обжалваното решение, за която Върховният касационен съд следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. След преценка на съдържащите се във въпроса твърдения, с които е обоснована недопустимостта на обжалваното решение, и на фактите по делото съставът на ВКС намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и няма основание да бъде допускано до касационно обжалване за проверка на допустимостта по реда на чл.290 ГПК. Кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД е предявил срещу касатора, в качеството му на длъжник по договор за банков кредит, осъдителен иск с цел да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на изискуеми непогасени вземания за главница и въз основа на осъдителното решение да се снабди с изпълнителен лист, за да се удовлетвори принудително чрез способите на изпълнителния процес от имуществото на своя длъжник. Обстоятелството, че въз основа на сключен за обезпечение на кредита договор за особен залог кредиторът е пристъпил към принудително изпълнение върху отделни имуществени активи на ответника, за да реализира вземанията си, произтичащи от същия договор за кредит, не води до недопустимост на осъдителния иск и не е процесуална пречка за провеждане на образуваното по повод на него исково производство. Пристъпването към изпълнение върху заложено по реда на ЗОЗ имущество поради неизпълнение на обезпеченото със залог задължение не е процесуална пречка за предявяване на осъдителен иск за изпълнение на задължението, тъй като осъдителното решение по иска ще съставлява изпълнително основание, въз основа на което кредиторът ще може да насочи принудително изпълнение върху всяка вещ или вземане на длъжника, а не само върху заложеното имущество. В случай на удовлетворение на кредитора чрез продажба на заложено имущество искът ще подлежи на отхвърляне като неоснователен - изцяло или само за погасената в резултат на продажбата част от дълга, но самата висяща процедура по ЗОЗ не води до недопустимост на иска. По изложените съображения няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост във връзка с поставения от касатора въпрос.

Вторият въпрос - за необходимостта от обявяване на кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК като предпоставка за успешно провеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК, не е част от предмета на спора, разрешен с обжалваното решение, и не е обуславящ за постановения с решението правен резултат. Въззивният съд не е разглеждал установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем, а се е произнесъл по осъдителен иск за вземане, произтичащо от договор за кредит с настъпил краен срок за погасяване на кредита. По делото има данни за проведено от кредитора „Банка ДСК“ ЕАД заповедно производство и за издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК за непогасени вземания по същия договор за кредит, но това производство не е последвано от исково производство по чл.422, ал.1 ГПК. В производството по осъдителния иск кредиторът не се е позовавал на предсрочна изискуемост, поради което поставеният въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване и разрешенията, дадени от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г., са неотносими.

Третият въпрос също не попада в предмета на произнасяне на въззивния съд, тъй като предявената, респ. разгледаната претенция е единствено за дължима главница по договор за кредит, не и за дължимостта на санкционните лихви по кредита. Поради това въпросът не е релевантен за изхода на спора

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 33/07.02.2022 г., постановено по в. т. д. № 202130010000303/2021 г. на Апелативен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: