О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50025

гр. София, 18.01.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

разгледа докладваното от съдия Г. Н. гражданско дело № 2079 по описа за 2022 г., и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 277247 от 28.03.2022 г., подадена от П. Г. П. (притежаващ юридическа правоспособност) срещу въззивно Решение № 260570 от 15.02.2022 г. по в. гр. д.№ 2731/2021 г. на Софийски градски съд, г. о., ІІ „в” въззивен състав.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Ответникът по касация ДП „Национална компания „Железопътна инфраструктура” е депозирал отговор чрез пълномощника си С. Т. – старши юрисконсулт, като възразява срещу искането за допускане на обжалването и поддържа, че въззивното решение е правилно. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 20266216 от 02.12.2020 г. по гр. д.№ 7058/2013 г. на Софийски районен съд, ІІ г. о., 53 състав, с което са отхвърлени предявените от П. Г. П. срещу ДП „НК „Железопътна инфраструктура” иск по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 13 426,08 лева - обезщетение за имуществени вреди за периода от 01.01.2008 г. до 31.12.2008 г., настъпили в резултат на Заповед № 119 от 07.02.2002 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 07.02.2002 г., до окончателното изплащане, както и иск по чл. 86 ЗЗД за сумата 4 356 лева, представляваща мораторна лихва от 01.01.2008 г. до предявяването на исковата молба на 19.02.2013 г.

С исковата молба се твърди, че ищецът (сега – касатор) е претърпял имуществени вреди на стойност 13 426,08 лв. в резултат на непозволено увреждане от умишлено незаконно прекратяване на трудовия му договор с ответното предприятие. Вредите се изразяват в лишаването му от правото да получава трудово възнаграждение през исковия период. С издаването на заповед за уволнение № 119 от 07.02.2002 г. генералният директор на НК „Железопътна инфраструктура” реализирал състава на чл. 311 НК, тъй като издал документ с невярно съдържание. Освобождаването на ищеца от работа било с оглед назначаване на друго лице. Нарушен е чл. 15, т. 3 от ЗЖТ, тъй като генералният директор нямал правомощията да освободи ищеца от длъжност - това правомощие било на УС на дружеството. Ръководителят на НКЖИ нарушил сключения от него с министъра на транспорта договор за възлагане на управлението, с който е поето задължение да управлява дружеството в съответствие със ЗЖТ. Генералният директор знаел, че няма правомощие да прекрати ТПО с ищеца като главен юрисконсулт, но въпреки това издал заповед № 119 зад гърба на УС на НКЖИ. Според ищеца изложеното означава, че заповедта за уволнение е издадена умишлено, за да се постигнат лични, а не служебни цели.

Въззивният съд е приел за установено, че със заповед № 119 от 07.02.2002 г. на Генералния директор на НК „Железопътна инфраструктура” е прекратено трудовото правоотношение с ищеца П. Г. П. на основание чл. 328, ал. 2 КТ вр. чл. 326, ал. 2 КТ. С влязло в сила решение по гр. д.№ 4099/2002 г. на СРС, 77 състав са уважени предявени от П. искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ - заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е отменена като незаконосъобразна и на ищеца е присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 5 447,52 лева. С решение № 529 от 28.10.2009 г. по гр. д.№ 4260/2008 г. на ВКС, ІІ г. о. ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „главен юрисконсулт” в НК „Железопътна инфраструктура”. В изпълнение на съдебното решение, със заповед № 653 от 09.11.2009 г. ищецът е възстановен на посочената длъжност, считано от 09.11.2009 г. С акт за прекратяване № 654 от 10.11.2009 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ - поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, трудовото правоотношение с ищеца е прекратено, считано от 11.11.2009 г.

Не се спори по делото, че присъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 5 447,52 лева е заплатено от ответника на ищеца.

От правна страна е прието, че работникът или служителят може да претендира вреди от уволнението над размера, предвиден в чл. 225, ал. 1 КТ, само в случаите, когато вредите са настъпили в резултат на непозволено увреждане, съставляващо действие извън предвидената в КТ възможност за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя. Когато ръководителят на предприятието-работодател, въпреки че му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника, е издал уволнителна заповед, ползвайки недобросъвестно служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, то той дължи на работника обезщетение по чл. 45 ЗЗД за действително причинените вреди. Ответник по иска по чл. 45 ЗЗД е съответният ръководител на предприятието работодател, извършил незаконното уволнение. В случай на неправомерно прекратяване на трудов договор, явяващо се деликт, необходимо е доказване на лична вина на издателя на заповедта. Влязлото в сила решение, с което е уважен иск по чл. 344, ал. 1 КТ и прекратяването на трудовото правоотношение е прието за незаконосъобразно, не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение вината на длъжностното лице по смисъла на чл. 45 ЗЗД. В производството по чл. 344, ал. 1 КТ вина не се изследва, т. е. уволнението може да е незаконосъобразно, но това не означава, че е извършено виновно от съответния ръководител.

В случая ищецът не е предявил иск по чл. 45 ЗЗД срещу ръководителя на предприятието, а иск по чл. 49 ЗЗД срещу самото предприятие. Отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД може да бъде ангажирана при наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на работа и осъществен фактически състав от изпълнителя на работата по чл. 45 ЗЗД, който включва елементите: поведение, противоправност на поведението, вина, настъпили вреди при или по повод извършването на възложената му работа, причинна връзка между вредите и противоправното виновно поведение на непосредствения изпълнител. Обективните елементи от състава следва да се докажат от ищеца съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. Субективният елемент от състава - вината, се презумира съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като ответникът носи доказателствена тежест за нейното оборване.

В конкретния случай от страна на ищеца не са доказани предпоставките на чл. 49 ЗЗД, за които той носи доказателствената тежест. Липсва влязла в сила присъда за извършено престъпление по чл. 311 НК, която да е задължителна съобразно чл. 300 ГПК. За неоснователен е счетен довода на ищеца, черпен от назначаването на друг главен юрисконсулт, доколкото не е установено наличието на лични цели. В този смисъл са и постановени между същите страни съдебни актове за предходни периоди пак по искове по чл. 49 ЗЗД.

В изложение към касационната жалба се съдържа искане да се направи предложение за тълкувателно решение по реда на чл. 292 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика за точното спазване на закона относно: 1. Съществуват ли лица или група лица в Р. Б. за които законовата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не се прилага при извършен от тях деликт и възникнало непозволено увреждане от този деликт; 2. Следва ли съдът да се произнесе в мотивите си задължително за наличие или оборена презумпция за виновност на делинквента, предвидена в чл. 45 ЗЗД, при разглеждане на иск за непозволено увреждане; 3. В кой момент и при какви случаи следва да се изисква доказване на квалифицирана вина от пострадалия при извършен деликт спрямо него.

Поддържа се наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК по въпроса за законовата презумпция за наличие на вина на делинквента при непозволено увреждане и дали тази презумпция действа при издаване на Заповед № 119 от 07.02.2002 г. на Генералния директор на Национална компания „Железопътна инфраструктура”.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

В практиката на ВКС е прието (Решение № 343 от 11.01.2018 г. по гр. д.№ 428/2017 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 600 от 07.07.2009 г. по гр. д.№ 348/2008 г. на ВКС, ІV г. о.), че при незаконно уволнение работодателят дължи обезщетение за имуществени вреди в размер, определен от специалния закон - КТ. При наличие на изрична разпоредба - чл. 225, ал. 1 КТ, обемът на отговорността на работодателя не може да бъде разширен посредством предявяването на иск от работника или служителя на общо основание по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. По въпроса дали издалият отменената заповед за уволнение ръководител на структурата – работодател дължи заплащане на обезщетение на работника или служителя извън посоченото в КТ, разрешение е дадено в т. 1 от ППВС № 4 от 30.10.1975 г. Задължителната съдебна практика приема, че когато при издаване на незаконосъобразната заповед ръководителят е причинил непозволено увреждане на работника или служителя, лично той носи отговорност за действително причинените вреди. Тази последица настъпва, когато ръководителят недобросъвестно е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели.

Настоящият състав на ВКС изцяло споделя така формираната практика, а въззивното решение не й противоречи, което изключва допускане на касационното обжалване в хипотезите както на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тази практика се прилага последователно (видно от Определение № 157 от 15.06.2011 г. по гр. д.№ 102/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., Определение № 1511 от 01.12.2011 г. по гр. д.№ 1494/2011 г. на ВКС, ІV г. о., Определение № 202 от 24.02.2015 г. по гр. д.№ 5375/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о.), с което (противно на поддържаното в изложението към касационната жалба) е удовлетворено изискването за предвидимост в правоприлагането по сходни казуси.

Изложеното обосновава също извод, че не е налице противоречива съдебна практика по смисъла на разясненията, направени с Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК, която да дава основание за сезиране на Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС по реда на чл. 292 ГПК за издаване на тълкувателно решение.

Предвид изхода от настоящото произнасяне, на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 100 лева.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 260570 от 15.02.2022 г. по в. гр. д.№ 2731/2021 г. на Софийски градски съд, г. о., ІІ „в” въззивен състав.

ОСЪЖДА П. Г. П. ДА ЗАПЛАТИ на ДП „Национална компания „Железопътна инфраструктура” сумата 100 (сто) лева - юрисконсултско възнаграждение за защитата пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: