О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50221

гр. София, 03.05.2023 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 1300 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания /ЗК/ „Л. И. АД със седалище в [населено място] - чрез адв. П. С. и адв. Ж. К., срещу решение № 1312 от 08.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 2409/2021 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение от 09.04.2021 г. по гр. д. № 9956/2020 г. на Софийски градски съд е осъдена ЗК „Л. И. АД да заплати на М. И. К. обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 13.04.2020 г., в размер на разликата над сумата 130 000 лв. до сумата 410 000 лв., ведно със законната лихва от 09.09.2020 г. до окончателното плащане и разноски, съразмерно на уважената във въззивното производство част от иска, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за осъждане на ЗК „Л. И. АД да заплати на М. И. К. обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 13.04.2020 г. ПТП в размер на разликата над сумата 60 000 лв. до сумата 130 000 лв., ведно със законната лихва от 09.09.2020 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК. Решенията са постановени при участие на И. Г. А. в качеството на подпомагаща страна на ответника по иска ЗК „Л. И. АД.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно, и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е обоснована с твърдения, че с решението въззивният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в резултат на получени от ищеца травми, които са установени със заключението на съдебномедицинската експертиза, но не са посочени в исковата молба и не са включени в съдържанието на исковата претенция. Неправилността на решението е аргументирана с оплаквания, че въззивният съд е нарушил чл.6, ал.2 ГПК като е присъдил обезщетение за неимуществени вреди, за настъпването на които няма твърдения в исковата молба; че при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение е нарушен чл.52 ЗЗД като обезщетението е завишено необосновано, без да бъде отчетено действителното субективно отражение на получените при произшествието травми върху физическото и психическото състояние на ищеца и без да бъдат взети предвид конкретни обстоятелства във връзка с характера на травмите, продължителността и резултатите от проведеното лечение и остатъчните последици от уврежданията, обосноваващи определяне на обезщетение в по-нисък от присъдения размер; че размерът на обезщетението не е съобразен със съдебната практика по сходни случаи и с икономическата обстановка в страната по време на настъпване на вредите; че необосновано и в нарушение на материалния закон - чл.51, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е отрекъл наличието на принос на пострадалия ищец за настъпване на произшествието и на вредоносния резултат; че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като не е обсъдил задълбочено и в съвкупност събраните по делото доказателства за принос на пострадалия ищец по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, не се е произнесъл по всички наведени във въззивната жалба възражения във връзка с приноса, не е уважил заявените с жалбата доказателствени искания и не е назначил служебно експертиза за изясняване на спорни по делото въпроси.

С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по отношение на следните въпроси, определени като значими за изхода на делото, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС : „1. Длъжен ли е второинстанционният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения, изложени във въззивната жалба, и съответно да обоснове защо отхвърля същите (противоречие с практиката в решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, ІV г. о.); 2. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и следва ли да се съобразят и приложат критериите за справедливост с оглед събраните по делото доказателства и релевантните факти, като се извърши преценка на същите в тяхната съвкупност и се изложат мотиви в тази връзка (противоречие с ППВС № 4/68 г. и с практиката в решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 157/28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, І т. о. и др.); 3. Съдебната практика по аналогични случаи част ли е от критериите при определяне на обезщетение за неимуществени вреди и прилагане на чл.52 ЗЗД и следва ли съдът да се съобразява с нея (противоречие с практиката в решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ВКС и с решения на други съдилища, с които са присъдени обезщетения за неимуществени вреди по сходни - според касатора, случаи); 4. Обвързан ли е съдът от посочените от ищеца в исковата молба травматични увреждания, за които се претендира обезщетение, или може да определи такова и за травматични увреждания, които не са посочени в исковата молба, нито са уточнени по реда на чл.143 ГПК и чл.214 ГПК (противоречие с практиката в решение № 133/19.11.2020 г. по т. д. № 2306/2019 г. на ВКС, ІІ т. о.); 5. Налице ли е съпричиняване от страна на пострадалия, когато същият с действията си сам се е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане и/или от увеличаване размера на вредите (противоречие с Тълкувателно решение № 1/2014 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката в решение № 350/17.10.2011 г. по гр. д. № 1382/2010 г. на ВКС); 6. Длъжен ли е въззивният съд да допусне служебно експертиза в случаите, в които във въззивната жалба са наведени оплаквания за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, както и в случаите, в които експертизата е необходима за служебно прилагане на императивна материалноправна норма; Следва ли съдът да допусне служебно нова експертиза при положение, че необходимост от отговор на такива въпроси възникне, след като вече е прието по делото заключение на вещо лице; Задължен ли е решаващият съд да обсъди заключението на вещото лице в пълнота, наред с всички останали доказателства по делото, както и да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата (противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. - т.3, и с практиката в решение № 24/23.04.2020 г. по т. д. № 4397/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 72/11.05.2016 г. по гр. д. № 5936/2015 г. на ВКС, ГК, и решение № 132/29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г. на ВКС, ГК)“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Ответникът по касация М. И. К. от [населено място] - чрез адв. В. О., е депозирал отговор по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразил становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от подпомагащата страна И. Г. А. от [населено място].

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е достигнал до извод, че ищецът М. К. има право на справедливо обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпял при ПТП на 13.04.2020 г., в размер на 410 000 лв. Предвид така направения извод, след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е осъдил ответника ЗК „Л. И. АД в качеството му на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на виновния за настъпване на произшествието водач - подпомагащата страна И. А., да заплати на основание чл.432, ал.1 КЗ на ищеца определеното по справедливост обезщетение в размер на 410 000 лв., ведно със законната лихва от 09.09.2020 г. до окончателното плащане.

Въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че увреждащото произшествие е настъпило около 13.10 ч. в [населено място], след като при управление на лек автомобил „Опел З.“ с рег. [рег. номер на МПС] , движейки се със скорост 20 км/ч в дясната пътна лента по [улица]в посока [улица]в района на № 23, водачът И. А. предприел маневра „обратен завой“ и реализирал челен удар с движещия се със скорост 84 км/ч в съседната лява пътна лента мотоциклет „Сузуки ГСХ 1000“ с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от ищеца М. К., като след удара автомобилът се завъртял в обратна на часовниковата страна посока, а мотоциклетът, заедно с мотоциклетиста, „излетели“ напред и нагоре и паднали на пътното платно.

При произнасяне по размера на перетендираното с иска обезщетение въззивният съд е обсъдил заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза, въз основа на което е приел за установено, че в резултат на произшествието ищецът е получил следните телесни увреждания : Травматичен шок, Септичен шок; Счупване на 12-ти гръден прешлен; Контузия на мозъка в челно - теменната област; Открито счупване на долна челюст вляво с последващо отстраняване на 2-ри долен ляв зъб; Голяма разкъсно - контузна рана на горна и долна челюст с дефект на меките тъкани и кожата; Счупвания на дясна ябълчна кост, на двата горночелюстни синуса на черепа и на шест ребра вдвясно; Контузия на гръдния кош и корема с хемоторакс (събиране на кръв) в гръдния кош; Пневмоторакс (събиране на въздух) в гръдния кош; Контузии на белите дробове и на сърцето; Изкълчване на лява лакътна става и счупвания на главичката на лява лъчева кост и на дясна лопатка; Обезобразяване на лицето; Язва на стомаха; Лек церебрастенен синдром. Според констатациите в заключението, контузията на мозъка, хемотораксът, контузията на белите дробове и контузията на сърцето са довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота; Счупването на 12-ти гръден прешлен е довело до трайно затруднение на снагата за период от 10 до 12 месеца; Изкълчването на лявата лакътна става, счупването на главичката на левия горен крайник и счупването на дясната лопатка са довели до трайни затруднения в движението на горните крайници за около 2 - 3 месеца; Вследствие счупването на долната челюст се е стигнало до избиване на зъб и до затруднение на храненето за около 30 - 40 дни, а счупването на горночелюстните синуси е довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Вещото лице - лекар е посочило в заключението, че болничното лечение е продължило 59 дни, а амбулаторното лечение, по време на което ищецът е ходил на превръзки и прегледи и му е провеждано раздвижване, е с продължителност от 4 месеца; Непосредствено след произшествието ищецът е търпял болки с голям интензитет за около 25-30 дни, както и през следващите 20-25 дни, след което интензитетът на болките е намалявал до умерени и слаби; На 13.04.2020 г. ищецът е претърпял операция за спиране на кръвоизлива и за шев на раните на устните, обездвижена е долната му челюст и са поставени зъбни шини, наместен е изкълченият лакът и е поставена шина; На 14.04.2020 г. е направено отваряне на трахеята и поставяне на тръба за дишане, а на следващия ден - отваряне на гръдния кош с изваждане на 300 мл. кръв и поставяне на дрен, като отворът на трахеята е зашит на 26.05.2020 г. По време на проведения за целите на експертизата личен преглед вещото лице е установило, че ищецът продължава да изпитва затруднения в придвижването и в ежедневното си самообслужване, поради което за подобряване на състоянието му като е необходимо през следващите три години да провежда редовно рехабилитация и балнеолечение; Сегашното състояние на ищеца е стабилизирано и самостоятелната му походка е възстановена, но в тилно - теменната област на главата има видими белези с липса на окосмяване от раните от залежаване, а също и загрозяващ белег от рана с дължина около 2 см. в десния край на горната и долната устни, забелязват се лека асиметрия в областта на устата, белези от оперативните интервенции, ограничения на движението на лява лакътна става с 30 % и на движенията на гръбначния стълб в поясната област с 34 %, намалена респираторна подвижност на дясната половина на гръдния кош с 18 %. В зависимост от резултатите от прегледа вещото лице е изразило мнение, че прогнозата за състоянието на ищеца е по-благоприятна за близко бъдеще спрямо тази за по-далечно бъдеще, тъй като с напредване на възрастта в гръдно - поясната област ще настъпят артрозна болест (спондилоза), радикулит и остеохондроза (вследствие счупен прешлен и проведена операция), което ще доведе до болки, изтръпване, схващане и др., каквито ищецът изпитва и понастоящем при промяна във времето, продължително ходене и натоварване на крайниците.

След като е взел предвид установените от експертното заключение факти относно получените от ищеца травматични увреди, понесените болки и страдания, продължителността и особеностите на лечебно - възстановителния период, времетраенето и интензитета на понесените болки и страдания, въззивният съд е преценил, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 130 000 лв. е силно занижено, недостатъчно да репарира понесените от ищеца неимуществени вреди и несъответстващо на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Поради това, след съобразяване и на останалите релеватни за приложението на чл.52 ЗЗД факти - възрастта на ищеца към момента на произшествието (28 г.), преживяната от него стресова реакция, цялостното отражение на произшествието върху здравето, психиката и бита му, установените от свидетелката Н. негативни промени (които не са конкретизирани в мотивите към решението) върху живота му, въззивният съд се е произнесъл, че за пълно обезщетяване на неимуществените вреди, които ищецът е търпял и предстои да търпи в бъдеще с оглед неблагоприятната тенденция за усложняване на здравословното му състояние вследствие на претърпените травми, е необходима сума в размер на 410 000 лв. Завишаването на обезщетението е аргументирано и с икономическата конюнктура в страната към момента на произшествието, както и с „практиката на съдилищата в подобни случаи“.

Въззивният съд е разгледал и поддържаното от ответника възражение за съпричиняване на вредите от пострадалия ищец, предпоставящо намаляване на дължимото обезщетение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Изхождайки от разясненията в Тълкувателно решение № 88/1962 г. на ОСГК на ВС и в т.7 от Тълкувателно решение № 1/2014г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не се установява поведение на ищеца, което да се намира в пряка причинно - следствена зависимост с реализирането на самото произшествие или с претърпяването на вредите, за които се търси обезщетение. В подкрепа на извода за липса на принос въззивният съд се е позовал на констатациите в заключението на автотехническата експертиза от първоинстанционното производство, счетено от него за обективно, пълно и обосновано, според които към момента, когато водачът на лекия автомобил е предприел маневрата „обратен завой“ от дясната пътна лента, автомобилът е попаднал в опасната зона за спиране на движещия се в същата посока, в лявата пътна лента, мотоциклет и произшествието е било непредотвратимо за ищеца - мотоциклетист, дори той да се е движил с разрешената за това скорост; Предотвратимостта на произшествието е зависела единствено от недопускане навлизането на автомобила в лентата за движение на мотоциклета, като причините за настъпване на произшествието са изцяло от субективен характер, а именно - действията на водача на автомобила по предприемане на обратен завой в коридора за движение на мотоциклета. Ответникът - застраховател е поддържал довод, че ако се е движил с разрешена скорост, ищецът би претърпял по-малко и по-леки телесни травми, но въззивният съд е преценил, че с оглед механизма на произшествието не може със сигурност да се приеме наличие на такава зависимост между поведението на ищеца и последвалите травми. С аргумент, че настъпването на произшествието е изцяло по вина на водача на автомобила - с оглед кредитираното заключение на автотехническата експертиза, въззивният съд е направил извод, че само по себе си допуснатото от ищеца нарушение на правилата за движение, изразяващо се в управление на мотоциклета със скорост над разрешената за конкретния пътен участък, не обосновава съпричиняване като предпоставка за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД.

По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора - ответник ЗК „Л. И. АД :

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК - вероятна недопустимост на обжалваното решение, с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл извън предмета на спора като е присъдил на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, които не са посочени в исковата молба и не са въведени допълнително в съдържанието на исковата претенция в сроковете по чл.143 ГПК и чл.214 ГПК, а именно - травматичен шок, септичен шок, отстраняване на втори долен ляв зъб, язва на стомаха и лек церебрастенен синдром. Преценявайки данните по делото и мотивите към обжалваното решение, настоящият състав на ВКС намира, че не може да се направи предположение за недопустимост на въззивното решение, произтичаща от произнасяне по непредявена/ненадлежно заявена искова претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. В исковата молба, по повод на която е образувано производството пред първоинстанционния съд, ищецът М. К. е навел фактически твърдения за получени в резултат на произшествието от 13.04.2020 г. множество телесни травми и за претърпени по повод на тях неимуществени вреди - болки, страдания и неудобства, и е поискал да му бъде присъдено обезщетение (в размер на 500 000 лв.) за понесените вреди. С исковата молба ищецът е ангажирал съдебномедицинска експертиза и гласни доказателствени средства, за да докаже в пълен обем действително претърпените вреди, за чието обезщетяване е предявил иска по чл.432, ал.1 КЗ. С обжалваното решение въззивният съд е присъдил на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, настъпили като пряка и непосредствена последица от произшествието, които е приел за доказани по несъмнен начин в хода на процеса. При определяне на размера на обезщетението съдът е взел предвид заключението на съдебномедицинската експертиза, с помощта на което са установени броя, вида, медицинските характеристики и особеностите на действително получените от ищеца телесни травми, по повод на които той е търпял болки, страдания и неудобства и за които има право на справедливо обезщетение съгласно чл.52 ЗЗД. Въззивният съд не е определял обезщетение поотделно за всяка установена травма, а е взел предвид съвкупността от всички получени телесни увреждания с присъщите им болки, страдания и неудобства, подлежащи на обезщетяване от ответника по правилата на чл.432, ал.1 КЗ. Липсата на твърдения за обективно проявили се травми, констатирани от вещото лице като несъмнено настъпили в резултат на произшествието и съобразени от съда при определяне на обезщетението, както и отчитането от съда на неблагоприятната прогноза за възможно усложняване на здравословното състояние на ищеца вследствие на получени травми, не се отразява на допустимостта на въззивното решение и не създава вероятност то да е недопустимо. Решението е постановено в пределите на сезиране с исковата молба, поради което не се налага да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за проверка на неговата допустимост по реда на чл.290 ГПК. Изложените съображения са относими и към поставения от касатора въпрос по т.4 (съобразно номерацията, посочена по-горе при изброяване на формулираните в изложението въпроси) - дали при определяне на обезщетение за неимуществени вреди съдът е обвързан от посочените в исковата молба травматични увреждания, който не може да предпостави допускане на въззивното решение до касационно обжалване предвид констатацията, че с решението си въззивният съд е присъдил обезщетение в пределите на сезиране с исковата молба.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по формулираните в т.1, т.3 и т.5 въпроси, които не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Първият въпрос - за задължението на въззивния съд да разгледа всички въведени с въззивната жалба доводи, аргументи и възражения във въззивната жалба и да се обоснове защо ги отхвърля, е поставен с обяснението, че в мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е изложил аргументи относно възраженията във въззивната жалба на касатора, че „предявените искове са изцяло неоснователни“ и че „пострадалият сам се е поставил в риск поради неспазване на правилата на ЗДвП, тъй като е шофирал с превишена скорост“. Значимостта за изхода на делото на въпроса по т.5 - за наличието на съпричиняване от страна на пострадалия, е аргументирана със съображения, че макар да е приел за извършено нарушение на правилата за движение, изразяващо се в управление на мотоциклета с „по-висока скорост“, въззивният съд не е отчел, че по този начин ищецът сам е създал реална възможност за настъпване на вредата и сам се е поставил в риск за настъпване на телесни травми. Посочените въпроси не кореспондират с мотивите към въззивното решение, в които въззивният съд е изложил достатъчно съображения защо приема иска за основателен и се е произнесъл изрично, че с оглед изяснените от заключението на автотехническата експертиза причини за реализиране на произшествието (изцяло от субективен характер, дължащи се изключително на противоправното и виновно поведение на другия участник в произшествието - водачът на лекия автомобил, който е предприел неправилно маневра „обратен завой“ с внезапно навлизане в коридора за движение на управлявания от ищеца мотоциклет), възраженията и доводите на ответника - застраховател за принос на пострадалия ищец по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД поради управление на мотоциклета с превишена скорост са неоснователни. Правилността на изводите за липса на принос, до които е достигнал въззивният съд след преценка на относимите към възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД доказателства, не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК. Въпросът по т.3 - дали съдебната практика по аналогични случаи е част от критериите при прилагане на чл.52 ЗЗД, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, разяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк д. № 1/2009 г. Поради изложеното посочените въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване и е безпредметно да се обсъжда сочената във връзка с тях съдебна практика.

Формулираните в т.6 процесуалноправни въпроси относно задълженията на въззивния съд за служебно назначаване на експертиза с цел изясняване на спорни по делото също не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. В практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД се приема безпротиворечиво, че при своевременно въведено в процеса възражение за принос от страна на пострадалия ответникът носи тежестта да докаже наличието на конкретно твърдените от него действия/бездействия, с които пострадалият е допринесъл обективно за настъпване на вредоносното събитие и/или на вредите от него. С въззивната жалба касаторът, в качеството на ответник по иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, е поискал допускане на повторна автотехническа експертиза във връзка с механизма на произшествието и поведението на участниците в него, както и допълнителна задача към „евентуална“ комплексна автотехническа и медицинска експертиза, която да даде заключение дали уврежданията на ищеца биха били в по-малък обем, ако той се е движил със съобразена с пътните условия скорост. В разпоредително заседание по чл.267 ГПК въззивният съд е оставил доказателствените искания без уважение с мотиви, че не са налице предпоставки по чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК за допускане на повторна автотехническа експертиза (включително поради неоспорване от ответника на заключението на автотехническата експертиза от първоинстанционното производство досежно механизма на произшествието и причините за неговото настъпване) и че въпросите, във връзка с които се иска съдебномедицинска експертиза, са поставени за пръв път пред въззивната инстанция и са преклудирани. Предвид тежестта за доказване на възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД и мотивите, с които въззивният съд е оставил без уважение заявените с въззивната жалба на касатора доказателствени искания, въззивното решение не би могло да се допусне до касационно обжалване по поставените от касатора процесуалноправни въпроси. Следва да се отбележи, че при постановяване на решението въззивният съд не е констатирал неизясненост на фактическата обстановка по спора и конкретно - на ситуацията, при която е реализирано произшествието, и на действията/бездействията на всеки от двамата водачи, налагащо изслушване на нова или на повторна автотехническа експертиза. При произнасяне по основателността на иска и на възззивните жалби съдът е приел, че произшествието е настъпило по начина, установен от неоспореното заключение на приетата в първоинстанционното производство автотехническа експертиза, и че съобразно механизма на неговото реализиране ищецът няма принос за настъпването на инцидента, а също и за проявлението на вредите, за които се претендира обезщетение с иска по чл.432, ал.1 КЗ. С оглед процесуалните действия на ответника - касатор във връзка с доказване на възражението за принос и изложените от въззивния съд мотиви в определението по чл.267 ГПК, недопускането на експертизи от въззивния съд не противоречи на цитираната по повод на обсъжданите въпроси практика на ВКС и няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по втория поставен от касатора въпрос - за приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и критериите, които следва да се съблюдават от съда при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди. Въпросът несъмнено е от значение за изхода по делото, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения от касатора иск по чл.432, ал.1 КЗ в оспорвания с касационната жалба размер. Основателни са доводите на касатора, че при разрешаване на въпроса въззивният съд се е отклонил от задължителната съдебна практика в ППВС № 4/68 г. и от посочената в изложението практика на ВКС по чл.290 ГПК като не е обсъдил в съвкупност и в достатъчна степен всички установени от доказателствата факти, релевантни за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, но тъй като въз основа на мотивите към обжалваното решение настоящият състав на ВКС не констатира нито явна необоснованост на изводите на въззивния съд, нито видимо тежко нарушение на материалния или на процесуалния закон при разглеждане и разрешаване на въведения с иска по чл.432, ал.1 КЗ правен спор, решението не може да се квалифицира като очевидно неправилно и да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1312 от 08.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 2409/2021 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение от 09.04.2021 г. по гр. д. № 9956/2020 г. на Софийски градски съд е осъдена ЗК „Л. И. АД да заплати на М. И. К. обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 13.04.2020 г., в размер на разликата над сумата 60 000 лв. до сумата 410 000 лв., ведно със законната лихва от 09.09.2020 г. до окончателното плащане и разноски, съразмерно на уважената част от иска.

УКАЗВА на касатора ЗК „Л. И. АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], че в едноседмичен срок от уведомяването следва да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 7 000 (седем хиляди) лв., на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При невнасяне на таксата производството по жалбата ще бъде прекратено.

След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :