О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50934
гр. София, 22.12.2022 г.
Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Зоя Атанасова
гр. дело № 5159 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 16509 от 27.09.2021 г., подадена от ответницата В. Ц. Д., чрез адвокат М. П., срещу решение № 841 от 15.07.2021 г. по в. гр. д.№ 876/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260121 от 14.12.2020 г. по гр. д.№ 884/2019 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която В. Ц. Д. е осъдена да заплати на Й. Г. К. на основание чл.59 ЗЗД, вр. с чл.73 ЗЗД сумата 13591.32 евро, представляваща заплатена от ищеца Й. Г. К. продажна цена за придобитите от В. Ц. Д. 1/2 идеални части от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор .... по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място], [улица], ет.2, ап. С4, който обект се намира в сграда № 5, разположена в ПИ с идентификатор № ..., с предназначение жилище, апартамент със застроена площ 64.40 кв. м., заедно с принадлежащото му мазе № 4, с площ от 5.7 кв. м., както и с 3.24% от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при подробно посочени съседи, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 04.12.2019 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното въззивно решение са нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и се постанови друго, с което делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.
В касационната жалба и изложение към нея са формулирани следните въпроси: 1. В случай, че е направено доказателствено искане с отговора на исковата молба за лично явяване и обяснения на ищеца по реда на чл.176, ал.1 ГПК с конкретно поставени въпроси, длъжен ли е съда да допусне такова искане, ако чрез отговорите на поставените въпроси се цели да се оспори тезата на ищеца; 2. Недопускането на искана с отговора на исковата молба СЧЕ, с конкретно поставена задача и приложени писмени доказателства, респ. необсъждането на тези доказателства пред първа инстанция, водят ли до съществено нарушение на съдопроизводствените правила, които опорочават постановеното съдебно решение; В този смисъл счита ли се искането за прихващане на направени разходи от едната страна в процеса пред въззивната инстанция за преклудирано; 3. Следва ли да се приеме, че направено доказателствено искане в хода на съдебното дирене, след допускане и събиране на други доказателства, които обуславят искането, е преклудирано, тъй като не е направено с отговора на исковата молба; В този смисъл счита ли се искането за прихващане на направени разходи от едната страна в процеса пред въззивната инстанция за преклудирано; 4. В случай, че съдът неправилно е определил правната квалификация на иска, това води ли до съществен порок на постановения съдебен акт. Въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно.
Насрещната страна Й. Г. К., в депозиран отговор, чрез адвокат С. Ц., е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване в обжалваната част и е процесуално допустима.
Въззивния съд е приел следното:
В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че цялата продажна цена на закупен недвижим имот, находящ се в [населено място] в размер на 31 600 евро е заплатена изцяло и само с негови средства, като ответницата неоснователно се е обогатила с 1/2 от така заплатената продажна цена, като е придобила 1/2 част от собствеността върху недвижимия имот, без да заплати дължимата от нея 1/2 част от продажната цена. Иска осъждане на ответницата да му заплати сумата от 15 800 евро, с левова равностойност 30 901.64 лв., с която неоснователно се е обогатила за негова сметка, на основание чл. 59 от ЗЗД.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответницата е релевирала следните възражения:
- Като е заплатил стойността на жилището, ищецът е изпълнил свой нравствен дълг към ответницата, с която живеели като семейство;
- Част от сумата 25 505 евро, представляваща остатък от продажната цена, платен в деня на сключване на окончателния договор от банковата сметка на ищеца, е формирана от лични средства на ответницата, както следва:
- На 27.02.2017 г. ответницата изтеглила от своята банкова сметка сумата от 2500 евро и сумата от 500 евро, които суми предала в брой на ищеца за закупуване на жилището;
- На 21.03.2017 г. закупила валута - 2005 евро на стойност 3929.80 лв., която сума е предадена в брой на ищеца за допълване на наличността по банковата му сметка с необходимата сума за доплащане на продажната цена за имота;
- Заплащала е част от дължимият месечен наем в размер на 500 лв. по сметка на продавача - на 13.03.2017 г. и на 08.06.2017 г. - за два месеца, на обща стойност 1000 лева и един наем на гараж в размер на сумата от 80 лв.;
Ответницата е заявила евентуално възражение за прихващане /в случай, че искът бъде преценен като основателен/, със свои насрещни вземания срещу ищеца, произтичащи от неоснователно обогатяване на ищеца за нейна сметка:
- Със сумата 2006.42 лв., заплатена на 21.03.2017 г. за данъци и такси за сключване на договора за покупко-продажба, в това число: 1237 лв. за местен данък в полза на [община] за придобиване на недвижимия имот, 707.42 лв. за нотариални такси и 62 лв. за такса за вписване;
- Със сумата 6910.20 лв. - направени разноски за подобрения на имота: За доставка и монтаж на кухненско обзавеждане на 18.05.2017 г. - сумата 3 600 лв.; За доставка и поставяне на ламинат на 12.04.2017 г. - сумата 1545 лв.; За доставка на моноблок, смесител душ, смесител мивка, кранчета на 28.03.2017 г. - сумата 281 лв.; За доставка и монтаж на инсталация за газифициране на жилището на 12.04.2017 г. - сумата 405.20 лв.; за присъединяване към газоразпределителната мрежа на 11.04.2017 г. - сумата 401 лв.; за мебели - сумата 127 лв., за изработка и монтаж на хоризонтални щори и комарници - сумата от 551 лв.
- Със сумата 15 000 лв., представляваща пазарната стойност на автомобил “Л. Р. Ф.” с ДК [рег. номер на МПС] , който ответницата прехвърлила на ищеца срещу символична продажна цена от 700 лв., която фактически не била платена.
- Със сумата 439 лв., представляваща стойността на закупен от ответницата телефонен апарат Самсунг, който се ползва само от ищеца.
Извън срока по чл. 131 от ГПК, в дадения от съда срок за уточняване на релевираните с отговора на исковата молба възражения за прихващане, ответницата е релевирала и допълнителни възражения за прихващане - със сумата от 2966.63 лв., представляваща заплатени текущи разходи по жилището за ток, вода, газ, интернет, за периода 2018 г. - 2020 г.
Прието е, че така релевираното възражение за прихващане е намерено за несвоевременно и на основание чл. 133 от ГПК приемането му за разглеждане в производството е преклудирано. С оглед на това въззивният съд е приел, че като не го е разгледал и не се е произнесъл по него, първоинстанционния съд не е допуснал процесуално нарушение. Прието е, че поради настъпилата процесуална преклузия, същото не следва да бъде разглеждано и от въззивната инстанция, като събраните по делото доказателства във връзка с това възражение, не следва да се обсъждат.
Съдът е приел, че с въззивната жалба ответницата за пръв път прави възражение за прихващане за сумата 1080 лв., заплатена от нея на 08.06.2017 г. за наем на апартамент за два месеца, на обща стойност 1000 лева, и един наем на гараж в размер на сумата от 80 лв., които суми са заплатени по сключен от ищеца Договор за наем от 25.03.2016 г. и Анекс към него. Посочено е, че релевираното в срока по чл. 131 от ГПК възражение във връзка с посочените суми не е за прихващането им с дължимата от ответницата на ищеца сума, а за заплащане с тези суми на част от продажната цена на апартамента.
Въззивният съд е посочил, че във връзка с релевираните от ответницата възражения, ищецът е направил реплика при условията на евентуалност: в случай, че съдът приеме за установено, че ответницата е закупила вещи и направила подобрения с лични средства, то същите не са трайно прикрепени, и ищецът не възразява същите да бъдат предоставени на ответницата във фактическо владение; заплатените от ответницата консумативни разходи, свързани с ползването на имота, в претендирания размер от 2966.63 лв., са били заплащани от ответницата със средства на ищеца, които той е предоставял - предвид приетото от съда, че възражението за прихващане на сумата от 2966 лв. е направено извън срока по чл. 131 от ГПК, и не следва да се обсъжда, то и релевираната от ищеца реплика срещу това възражение не следва да се обсъжда; при условията на евентуалност - ако се приемат за доказани направените от ответницата разноски, се релевира реплика за погасяване на претенциите по давност.
Въз основа на събраните по делото доказателства въззивния съд е намерил за безспорно установено между страните от фактическа страна, че по силата на договор за покупко-продажба на недвижими имот от 23.03.2017 г., обективиран в нотариален акт № 57 от 23.03.2017 г., ищецът и ответницата, в качеството на Купувачи, са придобили от продавача “КРЕЕР С” ЕООД, при равни права, недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор .... по КККР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], ет.2, ап.С4, който обект се намира в Сграда № 5, разположена в ПИ с идентификатор № ..., с предназначение: жилище, апартамент, с брой нива на обекта: едно, с посочена в документа площ: 64.40 кв. м., заедно с прилежащото му мазе № 4, с площ от 5, 7 кв. м., както и с 3.24% от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, за продажна цена в размер на сумата от 31 600 евро. Продажната цена е била заплатена, както следва: На 25.03.2016 г. ищецът заплатил като задатък 3130 евро по банков път от своя банкова сметка в “Райфайзенбанк (България)”ЕАД; За периода 25.03.2016 г. - 05.01.2017 г. ищецът заплатил по банков път от своя банкова сметка в “Райфайзенбанк (България)”ЕАД общо 11 месечни наемни вноски /първата в размер на 300 лв. - съгласно Договор за наем от 25.03.2016 г., а следващите 10 - в размер по 500 лв. - съгласно Анекс към Договор за наем от 04.10.2015 г./ в общ размер на 5300 лв./с еврова равностойност по фиксинга на БНБ в размер на 2709.85 евро/, които са били зачетени за плащане на част от продажната цена, съгласно разпоредбата на чл. 3.7.5 от Договора за наем от 25.03.2016 г.; На 10.03.2017 г. ответницата В. Ц. Д. е заплатила сумата от 500 лв., с еврова равностойност по фиксинга на БНБ в размер на 255.65 евро, с нейни средства, по банков път - от нейна банкова сметка, които са били зачетени за плащане на част от продажната цена, съгласно разпоредбата на чл. 3.7.5 от Договора за наем от 25.03.2016 г.; На 21.03.2017 г. ищецът е превел на продавача по банков път, от своя банкова сметка в “Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата от 25 505 евро, представляваща остатък от продажната цена.
Прието е за установено от извлечение от еврова банкова сметка на ответницата в ЦКБ АД, че на 27.02.2017 г. е изтеглила касово сумата от 2500 евро, а на 28.02.2017 г. е изтеглила касово сумата от 500 евро. От представеното по делото извлечение от банковата сметка на ищеца в Райфайзенбанк (България)”ЕАД за периода 31.01.2017 г. - 28.02.2017 г. е приел, че не е установено по сметката на ищеца да е постъпвала на 27-28.02.2017 г. сума в размер на 3000 евро, внесена от ищеца в брой по банковата му сметка /съгласно твърденията на ответницата/. За м. март, 2017 г. ищецът не е представил извлечение от движението по банковата си сметка в “Райфайзенбанк (България)” ЕАД.
Съдът е приел, че от представеното извлечение за м. февруари 2017 г. е установено, че към края на м. февруари 2017 г. ищецът е имал като наличност по своята банкова сметка в “Райфайзенбанк (България)”ЕАД сумата от 10 347.36 евро, като сумата на годишния кредитен оборот /постъпилите средства за 2017 г./ по сметката му към края на м. февруари е “0”. От извлечението за периода от 31.03.2017 г. - 28.04.2017 г. е установено, че годишният дебитен оборот по сметката му /постъпилите суми за 2017 г. е в размер на 15 163.06 евро, като в началото на периода - на 31.03.2017 г. ищецът е имал наличност по банковата си сметка /начално салдо/ в размер на 2.42 евро. Формиран е извод, че през м. март, 2017 г. по банковата сметка на ищеца са постъпили 15 163.06 евро, които са се добавили към наличността по сметката 10 347.36 евро, и от получената сума в размер на 25 510.42 евро е бил изплатен на 21.03.2017 г. остатъкът от продажната цена в размер на 25 505 евро, като след извършване на плащането по сметката е останала сумата от 5.42 евро, с част от които е заплатена и банковата такса за извършване на превода. Прието е, че не е установено по несъмнен начин какъв е произхода на допълнително постъпилите през месец март 2017 г. по сметката на ищеца суми в размер общо на 15 163.06 евро, и дали в тях са включени изтеглените в брой от ответницата от банковата сметка в евро в ЦКБ АД на 27.02.2017 г. и на 28.02.2017 г. суми в общ размер на 3000 евро, и закупената от нея валута на 21.03.2017 г. в размер на 2005 евро с получения кредит от “Експресбанк” АД. Прието е още, че по делото липсват доказателства за предаване на тези суми от ответницата на ищеца, и влагането им в закупуването на апартамента, като част от продажната цена.
От събраните по делото доказателства съдът е приел, че по делото не е установено по несъмнен начин изтеглените от ответницата средства от нейната банкова сметка - 2500 евро на 27.02.2017 г., 500 евро на 28.02.2017 г., и 2005 евро на 21.03.2017 г. - общо 5005 евро, в периода от 01.03.2017 г. до 21.03.2017 г. са били включени в средствата, набрани по сметката на ищеца, за изплащане на остатъка от продажната цена на процесния апартамент. При лежаща върху ответницата доказателствена тежест да установи по несъмнен начин възражението си за заплащане от нея на част от продажната цена с посочените суми, възражението е прието за неоснователно.
Въззивния съд е намерил за неоснователно възражението на ответницата, че част от продажната цена на апартамента е била заплатена със сумата от 1000 лв., заплатена от нея на 08.06.2017 г. за наем за два месеца, и със сумата от 80 лв., за наем на гараж, заплатена на 08.06.2017 г., тъй като посоченото плащане е извършено след датата на сключването на окончателния договор за покупко-продажба, и след като продажната цена за апартамента е била изцяло платена. Посочените наемни вноски са извън договорения период от една година в чл. 3.7.5 от Договора за наем от 25.03.2016 г., за който платеният наем се приспада от продажната цена.
С оглед на събраните по делото доказателства, въззивния съд е приел за установено от фактическа страна, че продажната цена на апартамента в размер на 31 600 евро, е била частично заплатена със средства на ответницата до размер на 255.65 евро, като остатъкът от продажната цена - до размера от 31 600 евро, е била заплатена от ищеца.
Преценено е за неоснователно възражението на ответницата, че ищецът е заплатил продажната цена на апартамента, изпълнявайки нравствен дълг към ответницата. Позовал се е на ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г., с което е прието, че съзнателно изпълнение на нравствен дълг е основание за престиране, поради което даденото не подлежи на връщане, че в т. 3 е разяснено, че нормата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД може да се отнесе само към уредените в първата алинея случаи, но не и към чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Посочено е, че логически е невъзможно да е налице изпълнение на нравствен дълг в случаите на отпаднало или неосъществено основание. Съзнателно изпълнение на нравствен дълг само по себе си е основанието на престацията, а при втората и третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието е друго, но даденото може да се иска обратно, защото то или е отпаднало, или не е могло да бъде осъществено. Затова е прието, че въпросът за съзнателно изпълнение на нравствен дълг може да се разглежда само в случаите на дадено при начална липса на основание - т. е. в първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, но не и при втората и третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и в случаите на чл. 59 от ЗЗД. Прието е, че в конкретния случай, предявеният иск е с правно основание чл. 59 от ЗЗД, и към него е неприложимо възражението по чл. 55, ал. 2 от ЗЗД. Поради това въззивния съд е намерил релевираното от ответницата възражение за изпълнен от ищеца нравствен дълг чрез заплащане на продажната цена на апартамента за неоснователно.
При така установеното от фактическа страна, и по изложените правни съображения, предявеният иск е приет за основателен до размера от 15 544, 35 евро.
При извода на съда за основателност на предявения иск до размера от 15 544.35 евро, е прието, че следва да бъдат разгледани релевираните от ответницата възражения за погасяване на вземането на ищеца чрез извършване на съдебно прихващане с насрещните вземания на ответницата за заплатени такси и разноски по прехвърлянето на апартамента, за извършени подобрения, както и за стойността на прехвърлено на ищеца МПС и стойността на закупен мобилен телефонен апарат.
Прието е за безспорно между страните, че на 21.03.2017 г. ответницата е заплатила със свои средства от отпуснат банков кредит, от банковата си сметка в “Експресбанк” АД, всички дължими такси и разноски за сключването на окончателния договор в размер на сумата от 1237 лв. в полза на [община], с основание “ 2% данък придобиване на недвижим имот”, сумата 707.42 лв. по банкова сметка с титуляр Т. Д. Р., с основание “нотариална такса”, и сумата от 62.00 лв. по бюджетна сметка, в полза на Агенция по вписванията, с основание “такса вписване”, или общо 2006.42 лева. Съобразно разпоредбата на чл. 186, ал. 1 от ЗЗД, разноските по прехвърлянето на собствеността върху недвижим имот се понасят от страните по договора /продавач и купувач/ по равно. Отбелязано е, че разноски за прехвърляне на собствеността са нотариалните такси и таксите за вписване, като данъкът за придобиване на недвижимия имот е публично задължение на купувача към общинския бюджет, и не е част от разноските по прехвърлянето на собствеността. Прието е, че заплащайки задължението на ищеца за данък за придобиването на собствеността върху 1/2 идеална част от процесния недвижим имот, ответницата е изпълнила чуждо задължение /на ищеца/, без да има правен интерес от това, като ищецът се е обогатил /чрез намаляване на пасива на неговия патримониум/ за сметка на ответницата, поради което на основание чл. 59 от ЗЗД е задължен да върне това, с което се е обогатил, до размера на обедняването - т. е. сумата от 618.50 лв. Прието е, че заплатените от ответницата суми за нотариална такса и такса за вписване съставляват разноски за придобиване на недвижимия имот, и на основание чл. 30, ал. 3 от ЗС, следва да се заплатят от съсобствениците, съобразно правата им в съсобствеността. Като собственик на 1/2 от придобития недвижим имот, ищецът Коколакис следва да участва в разноските за придобиване на имота, съобразно дела си. Прието е, че като е заплатила всички разноски, в полза на ответницата на основание чл. 30, ал. 2 от ЗС е възникнало вземане от ищеца за 1/2 от заплатената от нея сума за разноски - т. е. за 384.71 лв. Направен е извод, че релевираното от ответницата възражение за прихващане на сумата от 2006.42 лв. е основателно до размер на сумата от 1003.21 лв., с еврова равностойност по фиксинга на БНБ в размер на 512, 93 евро.
Въззивният съд е обсъдил и въведеното възражение от ответницата за прихващане за сумата 6910.20 лв.
Прието е, че с т. II на Постановление № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. на Пленума на ВС относно подобренията в чужд имот е разяснено на съдилищата, че подобрение на един имот е налице, когато вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността му. Увеличението се заплаща, доколкото съществува към деня на постановяване на решението за заплащането му. Движимостите, които могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота, не подлежат на заплащане, тъй като не представляват подобрение.
От изготвената по делото съдебно-техническа и оценителна експертиза вх. № 260272/31.08.2020 г. и Допълнение към съдебно-техническа и оценителна експертиза вх. № 261310/12.10.22020 г. е прието за установено, че при извършения за нуждите на експертизата оглед на място е констатирано налично в апартамента кухненско обзавеждане и един брой гардероб. Подовете на антрето, дневната и спалнята се покрити с ламиниран паркет. В банята са налични на място и са в много добро състояние моноблок, смесител на душа, смесител на мивката, 2 бр. кранчета. В апартамента е налице изградена газова инсталация. На всички прозорци в жилището има монтирани хоризонтални щори, а на част от отваряемите крила и на балконската врата в дневната има поставени комарници. Апартамента е обзаведен с необходимите мебели за обитаването му. От експертизата е установено, че в резултат на извършените довършителни СМР по газифициране на апартамента, монтиране на кухненски мебели, поставянето на ламиниран паркет, оборудване на банята, поставяне на щори и комарници, пазарната стойност на апартамента се е повишила със 7470лв.
С оглед гореизложеното е направен извод, че посочените СМР имат характер на подобрения.
Посочено е, че е непротиворечива съдебната практика по въпроса, че когато съсобственик извършва подобрения на общата вещ, той действа в качеството си на владелец по отношение на своята част, и в качеството на държател на частите на останалите съсобственици. В този случай, ако подобрението е извършено със съгласието на останалите съсобственици, ликвидацията на отношенията между тях ще се осъществи при условията на 30, ал. 3 от ЗС. Ако подобрението е извършено без съгласието на останалите съсобственици, ще бъдат приложими правилата на гестията - по чл. 60 и сл. от ЗЗД, а ако останалите съсобственици са се противопоставяли, то тогава ликвидацията на отношенията между подобрителя и останалите съсобственици ще се осъществи по правилата на чл. 59 от ЗЗД /ТР № 85/68 г. на ОСГК, ППВС № 6/1974 г., Решение № 612/25.10.1995 г. по гр. д. № 375/1995 г. на 1-во г. отд., Решение № 912/09 от 02.02.2010 г. по гр. д. № 4713/2008 г. на ВКС - 4-то гр. отд. и др./. Прието е, че в конкретния случай няма спор между страните, че по времето, през което се твърди да се извършвани подобренията, страните са живеели във фактическо съпружеско съжителство, и заедно са извършвали довършителните дейности. Изведен е извод, че извършените от ответницата разходи за довършването на апартамента са осъществени със знанието и без противопоставянето на ищеца, като съсобственик на апартамента, поради което същият следва на основание чл. 30, ал. 3 от ЗС да участва съобразно с дела си в съсобствеността в разноските за подобряването на вещта. Прието е, че ответницата, на основание чл. 30, ал. 3 от ЗС, има вземане към ищеца за половината от направените от нея разходи за подобрения на съсобствения имот. Прието е още, че на основание ППВС № 6/74 г., движимостите, които могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота, не подлежат на заплащане, тъй като не представляват подобрение. Като такива движимости, които не представляват подобрения, съдът е преценил закупените от ответницата гардероб, хоризонтални щори и комарници. Останалите движими вещи - кухненски шкафове /горни и долни/, оборудване за баня, ламиниран паркет, елементи на монтираната в имота газова инсталация, могат да бъдат отделени от имота, но отделянето им би довело до същественото му увреждане, дотолкова, че функцията на имота би била съществено засегната. Съдът е намерил за справедлива извършената от първоинстанционния съд преценка на основание чл. 162 от ГПК, с която е определена цена на кухненското оборудване в размер на 3000 лв., доколкото по делото има данни, че то, заедно с гардероба, е било на обща стойност 3600 лв.
По изложените съображения, въззивния съд е намерил за установено от фактическа и правна страна, че ответницата има изискуемо вземане на основание чл. 30, ал. 3 от ЗС по отношение на ищеца, в размер общо на сумата от 2816.60 лв., а именно: За 1/2 от сумата 3000 лв. за доставка и монтаж на кухненско обзавеждане и гардероб по поръчка, т. е. сумата от 1500 лв.; За 1/2 от сумата 1545 лв. за доставка и монтаж на ламинат - т. е. сумата от 772. 50 лв.; За 1/2 от сумата 281 лв. за доставка на моноблок, смесител душ, смесител мивка, кранчета 2 бр. - т. е. сумата от 140.50 лв.; За 1/2 от сумата 405.20 лв. за доставка и монтаж на инсталация за газифициране на жилището - т. е. сумата 202.60 лв.; За 1/2 от сумата 402 лв. за присъединяване към газоразпределителната мрежа - т. е. сумата от 201 лв.
Въззивния съд е приел, че тъй като е направен извод за съществуващо и изискуемо вземането на ответницата за извършени подобрения в съсобствения имот, както и за връщане на сумата 1003.21 лв. - платени от ищцата задължения на ответника за нотариална такса, такса вписване и местен данък, с която ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищцата, следва да се разгледа репликата на ответника за погасяване на вземанията на ответницата по давност. Прието е, че тъй като вземането за сумата от 1003.21 лв. е възникнало в деня на заплащането на сумата от ответницата на 21.03.2017 г., а всички разноски за подобрения са направени след тази дата, до предявяване на възражението за прихващане на 03.02.2020 г. с отговора на исковата молба, не е изтекъл 5-годишният срок по чл. 110 от ЗЗД за погасяване на вземанията по давност. Наред с това, на основание чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, прихващането се допуска и с погасено по давност вземане, ако е могло да се извърши преди изтичане на давността. Ето защо, релевираната реплика за погасяване по давност на насрещните вземания на ответницата, е преценена за неоснователна.
Посочено е, че ответницата е релевирала възражение за прихващане на сумата от 127 лв., представляваща направени от нея разходи за закупуване на мебели. Прието е, че за разлика от вещите-принадлежности, които след извършване на подобрението стават част от вещта, към която са присъединени /оборудване на баня, ламиниран паркет, газова инсталация, щори и комарници, кухненски шкафове и гардероб по поръчка/, закупените мебели са самостоятелни движими вещи, и върху тях с предаването им възниква индивидуална собственост в полза на купувача, платил цената. Ето защо е прието, че в полза на ответницата не е възникнало вземане срещу ищеца, както съсобственик на недвижимия имот, за стойността на тези вещи, поради което и релевираното възражение за прихващане на стойността им е неоснователно.
За неоснователно е преценено и релевираното възражение за прихващане на сумата 439 лв., представляваща стойността на закупен от ответницата телефонен апарат С. J7. Приел е, че с доброволното предоставяне от ответницата на ищеца ползване върху тази движима вещ не възниква вземане за стойността. Такова вземане би възникнало в случай на унищожаване или изгубване на вещта, каквито твърдения не са релевирани.
Прието е за неоснователно релевираното възражение за прихващане на сумата от 15 000 лв., представляваща пазарната стойност на автомобил “Л. Р. Ф.” с ДК [рег. номер на МПС] , който ответницата прехвърлила на ищеца. Прието е, че твърдението, че продажната цена от 700 лв. фактически не е платена, може да обоснове вземане на основание чл. 79 от ЗЗД за изпълнение на задължението за заплащане на уговорената продажна цена, но не и вземане за пазарната стойност на вещта. Наред с това, от представения по делото Договор за покупко-продажба на МПС от 25.08.2016 г. е прието за установено, че ответницата е заявила изрично, че е получила изцяло и в брой договорената продажна цена в размер на 700 лв. Така направеното от ответницата изявление, инкорпорирано в договора за покупко-продажба, има характера на разписка за получаване на уговорената продажна цена. Фактът, че автомобилът е закупен девет месеца по-рано на цена 16 590 лева, не е пречка с оглед свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД, при сключване на последващ договор за покупко-продажба, страните да договорят по-ниска цена, с оглед състоянието на автомобила към този момент, или с оглед близките отношения помежду им, или с оглед уреждане на други отношения между страните. Доколкото по делото не се твърди симулативност на уговорената цена за покупко-продажба в посока действително договорена по-висока цена, въззивния съд е приел, че възражението за прихващане за сумата от 15 000 лева, представляваща действителната пазарна цена на автомобила е неоснователно.
При така установеното от фактическа и правна страна, съдът е приел за основателно релевираното възражение на ответницата за погасяване на задължението към ищеца за връщане на сумата от 15 544.35 евро, чрез извършване на прихващане с нейни вземания срещу ищеца за извършени подобрения в имота за сумата от 2816.60 лв., с еврова равностойност по фиксинга на БНБ в размер на 1 440.10 евро, както и за заплатени от нея задължения на ищеца за разноски по придобиването на имота и местен данък, общо за сумата от 1003.21 лв., с еврова равностойност по фиксинга на БНБ в размер на 512.93 евро. Или общо възражението за прихващане, релевирано от ответницата, е прието за основателно, и уважено до размера от 1953.03 евро.
Прието е, че след извършване на прихващането, предявеният иск се явява основателен до размера от 13 591.32 евро. Прието е, че над тази сума, до пълният предявен размер на претенцията от 15 800 евро, искът следва да се отхвърли - като погасен чрез прихващане за горницата над 13 591.32 евро до размера от 15 544.35 евро, и като неоснователен - за размера над сумата от 15 544.35 евро, до пълния предявен размер от 15 800 евро.
По правните въпроси:
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност.
Това основание за допускане на касационен контрол е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на решението на Софийски апелативен съд в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Неоснователен е довода за жалбоподателката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК на въззивното решение по първия въпрос от изложението. Въпросът не е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. С въззивното решение съдът не е отрекъл възможността да се приложат разпоредбите на чл.176,ал.1 ГПК за установяване възраженията на ответницата-жалбоподател. Въпросът е поставен във връзка с произнасянето на въззивния съд с определение № 1370/27.05.2021 г. по в. гр. дело № 876/2021 г. по доказателствено искане на жалбоподателката В. Д., формулирано във въззивната жалба съдът да разпореди ищецът да се яви лично в съдебно заседание и да отговори на поставените въпроси в отговора на исковата молба. С определението съдът е преценил искането за неоснователно. Приел е, че по реда на чл.176 ГПК се поставят въпроси, релевантни за изхода на спора. Прието е, че въпросите, формулирани от ответницата касаят факти, които са неотносими към спора. Формирал е извод, че като не е допуснал поставянето на въпросите по реда на чл.176 ГПК на ищеца първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, поради което не е налице основание за допустимост на въпросите по чл.266,ал.3 ГПК. Правилността на този извод на съда не подлежи на преценка от Касационния съд с определението по чл.288 ГПК, а при разглеждане на касационната жалба, но само ако се допусне касационно обжалване. Освен това жалбоподателката не е обосновала допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато няма позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Поставеният въпрос касае приложение разпоредбата на чл.176, ал.1 ГПК, която е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия въпрос от изложението.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението.
В първата част от въпроса относно недопусната от съда с отговора на исковата молба съдебно счетоводна експертиза настоящият съдебен състав преценява, че същият е неотносим към решаващите правни изводи на въззивния съд. По всичи доказателствени искания на жалбоподателката-ответник, формулирани във въззивната жалба Софийски апелативен съд се е произнесъл с определение № 1370/27.05.2021 г. по в. гр. дело № 876/2021 г. Във въззивната жалба няма искане за допускане на съдебно счетоводна експертиза с конкретно посочени задачи. С цитираното определение на САС е оставено без уважение искането да бъде задължен ищецът Й. К. на основание чл.176 ГПК да се яви лично и да отговори на поставените в отговора на исковата молба въпроси, като е прието, че не е налице хипотезата на чл.266,ал.3 ГПК. По второто доказателствено искане да се изиска извлечение от банковата сметка на ищеца за периода 01.02.2017 г. – 21.03.2017 г. съдът е приел същото за неоснователно. Приет е за правилен извода на първоинстанционния съд, че искането е преклудирано. Прието е още, че не е налице основание по чл.266,ал.3 ГПК искането за събиране на доказателства за движението по сметката на ищеца за посочения период да бъде допуснато от въззивния съд. За периода от време от 01.02.2017 г. до 28.02.2017 г. е прието, че искането е неоснователно, тъй като по делото е представено извлечение за движението по сметките на ищеца в „Райфайзенбанк АД за този период, което доказателство не е оспорено от ответницата в указания от съда двуседмичен срок. Преценено е, че това искане за тази част от периода е направено несвоевременно, едва с въззивната жалба и не следва да се допуска. За периода от време от 01.03.2017 г. до 20.03.2017 г. е прието, че искане не е направено пред първоинстанционния съд за предоставяне на извлечение от банковата сметка на ищеца в „Райфазенбанк” АД, поради което същото е направено с въззивната жалба, въпреки, че доказателственото средство не е ново, че ответницата е знаела обстоятелствата, които иска да се установят с него и е могла да посочи доказателството в срок. Поради това е формиран извод, че на основание чл.266,ал.2 ГПК доказателственото искане не следва да се допуска. Дали изводите на въззивния съд по доказателствените искания във въззивната жалба на ответницата са правилни Касационният съд не преценява с определението по чл.288 ГПК, а само ако се допусне касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба по същество.
Относно втората част от въпроса по съдържание същият се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства и неизпълнението на това задължение, води ли до съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд е разрешил въпроса в съответствие с трайната практика на ВКС. Според последната като решаваща инстанция по същество въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. С въззивното решение в обжалваната част съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно е формирал свои фактически и правни изводи по основателността на исковата претенция и въведените възражения за прихващане от ответницата В. Д.. Обсъдени са и всички доводи на страните от значение за решението, което е намерило израз в мотивите. Следователно основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК в тази част от поставения въпрос не е установено, тъй като както се отбеляза въпросът е разрешен в съответствие с трайната практика на ВКС. За яснота на изложението следва да се посочи, че жалбоподателката не е обосновала наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК – какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В последната част от въпроса дали се счита за преклудирано искането за прихващане на направени разходи от едната страна в процеса, направено пред въззивната инстанция същият е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС. По възражението за прихващане, заявено от ответницата за сумата от 2966.63 лв. представляваща заплатени текущи разходи по жилището за ток, вода, газ, интернет за периода 2018 г. – 2020 г. съдът е приел, че е несвоевременно заявено и на основание чл.133 ГПК приемането му за разглеждане в производството е преклудирано. Прието е, че поради настъпилата процесуална преклузия правилно първоинстанционният съд не го е разгледал, като същото не следва да бъде разглеждано и от въззивния съд на това основание. Правните изводи на въззивния съд относно това заявено възражение за прихващане от ответницата са съобразени със задължителната практика на ВКС, изразена в т.4 и разясненията към нея от т. решение № 1/19.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГК. Съгласно разясненията в т.4-та от цитираното тълк. решение възражението за прихващане с ликвидно изискуемо вземане е правопогасяващо възражение, което се основава на новонастъпил факт - направеното изявление за прихващане. Посочено е, че в българското право прихващането на насрещните вземания е уредено като потестативно право, което се упражнява с едностранно волеизявление, пораждащо действие с достигането му до адресата, от който момент настъпва правната промяна. Възражението за прихващане с ликвидно вземане по същността си е позоваване на правната промяна, каквото е и възражението за опрощаване и възражението за плащане след подаване на въззивната жалба. С това възражение не се променя спорният предмет, тъй като предявеното с него вземане вече е установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, и съответно за доказване на възражението не е необходимо събиране на доказателства. Прието е, че формален аргумент в подкрепа на тази теза е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която независимо от систематичното й място в Глава 32 /Производство по търговски спорове/ следва да намери приложение изобщо и в обшия исков процес. Когато обаче насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, т. е. негов предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/, при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение, на общо основание /чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК/ същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо. В настоящият случай насрещното вземане, с което се иска прихващане е спорно и поради това същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба. Възражението за прихващане за сумата 2966.63 лв., представляваща заплатени от ответницата текущи разходи за жилището за ток, вода, газ, интернет за периода 2018-2020 г. съдът е приел, че е заявено от ответницата несвоевременно и на основание чл.133 ГПК приемането му за разглеждане в производството е преклудирано. Този извод на съда е в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС. Въззивният съд е приел, че с въззивната жалба ответницата е направила за първи път възражение за прихващане на сумата 1080 лв., заплатени от нея на 08.06.2017 г. за наем на апартамент за два месеца на обща стойност 1000 лв. и един наем на гараж в размер на 80 лв., които суми са заплатени по сключен от ищеца договор за наем от 25.03.2016 г. и анекс към него. Прието е, че релевираното в срока по чл.131 ГПК възражение във връзка с посочените суми не е за прихващането им с дължимата от ответницата на ищеца сума, а за заплащане с тези суми на част от продажната цена на апартамента. Прието е, че посоченото плащане е извършено след датата на сключване на окончателния договор за покупко-продажба и след като продажната цена на апартамента е била изцяло изплатена, че посочените наемни вноски са извън договорения период от една година в чл.3.7.5 от договора за наем от 25.03.2016 г., за който платеният наем се приспада от продажната цена. Останалите релевирани възражения от ответницата за погасяване на вземането на ищеца, чрез извършване на съдебно прихващане с насрещни вземания на ответницата за заплатени такси и разноски по прехвърлянето на апартамента, за извършени подобрения, както и за стойността на прехвърлено на ищеца МПС и стойността на закупен мобилен телефонен апарат въззивният съд е разгледал по същество.
С оглед на изложеното съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по трети и четвърти въпроси от изложението. Жалбоподателката не е обосновала допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК - не е посочила какво е значението на посочените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателката не е посочила, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По посочените въпроси, касаещи приложението разпоредбите на чл. 133 ГПК, чл.143,ал.3 ГПК, чл.156 ГПК, чл.235,ал.2 ГПК не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна съдебна практика.
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба не следва да се присъждат разноски по делото за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Според чл.2 от договора за правна защита и съдействие от 01.12.2021 г., сключен между ответника по касационната жалба Й. К. и адв. С. Ц. уговореното адвокатско възнаграждение е в размер на 1200 лв. Съгласно чл. 3 от същия договор възнаграждението се заплаща авансово и в брой. Така формулирана клаузата от договора за правна защита и съдействие не води до извод, че адвокатското възнаграждение е заплатено от ответника по касационната жалба. Поради това разноски по делото в размер на сумата 1200 лв. адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС в полза на ответника по касационната жалба не следва да се присъдят.
Воден от гореизложеното Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 841 от 15.07.2021 г. по в. гр. дело № 876/2021 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 16509/27.09.2021 г., подадена от ответницата В. Ц. Д., ЕГН [ЕГН], чрез адв. М. П., съдебен адрес [населено място], [улица], ет..,офис ..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: