О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50665

Гр. София, 02.12.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на девети ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

Като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 2643/2021 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. Р. Ю. от [населено място], общ. Г., обл. С. (трето лице – помагач на страната на ответника „ЗАД „А. Б. АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място]), чрез процесуален пълномощник; и по касационна жалба на Р. М. Р. от [населено място], общ. Г., обл. С., чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 64 от 02.08.2021 г. по в. гр. д. № 237/2021 г. на Апелативен съд – Варна.

Ю. Р. Ю. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260003 от 12.02.2021 г. по т. д. № 16/2020 г. на Окръжен съд – Силистра в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 432 КЗ, предявен от Р. М. Р., срещу „ЗАД „А. Б. АД за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, настъпили в резултат от ПТП на 01.01.2020 г., за сумата от 405 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.02.2020 г., до окончателното й изплащане.

Р. М. Р. обжалва въззивно решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, искът му за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за горницата над 405 000 лв. до 830 000 лв., за законната лихва върху главницата за периода от 07.02.2020 г. до 21.02.2020 г., както и в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която „ЗАД „А. Б. АД е осъдено да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 28 317.46 лв., ведно със законна лихва, считано от 27.04.2020 г. до окончателното изплащане на сумата и производството в тази част е прекратено.

Третото лице - помагач на ответното застрахователно дружество поддържа, че обжалваното решение в атакуваната от него осъдителна част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага съображения, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди противоречи на правилото на чл. 52 ЗЗД, тъй като определеният от съда размер на обезщетението е изключително завишен, не представлява справедлив паричен еквивалент на претърпените болки и страдания и излиза извън пределите на обезщетителната си функция. Намира, че при условията на пълно и главно доказване по делото е установено нарушение на чл. 108, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗДвП от страна на пострадалия, поради което при неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ГПК въззивният съд е определил принос на увреденото лице за настъпване на вредите в размер само на 10 %. Моли за касиране на въззивното решение и за постановяване на друго по съществото на спора, с което на ищеца да бъде присъдено намалено по размер справедливо обезщетение, допълнително редуцирано с 50 %, поради съпричиняването на вредоносния резултат.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд: 1. Как следва да се прилага критерият за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и задължен ли е съдът да посочи всички конкретни обстоятелства от значение за размера на присъденото обезщетение? и 2. При наличие на предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 108, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗДвП как следва да се определи конкретният принос на увреденото лице за съпричиняване на вредоносния резултат?

В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с която счита, че се е произнесъл въззивният съд: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 96 от 25.11.2020 г. по т. д. № 1881/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 149 от 11.01.2021 г. по т. д. № 2562/2019 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 1; и ППВС № 17/1963 г., т. 1 и т. 7 на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, решение № 577 от 29.11.2010 г. по гр. д. № 1741/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 137 от 20.11.2020 г. по т. д. № 1775/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 63 от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2. В условията на евентуалност се твърди наличието и на самостоятелния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с твърдения за неправилното приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД.

Против тази касационна жалба не е постъпил писмен отговор от Р. М. Р., в качеството му на насрещна страна.

Последният от своя страна поддържа, че решението в обжалваните от него части е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излага съображения, че като не е изследвал задълбочено и всестранно и не е оценил в достатъчна степен всички доказани по делото факти, имащи значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е присъдил занижено такова, несъответно на съдържащото се в чл. 52 ЗЗД разбиране за справедливост. Изрязява несъгласие и с приетото от въззивния съд съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, т. к. по делото е останала недоказана причинната връзка между твърдяното от застрахователя и третото лице - помагач нарушение на правилата за движение и настъпилия вредоносен резултат. По отношение на иска за обезщетяване на претърпените имуществени вреди поддържа, че първоинстанционният съд правилно е допуснал на основание чл. 214 ГПК обективно съединяване за общо разглеждане на първоначално предявения иск и този за присъждане на обезщетение за претърпените имуществени вреди в резултат от същото застрахователно събитие, като не е налице едновременно изменение на основанието и петитума на първоначално предявения иск. По подробно изложени съображения за неправилен счита и извода на въззивния съд, че законна лихва върху присъдената главница се дължи, считано от 21.02.2020 г., вместо от 07.02.2020 г., на която дата съгласно чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ вр. чл. 106, ал. 5 КЗ са изтекли 15 работни дни от завеждането на претенцията и представянето на всички нужни за доказване на основанието и размера й доказателства. Моли за касиране на въззивното решение и уважаване на исковете за обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди в цялост, ведно с дължимата законната лихва върху главниците. Претендира разноски за инстанционното разглеждане на спора.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: 1. От какво се определя съдържанието на справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди? Какво включва справедливото обезщетяване на неимуществените вреди: само преживяването на самото страдание или и понасянето му; само изминал период на търпени болки и страдания и търпени към приключването на съдебното дирене или и търпените сигурни и предвидими, установени бъдещи болки и страдания до края на живота на пострадалия и от неосъществените очаквания за развитието за в бъдеще и неосъществени мечти?; 2. Длъжен ли е решаващият съд да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези обстоятелства и доказателства, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, както и да изложи съображения при определяне на размера на дължимото обезщетение?; 3. При предявен от ищеца и приет от съда за разглеждане иск за претърпени имуществени вреди, съобразно предвидената в чл. 213 ГПК възможност за последващо обективно съединяване на исковете, когато в съда има: висящи няколко дела, които имат връзка помежду си и в които участват едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника, постановеното решение по спора следва ли да бъде прието за недопустимо и обезсилено от по-горна инстанция при въведено своевременно възражение с въззивната жалба? и 4. При предявен срещу застрахователя пряк иск от увредено лице за присъждане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, следва ли ответникът да дължи законна лихва на основание чл. 497 КЗ за забава на ответника с определянето и изплащането на общия размер на дължимото обезщетение след изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 КЗ?

По отношение на поставените въпроси се твърди наличието на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка със следната съдебна практика: т. 2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 17 от 27.02.2013 г. по т. д. № 266/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 144 от 01.10.2012 г. по т. д. № 196/2012 г. на ВКС, ТК, II, т. о. и решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ГК, IV гр. о. – по първия въпрос, респ. – т. 2 и т. 11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 95 от 24.06.2013 г. по т. д. № 220/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 144 от 01.10.2012 г. по т. д. № 196/2012 г. на ВКС, ТК, II, т. о. – по втория въпрос. В условията на евентуалност по първия въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т. е., че по отношение на него е налице допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба на Р. М. Р. – „ЗАД „А. Б. АД, чрез процесуален пълномощник, излага съображения за отсъствие на релевираните основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за отмяната му като неправилно. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалвания краен резултат, съдебният състав на Апелативен съд – Варна, при съобразяване пределите на въззивното производство, споразумението по НОХД № 153/2020 г. на Районен съд – Тутракан, както и заключенията на приетите по делото САТЕ и СМЕ за установяване съответно на механизма на ПТП и вида и характера на телесните увреждания, е намерил за частично основателни оплакванията на застрахователя за завишеност на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

Въззивният съд е посочил, че при определяне размера на обезщетението следва да се съблюдава принципът за справедливост, прогласен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, което означава, че във всеки конкретен случай трябва да се съобразяват видът и характерът на вредите, техният интензитет, продължителността им, влиянието им върху качеството на живот и психиката на пострадалия и др. В случая, безспорно ищецът е претърпял болки и страдания с изключително висок интензитет и ще продължава да ги търпи до края на живота си; изгубил е завинаги способността да се движи и обслужва самостоятелно, което го прави зависим от чужда помощ и обгрижване за задоволяване на ежедневните му нужди, като понастоящем провежда рехабилитационни мероприятия в германска клиника, които обаче не са довели до видим резултат. Изхождайки от тези установени обстоятелства, решаващият въззивен състав е намерил, че обезщетението, което се дължи на увреденото лице, трябва да бъде определено значително над обичайния размер, който съдилищата присъждат в такива случаи, но въпреки това е счел, че уваженият от първоинстанционния съд размер е прекомерно завишен и с оглед конкретните особености на казуса справедливото обезщетение за неимуществените вреди, причинени на ищеца, е в размер на 450 000 лв.

По въпроса за съпричиняване на вредоносния резултат съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че от събраните по делото доказателства е установено, че пострадалият се е движил по пътното платно, близо до осевата линия, където е бил застигнат и ударен от лекия автомобил. Възможността пешеходците да използват пътното платно е предвидена по изключение с разпоредбата на чл. 108, ал. 2 от ЗДвП, според която при невъзможност да използват тротоара, те трябва да се придържат възможно най-близо до лявата граница на пътя противоположно на движението на пътните превозни средства. Според въззивния съд, неспазването на това изискване от страна на ищеца е допринесло в известна степен за увреждането, което би могло да се избегне, ако той беше използвал тротоара или спазил посоченото правило, като това съпричиняване е преценено в размер на 10 % (съдът е съобразил решението по т. д. № 2013/2018 г. на ВКС, ТК, І т. о., постановено по сходен случай). С тези мотиви искът за неимуществените вреди е приет за основателен и доказан в размер на 405 000 лв.

Относно законната лихва върху сумата, въззивният съд е приел, че същата се дължи на основание чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ, считано от изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 КЗ, като последната дата, на която пострадалият е представил доказателства, изискани от застрахователя, е 29.01.2020 г., поради което началният момент на забавата е 21.02.2020 г.

За да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение в частта за присъденото на ищеца обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че с исковата молба е предявен единствено иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, а претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е предявена с допълнителната искова молба, с която се въвежда нов предмет на делото, с фактически твърдения, различни от тези на първоначалния иск, и различен петитум. Приел е, че разпоредбата на чл. 372, ал. 2 от ГПК изчерпателно посочва възможностите, с които ищецът разполага във връзка с допълнителната искова молба – с нея той може само да поясни и допълни първоначалната искова молба, както и да измени иска си, но не и да предявява нов иск, а изменение на иска съгласно чл. 214, ал. 1 от ГПК се допуска, само когато, без да се изменя основанието, се изменя петитумът. В случая, претенцията за имуществени вреди е обоснована с направените разходи за лечение, докато основанието на иска за неимуществените вреди се базира на фактическите твърдения за претърпените болки и страдания, т. е. това обуславя както различен петитум по двата иска, така и различен предмет на доказване по тях, като е недопустимо под формата на изменение на иска да се предявява нов иск.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите относно приложението на чл. 52 ЗЗД, за проверка съответствието между даденото от въззивния съд разрешение и постановките в ППВС № 4/1968 г., доразвити в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, съответно цитирана. Правният въпрос се обобщава, съобразно правомощията на касационния съд, по следния начин: „Как следва да се прилага критерият за справедливост в хипотезата на чл. 52 ЗЗД?“

Не следва да се допуска касационно обжалване по въпроса, свързан с приложението на чл. 213 ГПК, доколкото такъв не е обсъждан от въззивния съд. За да приеме, че произнасянето на първата инстанция по иска за обезщетяване на имуществените вреди е недопустимо, съдът се е позовал изцяло на разпоредбите на чл. 372, ал. 2 ГПК и чл. 214 ГПК, поради което въпросът не се преценява като значим за изхода по конкретния правен спор.

По въпросите относно съпричиняването и момента, от който се дължи законна лихва върху присъденото застрахователно обезщетение, съдът ще вземе отношение по необходимост при постановяване на акта си по чл. 290 ГПК.

За пълнота следва да се посочи, че липсват данни за очевидна неправилност на обжалваното решение, каквато би била налице само при превратно приложение на закона – в неговия обратен смисъл, или при допуснати особено груби нарушения на правилата на формалната логика, но не и с оглед релевираните от касаторите закононарушения при постановяване на съдебния акт.

Касаторите са освободени от заплащането на държавна такса, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 64 от 02.08.2021 г. по в. гр. д. № 237/2021 г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение за осъждане на „ЗАД „А. Б. АД да заплати на Р. М. Р. обезщетение за имуществени вреди в размер на 28 317.46 лв., ведно със законна лихва, считано от 27.04.2020 г. до окончателното изплащане на сумата и с която производството по делото в тази част е прекратено.

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 64 от 02.08.2021 г. по в. гр. д. № 237/2021 г. на Апелативен съд – Варна, в останалата обжалвана част.

ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на ІІ т. о. за насрочването му в публично съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: