Р Е Ш Е Н И Е
№ 50027
София, 28.02.2023 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при участието на секретаря Емилия Петрова
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело №2353 от 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№2103/08.04.2022г., подадена от Д. Ц. А. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв. С. Д. от АК-Л., срещу решение № 36, постановено на 21.02.2022г. от Окръжен съд – Ловеч, граждански състав по в. гр. д.№521/2021г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е признато за установено по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от М. В. Д. по отношение на Д. Ц. А. и „Турист тръст“ ЕООД правото на собственост на М. В. Д., придобито по давностно владение върху поземлен имот, находящ се в урбанизираната територия на [населено място], област Л., [улица], целият с площ от 835 кв. м., с идентификатор ***по КККР на [населено място], заедно с находящите се в имота едноетажна паянтова жилищна сграда с идентификатор ***със застроена площ от 53 кв. м. и едноетажна паянтова жилищна сграда – лятна кухня, с идентификатор ***, със застроена площ от 23 кв. м.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. За неправилен счита извода на въззивния съд, че след извършването на публичната продан длъжникът упражнява върху изнесения на публична продан имот владение. Поддържа, че ако длъжникът остане в имота, след като вече е възложен на купувача, той има вече качеството „държател“ и упражнява фактическата власт за другиго, а не за себе си. Навежда довод, че в подобна хипотеза презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение и за да придобие качеството „владелец“ не е достатъчно бившият собственик да реши да започне да свои имота, защото владението не може да бъде скрито, а трябва да бъде явно и несъмнително, което изисква промяната в намерението на държателя да намери външна изява чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато.
Поддържа също така, че въззивният съд не е обсъдил показанията на свидетелите според установените в практиката на ВКС изисквания и неправилно е отказал да кредитира показанията на доведените от него свидетели по съображения, че съдържат противоречиви изявления, което счита, че не отговаря на обективната истина. Поддържа също така, че въззивният съд е обосновал своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства и не е извършил съвкупна преценка на всички доказателства по делото. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният от М. В. Д. иск бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждане на разноските, направени и за трите съдебни инстанции.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът по касационна жалба М. В. Д. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв.М. В. от ЛАК, изразява становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения.
С определение №50461/11.11.2022г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Окръжен съд-Ловеч е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да изложи мотиви при преценката на всички доказателства като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора факти, както и за начина, по който следва да бъдат обсъдени и преценени свидетелските показания и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса може ли да се приеме, че са доказани елементите на фактическия състав на чл. 79 ЗС в хипотеза, при която позоваващия се на придобивната давност, който е упражнявал фактическа власт върху имота, има качеството „длъжник“ в изпълнителен процес, в който имотът е възложен на друго лице с постановление за възлагане.
По първия от така поставените въпроси настоящият състав на I г. о. на ВКС приема следното:
Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че при постановяване на решението съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност и по този начин на формира вътрешното си убеждение. Както е прието в посоченото от касатора решение №554 от 08.02.2012г. по гр. д.№1163/2010г. на IV г. о. на ВКС, съгласно чл. 12 ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други не са се осъществили в обективната действителност. Вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено. Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства и затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност.
В същия смисъл са и решение №231/01.11.2016г., гр. д.№1614/2016г. на III г. о. на ВКС и посочените в него актове на тричленни състави на ГК на ВКС; решение №30/12.06.2018г. по гр. д.№5036/2016г. на I г. о. на ВКС; решение №153/5.11.2018г. по гр. д.№886/2018г. на III г. о. на ВКС и посочените в него актове на тричленни състави на ГК и ТК на ВКС. Това становище напълно се споделя от настоящия състав и следва да намери приложение и по настоящето дело.
По втория от така поставените въпроси настоящият състав на I г. о. на ВКС приема, че когато един недвижим имот е възложен в хода на изпълнително производство с влязло в сила постановление за възлагане от съдебен изпълнител, длъжникът продължава да упражнява фактическата власт върху имота в качеството на държател. За да придобие качеството „владелец“ не е достатъчно той като бивш собственик да реши да започне да свои имота, защото владението не може да остане скрито. Владението, според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС трябва да е явно и несъмнено. Необходимо е държателят да демонстрира спрямо лицето, придобило имота от публична продан, че упражнява фактическата власт върху имота за себе си чрез действия, които да дадат възможност на собственика да осъзнае, че правото му на собственост се оспорва.
Съображенията за това са следните:
Придобивайки правото на собственост върху недвижим имот по реда на публичната продан след влизане в сила на издаденото от съдебния изпълнител постановление за възлагане, новият собственик придобива всички правомощия на собственика (владение, ползване и разпореждане), като извършването на въвод във владение от съдебния изпълнител е равнозначно на предаване на имота. Дори въвод във владение да не е бил извършен, от момента на влизане в сила на постановлението за възлагане длъжникът придобива качеството „държател“ и като продължава да живее в имота всъщност упражнява чуждо правомощие, доколкото и съгласно изричната разпоредба на чл. 486, ал. 1 ГПК имотът се оставя във владение на длъжника до извършването на проданта, т. е. с факта на извършване на публичната продан владението се преустановява и упражняването на фактическата власт придобива правните характеристики на държане. Идентично е съдържанието и на чл. 375, ал. 1, изр. първо ГПК (отм.), която е приложимата разпоредба към 1996г. (датата, на която е извършена публичната продан на процесния недвижим имот).
По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:
М. В. Д. е предявил срещу Д. Ц. А. и „Т. Т. ЕООД по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване правото му на собственост върху процесния недвижим имот, с твърдението, че е придобил това право по давност.
Поддържа, че живее в имота, който е негов наследствен, от раждането си, като този имот се е водел в разписната книга при О. Л. на наследниците на Г. Т. Д., който е негов пра дядо, а от 1964г. е записан на неговия баща В. А. Д., а след това и на него, като никой не е претендирал, че е собственик на имота и не е оспорвал неговите права.
Твърди, че през 1995г. е теглил заем от „Балканбанк“, чийто последващ правоприемник е „ДЗИ Банк“ АД и плащал периодично заема, като по негова преценка го изплатил и след това получил съобщение от ДСИ по изп. д.№245/1995г., арх.№97/1998г., че същото е прекратено като изпълнено, но след това му били връчени книжа по образувано пред Ловешкия РС гр. д.№844/2020г. с правно основание чл. 108 ЗС, от което му станало ясно, че Д. Ц. А. закупил имота от „Турист тръст“ ЕООД на 14.01.2020г. Установил също така, че „ДЗИ Банк“ АД се снабдила с констативен нотариален акт от 29.09.2006г., за издаването на който послужило постановление за възлагане на имота от съдия изпълнител при ЛРС от 12.01.1996г., вписано в Агенцията по вписванията под №7161/19.09.2006г., след което през 2008г. имотът бил прехвърлен на „Турист тръст“ ЕООД.
Поддържа, че през цялото време единствено той е живял в имота и никой не го е уведомил за всички тези прехърляния, като владението му било необезпокоявано, трайно и непрекъснато като собственик.
В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответникът „Турист тръст“ ЕООД оспорва така предявения иск като неоснователен с твърдението, че ищецът не е изплащал в срок договорените погасителни вноски по кредита към „Балканбанк“ АД, поради което кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем и въз основа на изпълнителен лист, издаден в полза на банката, е образувано изпълнително производство, в което имотът е бил възложен на взискателя. Твърди, че на 19.01.2001г. „Балканбанк“ АД (в несъстоятелност) е продадена като търговско предприятие на „Росексим банк“ АД, преименувана в „ДЗИ Банк“ АД, който по-късно се влива в „Юробанк И Еф Джи“ АД. Навежда довод, че изпълнителното дело е било прекратено не поради доброволното изпълнение на задължението към банката, а по причина, че взискателят е бил удовлетворен принудително за вземането си към длъжника М. Д. посредством възлагането на имота в собственост. Поддържа, че за целия, посочен в исковата молба период, ищецът не е изразявал волята си да придобие собствеността върху имота по давност, защото е знаел, че от 1996г. имотът не е негова собственост, а с постановление на ДСИ е бил възложен в собственост на банката, както и че е знаел за извършените след това прехвърлителни сделки.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че Г. Т. Д. е починал на 08.05.1924г. и оставил законни наследници, сред които и А. Г. Д. (син), починал на 01.04.1952г., чийто законен наследник е неговият син В. А. Д., починал на 11.11.1988г. и наследен от сина си М. В. Д..
Прието е, че Г. Т. Д. е бил собственик по силата на н. а. от 1919г. на имот от 830кв. м. с №***, парцел ***в кв.***, като в разписния лист към КК на [населено място] под №***е направено отбелязване в този смисъл. При това е взето предвид, че по одобрената със заповед №РД-18-68/02.06.2008г. КК на [населено място] процесният имот е с идентификатор ***с площ от 835 кв. м., а по предходен план - пл.№***в кв.***, парцел ***, записан на името на Д. Ц. А. въз основа на н. а.№***г.
Взето е предвид, че В. А. Д. е декларирал в декларация №159/17.05.1963г. за оценка на недвижим имот, облагаем с данък върху сградите и застраховка за 1964г. двор от около 900 кв. м. по наследство в [населено място], ведно с къща, застроена през 1925г. и второстепенни сгради на [улица], въз основа на които данни е прието, че се проследява собствеността на наследодателите на В. Д. след 1919г. и се доказва твърдението му, че имотът е наследен от него след смъртта на неговия баща и от този момент е владял имота за себе си.
Взето е предвид, че в представеното по делото съобщение от 16.06.2006г. по изп. д.№245/1995г. на СИС-Л., арх.№97/1998г. на съдебен изпълнител при РС-Ловеч, е посочено, че е вдигната наложената възбрана върху имота, а изпълнителното дело е унищожено като изпълнено, но е посочено, че няма данни кога и по какъв начин това съобщение е връчено на М. Д..
Посочено е, че по делото не са представени писмени доказателства за сключването на договор за кредит от М. Д. с ТБ“Балканбанк“ и не може да се установи размера на задължението, към коя дата е възникнало и какъв е бил срокът на договора, както и какви са били останалите елементи на облигационната връзка. Посочено е също така, че по делото липсва и постановление за възлагане на имота от съдия-изпълнител от 12.01.1996г. по изп. д.№245/1995г. на ТБ“Балканбанк“, но е взето предвид, че същото е било повод за снабдяване с констативен нотариален акт от 29.09.2006г. на „ДЗИ Банк“ АД за поземления имот, находящ се в [населено място], [улица], заедно с построените в него полумасивна жилищна сграда и лятна кухня – н. а.№***г.
Взето е предвид, че въз основа на договор за покупко-продажба на „Балканбанк“ АД (в несъстоятелност) като предприятие, сключен на 19.01.2001г., банката е придобита от купувач „Росексимбанк“ АД-София срещу поемане на задължения в размер на 17150000 лева, като в §3 към раздел XIII на договора е посочено, че неразделна част от него са приложение №4 – списък с недвижими имоти, собственост на „Балканбанк“ АД. Посочено е обаче, че такъв списък по делото не е представен и не може да се установи включен ли е процесният имот в него.
Взето е предвид също така, че „Юробанк и Еф Джи“ АД като правоприемник на „ДЗИ Банк“ АД е продало на 09.12.2008г. на „Турист тръст“ ЕООД процесния недвижим имот, след което на 14.01.2020г. „Турист тръст“ ЕООД е продало имота на Д. Ц. А..
Въззивният съд е посочил, че възприема като конкретни, ясни, непротиворечиви и потвърдени от писмените доказателства, свидетелските показания на Т. С. К., Н. С. Ц. и О. Т. К.. Посочено е, че съдът не кредитира свидетелските показания (без да уточнява, за кои свидетели се отнася констатацията), тъй като съдържат противоречиви изявления. Уточнено е, че св.Е. Д. Т. е заявил, че М. Д. му е споделял, че къщата е взета от банката, но същевременно е посочил, че „не съм разговарял с М. сега и не знам какво осъзнава, но сигурно го осъзнава“. Посочено е също така, че показанията на Г. С. С. относно субективното отношение на М. Д. за владеене на имота не са непосредствено негови възприятия, а чути коментари от други лица: „М. знае, че къщата е чужда. Самият М. го е казвал. От други хора съм го чувал, от хората в Л.. От самия М. не съм чувал нищо. Аз не говоря с М., само на здравей – здрасти“. Според въззивния съд третият свидетел Б. Т. И. е заявил, че имотът е закупен от лицето И., но е посочено, че тези категорични твърдения не кореспондират с доказателствата и фактите по делото, доколкото през 2020г. имотът е закупен от Д. А.. Поради това е прието, че свидетелят няма яснота по казуса.
При тези данни въззивният съд е приел, че М. Д. е доказал придобиването на правото на собственост на процесния имот по давностно владение след смъртта на своя баща В. Д. в периода от 1996г. до 2020г. Взето е предвид, че М. Д. живее в имота през целия си живот и го е напускал единствено при получаване на висшето си образование за 6 години (според показанията на св.Т.К.); след създаването на семейството си е продължил да живее в имота заедно със семейството си и понастоящем обитава дворното място и една от сградите със сина си; че с течение на времето в жилищната сграда възникнали течове (според показанията на св.Ц.) и той се преместил със сина си в лятната кухня; че двамата поддържат имота въпреки влошеното си здравословно състояние и ограничени материални възможности, вкл. косят тревата; че до смъртта на съпругата на М. Д. дворът е обработван, но предвид заболяването му (гонартроза на двете коленни стави, деформация на крайниците и затруднено ходене с помощни средства) неговото движение е трудно (според показанията на св.Ц.).
Прието е, че от писмените доказателства не се установява приобретателите да са встъпвали във владение на имота към който и да е период, да са уведомявали М. Д. за прехвърлителните сделки и да са демонстрирали по какъвто и да е начин правото си на собственост върху процесния имот – според въззивния съд липсват доказателства след придобиване на имота при публичната продан на 12.01.1996г. ТБ“Балканбанк“ АД да е била въвеждана във владение на имота, като постановлението за възлагане е вписано в АВ едва на 19.09.2006г. Взето е предвид, че не са представени доказателства процесният имот да е бил включен в патримониума на ТБ“Балканбанк“ към момента на продажбата като предприятие на „ДЗИ Банк“ АД предвид липсата на приложение №4 към договора от 19.01.2001г. и в този смисъл е прието, че за периода от 13.01.1996г. до 13.01.2006г., а впоследствие и за времето от 09.12.2008г. до 14.01.2020г. М. Д. се е намирал в имота със съзнанието, че е собственик, като го е владял продължително, непрекъснато, явно и със субективното намерение, че е негов. Прието е, че „ДЗИ Банк“ АД се е снабдила с констативен нотариален акт едва на 29.09.2006г., след като 10 годишният срок по чл. 69 ЗС вече е бил изтекъл.
Въз основа на гласните доказателства въззивният съд е направил извод, че за периода от 2008г. до 2020г. М. Д. заедно със сина си се е намирал в имота със съзнанието, че е негов, а твърденията, че след придобиването на имота на 14.01.2020г. Д. А. е заявил претенции, не представляват непосредствено възприети от свидетелите факти, а възпроизвеждане на чути данни от други лица.
Така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2), както и при неправилно приложение на материалния закон (чл. 79 ЗС и чл. 69 ЗС).
В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е взел предвид и не е отчел твърденията, съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба, а именно че имотът се е водил в разписната книга на наследниците на Г. Т. Д., който е негов дядо, а впоследствие през 1964г. е вписан на баща му В. А. Д., а след смъртта на своите наследодатели той е декларирал имота и е заплащал по своя партида местен данък и такса до 2019г. и никой не е оспорвал владението му.
Не е съобразено също така, че в обстоятелствената част на исковата молба се съдържат и твърдения за изтеглен заем от „Балканбанк“ АД през 1995г., както и за наличие на знание за съществуването на изпълнително дело №245/1995г., по което М. Д. твърди, че е извършвал плащания, както и за знание за прекратяването на изпълнителното дело към 16.06.2005г., за което обстоятелство също е бил уведомен, като в изпратеното до него писмо е посочено, че съдебният изпълнител е вдигнал наложената върху имота възбрана.
Не е взето предвид, че според представената с исковата молба справка за заплащани данъци се установява, че М. Д. е заплащал данъците за имота за период до 2011г., но не и за следващия период от 2012г. до 2020г., както и че в разписния лист за имот №***е извършено отбелязване, че е придобит от ТБ „Балканбанк“ – вх.№327/25.03.1996г., т. 299, стр. 93.
Не са обсъдени подробно и съответстващо на констатациите в съдебния протокол и показанията на разпитаните по делото свидетели, като същите са пресъздадени и тълкувани превратно. Не са пресъздадени, а оттам и съобразени показанията на св.Е. Т., който е заявил, че преди около 20 години М. взел под наем 1000 дка земя и посял царевица, изтеглил заем от банката, но реколтата не станала и къщата била взета от банката. Свидетелят следователно е дал показания за факти, които лично е възприел и съответно възпроизвежда собствените си впечатления за обстоятелствата около тегленето на кредита и насочването на принудителното изпълнение върху процесния имот. Същият свидетел е заявил, че М. многократно се е оплаквал, че не си е платил кредита и са му взели имота, възпроизвеждайки отново личните си впечатления за проведени разговори именно с М. Д.. Заявил е пред съда, че М. е наясно, че имотът не е негов и живее там неправилно, че М. знае, че къщата е взета от банката и го е споделял със свидетеля. Цитираната от въззивния съд част от показанията касае липсата на провеждани разговори между М. Д. и свидетеля към настоящия момент („не съм разговарял с М. сега“) и мнението на свидетеля какво според него М. осъзнава или не осъзнава. Казаното от този свидетел не се опровергава от останалите, събрани по делото доказателства. Напротив, още в исковата молба е посочено, че през 1995г. е бил теглен кредит от ТБ“Балканбанк“, както и че през 1996г. именно за този кредит е било образувано изпълнително производство.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е ограничил с обсъждането на обективния елемент на владението, а именно упражняването на фактическата власт върху имота, но не е преценил значението на субективния елемент и не е съобразил при това трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която при наличие на основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот същата следва да бъде определена като държане.
Както беше посочено по-горе, когато един недвижим имот е възложен в хода на изпълнително производство с влязло в сила постановление за възлагане от съдебен изпълнител, длъжникът продължава да упражнява фактическата власт върху имота в качеството на държател. За да придобие качеството „владелец“ не е достатъчно той като бивш собственик да реши да започне да свои имота, защото владението не може да остане скрито.
В случая следва да бъде взето предвид обстоятелството, че М. В. Д. още с исковата молба е заявил, че съществуването на изп. д.№245/1995г. му е известно, както и че му е известно обстоятелството, че върху процесния имот е била наложена възбрана от съдебния изпълнител, която е вдигната през 2005г., за което е бил своевременно уведомен чрез съобщение от 16.06.2005г. При липса на други изявления и данни по делото неправилно въззивният съд е приел, че липсват данни кога М. Д. е узнал за тези обстоятелства. Неправилен е и изводът, че по делото липсват доказателства за сключването на договор за кредит между М. Д. и ТБ“Балканбанк“. Както вече беше отбелязано, това обстоятелство е посочено още в обстоятелствената част на исковата молба, потвърдено с представеното с исковата молба съобщение от съдебен изпълнител, както и от показанията на св.Е. Т. и доказателства кредитът да е бил своевременно погасен по делото не са представени.
Дори да се приеме, че М. Д. не е узнал за извършването на публичната продан през 1996г., т. е. към момента на издаване на постановлението за възлагане, доколкото реален въвод в имота в полза на взискателя, на когото имотът е бил възложен, не е бил извършен, то фактът на вписването на постановлението за възлагане през 2006г. оповестява същото по начин да бъде узнато от всеки, включително от бившия собственик на имота, още повече по делото е установено, че това обстоятелство е отразено и в разписния лист към кадастралния план още през 1996г.
Действително от показанията на свидетелите Т. С. К., Н. С. Ц. и О. Т. К. се установява, че М. Д. е живеел в процесния имот от раждането си, никога не го е напускал, освен докато е бил студент в София, до смъртта на жена си е поддържал имота и макар след това да го е занемарил, не е престанал да упражнява фактическата власт без при това друго лице да е оспорвало това негово право. Тези свидетели обаче установяват единствено обективния елемент от фактическия състав на придобивната давност. А както беше вече отбелязано, загубвайки правото на собственост върху процесния имот след влизане в сила на постановлението за възлагане, с което имотът е възложен на ТБ „Балканбанк“, М. Д. е имал качеството „държател“ и не е установено да е демонстрирал спрямо новия собственик намерение да упражнява фактическата власт върху имота за себе си, т. е. да е направил владението си явно. В подобна хипотеза, както вече беше отбелязано, промяната във вида на фактическата власт настъпва обективно и независимо от волята на бившия собственик на имота, т. е. независимо дали той осъзнава или не това обстоятелство.
И тъй като по делото не е установено след извършването на публичната продан М. Д. да е демонстрирал спрямо купувача, на когото имотът е бил възложен от съдебния изпълнител, както и на неговите правоприемници, намерението си да промени естеството на фактическата власт върху имота от държане във владение, т. е. да владее имота за себе си с намерението да придобие собствеността, неправилно въззивният съд е приел, че Д. е доказал придобиването на правото на собственост върху процесния недвижим имот по давност.
Неправилен е и изводът на въззивния съд, че липсват данни процесният имот да е преминал в патримониума на последващите приобретатели, тъй като не е установено да е бил включен в патримониума на ТБ“Балканбанк“ към момента на продажбата на банката.
От представените по делото доказателства се установява, че през 2001г. ТБ „Балканбанк“ е продадена като предприятие, т. е. като съвкупност от всички активи и пасиви, които е притежавала към този момент. Основен принцип на вещното право е, че веднъж придобитото право на собственост може да бъде изгубено само ако премине в патримониума на друг правен субект, респ. неговият носител се откаже от правото по реда на чл. 100 ЗС. Както последователно и непротиворечиво се приема в практиката на ВКС (решение №1332/04.01.2007г. по гр. д.№2402/2005г. на IV-A г. о. на ВКС; решение №78/14.06.2017г. по гр. д.№3765/2016г. на I г. о. на ВКС и др.), правото на собственост не се губи с неупражняването му и след като едно лице е придобило право на собственост върху недвижим имот по силата на предвиден в закона придобивен способ, то престава да бъде носител на това право само ако се разпореди с него в полза на друг правен субект, правото бъде отчуждено за държавна или обществена полза. И доколкото в случая по делото липсват подобни данни, следва да се приеме, че ТБ“Балканбанк“ е притежавала правото на собственост върху процесния имот и към 19.01.2001г. При това следва да се отбележи, че искът е предявен от М. Д. и за да бъде уважен, следва по делото да бъде доказано осъществяването на твърдения от него придобивен способ.
По така изложените съображения следва да се приеме, че по делото не е доказано М. Д. да е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот на поддържаното в исковата молба основание.
По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният от М. В. Д. иск бъде отхвърлен като неоснователен.
По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение №36, постановено на 21.02.2022г. от Окръжен съд – Ловеч, граждански състав по в. гр. д.№521/2021г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. В. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място], обл. Л., [улица] против Д. Ц. А., ЕГН [ЕГН] от [населено място], обл.Л., [улица] и „Турист тръст“ ЕООД, ЕИК 130558097, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет.9, Б. Ц. „София 1“ по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване за установено правото на собственост на М. В. Д. върху поземлен имот, находящ се в урбанизираната територия на [населено място], област Л., [улица], целият с площ от 835 кв. м., с идентификатор ***по КККР на [населено място], начин на трайно ползване – ниско застрояване (до 10 м), номер по предходен план: ***, парцел ***, кв. ***, при съседи на имота по скица: омит № ***и имот № ***, заедно с находящите се в имота едноетажна паянтова жилищна сграда с идентификатор ***със застроена площ от 53 кв. м., на един етаж, с предназначение – жилищна сграда – еднофамилна, и едноетажна паянтова жилищна сграда – лятна кухня, с идентификатор ***със застроена площ от 23 кв. м., на един етаж, с предназначение – жилищна еднофамилна сграда, като придобито въз основа на давностно владение.
ОСЪЖДА М. В. Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Д. Ц. А. сумата от 55 лв. (петдесет и пет лева), представляваща направените по делото разноски.
Решението е окончателно.
Председател:
Членове: