№ 751

град София 15.12.2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: В. Й.

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при участието на секретаря Диана В. А. като разгледа докладваното от Х. М. К. гражданско дело № 20248002103685 по описа за 2024 година, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Декра-Строй“ ЕООД срещу въззивно решение № 284 от 26.06.2024 год., постановено по в. гр. дело № 391/2024 год. по описа на Окръжен съд – Русе, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 453 от 04.04.2024 год., постановено по гр. дело № 3180/2023 год. по описа на Районен съд – Русе, са отхвърлени предявените от „ДекраСтрой“ ЕООД срещу А. К. Г. искове с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 22 802.91 лв., представляваща стойност на строително-монтажни работи /СМР/ и разходи за довършване на обекти: апартамент № , вх. , ет. и кафе бар, вх. , ет. , находящи се [населено място], [улица] за сумата от 8 101.36 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 20.12.2019 год. до 16.06.2023 год.

С определение № 2311 от 08.05.2025 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: За доказателствената сила на актовете в строителството, съставени по реда на Наредба № 3 от 31.07.2003 год.?

В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбите на чл. 1, ал. 4 и чл. 4, ал. 1 и 4 от Наредба № 3 от 31.07.2003 год. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството и на чл. 176, ал. 1, изр. последно ЗУТ. По делото били представени акт образец 11, установяващ, че към датата на съставянето му процесната сграда е била завършена, но без довършителните работи – вътрешни и външни; протоколи образец 19, съдържащи подробно описание на видовете и количествата СМР, извършени от ищеца от започване на работата по сградата, считано от датата на съставянето на акт образец 11 до деня на приемането на обекта с акт образец 15, както и акт образец 15 за установяване годността за приемане на строежа, подписан без възражения от ответника. Въззивният съд квалифицирал иска за лихви като такъв по чл. 84, ал. 2 ЗЗД, като неправилно счел, че въпреки изрично предвидения в закона момент на предаването на резултата от строителството с приемането на сградата с акт образец 15, този резултат не е определящ за възникване на задължението на собственика на самостоятелен обект в същата сграда да заплати дължимото по договора за строителство или при липсата на договор за обезщети изпълнителя за направените в процеса на строителството разходи. Процесното вземане ставало изискуемо от момента на предаване на сградата с акт образец 15, съгласно нормата на чл. 176, ал. 1 ЗУТ. Във връзка с предприетото от ответника оспорване на протоколите образец 19, въззивният съд разместил доказателствената тежест и вместо да я възложи на оспорващия, я възложил изцяло върху ищеца. Протоколите образец 19 били годно доказателство за извършване на отразените в тях СМР, след като те се подкрепяли от останалите доказателства по делото, в т. ч. констатациите на приемателната комисия, съдържащи се в акт образец 15 и заключението на вещото лице по допусната и изслушана съдебно-техническата експертиза. Ако бил счел, че с приетото в първата инстанция заключение на вещото лице по съдебно-техническата експертиза ищецът не е успял да установи по безспорен начин извършването на оспорените от ответника довършителни СМР, то въззивният съд следвало да назначи нова експертиза, както и да формулира въпросите към нея, вместо направо да отхвърля предявената претенция. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по касационната жалба А. К. Г., чрез назначения му особен представител адв. С. К., счита, че въззивното решение е правилно.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства по делото, че с договор за учредяване на право на строеж, сключен с нотариален акт вх. рег. № от год., акт № , т. , дело № 3/2008 год. на Служба по вписванията – Р., съсобствениците на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица]№ , , , , представляващ ПИ с площ от кв. м., между които Л. С. С. и И. К. С., взаимно с а си учредили /разпределили/ правото на строеж за самостоятелните обекти в сградата, като Л. С. С. и И. К. С. получили в изключителна собственост правото на строеж за следните обекти, както следва: първата – / ид. ч. от апартамент № , вх. , ет. , с идентификатор, със застроена площ о т кв. м., ведно с прилежаща изба № , с площ кв. м., заедно с % ид. ч. от общите части на сградата, представляващи кв. м., а втората – / ид. ч. от апартамент № , вх. , ет., с идентификатор, със застроена площ от кв. м., ведно с прилежаща изба № , с площ кв. м., заедно с % ид. ч. от общите части на сградата, представляващи кв. м., и кафе – бар № , вх. , ет. , с идентификатор, със застроена площ о т кв. м., заедно с % ид. ч. от общите части на сградата, представляващи кв. м.

И. К. С. починала на 08.05.2014 год., а Л. С. С. – на 26.11.2022 год., като техен законен наследник е А. К. Г..

На 18.04.2017 год. бил издаден акт за установяване състоянието на строежа и СМР при продължаване на строителството, след настъпила смяна на възложителя и строителя на строежа, в който били описани изпълнените строителни и монтажни работи по одобрен проект и било посочено, че сградата е изградена в груб строеж, за което било издадено удостоверение по чл. 181, ал. 2 ЗУТ с изх.№ 0804/5737 от 02.11.2009 год. През периода о т 24.08.2017 год. до 02.05.2018 год. били съставени протоколи образец 19, в които били описани по вид, обем и стойност СМР за обект : жилищна сграда с магазини, к.-б.– 2 бр., подземни и надземни гаражи и външни ВиК връзки, подписани от „Декра-строй“ ЕООД за възложител и изпълнител. Въззивният съд е посочил, че тези протоколи са били оспорени от ответника.

На 20.12.2019 год. бил съставен констативен акт за установяване годността за приемане на строежа, а на 06.01.2020 год. било издадено удостоверение № 7 за въвеждане на обекта в експлоатация. На същата дата бил съставен и протокол № 6 – образец 19 за установяване завършването и за заплащане на натурални видове СМР.

Въззивният съд е приел въз основа на заключението по съдебно-техническата експертиза, че стойността на извършените СМР, необходими за въвеждане на обекта в експлоатация, възлизат както следва: общо за цялата сграда – в размер на 591 305.34 лв., за апартамент № с прилежаща изба № – в размер на 15 294.16 лв. и за к.б. – в размер на 7 763.89 лв. Посочил е, че заключението е изготвено на база представените от ищеца и приети по делото протоколи образец 19, както и че вещото лице е посочило, че експертизата е изготвена по документи и не може да прецени дали актуваните работи са извършени по вид, обем и стойност. Въззивният съд е извел от правна страна, че с оглед наведените от ищеца фактически твърдения и петитума на иска отношенията между страните се уреждат от правилата за водене на чужда работа без пълномощие при липса на договореност за извършване на СМР, необходими за въвеждането на обекта в експлоатация. Съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 1 ЗЗД, за да е налице водене на чужда работа без пълномощие е необходимо да е предприета чужда работа /правни или материални действия в чужд интерес/; да съществува намерение да се управлява чужда работа и това да е извършено доброволно. Заинтересованият е длъжен, ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана, да изпълни задълженията, които гесторът е сключил от негово име, да го обезщети за личните задължения, които той е поел и да му върне всички разноски, които е направил. В хипотеза, при която работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересованият отговаря само до размера на обогатяването му – чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Посочил, че ищецът е следвало да установи, че е извършил заявените СМР в собствените на ответника имоти по вид, обем и стойност. Представените от него протоколи образец 19 били оспорени от ответника и неправилно въз основа на тях и заключението по съдебно-техническата експертиза първоинстанционният съд бил приел, че ищецът е установил по делото факта на извършване на строителните дейности в имотите на ответника.

Изложил е съображения, че протоколите образец 19 по правната си същност са частни удостоверителни документи, които се ползват с доказателствената сила на чл. 180 ГПК – същите съставляват доказателство, че съдържащите се в тях изявления са направени от лицата, които са ги издали; те установяват наличието на изявление от страна на техния издател за съществуването на определени факти. Представените протоколи обаче не носят подписа на ответника, поради което нямат обвързваща доказателствена сила. Същите са подписани от ищеца и съставляват доказателство за направените от него изявления. Удостоверените от ищеца изявления са относно изгодни за него факти, поради което само въз основа на тях не може да се изведе извод, че описаните СМР са действително извършени от ищцовото дружество, нито може да се изведе извод относно вида, обема и стойността на тези СМР. Изготвената само въз основа на тези протоколи експертиза не съставлява доказателство за тези спорни обстоятелства. Други доказателства, които да установяват факта, че ищецът е извършил необходимите строителни дейности по довършване на собствените на ответника обекти, не са ангажирани по делото. Липсват и такива, които да сочат, че средствата, които са изразходвани за извършване на СМР са направени от ищеца – такъв извод не може да се обоснове и от констативния протокол за установяване годността на строежа от 20.12.2019 год., носещ подписа и на ответника. Този документът удостоверява, че ответникът като собственик на самостоятелни обекти в сграда е приел, че строителството е изпълнено съгласно одобрените инвестиционни проекти, но не и факта, че е признал, че довършителните работи са извършени от ищцовото дружество и с негови средства.

В обобщение въззивният съд е приел, че ищецът не е установил с всички допустими доказателствени средства, че е извършил довършителни СМР в имотите – собственост на ответника, за своя сметка, поради което предявеният иск за заплащане на тяхната стойност, както и акцесорният иск за заплащане на обезщетение за забава се явяват неоснователни. По въпроса, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден в последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 43 от 02.08.2017 год. на ВКС по гр. дело № 61341/2016 год., І г. о., ГК /цитирано от касатора/, решение № 404 от 04.09.2009 год. на ВКС по гр. дело № 828/2008 год., IV г. о., ГК, решение№ 94 о т 02.03.2012 год. по т. дело № 133/2010 год., ІІ т. о., ТК, решение № 65 от 24.04.2012 год. на ВКС по т. дело № 333/2011 год., II т. о., ТК, решение № 76 от 10.08.2015 год. на ВКС по т. дело № 729/2014 год., II т. о., ТК, решение № 50183 от 14.07.2023 год. на ВКС по т. дело № 2161/2021 год., І т. о., ТК, решение № 254 от 22.08.2025 год. на ВКС по т. дело № 1421/2024 год., II т. о., ТК и др, която изцяло се споделя и от настоящия съдебен състав. Според тази практика, съгласно чл. 1, ал. 4 от Наредба № 3 от 31.07.2003 год., актовете и протоколите, съставени и оформени съгласно изискванията на тази наредба, имат доказателствена сила при установяване на обстоятелствата, свързани със започването, изпълнението и въвеждането в експлоатация на строежите. Изискването им е с оглед осъществяването на контрол в хода на строителството, предвид преминаването през различни, включително взаимосвързани един от друг етапи на същото и за своевременно отстраняване на констатирани недостатъци. Въпреки това, като частни свидетелстващи документи, те не обвързват съда с материална доказателствена сила относно удостоверените в тях обстоятелства и дори двустранно подписани могат да са обект на оспорване. При спор между страните доказателствената сила на актовете в строителството следва да се преценява с оглед всички събрани по делото доказателства, като могат да бъдат опровергавани с всякакви доказателствени средства по ГПК, без проверка на истинността им по реда на чл. 193 ГПК. Когато протоколът за извършени СМР е подписан от страната, на която се противопоставя, тежестта на доказване, че удостоверените работи, респ. част от тях, не са изпълнени, е върху нея.

По същество на касационната жалба:

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо, но се явява частично неправилно, с оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/. Въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение при обсъждане на доказателствата, като не е придал необходимото доказателствено значение на подписания от ответника констативен акт за установяване годността за приемане на строежа /акт образец 15/ и е приел, че същият не удостоверява, че довършителните работи на общите части на процесната сграда са извършени от ищеца, което съответно е довело и до нарушение на материалния закон – чл. 61, ал. 2 ЗЗД.

Строежите се проектират, изпълняват и поддържат в съответствие със съответните строителни правила и норми – чл. 169 ЗУТ. Съгласно чл. 176 ЗУТ, след завършване на строежа възложителят, проектантът, строителят и лицето, упражняващо строителен надзор, съставят констативен акт, с който удостоверяват, че строежът е изпълнен съобразно одобрените инвестиционни проекти, заверената екзукутивна документация, изискванията към строежите по чл. 169, ал. 1 и 3 ЗУТ и условията на сключения договор. С този акт се извършва и предаването на строежа от строителя на възложителя.

Необходимото съдържание на този констативен акт е посочено в Наредба № 3 от 31.07.2003 год. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството – чл. 7, ал. 3, т. 15. В съставянето на констативен акт за установяване годността за приемане на строежа /акт образец 15/ участват възложителят, строителят, както и другите участници в строителния процес, като в същия задължително се описват „договорите за изпълнение на строителството, строителните книжа, екзекутивната документация и съставените актове и протоколи по време на строителството, документацията от строителното досие на обекта и др.“ Констативният акт за установяване годността за приемане на строежа е основание за съставяне на окончателен доклад от лицето, упражняващо технически надзор, като с него се извършва и предаването на строителната документация от строителя на възложителя.

В частност ответникът не е оспорил автентичността на представения по делото акт образец 15 в частта му относно положения от негово име подпис, поради което и на основание чл. 180 ГПК следва да се приеме, че този акт материализира изявлението му за приемане на строежа като отговарящ на изискванията на ЗУТ, както и признание за извършване на всички констатирани при съставянето му работи, както и за предаването им от лицето, което ги е извършило, а именно ищеца. Установяването на последващото твърдение, че работите не са извършени от ищеца /т. е. последният не е участник в строителството/, е изцяло в тежест на ответника, но последният нито твърди, нито установява, че строителството е осъществено от трето за спора лице. Напротив ищецът фигурира като строител в цялостната строителна документация, съставена след завършването на процесната сграда в груб строеж /акт образец 11 и удостоверение за въвеждане в експлоатация № 7 от 16.01.2020 год./.

Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/.

Отношенията на собствениците в етажната собственост относно поддържането, възстановяването и подобряването, както и по повод ползването на общите части в сградата се уреждат от правилото на чл. 41 ЗС. Всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, е длъжен да участва в разноските, необходими за поддържането или възстановяването на общите части, както и в полезните разноски, за извършването на които е взето решение на общото събрание. Ролята на решението на общото събрание за необходимостта да се извършат полезни разноски, не засяга задължението на всеки собственик на обект в етажната собственост да поеме съответната на дела му част от задължението, но това решение на общото събрание има значение на правно основание, на базата на което следва да бъде определен размера на възникналото парично задължение. Претенция за разпределение на разходите между отделните собственици на обекти в етажната собственост касае хипотезата на управител на чуждата работа /гестор/, действал не само в полза на чужд интерес, но и в полза на свой интерес. Ако е налице одобрение от лицето, в чийто интерес е предприета работата /предварително по решение на общото събрание или последващо/, отношенията следва да се уредят съгласно чл. 62 ЗЗД. Ако подобренията са извършени без да е взето решение от общото събрание, съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, гесторът може да претендира от останалите собственици на обекти в етажната собственост само съответната част от направените разноски, до размера на обогатяването и то само ако работата /извършените СМР/ е предприета уместно. Ако общите части са подобрени против волята на останалите собственици, отговорността на последните може да бъде търсена по правилата на чл. 59 ЗЗД, които съвпадат с тези по чл. 61, ал. 2 ЗЗД /в този смисъл решение № 238 от 19.08.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1012/2012 год., ІV г о., ГК, решение № 85 от 24.096.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1157/2014 год., ІІ г. о., ГК, решение № 50135 от 06.01.2025 год. на ВКС по т. дело № 1621/2022 год., І т. о., ТК/.

Когато след възникване на недвижим имот като самостоятелна вещ се влагат средства за извършването на довършителни работи на общите части, се касае за подобрения. Ако ликвидацията на отношенията по повод извършени подобрения в съсобствен имот става по реда на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, заинтересованият отговаря само до размера на обогатяването, т. е. дължи по-малката сума измежду разноските за подобренията и увеличената стойност на имота /решение № 461 от 12.05.1986 год. на ВС по гр. дело № 570/1985 год., ІІ г. о., решение № 339 от 10.10.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1072/2010 год., І г. о., ГК, решение № 315 от 25.10.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1189/2011 год., I г. о., ГК, решение № 487 от 30.11.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1503/2010 год., I г. о., ГК/.

В разглеждания случай са налице предпоставките на чл. 61, ал. 2 ЗЗД и релевираната главна претенция се явява основателна. След изграждането в груб строеж на процесната сграда, в която страните притежават самостоятелни обекти, ищецът е извършил довършителни работи на общите части. Част от твърдените работи са описани в съставения акт образец 15, който е подписан без възражения от ответника, като последният не е ангажирал доказателства, които да опровергават осъществяването на скритите видове работи, без които завършването на обекта и въвеждането му в експлоатация би било невъзможно. Всички изразходвани за строителството суми са заплатени със средства на ищеца, който извод следва от обичайното житейско правило, че лицата извършват плащания със средства, които са лично притежание. Ответникът, който е възразил, че плащането не е извършено със средства, които са собственост на ищеца, нито е твърдял, нито е установил нещо различно, а доказателствената тежест в тази насока е била негова /чл. 154, ал. 1 ГПК/. Работата е била предприета уместно – свързана е с въвеждането на сградата в експлоатация, както в интерес на ответника, така и в интерес на ищеца, като е водена добре – строежът е изпълнен съобразно нормативите по проектиране и строителство в съответствие с утвърдения проект. Намесета в правна сфера на ответника е съзнателна и е извършена без негово съгласие, но с негово знание и непротивопоставяне. В резултат на извършените подобрения в имуществото на ответника е настъпило обогатяване със сумата от 22 802.91 лв. – това е припадащата се част от сумата, която той би заплатил, ако сам беше направил подобренията, доколкото размерът на направените от ищеца разходи за строително-ремонтните работи, който не е оспорен, е по-малък от размера на увеличената стойност на притежаваните от ответника самостоятелни обекти в процесната сграда /видно от заключението на вещото лице по съдебно-техническата екстертиза/.

Вземането за обезщетение по чл. 61, ал. 2 ЗЗД става изискуемо при условията на чл. 69, ал. 1 ЗЗД /т. е. от деня на обогатяването на заинтересования/, но тъй като то е от извъндоговорен източник, за изпълнението на това вземане ответникът изпада в забава от момента на поканата – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В случая по делото не са ангажирани доказателства, че ответникът е поставен в забава, поради което акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователна /в този смисъл решение № 175 от 20.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 60213/2016 год., ІV г. о., ГК/.

Ето защо въззивното решение следва да бъде отменено в частта му, в която е отхвърлен искът по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, която претенция подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.06.2023 год. до окончателното изплащане. Предвид промяната на крайния резултат по спора, въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му относно присъдените на ответника разноски за въззивното производство. Въззивното решение следва да бъде оставено в сила в частта му, в която е отхвърлена претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на касатора /ищеца/ направените разноски в първоинстанционното производство в размер на 5 148.89 лв., направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за назначения му особен представител в размер на 295.14 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 500 лв. /с ДДС/, както и направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на 478.19 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 833.37 лв., съразмерно с уважената част от исковете.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Окръжен съд – Русе сумата от 456.06 лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване.

Съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК, на особения представител на ответника по делото се дължи възнаграждение, което се определя от съда. Особеният представител има право на възнаграждение за всяка инстанция, пред която осъществява процесуално представителство. В случая, при администриране на подадената касационна жалба Окръжен съд – Русе не е определил възнаграждение на назначения на ответника А. К. Г. особен представител за процесуалното представителтво пред касационната инстанция, поради което това трябва да бъде направено от касационния съд, пред когото делото е висящо.

Размерът на възнаграждението се определя с оглед фактическата и правната сложност на делото, като нормата на чл. 47, ал. 6 ГПК не се прилага в частта, в която е предвиден минимален праг, под който съдът не може да определя това възнаграждение, чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения за съответния вид работа, установени в Наредба № 1/2004 год., издадена от Висшия адвокатски съвет, тъй като противоречи на правото на ЕС, съгласно задължителното тълкуване на чл. 101, параграф 1 ДЕС, дадено с Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 год. по дело С-438/22.

В разглеждания случай касационното производство се е развило в двете си фази. Касационната жалба на ищеца съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като са поставени три правни въпроса. Ответникът, чрез назначения му особен представител, е подал отговор, с който са оспорени както наведените основания за допускане на касационно обжалване /аргументирането на становището за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е съпроводено с анализ на съдебна практика, като са изложени и съображения за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/, така и поддържаните основания за касационно обжалване. Спорните между страните въпроси са свързани с това дали ищецът е извършил със свои средства довършителните работи на общите части в процесната сграда, а по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване е налице последователна практика на ВКС.

Следователно касационното производство не се отличава с висока фактическа и/или правна сложност и с оглед обема и съдържанието на положения от особения представител на ответника труд по осъществяване на защитата му в това производство и невисокия материален интерес по делото, настоящият съдебен състав намира, че на адв. К. следва да бъде определено възнаграждение в размер на 1 000 лв., платимо от бюджета на ВКС, а загубилата страна следва да бъде осъдена на основание чл. 77 ГПК да възстанови съответната сума в полза на съда, както следва: ответникът – сумата от 737.86 лв., съразмерно с уважената част от исковете, а ищецът – сумата от 262.14 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете /адвокатът не се поставя в положението на кредитор на страна по делото, който сам, чрез изпълнителен лист, да търси плащане на определеното му от съда възнаграждение/.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 284 от 26.06.2024 год., постановено по в. гр. дело № 391/2024 год. по описа на Окръжен съд – Русе, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 453 от 04.04.2024 год., постановено по гр. дело № 3180/2023 год. по описа на Районен съд – Русе, е отхвърлен предявения от „Декра-Строй“ ЕООД срещу А. К. Г. иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД за сумата от 22 802.91 лв., както и в частта му, в която ищецът „Декра-Строй“ ЕООД е осъден да заплати по сметка на Окръжен съд – Русе държавна такса в размер на 456.06 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА А. К. Г. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], вх. , ет. , ап. , да заплати на „Декра-Строй“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], вх. , ет., по иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД сумата от 22 802.91 лв., представляваща обезщетение за извършена и в собствен интерес чужда работа без пълномощие – стойност на довършителни работи на общите части в сграда, находяща се в [населено място], [улица], съответстваща на идеалните части от общите части на сградата, прилежащи към собствените на ответника апартамент № , вх. , ет. и кафе бар, вх. , ет. , ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.06.2023 год. до окончателното й изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 284 от 26.06.2024 год., постановено по в. гр. дело № 391/2024 год. по описа на Окръжен съд – Русе, в останалата му обжалвана част, в която след частично потвърждаване на решение № 453 от 04.04.2024 год., постановено по гр. дело № 3180/2023 год. по описа на Районен съд – Русе, е отхвърлен предявения от „Декра-Строй“ ЕООД срещу А. К. Г. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 8 101.36 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 20.12.2019 год. до 16.06.2023 год.

ОСЪЖДА А. К. Галанис с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], вх. , ет. , ап. , да заплати на „Декра-Строй“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], вх. , ет., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство в размер на 5 148.89 лв., направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за назначения му особен представител в размер на 295.14 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 500 лв. /с ДДС/, както и направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на 478.19 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 833.37 лв., съразмерно с уважената част от исковете.

ОСЪЖДА А. К. Галанис с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], вх. , ет. , ап. , да заплати по сметка на Окръжен съд – Русе на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 456.06 лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване.

ОПРЕДЕЛЯ възнаграждение на адв. С. К. за осъществена защита като особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника А. К. Г. в касационното производство в размер на 1 000 лв., което ДА СЕ ИЗПЛАТИ от бюджета на ВКС.

ОСЪЖДА А. К. Г. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], вх. , ет. , ап. , да заплати по сметка на ВКС на основание чл. 77 ГПК сумата от 737.86 лв., поета от бюджета на съда за изплащане на адвокатското възнаграждение на особения му представител за касационното производство.

ОСЪЖДА „Декра-Строй“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], вх. , ет., да заплати по сметка на ВКС на основание чл. 77 ГПК сумата от 262.14 лв., поета от бюджета на съда за изплащане на адвокатското възнаграждение на особения представител на ответника за касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.................2.................