Р Е Ш Е Н И Е
№ 50031
гр. София, 22.02.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
М. Х.
при участието на секретаря С. Т. като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1077 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Н. М. Р. срещу решение № 1285/04.12.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 30/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното решение въззивният съд е постановил следното: 1) Отменил е първоинстанционното решение № 260677/21.10.2020 г. по гр. дело № 8275/2019 г. на Софийския градски съд (СГС) и вместо това е постановил следното: А) Отхвърлил е, като неоснователен, „предявен“ от касатора Н. Р. иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД срещу Прокуратурата на Р. Б. (ПРБ) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди – страдания поради насилствената асимилационна политика, осъществена през 1984 г. спрямо населяващите българска територия лица с турско етническо самосъзнание, в размер на 100 000 лв., ведно със законните лихви от 21.06.2019 г.; Б) Отхвърлил е и иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 30 000 лв., ведно със законните лихви от 21.06.2019 г., за възмездяване на неимуществени вреди – тревоги, накърнено чувство за справедливост и стрес поради продължилия над 27 години наказателен процес по производство с последен деловоден номер ДП II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура (ВОП) – София, за престъпление по чл. 387 от НК; 2) Потвърдил е „решението в отхвърлителната му част“.
В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на въззивното решение в частта му по иска по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, като постановено по непредявен иск, евентуално – по нередовна искова молба, насочена срещу ненадлежен ответник; излагат се и оплаквания и съображения за неправилност на въззивното решение в частта му за отхвърлянето на иска по чл. 2б от ЗОДОВ, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост; т. е. навеждат се касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмени бележки.
Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В откритото съдебно заседание изразява становище за основателност на жалбата в частта относно частичната недопустимост на въззивното решение, като моли съда да го потвърди в останалата част, без да излага съображения за това.
С определение № 50824/15.11.2022 г., постановено по делото по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно валидността и процесуалната допустимост на решението, и конкретно – по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да постанови ясен, разбираем и вътрешно непротиворечив съдебен акт, като изложи и такива мотиви към него.
Съгласно константната практика на ВС и на ВКС, основана на разясненията, дадени още с ППВС № 1/13.07.1953 г., мотивите и диспозитивът на съдебното решение го изграждат като единен и цялостен акт. Диспозитивът на решението трябва да съдържа точно, конкретно и ясно какво е решил съдът по делото. Мотивите към съдебното решение, също по ясен, разбираем, непротиворечив и логичен начин следва да дават кратък и същевременно обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване по делото; да съдържат необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Изчерпателното, ясно и разбираемо мотивиране на съдебното решение е гаранция и за справедлив съдебен процес, защото само така се гарантира правото на страните да узнаят волята на съда, както и да упражнят пълноценно правото си на защита. Ако мотивите са неразбираеми и противоречиви в резултат на формално невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, които противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението, което сочи и на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Възможно е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на липса на мотиви, което също съставлява нарушение на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК – все форми на неправилност на съдебния акт. Ако има несъответствие между формираната воля на съда, обективирана в мотивите към решението, и нейното външно изразяване в диспозитива му, налице е очевидна фактическа грешка. Ако волята на съда е неясно и/или противоречиво изразена в диспозитива на решението, но е установима от изложените мотиви към него, тогава действителната воля се изяснява чрез тълкуване на съдебното решение. Само когато необосноваността, непълнотата в мотивите, вътрешното противоречие и неяснотата относно постановеното от съда по спора, са до степен, че водят до абсолютна неразбираемост на волята на правораздавателния орган и тя не може да бъде изведена по пътя на тълкуването, решението страда от най-тежкия порок – нищожност (в този смисъл са и разясненията, дадени с решение № 60327/2021 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 911/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС).
Настоящият съдебен състав възприема така даденото в практиката на ВС и ВКС разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, предвид което – при извършената служебна проверка, намира обжалваното въззивно решение за валидно постановено, но частично недопустимо, като съображенията за това са следните:
С постановеното по делото първоинстанционно решение СГС е осъдил ответната ПРБ, на основание чл. 2б, ал. 1, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца (сега касатор) Н. Р. сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото на разглеждане и решаване на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г., а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, като искът до пълния предявен размер от 100 000 лв. е отхвърлен. Срещу така постановеното първоинстанционно решение въззивни жалби са подадени и от двете страни по делото, с което правният спор е бил пренесен изцяло пред въззивния съд.
За да постанови посочения по-горен краен резултат с обжалваното въззивно решение (диспозитива му), апелативният съд е приел в мотивите към него, че с исковата молба по делото, на основание чл. 2б от ЗОДОВ се отправя претенция за обезвреда на неимуществени вреди, оценени за 100 000 лв., поради нарушаване правото на ищеца на разглеждане и приключване в разумен срок на процесното досъдебно производство, за периода от образуване на делото през януари 1991 г. до момента на предявяване на исковата молба. Следва подробен преразказ на изложеното в исковата молба, след което въззивният съд е приел, че дадената от първостепенния съд квалификация на търсената защита (т. е. на иска) е правилна.
От друга страна апелативният съд е приел, че СГС не се произнесъл по основателността на иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД. В тази връзка са изложени съображения, че задължение на съда е да даде правна квалификация на претенцията на ищеца, без да е зависим от визираните в исковата молба законови текстове, както и че въззивният съд, обвързан от императивната разпоредба на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК, следва да анализира претенция за обезвреда на „първата група вреди, произтичащи непосредствено от възродителния процес“. Въззивният състав е приел, че макар „тази група вреди да е доказана по основание и естество“, то липсва надлежно предявен иск, адресиран срещу материалноправно легитимиран субект. В тази връзка съдът е изтъкнал, че ответник по делото е ПРБ, приел е, че същата няма участие във възродителния процес, поради което е намерил, че искът за обезвреда на неимуществените вреди на ищеца, „обусловени от проведения срещу българските граждани с турско етническо самосъзнание процес по денационализация“, с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
На следващо място въззивният съд е приел, че „неоснователността на главния иск обосновава неоснователност на акцесорния иск – за присъждане на обезщетение за забавено плащане на главничното вземане“. В тази връзка е посочено, че чл. 2б от ЗОДОВ изрично прави връзка с чл. 6 от КЗПЧОС, като следва цитат на пълния текст на последната разпоредба, а след това – извод, че правоимащ да претендира обезщетение за вреди поради забавено правораздаване е обвинено лице, което е под угрозата на наказание, срещу което се провежда процес и той е извън рамките на разумните за произнасяне срокове, както и всяко лице, търсещо определяне на негови граждански права и задължения. Съдът е приел, че ищецът може да се отнесе към втората категория лица – търсещи определяне на граждански права. Следват съображения, че според НПК пострадал е всяко лице, търпящо неимуществени или имуществени вреди от престъпление, както и че пострадалият може да се конституира в наказателния процес като граждански ищец и/или частен обвинител. Въззивният съд е приел също, че упражняването от ищеца на тези правомощия и вредите от невъзможността да бъдат упражнени, следва да се докажат, за да са налице предпоставките на чл. 2б от ЗОДОВ за възмездяване на щети поради забавени процесуални действия. Непосредствено след това съдът е посочил, че защита като граждански ищец жалбоподателят Н. Р. е могъл да получи по реда на специалния ЗПГРРЛ, а след изтичане на законовия срок, нормиран от закона – по реда на ЗЗД „при иск, упражнен срещу деликвент“. Съдът е изтъкнал, че към момента е настъпила смърт на две от първоначално обвинените лица Т. Х. Ж. и Д. И. С.; третият обвиняем Г. И. А. е на преклонната възраст; както и че спрямо деянието е изтекла абсолютна давност за осъществяване на наказателна репресия. След това въззивният съд е приел, че не са ангажирани доказателства, дали ищецът се е конституирал като частен обвинител по делото, каквито права е имал от момента на образуване на производството; отново е посочено, че ищецът като пострадал от престъплението е имал възможността да упражни предоставените му от закона права – да се конституира като частен обвинител в процеса и да изисква ускоряване на процесуалната дейност. Предвид отразеното в исковата молба твърдение на ищеца, че е бил разпитан като свидетел, съдът приел, че към този момент той е могъл да се конституира като частен обвинител. Приел е също, че липсата на доказателства за проявена от страна на ищеца активност да реализира предоставените му от НПК права като пострадало лице, участващо в процеса като частен обвинител, изключва пряката причинна връзка между заявените вреди от неимуществено естество и вредоносното деяние – несъразмерно спрямо сложността на фактическата и правна обстановка продължаване на наказателен процес. Въззивният съд е намерил и че доказателствена тежест за установяване на несъразмерното забавяне на процеса носи ищецът по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, като е посочил, че в исковата се твърди и че ответната ПРБ не е разпитала около 130 души, пострадали, които били с установени имена и адреси, но е приел, че няма доказателства, че своевременният разпит на тези лица би довел до приключване на досъдебното производство с възможност за внасянето му в съда.
В заключение САС е приел, че „поради това постановеното решение следва да се отмени“, а искът, предявен срещу ПРБ на основание чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6 КЗПСОП – да се отхвърли. Непосредствено след това въззивният съд е достигнал и до извод, че „в отхвърлителната му част решението следва да се потвърди“.
Видно от така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, а и от самото него (диспозитива му), съставът на САС е приел, че е сезиран с два осъдителни иска за обезщетение за неимуществени вреди – всеки за по 100 000 лв.: Първият от тях – с правна квалификация чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД – за вреди, претъпени от ищеца от „насилствената асимилационна политика, осъществена през 1984 г. спрямо населяващите българска територия лица с турско етническо самосъзнание“ (както са посочени тези вреди в диспозитива на решението, а и в мотивите, където те са посочени и като „произтичащи непосредствено от възродителния процес“). Вторият иск – с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ – за репариране на вредите, търпени от ищеца поради нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на процесното досъдебно наказателно производство, образувано през 1991 г. (който иск е разгледан и от първоинстанционния съд). В мотивите достатъчно ясно (макар и необосновано) е обективирана волята на въззивния съд за неоснователност изцяло и на двата разгледани от него иска за обезщетение.
Тази воля ясно е изразена и в диспозитива на въззивното решение – по отношение на иска по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, който е отхвърлен изцяло – за размера от 100 000 лв. Видно обаче от изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба по делото, такъв иск за обезщетяване на неимуществени вреди, „произтичащи непосредствено от възродителния процес“ (респ. от „насилствената асимилационна политика осъществена през 1984 г. спрямо населяващите българска територия лица с турско етническо самосъзнание“), ищецът не е предявил по делото. Такъв иск не е приет за разглеждане и не е разгледан от СГС, респ. – няма произнасяне по него с първоинстанционното решение по делото. Пред настоящата инстанция ищецът-касатор изрично поддържа, че не е предявил такъв иск, като в касационната си жалба излага подробни съображения в тази насока, на които основно се базира и оплакването му за частична недопустимост на въззивното решение – като постановено свръхпетитум – по непредявен иск с правна квалификация по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД. Същото е и становището на ответната ПРБ, поддържано в касационното производство. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тези становища на двете страни по делото, поради което намира, че като постановено свръхпетитум – по непредявен иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, обжалваното въззивно решение следва да бъде обезсилено в частта му, постановена по този иск, респ. – в тази част следва да бъде прекратено въззивното и касационното производство по делото – също като процесуално недопустимо, съгласно разпоредбите на чл. 270, ал. 3, изр. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4 от ГПК.
В диспозитива на въззивното решение достатъчно ясно е обективирана и формираната в мотивите воля на САС за неоснователност изцяло на предявения по делото иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ. Въззивният съд с изричен диспозитив е отхвърлил този иск за обезщетение до размер от 30 000 лв., за който размер той е бил уважен от първата инстанция. Чрез потвърждаването на първоинстанционното решение „в отхвърлителната му част“ апелативният съд досатъчно ясно е изразил и волята си за отхвърляне и на останалата част на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ – за разликата над сумата 30 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв. Налице е единствено противоречие между тази последна част от диспозитива на въззивното решение, с която първоинстанционното такова е потвърдено в отхвърлителната му част, и първата част от диспозитива на въззивния съд, с която е постановена отмяна на първоинстанционното решение. Това противоречие, макар и да създава неяснота, не води до неразбираемост на въззивното решение, тъй като се преодолява по тълкувателен път – след като въззивният съд (в качеството си на инстанция по съществото на правния спор по делото) е формирал ясна воля за отхвърляне изцяло на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и ясно е изразил тази воля в останалата – процесуално допустимата – част от диспозитива на решението си, то е ясна и действителната му воля за постановената от него отмяна (като косвен резултат от дейността на въззивната инстанция) – само по отношение на осъдителната част от първоинстанционното решение. С оглед на това, настоящият съдебен състав намира, че в частта му, постановена по иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо.
Същото обаче е частично неправилно в тази част.
Правилен е изводът на въззивния съд, че съгласно разпоредбите на чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6 от КЗПЧОС, право да претендира обезщетение за вреди поради забавено правораздаване има лице, което е обвинено в извършване на престъпление и е под угрозата на наказание, срещу което лице се провежда наказателен процес извън рамките на разумните срокове, както и всяко друго лице, търсещо определяне на негови граждански права и задължения. Правилно съдът е приел и че ищецът се отнася към втората категория лица – търсещи определяне на граждански права, както и че съгласно разпоредбите на НПК, пострадал е всяко лице, търпящо неимуществени или имуществени вреди от престъпление, като пострадалият може да се конституира в наказателния процес като граждански ищец и/или частен обвинител.
Неправилни – в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновани, обаче са решаващите изводи и съображения на апелативния съд, че за да са налице предпоставките на чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6 от КЗПЧОС за възмездяване на вреди „поради забавени процесуални действия“, в тежест на ищеца е да докаже, че се е конституирал като частен обвинител и/или граждански ищец в процесното досъдебно наказателно производство, както и да докаже процесните неимуществени вреди.
Така приетото от САС е в противоречие с вече трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК по идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл. 2б от ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на процесното и по настоящото дело досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г., придобило гражданственост като т. нар. „дело за възродителния процес“ (решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то гр. отд.). Съгласно тази константна практика на ВКС, нормата на чл. 2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието „при определяне на неговите граждански права и задължения“ обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т. е. и лицето, пострадало от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата на чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане (граждански иск) за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното „гражданско право“. Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на „жертва“ (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен.
По настоящото дело е установено, че на 14.05.2015 г. ищецът Н. Р. е бил разпитан като свидетел – именно в качеството му на пострадало лице от престъплението по чл. 387 от НК – злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. „възродителен процес“ през периода 1984-1989 г., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. (към момента на разпита на ищеца, вече преобразувано в ДП II-048/1999 г.). При този негов разпит ищецът е дал подробни показания относно множеството посегателства спрямо него и по какъв начин е пострадал от това престъпление. Съгласно цитираната по-горе практика на ВКС, при наличието на тези обстоятелства, ищецът, в качеството си на пострадал от престъплението, разполага с активна легитимация по предявения от него иск по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. В тази практика на ВКС еднозначно се приема и че независимо от неговата фактическа и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси, процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и ответната ПРБ, осъществяваща контрол за законност върху техните действия, още повече, че двама от обвиняемите са починали, а по отношение на последния такъв е изтекла абсолютната давност за провеждане на наказателно преследване и срещу него.
Също съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 2б от ЗОДОВ (решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд.), съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни.
В случая в исковата молба по делото се твърди настъпването именно на такива вреди за ищеца: тормоз и стресиране на душевния му мир, поради задълбочаване до крайна степен на чувството и усещането му за липса на справедливост и неоправдаване на очакванията му за поне частично възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на т. нар. „възродителен процес“; разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза; страх и опасения, че това забавяне ще позволи на обвиняемите да се „измъкнат“ от правосъдието и да останат ненаказани за деянията си, които са му причинили непоправими неимуществени и имуществени вреди по време на т. нар. „възродителен процес“; неоправдаване на очакванията му за възмездие чрез довеждане до край на наказателния процес и лишаване от възможността му да бъде конституиран като граждански ищец и частен обвинител, което не му дава душевен мир и покой; отчаяние от неоправданото му очакване за овъзмездяване на погазените му права и достойнство; емоционална фрустрация и депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много години; загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното бездействие и конкретно – на прокуратурата; раздразнение, затваряне в себе си, емоционална напрегнатост, стрес и загуба на вяра в справедливостта в живота; безсъние и „опъване на нервите му до краен предел“ от безсилието, безпомощността и невъзстановената справедливост от оставяне на виновниците безнаказани. Както вече беше посочено, по отношение на тези вреди – като типични, обичайни такива в подобни случаи, съществува силна, макар и оборима презумпция, че те са претърпени от ищеца вследствие и по време на прекомерната продължителност на процесното досъдебно наказателно производство, поради което не е в негова доказателствена тежест да ги установява. Със събраните по делото доказателства, в случая тази презумпция за тяхното настъпване не е оборена, а напротив – те са установени и с показанията на двамата разпитани в първоинстанционното производство свидетели. При срещите си със свидетеля Х. Р., двамата с ищеца са се питали какво ще стане с процесното наказателно производство; ищецът го е питал дали „така ще остане това“, няма ли някакво обезщетение да му се плати за това, че е лежал в Белене; разговаряли са за разпитите им като пострадали лица; отчаяли се, че няма последствия, че никой не ги търси; ищецът съвсем се отчаял, че „никога няма да дойде тоя ден“ да ги разпитват пак за това, че са лежали в Белене и че ще му дадат обезщетение за това. Свидетелят А. М. – син на ищеца, сочи че последният през 1991 г. имал надежда, че виновните ще бъдат наказани; двамата често говорели за това и ищецът се надявал, че тези, които са го вкарали в затвора без присъда, ще бъдат осъдени, но след 2-3 години той вече нямал надежда; мислел, че не може да се вярва на правосъдието и прокуратурата, защото „винаги се проточва процеса“; тази мисъл, че виновните няма да бъдат осъдени, го мъчела и тормозела много „и до ден днешен“; от друга страна ищецът искрено се надява, че този процес ще свърши.
Предвид гореизложеното, предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди, се явява доказан по своето основание. При определяне размера на обезщетението съдът намира, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от ищеца в един изключително продължителен период от време. С оглед това, настоящият съдебен състав съобразява, споделя и изцяло възприема наличната, вече трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК по идентични правни спорове (решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд.), съгласно която справедливият, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност – обичайни (типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата 12 000 лв. При определянето на този размер на обезщетението съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
В обобщение – предявеният по делото иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е основателен до размер от 12 000 лв., респ. – неоснователен е за разликата над тази сума до пълния му предявен размер от 100 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, главното парично обезщетение в размер 12 000 лв. се дължи от ответната ПРБ, ведно с претендираното от ищеца обезщетение за забава в размер на законната лихва върху присъжданата главница, считано от датата на предявяването на иска на 21.06.2019 г. до окончателното плащане.
С оглед гореизложеното, съгласно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, в процесуално допустимата (и необезсилвана съгласно приетото по-горе) част, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде частично отменено – в частта, с която предявеният по делото иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен за сумата 12 000 лв., ведно с посочената дължима законна лихва върху нея, като вместо това бъде постановено уважаване на иска за тази сума, ведно със законната лихва. В останалата процесуално допустима част, постановена по този иск – за разликата над сумата 12 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв., отхвърлителното въззивно решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в тази част.
Предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ и чл. 81 от ГПК ответната ПРБ дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, и претендираните и направени от него разноски за внесените държавни такси в производството пред трите съдебни инстанции по делото, в общ в размер от 50 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 1285/04.12.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 30/2021 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която е отхвърлен „предявен“ от Н. М. Р. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди – страдания поради насилствената асимилационна политика, осъществена през 1984 г. спрямо населяващите българска територия лица с турско етническо самосъзнание, в размер на 100 000 лв.; като ПРЕКРАТЯВА въззивното и касационното производство в частта по този непредявен по делото иск.
ОТМЕНЯ решение № 1285/04.12.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 30/2021 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която предявеният от Н. М. Р. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен за сумата 12 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.06.2019 г. до окончателното плащане; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, Прокуратурата на Р. Б. да заплати на Н. М. Р. с ЕГН [ЕГН] сумата 12 000 лв. (дванадесет хиляди лева), представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.06.2019 г. до окончателното плащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1285/04.12.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 30/2021 г. на Софийския апелативен съд, – в останалата част, с която предявеният от Н. М. Р. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 12 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 21.06.2019 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ и чл. 81 от ГПК, Прокуратурата на Р. Б. да заплати на Н. М. Р. и сумата 50 лв. (петдесет лева), представляваща разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: